Уорън Адлър
Войната на семейство Роуз (2)

Втора глава

През прозореца на стаята й на третия етаж Ан го видя как отвори страничната врата на гаража, излезе и се запъти към къщата. Червеникавите лъчи на залязващото септемврийско слънце се отразяваха в металните инструменти, подредени прилежно в сандъчето, което той носеше. Ан се стресна от внезапния блясък и рязко се отдръпна. Сърцето й биеше до пръсване.

Надяваше се да не я е забелязал. Продължи да го наблюдава, видя как спря и окачи на високата кедрова ограда една паднала клонка бръшлян. Оградата беше нещо като фон за храстите и дърветата, разделящи градината от двора на съседите.

Рядко й се удаваше възможност да го наблюдава толкова задълбочено, необременявана от типичната си свенливост. Освен това беше сигурна, че за Оливър Роуз е само недодялана провинциалистка от Джонстаун, Пенсилвания… ако той изобщо си направеше труда да мисли за нея.

Оливър носеше бежов панталон от груб плат и памучна синя риза — ако човек не го познаваше, би го взел за обикновен работник. Дори някой да го видеше в работилницата на приземния етаж с прилежно подредените в малки остъклени шкафчета електрически инструменти, болтове и гайки, пирони и отвертки и десетките други механични джаджи — не би предположил истинската му професия — вашингтонски адвокат. Или, както той самият се определяше, „обикновен юрист, който блъска упорито“.

Оранжевата светлина на залеза озаряваше къдравата му преждевременно прошарена коса, която той още носеше прекалено дълга въпреки новата наредба за външния вид на публичните лица. Леко прошарените му гъсти мустаци и черни вежди му придаваха вид на англосаксонски вариант на Омар Шариф. Впечатлението бързо се разсейваше, когато той широко се усмихнеше, а сините му очи, издаващи ирландския му произход, дяволито проблеснеха.

Ако Оливър можеше да предположи интереса на Ан към него, разбира се, щеше да бъде поласкан, но и да се ужаси. Самата Ан беше ужасена. Усещането я връхлетя постепенно, сякаш тайно пристъпваха крадци, за които я бяха предупредили, че гъмжат из вашингтонските улици. Не и в Калорама, разбира се. Тук посолствата и дипломатическите резиденции бяха почти колкото частните къщи и поради тази причина районът се охраняваше от цяла армия полицаи от специалните служби. Новопридобитият й снобизъм я забавляваше, особено когато погледнеше на него трезво. Откъсна поглед от Оливър и с насмешка си помисли, че е „лапнала“ по красивия адвокат — чувство, абсолютно неуместно за двайсет и две годишна жена. В края на краищата въпреки топлотата, с която я приемаха в дома на Роуз, тя беше само прислужница. Не можеше да си криви душата — двамата съпрузи много се стараеха да я направят пълноправен член на семейството, предоставили й бяха стая и безплатна храна, не я натоварваха с работа. Получаваше заплата, която й позволяваше да следва история в Джорджтаунския университет.

Огледа се и неволно се изкиска, като се сети за обявата в „Уошингтън Поуст“, която я беше привлякла така силно — „Безплатна стая и храна“.

Спомни си как с умението на вещ екскурзовод в музей Барбара й беше описала всяка мебел в къщата. Ан не разбираше нищо от антики. Въпреки това животът й сред тези осезаеми свидетелства на историята изостри интереса й и тя често си представяше предишните собственици на изящните мебели.

В единия ъгъл на стаята беше леглото, изработено приблизително през 1840 година. До него имаше махагонова маса в стил „ампир“, върху която беше поставена лампа в стил „арт нуво“, охранявана от млекарка, изработена от стафордширски порцелан, взета от колекцията във витрината на долния етаж. До едната стена стоеше шкаф с фини златни орнаменти и френска библиотека със стъклени вратички. До прозореца се намираше английско бюро с подвижен капак, върху което стоеше газена лампа.

— Краката ни се подкосяват всеки път, когато се озовем близо до място, на което се провежда търг за антикварни вещи — обясни Барбара, когато за пръв път въведе Ан в „нейната“ стая. — Вманиачени сме на тема антики. Дори със съпруга ми се запознахме на един търг. Ще се увериш, че в къщата ни почти не е останало място за нови придобивки.

— Според мен всичко е прекрасно — отвърна Ан.

— От години се занимаваме. Чувала съм да казват, че любителите попълват колекцията си цял живот и почти никога не се отказват. Сигурно се боим да… — Барбара спря, тъй като усети, че започва прекалено да интимничи с прислужницата. — Е, няма значение — добави и отново се усмихна любезно. — Тъкмо ще общуваш с духовете от миналото.

— С удоволствие — отвърна Ан. — Интересувам се от миналото, може би затова избрах да следвам история.

Обстановката в къщата и в „нейната“ стая я плени веднага, а когато видя кухнята на семейство Роуз, буквално онемя и до ден-днешен не преставаше да й се възхищава. Стените бяха с груба гипсова мазилка, дървеният под беше застлан с килим, шкафовете бяха от орехово дърво. Всичко беше направено така, че да наподобява френска селска кухня. Вградени бяха две двойни мивки, две големи фурни — една електрическа и една газова, огромен хладилник, фризер със същите размери и съдомиялна машина. На рафтовете бяха подредени готварски книги, бутилки, бурканчета с подправки, консерви, тигани, чинии, подноси и купи и тенджери с различна големина. В големите чекмеджета под плотовете бяха подредени сребърните прибори. Излъскани до блясък медни тенджери и тигани бяха окачени на стените. Върху кухненските плотове стояха микровълнова фурна, два кухненски робота, кафемашина, тостер, електрическа скара… Всеки път на Ан й се струваше, че приборите стават все повече.

В средата на кухнята имаше голям правоъгълен плот, напомнящ „остров“, над който беше монтиран грамаден абсорбатор. В плота бяха вградени още една мивка от неръждаема стомана и две печки с по четири котлона — една електрическа и една газова; на абсорбатора бяха окачени лопатки, тигани и още тенджери; в дървена поставка бяха забодени множество различни ножове, широка мраморна плоча беше приспособена за рязане на продукти, в просторните шкафове отдолу бяха прибрани големи купи и други обемисти съдове.

Ан си спомни раздрънкания и шумен хладилник в къщата на майка й, който през ден се повреждаше, старомодната газова печка, захабените и очукани порцеланови плотове и си каза, че е попаднала в страната на чудесата.

— Обичам да готвя — подхвърли Барбара. Явно често произнасяше тази фраза и с времето до съвършенство беше отработила небрежния тон. Показа на Ан нишата, заместваща килера — там беше монтиран специален охладител за вино, който поддържаше еднаква температура.

— Всичко, което виждаш, е наше дело — добави домакинята. — Оливър е много сръчен. А пък аз имам диплома за водопроводчик, издадена от Школата на неволята.

Ан си спомни как се стараеше да направи добро впечатление на новата си работодателка, вероятно и Барбара се стремеше към същото. Да, първата среща се беше запечатала трайно в съзнанието й въпреки първоначалното й стъписване от разкошната обстановка.

Барбара си направи труда най-подробно да опише всяка една мебел в трапезарията.

— Това тук е изработено от прочутия Дънкан файф. — Тя потропа по лъскавата маса. — Столовете са в стил „кралица Ан“. А тази грозотия в стил „рококо“ ми е любимата. — Посочи богато орнаментиран свещник за дванайсет свещи. — Упадъчно, нали?

— Според мен създателите на тези вещи са съзнавали, че произведенията им ще ги надживеят — отвърна Ан и прокара длан по мраморния плот на един бюфет.

Барбара носеше тесни джинси и тениска с надпис „ДОМАКИНЯ“, опънат върху пищния й бюст. Ан, която имаше, меко казано, скромен произход (беше дъщеря на миньор), веднага оцени аристократичната красота на работодателката й — нежни черти, красиви светлокафяви очи, фини скули и широко чело. Кестенявата й коса беше подстригана така умело, че като водопад обрамчваше лицето й и стигаше почти до изящните рамене.

— Мисля да се заема професионално — каза, сякаш за да обясни необходимостта от така добре оборудвана кухня. Усмихна се замечтано и някак тъжно. — Имам талант и разполагам с всичко необходимо. — Все едно не говореше на Ан, а на друг човек, когото трябваше да убеди. След секунда отново я погледна и обясни, че наскоро от едно посолство в квартала са поръчали нейния специалитет — запечен зрял фасул с месо, а пастетът й от гъши дроб е много търсен на Френския пазар. — Разбира се, това е само началото — добави. — Именно поради тази причина ми трябва някой, който да държи под око децата. Може би понякога ще се наложи да ми помагаш. Нищо тежко и изнурително, бъди спокойна. За домакинската работа имаме прислужница, която идва всеки ден… Знаеш какви са тийнейджърите — трябва някой да ги наглежда, докато майка им е заета в кухнята. — Тя нервно се изсмя и Ан се отпусна, защото разбра, че не само тя се притеснява.

Докато говореше, Барбара грабна сиамския котарак Мерцедес, който се беше настанил на един рафт между бурканите с подправки. Животното потърка нос в носа на стопанката си, изтръгна се от ръцете й и избяга в съседното помещение, което беше нещо като оранжерия.

— Имаме и един голям шнауцер — лае, но не хапе. Главното му занимание е да преследва женските на съседите. Подчинява се само на Оливър — съпругът ми твърди, че го слуша, защото били сродни души — и двамата имали слабост към нежния пол. — Тя широко се усмихна и гърлено се изкиска. Намекът за мъжкия нагон сякаш създаде някаква духовна връзка между двете жени и от този миг нататък самочувствието на Ан се повиши още повече, стеснението постепенно се изпари.

Барбара обясни, че шнауцерът се казва Бени, но истинската причина кучето да бъде кръстено така Ан узна от Ив, тяхната шестнайсетгодишна дъщеря.

— Мерседес Бенц. Ама, разбира се, трябваше да се досетя веднага. Колко съм глупава…

— Не си. Това е нещо като семейна шега — една от приумиците на татко.

Отначало взаимоотношенията им бяха доста „служебни“, почти обтегнати. За Ан това беше разбираемо, тъй като само по себе си задължението й да „държи под око“ шестнайсетгодишната Ив беше унизително за девойката. При запознанството им хлапачката се опита да я шокира.

— Крия си тревата зад книгите — обясни, когато й показа стаята си. Обзавеждането издаваше усилията на Ив да прогони антикварните мебели и вещи, които населяваха другите помещения в къщата. Мебелите бяха тапицирани с басма на цветчета, кувертюрата също беше басмена и с къдрички. Етажерките с книги бяха боядисани в розово, на стената висеше плакат на Анди Гиб. В гардероба цареше пълна бъркотия, под леглото бяха разпръснати учебници.

— Взимам противозачатъчни — добави момичето и изчака да види как ще реагира Ан. Лицето на Ан обаче остана безизразно. Самата тя не пиеше такива хапчета поради две причини — смяташе, че вредят на здравето, пък и нямаше любовник. Не се шокира от чутото, но мислено отбеляза, че съвременните младежи доста отрано започват да водят полов живот. Вероятно за да подсили бунтарския си образ, Ив й предложи цигара, след което запали и вдъхна дима.

— Майната му на рака — подхвърли и сви рамене.

Ан не се хвана. Малката явно блъфираше, за да прикрие стеснителността си, типична за повечето тийнейджъри… и за някои възрастни.

— Аз не пуша тютюна, а го дъвча — заяви.

Кикотът на Ив, игрив като смеха на майка й, разчупи леда.

— Наистина ли? — възкликна.

Беше уязвима и недодялана като всички юноши, все още несъзряла физически. Но всички признаци, че ще стане красавица като майка си, бяха налице. Наследила беше сините очи и гъстата коса на баща си и като грозното патенце скоро щеше да се превърне в красив лебед.

За да намери общ език с нея, Ан трябваше да покаже по някакъв начин, че й има доверие. Мразеше да бъде пресметлива до такава степен, но се налагаше. За нея беше от голямо значение да спечели благоразположението на Ив, и то по чисто прагматични причини. Работата в къщата на семейство Роуз беше за нея като манна небесна. Затова напускането й щеше да се превърне в лична и финансова катастрофа.

Възможността се появи, когато Ив се провали на изпита по математика в „Сидуел Френдс“ — престижно частно училище, основано още от квакерите, в което учеха децата на вашингтонския елит. Ив, твърде уплашена да каже на майка си и баща си, сподели ужасната новина само с Ан.

— Посрамих ги — изплака.

Ан я успокои и се съгласи да бъде посредница между нея и родителите й — роля, която криеше определен риск. Оливър остана много разочарован, но се примири. Барбара обаче се разгневи.

— Ето до какво води липсата на подготовка — отсече. — По себе си го знам.

Ан вече знаеше, че Барбара се е омъжила на деветнайсет години и е прекъснала следването си.

— Казах им, че ще се запишеш на лятно училище, ако престанат да ти се карат — гордо съобщи на момичето, което се усмихна през сълзи. В известен смисъл това си беше победа и определено беляза повратна точка във взаимоотношенията им.

— Обещавам, че ще се гордеят с мен. — Ив решително стисна устни.

Ан беше забелязала, че обитателите на този дом сякаш непрекъснато се състезават помежду си и всеки иска победа. Интересно — за добро ли беше?

Най-амбициозен беше дванайсетгодишният Джош. Голямата му цел беше да го включат в баскетболния отбор на училище „Сидуел“. Беше го чувала неведнъж как тупка топката и да я хвърля в баскетболния кош, който баща му беше монтирал на стената на големия гараж.

Също като сестра си и той беше взел най-хубавото от родителите си — имаше светлокафяви очи, високи и изящни скули. Също като нея носеше шини на зъбите. В семейството се шегуваха, че и четиримата са мечтата на всеки зъболекар.

Отначало отношенията между Ан и Джош бяха почти враждебни и не обещаваха голямо развитие. Като малка тя беше посещавала католическо девическо училище и не беше общувала с момчета на предпубертетна възраст. За строгите монахини от училището юношите, ако изобщо съществуваха такива, бяха пратеници на Сатаната. За нея обаче Джош беше предизвикателство, което трябваше да преодолее.

Веднъж, като излезе от стаята си (цял ден беше учила), го завари да седи на стълбището. Притискаше до гърдите си топката, бе умърлушен и унил; явно я чакаше, но се престори, че е седнал да си почине.

— Изглеждаш така, сякаш си изгубил най-добрия си приятел — подхвърли тя.

Джош вдигна глава. Не плачеше, но долната му устна потреперваше и привидният му мъжки кураж заплашваше да изчезне всеки миг. Ан седна до него и забеляза, че й е оставил място на стъпалото.

— Проклет треньор — измънка той и извади съобщението, че не е приет в отбора. Това бе поводът, който Ан отдавна чакаше. Трескаво затърси утешителни думи. Изведнъж си спомни, че домът й в Джонстаун се намира близо до училище за чернокожи деца.

— Има ли чернокожи в отбора? — попита.

Джош вдигна пръст.

— Играл ли си досега с чернокожи хлапета?

Момчето сви рамене — очевидно нямаше представа накъде бие тя.

— Отиди в двора на училище, където играят чернокожи. Достатъчни са ти няколко месеца и после ще натриеш носовете на всички бели самохвалковци.

Той кимна, но се дръпна, когато Ан посегна окуражаващо да го потупа по рамото. Чак седмици по-късно, когато Джош внезапно заговори на жаргона на чернокожите, тя разбра, че я е послушал. Хрумването й беше чист късмет, но определено стопи леда помежду им.

* * *

Слънцето вече почти не се виждаше през клоните на дърветата и храстите и скоро щеше да се скрие зад кедровата ограда, за да настъпи странната тишина, съпътстваща летните залези. От кухнята, намираща се през два етажа, се носеше божествен аромат — във фурната отново се печеше касуле — парчета гъше, свинско, агнешко месо и наденица с гарнитура от боб, подправени с чесън, мащерка и други пикантни подправки. Ан задуши като куче и долови друга миризма — вероятно върху мраморния плот на „острова“ се охлаждаше пухкав бананов хляб. Предположи, че Барбара разбърква салатата с гъби и зеленчуци в голямата дървена купа, пропита с миризмата на подправките, използвани хиляди пъти преди това. Сигурно беше приготвила и прочутия си гъши пастет, а за десерт имаше шоколадов мус.

„Все едно съм попаднала в рая“ — каза си Ан, възбудена от осъзнаването, че са я направили част от семейството. Барбара бе организирала празненството в чест на Ив, която успешно беше завършила лятното училище с оценка пет минус по алгебра. Ан помагаше на девойката да усвои алгебрата, заедно с нея се потеше над учебниците, но трудът й беше възнаграден — крайната оценка на Ив по този предмет беше пет минус. Оливър ознаменува успеха на дъщеря си посвоему — купи й сребриста хонда, за която момичето още не подозираше. Колата вече беше паркирана в гаража до любимото ферари на Оливър, който рядко го караше, но понякога го галеше като любимо дете. Той предупреди Ан да не казва нито дума на Ив.

Сутринта Барбара отиде в стаята й и заяви, че иска да сподели две тайни.

— Джош е приет в отбора. Но не казвай на Оливър. Ще го изненадаме по време на вечерята.

— Каза, че тайните са две.

— Току-що получих много голяма поръчка от пакистанското посолство. Двайсет и четири порции желирано пиле! Във вторник вечерта дават вечеря в чест на френския посланик. Само не казвай на Оливър. Нека и това бъде изненада. — Барбара хвана Ан за раменете и я погледна в очите, сякаш бяха огледала. — Да знаеш, че някой ден ще притежавам голяма фирма за уреждане на празненства. Много голяма.

Ив я посети малко по-късно, за да й „съобщи голяма тайна“. Ан така я досмеша, че трябваше да се извърне, за да скрие усмивката си.

— Ако мислиш, че вечерята е в чест на моята петица по алгебра, грешиш — заяви девойката. — Татко има по-добър повод за празнуване, фирмата му е привлякла един от петстотинте най-богати клиенти в Ню Йорк. Но не казвай на мама. Той иска да й съобщи новината, когато отвори бутилка „Шато Лафит-Ротшилд“, реколта 1959 година. Да знаеш, че той вече е във висшата лига.

Още една такава тайна и Ан щеше да се пръсне по шевовете от поверителна информация. Интересно, но не се почувства пренебрегната. Когато се размина с Оливър по стълбището, си помисли, че и самата тя има малка тайна. Той току-що беше излязъл от сауната, която бе изградил до банята в сутерена. Понякога семейството се събираше там. Голотата не ги притесняваше, но заради Ан напоследък вкъщи обличаха халати. Поредната тайна, която Джош беше споделил с нея.

Докато се разминаваше с Оливър, тя извърна глава, защото той изглеждаше невероятно съблазнителен. От парата косата му се беше накъдрила, през разтворения халат се виждаха силно окосмените му гърди. Тя не се осмели да погледне по-надолу, но боровият аромат, който се излъчваше от него, сякаш подсилваше мъжествеността му. Краката й се подкосиха от близостта с този полугол мъж.

— Часът почти удари — намигна й той. — Ще дам на Ив ключовете от хондата по време на вечерята.

Барбара, която сновеше из кухнята, се беше издокарала с бледоморава кадифена рокля, около шията й имаше огърлица от перли. Дори Ив днес се беше разделила с джинсите и носеше плисирана пола, блуза и обувки с нисък ток — типична униформа на колежанка. В сравнение с тези елегантни хора Ан се чувстваше зле облечена, макар че носеше бежов костюм с панталон, подарен й от Барбара — тоалет, много по-различен от дрехите, купени от евтин универсален магазин, с които беше дошла в този дом.

Взе от плота подноса с банановия хляб и последва малката процесия, която тръгна към библиотеката — любимото място на цялото семейство. Прекосиха фоайето с мраморен под, над което блестеше грамадният кристален полилей. Стенният часовник в махагонова кутия отмери със звъна си седмия час на вечерта.

В библиотеката върху рафтовете от орехово дърво, изработени от самия Оливър, бяха подредени стари книги в кожени подвързии. В един старинен шкаф от деветнайсети век той беше вградил полици, на които сега се съхраняваха бутилки с алкохол. Фигурки от стафордширски порцелан украсяваха полицата над камината. Колекцията беше гордостта на Оливър, а още петдесетина подобни фигурки можеха да се видят в другите помещения на къщата — млекарки, моряци, грубовати селски момчета с румени страни, статуетки, изобразяващи Наполеон, Гарибалди и Червената шапчица.

На мраморна маса във фоайето на видно място стояха легендарните Криб и Молино, застинали в боксьорски пози. Накратко, навсякъде из къщата имаше по нещо, което напомняше за запознанството на съпрузите Роуз.

Над камината в библиотеката висеше голяма маслена картина, дело на английски художник, пресъздаваща ловна сцена — платното беше в съзвучие с коженото канапе и столове в стил „Честърфийлд“. Подът бе застлан със скъп персийски килим в синьо и червено.

Според Барбара обзавеждането на библиотеката беше „хаотично“, но помещението беше уютно и през неделните дни членовете на семейството често сядаха около солидната дъбовата маса или вечеряха там.

— Май само тогава се събираме всички — добави Барбара със загадъчен и изпълнен с копнеж поглед.

Когато Оливър пристигна заедно с Джош, подносите с касуле и пастет, както и голямата дървена купа със салата вече бяха сервирани. Ив, която не подозираше каква изненада я очаква, опита от банановия хляб.

Членовете на семейството насядаха около масата, после Оливър тържествено наля в кристалните чаши шампанското „Лафит-Ротшилд“ ‘59. Огледа присъстващите и затворнически се усмихна, след което намигна на Барбара и вдигна чашата за наздравица:

— Преди да се насладим на великолепната вечеря, да вдигнем тост за една извоювана победа. — Погледна дъщеря си, която беше пламнала от вълнение и радостно се усмихваше. — Пет минус, разбира се, не е шестица, но за тази дисциплина е много добра оценка. — Джош се изкиска. Той носеше вкъщи само шестици, но никога не дразнеше сестра си за бележките. — Заслужила си онова нещо с Х.

— За какво говориш? — удивено попита Ив.

— Х като хонда — обяви Оливър.

— Хонда ли? — Ив объркано огледа присъстващите. Баща й вдигна чашата си още по-високо и извади от джоба си ключовете заедно с дистанционното управление за вратите на гаража.

— Само гледай да не удариш ферарито, като излизаш.

— Ако ти е мил животът, недей — пошегува се Барбара.

Ив изпищя от радост, хвърли се на врата на баща си и пламенно го разцелува. После повтори ритуала и с Барбара, Джош и Ан. Накрая грабна ключовете и дистанционното и хукна към гаража.

— Много я глезим — въздъхна Оливър и отпи от чашата си. Останалите го последваха. — Но пък ми доставя удоволствие.

— Ние си купихме първата кола чак три години след сватбата — напомни му Барбара.

— Времената бяха други. — Той сви рамене. — За какво положихме толкова труд, ако не децата ни да живеят по-добре от нас?

— Приеха ме в отбора — внезапно изтърси Джош.

— Браво. — Оливър остави чашата и плесна с ръце. — Много яко, пич — добави на жаргона, който беше научил от сина си.

— Наздраве! — Джош отпи голяма глътка от скъпото вино, сякаш беше кока-кола.

Отвън се чу клаксонът на новата хонда, която Ив беше изкарала пред къщата. Всички застанаха на прозореца и замахаха. Колата се понесе към портата.

— Щастливка — въздъхна Джош.

— Сега е задължително и на теб да подарим хубава кола, когато станеш на шестнайсет. Стандартът е установен. — Оливър се засмя на шегата си, след което семейството насяда около масата.

— Имаме още добри новини — тихо каза Барбара.

Очите й се усмихваха, устните й леко потрепваха. Тя направи съобщението със спокоен тон, ала Ан долови и някакво предизвикателство. Оливър се приближи до съпругата си и я целуна по устните:

— Много се радвам за теб, скъпа.

Ан бързо извърна поглед, раздразнена от внезапно обзелите я ревност и завист.

— Излиза, че моята новина не е нищо особено — продължи Оливър.

В този миг в помещението влетя Ив, която беше на седмото небе от радост.

— Страхотна е! — възкликна, приклекна до Ан и леко стисна дланта й. — Толкова съм щастлива!

Ан й направи знак да замълчи.

— Имам нов клиент — добави Оливър. — Което означава повече пари за семейния бюджет. Колегите ми са доволни, че успях да го привлека. Утре заминавам за Ню Йорк, за да подпишем договора.

Всички отново се разцелуваха, после с апетит започнаха да се хранят. Единодушно констатираха, че „Лафит-Ротшилд“ реколта ‘59, е идеалното допълнение към прекрасните блюда, приготвени от Барбара.

Ан неволно ги сравни с бедните си родители, обитаващи мизерна дървена къщурка в Джонстаун. В техния дом понятието за голямо пиршество се свеждаше до пържени наденици, които набождаха с изкривените вилици, и прокарваха с евтина бира.

Внезапно филмът, който се прожектираше в съзнанието й, спря на един кадър — затлъстялата й майка по дрипав пеньоар се въргаля на износеното канапе пред телевизора. Косата й е навита на ролки, дълги като пистолетни цеви, все едно се готви да застреля героите от любимите й сапунени опери. Баща й с увиснало бирено шкембе се е разплул на любимия си фотьойл и изтърсва пепелта от пурата направо върху прокъсания килим.

Сякаш за да прогони неприятната картина, Ан почука със сребърната лъжичка по кристалната чаша с вино. В трапезарията се възцари тишина.

— Трудно ми е да изразя колко много… — Думите заседнаха в гърлото й; тя се прокашля и започна отново. — Трудно ми е да изразя какво означава за мен да съм заедно с вас в този миг. Не можете да си представите… — Отново се запъна. Образите от предишния й живот бяха прекалено осезаеми и силни, за да ги надвие със слово. Погледът й пробяга по лицата на хората около масата и се спря на Оливър — за пръв път го гледаше без капчица свян. — Това е най-чудесният миг в живота ми. Начинът, по който ме приехте и… вие се превърнахте в моето семейство. — Тя преглътна. — Толкова щастливо семейство… — Поклати глава, за да сподави емоциите си и да продължи, после отпи от чашата.

„Дом, в който витае щастието — помисли си. — Какъв късмет, че попаднах тук.“