Харлан Коубън
Изгубена завинаги (12)

Дванайсета глава

Когато съобщих на Териса за ДНК анализа, очаквах друга реакция.

Двамата седяхме в салона на самолета на Уин — боинг за бизнес полети, който наскоро бе купил от някакъв рап певец. Креслата бяха широки, кожени. В салона имаше широкоекранен телевизор, диван, подът бе покрит с плюш, а стените бяха декорирани с дърво. В задната си част самолетът разполагаше с трапезария и отделна спалня.

Ако още не сте разбрали, Уин е състоятелен.

Спечели парите си по най-старомодния начин: наследи ги. Семейството му притежаваше инвеститорски фонд, един от водещите на Уолстрийт, а Уин бе взел милиардите им и ги бе умножил.

„Обслужващата полета“ — поставям го в кавички, тъй като уменията й по безопасност при пътуване със самолет ми изглеждаха твърде съмнителни — бе потресаваща азиатка, млада и, доколкото познавах Уин, вероятно доста гъвкава. На табелката с името й бе написано „МИЙ“. Сякаш бе извадена от реклама на „Пан Ам“ от 1968 година — строг костюм, бухнала блузка в подходящ цвят, дори същата плоска шапчица без козирка.

Докато заемахме местата си, Уин рече:

— Шапчицата.

— Да — отвърнах. — Дава завършен вид на картинката.

— Харесва ми да я гледам с тази шапчица и държа да я носи по време на целия полет.

— Моля те, не навлизай в повече подробности — заявих аз.

Уин се ухили.

— Казва се Мий.

— Прочетох на табелката.

— Не става въпрос за теб, Майрън, а за Мий. Харесва ми да получавам чувствено познание в компанията на Мий.

Погледнах го, без да казвам нищо.

— Аз и Мий ще се оттеглим в задната част, така че двамата с Териса ще останете насаме.

— В задната част ще рече в спалнята, така ли?

Уин ме тупна по гърба.

— Погрижи се за себе си, Майрън. А пък аз ще се погрижа за Мий.

— Престани, моля те.

Настаних се зад него. И Териса беше тук. Разказах й за нападението срещу мен и за последвалата престрелка и тя видимо се разтревожи. Когато започнах да й говоря за ДНК анализа, от който излиза, че тъкмо тя е майката на русокосото момиче — като отначало използвах думи като „предварителен“ и „непълен“ — тя ме стресна.

Направо ме попита.

— Искаш да кажеш, че според кръвните анализи бих могла да съм майката на момичето, така ли?

Всъщност предварителният ДНК анализ показа, че тъкмо тя е майка на момичето, но може би не биваше да й го заявявам така, направо. Затова отвърнах простичко:

— Да.

Думите ми сякаш не достигнаха до съзнанието й. Териса присви очи, сякаш не чу добре. В погледа й усетих леко потрепване. И това бе всичко.

— Но как е възможно?

Не казах нищо, само леко свих рамене.

Никога не подценявайте силата на отричането. Териса се отърси от неприятното усещане и ме заля с най-различни въпроси като същинска репортерка. Казах й всичко, което ми бе известно. Дишането й се учести. Стараеше се да се държи, толкова много се мъчеше, че устните й затрепериха.

Но сълзи нямаше.

Искаше ми се да протегна ръка и да я докосна, без да знам защо. Така че зачаках. Нито аз, нито тя го изрече на глас, сякаш самите думи можеха да избухнат и да разкъсат тънката обвивка на надеждата. Но тя бе тук, очевидната истина бе между нас, ала и двамата се стараехме да не я забелязваме.

Някои от въпросите на Териса бяха доста целенасочени; очевидно бе гневна от факта, че бившият й съпруг Рик се бе озовал на това място, като не й бе оставил никаква надежда. Накрая се облегна назад, прехапа долната си устна и затвори очи.

— И сега къде отиваме? — попита тя.

— В Лондон. Мислех си, че може би трябва да поговорим със съпругата на Рик.

— Карън.

— Познаваш ли я?

— Да, познавах я. — Тя ме погледна. — Нали помниш като ти казах, че когато стана злополуката, тъкмо отивах да оставя Мириям у приятелка?

— Да. — После додадох: — Карън Тауър ли бе приятелката ти?

Тя кимна с глава.

Самолетът се бе вдигнал във въздуха. Пилотът съобщи височината, на която ще пътуваме. Имах още стотици въпроси, ала Териса затвори очи. Зачаках.

— Майрън?

— Да.

— Не го споменаваме. Още не. И двамата знаем, че е тук, с нас. Но не го казваме на глас, нали?

— Така е.

Тя отвори очи и погледна встрани. Аз разбрах. Беше твърде болезнено, бе още твърде рано дори да се погледнем в очите. Сякаш по поръчка, Уин отвори вратата на спалнята. Мий, стюардесата, бе с шапчицата на главата си и с всичко останало, както си му бе редът. Уин също бе облечен в костюма си и ми махна с ръка да отида при него в спалнята.

— Харесвам тази шапчица — рече той.

— Вече ми го каза.

— На Мий й отива.

Погледнах го. Той ме отведе в спалнята и затвори вратата. По стените на стаята имаше петнисти тапети като кожата на тигър, а леглото бе покрито със завивка тип „зеброва кожа“. Хвърлих поглед към Уин.

— Изложил си на показ Елвиса в себе си, а?

— Декорацията е останала от рапъра.

— Какво искаш?

Уин посочи към телевизора.

— Гледах те как разговаряш с нея.

Вдигнах поглед. На екрана видях Териса да седи на мястото си.

— Така разбрах, че е време да се намеся.

Той отвори едно чекмедже и бръкна в него.

— Ето тук.

Беше мобилен телефон.

— Номерът ти е активиран — ще получаваш всички обаждания, ала ще си неоткриваем. А ако се опитат да те проследят, ще се озоват някъде в югозападната част на Унгария. Между другото, капитан Берлеан ти е оставил съобщение.

— Безопасно ли ще е да му се обадя?

Уин се намръщи:

— Коя част от думата „неоткриваем“ те смущава?

Берлеан вдигна още на първото позвъняване.

— Колегите ми искат да те задържат.

— Е, чаровно момче съм, нали?

— Това им казах и аз, ала те не са много сигурни, че чарът ти ще излезе по-силен коз от убийството.

— Но чарът е тъй рядко срещано качество! — И додадох: — Казах ти, Берлеан. Беше самозащита.

— Каза ми, така е. А ние имаме съдилища и адвокати, както и следователи, които също биха стигнали до това заключение.

— Ала аз нямам време за губене.

— Значи няма да ми кажеш къде си?

— Няма.

— Според мен, ресторант „Конг“ е само за туристи — заяви той. — Следващия път ще те заведа в онова малко бистро до „Сен Мишел“, в което сервират само „Фоа гра“. Ще ти хареса.

— Следващия път — обещах аз.

— Все още ли се намираш под моя юрисдикция?

— Вече не.

— Жалко. Ще ми направиш ли една услуга?

— Разбира се — отвърнах.

— Можеш ли да разглеждаш фотографии на новия си мобилен телефон?

Погледнах към Уин. Той кимна с глава. Отговорих, че мога.

— Докато разговаряме, ще ти изпратя една снимка. Моля те да ми кажеш дали познаваш човека на нея.

Подадох телефона на Уин. Той натисна едно копче и откри фотографията. Разгледах я внимателно и тутакси разбрах.

— Вероятно е той — казах.

— Мъжът, когото удари с масата ли?

— Да.

— Сигурен ли си?

— Казах „вероятно“.

— Трябва да си сигурен.

Отново се загледах в снимката, този път по-дълго.

— Мисля, че снимката е стара. Мъжът, когото днес ударих, е поне с десет години по-възрастен от мъжа на фотографията. Външно е променен — бръсната глава, различна форма на носа. Но като цяло мога да кажа, че съм сигурен.

Мълчание.

— Берлеан?

— Наистина бих искал да се върнеш в Париж.

Не ми хареса начина, по който произнесе фразата.

— Не, съжалявам, но не мога — отговорих.

Отново мълчание.

— Кой е той? — попитах.

— Не можеш да се справиш сам — отвърна той.

Погледнах към Уин и рекох:

— Ще ми помогнат.

— Едва ли ще ти е достатъчно.

— Не си първият, който ни подценява.

— Знам с кого си. Познавам състоянието и репутацията му. Не са достатъчни. Може и да си добър в издирването на хора, може да помагаш на спортистите, когато си имат работа със закона, но няма как да се справиш с това.

— Ако не бях толкова печен — казах му, — щях още тук да пукна от страх.

— Ако не беше такъв инат, щеше да се вслушаш в думите ми. Пази се, Майрън. Дръж връзка с мен. — И прекъсна разговора.

Обърнах се към Уин.

— Не можем ли да препратим снимката на някого, който би могъл да ни каже кой е този мъж?

— Имам договор с Интерпол — рече Уин.

Ала не гледаше в мен. Бе впил очи някъде над рамото ми. Обърнах се. Той отново се взираше в телевизионния екран.

Териса още седеше там, ала решителността й се бе изпарила. Беше навела глава и хлипаше. Опитах се да разбера думите й, ала те бяха изкривени от риданията й. Уин взе дистанционното и увеличи звука. Териса повтаряше едно и също и когато се свлече от дивана, вече можех да различа думите й.

— Моля те — умоляваше висшите сили Териса. — Моля те, нека да е жива.