В. А. Секистов
„Странната война“ в Западна Европа и в средиземноморския басейн (12) (1939–1943 г.)

Политически и военни причини за поражението на Франция

Политически причини. През февруари 1942 г. в гр. Риом започна съд на бившите политически и военни ръководители на Франция. С усилията на „правителството“ във Виши на подсъдимата скамейка се намериха Леон Блум, Ги ла Шамбр, Даладие, Пол Рейно, Гамлен, Жорж Мандел и др. Риомският процес беше организиран с цел да се оправдаят едни от виновниците за поражението и предателите на Франция и да се обвинят други.

В това отношение характерен е фактът, че много преди започването на риомския процес книгата на Шовино с предговор от Петен беше иззета от всички френски библиотеки.

Голяма заинтересованост проявиха и хитлеристите, които се опитваха да снемат от себе си клеймото агресор. Но процесът се обърна против неговите организатори. Състояха се всичко 24 съдебни заседания. Разискванията трябваше да продължат до август, а последното заседание се състоя на 2 април 1942 г. Процесът беше прекратен, тъй като в него се разкри пълната отговорност на управляващите кръгове на Франция за поражението и капитулацията пред фашизма.

Френският народ ненавиждаше фашизма и беше готов да се съпротивява, но буржоазията се боеше да го вдигне на борба против фашистките поробители. Призракът на приближаващата се революция преследваше френските банкери и индустриалци и те не възразиха против превръщането на Хитлер в общоевропейски жандарм. За тях социалната опасност беше по-силна от фашистката. Те повече мислеха за защитата на своите привилегии, отколкото за националните интереси на страната.

Както показа опитът на историята, тогавашните ръководители на Франция провеждаха антинационална политика. Те се отказаха от сътрудничество със СССР, като го замениха с политиката на Мюнхен, ориентирайки се изключително към Англия и САЩ. Заедно с реакционните кръгове на Англия и САЩ управниците на Франция въоръжаваха хитлеристка Германия, надявайки се, че ще им се удаде да насочат фашистката агресия на Изток, а сами да останат настрана, ако започне война между Германия и СССР. Мюнхенското съглашение беше класов съюз на англофренския империализъм с фашизма не само срещу Съветския съюз, но и срещу всички народи, в това число и срещу френския народ. В дните на Мюнхен френското правителство потъпка френско-съветския договор за взаимна помощ от 2 май 1935 г. Френската реакция предполагаше, че в резултат на този коварен ход Съветският съюз ще се окаже изолиран и ще остане сам срещу германския фашизъм. След Мюнхенското съглашение, потривайки ръце, те ликуваха — Русия най-после е изолирана!^[1] В действителност изолирана се оказа самата Франция.

На Версайлската конференция 1919 г. САЩ и Англия се задължиха да осигурят пъмощ на Франция в случай на нова агресия от страна на Германия. Англо-американските политически ръководители гарантираха безопасността на Франция и това задължение го записаха в съответните договори.

През 1925 г. в известния локарнски договор Англия потвърди своите гаранции за източните граници на Франция.

Обаче историята вече неведнъж показа, че американските задължения за помощ на Франция и английските гаранции се оказаха само гръмки словесни декларации.

САЩ не оказаха никаква помощ на Франция, тъй като не ценяха Франция. Английската помощ беше толкова незначителна, че не повлия на хода на събитията. Потвърдиха се думите на Маркс, че някои държави охотно „гарантират с договори, но не са склонни да гарантират тяхното изпълнение“.

По вина на управляващите кръгове Франция се оказа изправена лице срещу лице с фашисткия звяр.

Френският народ скъпо заплати за престъпната политика на управляващите кръгове, които се отказаха от сътрудничеството със СССР. Франция беше разгромена и окупирана от немско-фашистките завоеватели, а независимостта й унищожена.

Предпоставки за поражението на Франция се създаваха не само в областта на външната политика. Дълго преди началото на Втората световна война някои ръководещи реакционни групи във Франция се готвеха за държавен преврат.

През 1936 г. във Франция възникна Народният фронт. Страхът на френската буржоазия от народа я накара да тръгне към установяването на открита форма на диктатура. На Петен бе възложена подготовката на държавния преврат. Изборът не беше случаен. Зад гърба си Петен имаше опита на кървавото потушаване на въстанието във френската армия, което избухна след априлското настъпление 1917 г., когато стотици хиляди френски войници безмилостно загиваха, заплащайки с кръвта си бездарността на френското върховно командуване. От 1936 г. Петен става постоянен съветник на всички военни министри. Освен това той е и постоянен член на върховния съвет на държавната отбрана. През април 1939 г. профашисткият вестник „Гранд Оксидан“, издаван на френски език, излезе с голямо заглавие „Петен към власт“.

Сам Петен в края на 1939 г. в откровена беседа с министъра на обществените работи, де Монзи, говорейки за управляващите кръгове на Франция, изтърва такава мисъл: „Аз ще им бъда необходим във второта половина на май.“

Един от привържениците на Петен, мюнхенецът Вин, още преди януари 1940 г. открито предсказваше, че не по-късно от три месеца ще бъде сключено примирие и ще се установи правителство на военна диктатура. Петен по това време беше посланик в Мадрид и имаше известни сведения за готвещото се на 10 май 1940 г. нахлуване във Франция. Оттук и предсказването за кризата, в резултат на която Петен трябваше да стане диктатор.

Петен активно се готвеше за държавен преврат. На адмирал Дарлан той каза: „Ние трябва да действуваме рамо до рамо. Мога ли да разчитам на вас?“ Дарлан увери Петен, че ще го поддържа напълно. Вейган също така поддържаше Петен, тъй като мечтаеше да свали републиката и да заграби властта. За да се осигури безусловната поддръжка от страна на Дарлан и Вейган, Петен им каза, че било необходимо да се създаде своего рода консулство. Виждайки себе си като един от тези консули, Вейган премина към действие.

На 29 май 1940 г. министърът на колониите, Луи Ролен, беседвал с Вейган в квартирата му. Вейган предсказвал свалянето на републиканския режим.

На 13 юни 1940 г. Вейган в присъствието на Макс Брюсе, началник на кабинета на министъра на вътрешните работи Жорж Мандел, каза за правителството на Рейно: „Те загубиха ума и дума. Те нищо не разбраха. Ще се наложи да бъдат арестувани.“^[2] За този акт се чакал само благоприятен момент.

Към такива мерки не се наложи да прибягнат френските заговорници, тъй като в резултат на бързото поражение на Франция стана безпрепятственото предаване на държавната власт от правителството на Рейно в ръцете на Петен.

По такъв начин леките победи на хитлеристка Германия на Запад се обясняват с това, че управляващите кръгове на западноевропейските страни, изплашени от призрака на революцията, тръгнаха по пътя на предателство на националните интереси на страните си, превърнаха се в пета колона на немско-фашистките окупатори, разглеждайки фашистката окупация като „най-малко зло“.

Окупацията на страните от Западна Европа от немско-фашисткия завоевател с тяхната промишленост, запаси от суровини и селскостопанска продукция засили военния потенциал на фашистка Германия. Освен това хитлеристите заграбиха в западните страни голямо количество военна техника от всички видове запаси от гориво и други материални ценности.

Народите от страните от Западна Европа, които бяха подложени на нападение от фашистка Германия, ненавиждаха фашизма и бяха готови да окажат решителна съпротива на врага. Но управляващите кръгове на тези страни се бояха да въоръжат народа за борба с фашистките поробители, отказаха се от съпротива и побързаха да капитулират пред фашизма. Борбата на народните маси за свобода и независимост срещу фашистките завоеватели бе възглавявана от комунистическите партии, които въпреки репресиите и преследванията от страна на управляващите кръгове на империалистическата буржоазия съумяха да запазят здравите си връзки с народа.

Военни причини. Слабата подготовка на френската армия за активни действия също така е дело на кликата на Петен. Този голям реакционер и предател на националните интереси на Франция, позовавайки се на опита от Първата световна война, твърдеше, че стабилността на фронта в бъдещата война ще бъде резултат от увеличение числеността на войските, че автоматичното оръжие и телените заграждения създават „непреодолими“ бариери и че използуването на танковете не ще бъде ефикасно.

Френските военни теоретици пригласяха на Петен, доказвайки непреодолимостта на отбраната. На знамената им беше написан лозунгът: „Отбрана на всяка цена“. Гамлен твърдеше, че „който напада, той обезателно губи“. Вследствие на това всичките им разсъждения ги доведоха до психозата на „линията Мажино“.

С Версайлския договор френската буржоазия получи удовлетворение на своите претенции в Европа и не се стремеше към активни настъпателни действия срещу Германия. Първата световна война струва на Франция само в убити 1 млн. и 300 000 души. Това бяха загуби, които тя не искаше да даде повторно. „Мюнхенската“ политика създаваше илюзията за възможното спечелване на новата война без големи загуби по пътя на отбраната, докато Германия и СССР се обезкръвят една друга. Оттук възникна и планът за построяване на „линията Мажино“ и стратегията на отбранителния начин за водене на войната през първата й фаза.

„Линията Мажино“ се считаше за такава бариера, с опира-нето на която трябваше да се създаде стабилен фронт до самото крайбрежие на Ламанш. Назначението на „линията Мажино“ се заключаваше в това да се направи невъзможно каквото и да било непосредствено нападение на Франция. Възникна даже и илюзията, че Франция е защитена от всякакво нападение.

Действително „линията Мажино“ беше сериозно препятствие. По своите вътрешни съоръжения „линията Мажино“ напомняше на линеен кораб. Фортовете от бетон и стомана представляваха многоетажни съоръжения, оборудвани с асансьори, намиращи се дълбоко в земята. Бронекалпаците с перископи бяха изкусно замаскирани. Разположението на фортовете позволяваше да се обстрелва местността с кръстосан огън от оръдия и картечници. Собствените източници на електроенергия, запаси от вода, хранителни продукти, боеприпаси даваха възможност на фортовите гарнизони дълго време да не зависят от подвоза. Но работата се свеждаше в това, че „линията Мажино“ беше дълга само 140 км, а дължината на цялата френска граница от Швейцария до Ламанш е около 760 км. Въпреки това Петен на заседанието на военния съвет на 4 юни 1932 г. се изказа против по-нататъшното строителство на укрепления по северната граница на Франция.

Като военен министър, Петен на 7 март 1934 г. разясни на военната комисия към сената, че той е против продължението на „линията Мажино“ до крайбрежието на Северно море, защото Северна Франция била надеждно защитена от белгийските крепости.

През 1936 г. военният министър Даладие, позовавайки се на опита от войната 1914–1918 г., доказваше, че бетонните съоръжения и мрежата от мощно автоматично оръжие непременно ще спрат атакуващите войски.

Оставайки на равнището на Първата световна война, ръководителите на Франция възлагаха големи надежди на железобетона и огневата система, които трябваше според тяхното мнение да заменят човека във войната. Затова те не укрепиха позициите в Ардените.

Двама членове на френския парламент, Тетанже и Фрамон, представиха доклад на военната комисия в камарата на депутатите, посочвайки, че в случай на война „се възлага твърде голяма надежда на естествените препятствия — на горите и на Маас“. В отговор на това сериозно предупреждение генерал Хюнтцигер, един от активните участници в заговора на Петен против републиката, който командуваше армията в сектора на Седан, отговори с оптимистичен доклад и работата беше погребана.

Последната възможност за ликвидирането на „ахилесовата пета“ във френската отбрана беше „странната осеммесечна война“. Но и тази възможност не бе използувана за укрепване на отбраната.

Превъзходството на немските танкове и авиация не беше толкова голямо, за да изключи всякакви успехи на съпротива на англо-френските войски. Съюзниците също така имаха съвременно оръжие. Но за ефикасното му използуване не бяха подготвени. Във френския генерален щаб не взеха под внимание онази революция в областта на военното изкуство, която направиха танковите дивизии и щурмовата авиация.

От 26 януари до 2 февруари 1937 г. във френската камара на депутатите станаха дебати по военните въпроси. На ожесточени нападки бе подхвърлен проектът за създаване на танкови корпуси. В числото на противниците на крупните танкови корпуси излезе Даладие, считайки проекта за опасен. По негово мнение, този проект е „оръдие на непредпазливо настъпление“, докато е по-добре да се отбранява, имайки непристъпен непрекъснат фронт.

За създаването на танкови корпуси се противопостави и военният министър Фабри, макар да знаеше много добре, че в Германия вече са формирани танкови дивизии и се готвят да нахлуят във Франция.

Генерал Гамлен също така се обяви против формирането на танкови корпуси, доказвайки, че танковете ще бъдат спрени от противотанковите оръдия, както пехотата беше спряна в 1914 г. от картечниците.

Петен с устата на своя теоретик Шовино уверяваше, че замаскираните оръдия, мини, осейващи пътищата на тези машини, ще удържат победа над всяка най-скъпо струваща техника. „Защо да правим танкове — възклицава Шовино, — ако 75-мм снаряд, струващ 150 франка, лесно унищожава танк, който струва 1 млн. франка.“

Вейган действуваше в същата насока с цялата тежест на своя авторитет. Той казваше: „Нищо не е нужно да създаваме, тъй като всичко имаме.“

Покрай всичко друго привеждаха се доводи, че във Франция няма бензин за танковете. В резултат на всички тези доводи създаването на танкови корпуси се отложи за неопределено време.

Кликата на Петен не считаше за необходимо да въоръжава френската армия с достатъчно количество най-нови видове оръжие. Към 10 май 1940 г. във френската авиация имаше всичко 54 пикиращи бомбардировача. В германската авиация числото на пикиращите бомбардировачи беше 366 още през есента на 1939 г.

Бойната подготовка на авиационния състав се намираше на ниско равнище. Военните ръководители повече се занимаваха с организацията на индивидуално спортните постижения, отколкото с разработката на тактиката на бойните действия на крупни съединения и организирането на взаимодействието с другите родове войски.

Между авиацията и танковите войски се водеше безшумна борба, тъй като „плебсът се намираше в танковите войски, а аристокрацията — в авиацията. След Първата световна война офицерите танкисти често пъти се считаха за «механици», с които не се поддържаше връзки“.^[3]

Във френската армия преобладаваше 75-мм оръдие. В германската армия на въоръжение като най-малък калибър беше 105-мм гаубица, която по далекобойност на снаряда превъзхождаше значително френската система.

Цялата 1939 г. беше загубена от френските военни ръководители в безплодни спорове за ценността на самоходните оръдия. Първото изпробване на самоходно оръдие беше направено едва през март 1940 г. От 20 май до 10 юни бяха пуснати 70 такива оръдия. Бойните качества на самоходните оръдия се оказаха твърде високи. В единствения сектор, където бяха използувани, те унищожиха 28 танка и 5 картечни бронеавтомобила.

Съществен недостатък в бойното използуване на френската артилерия беше недостатъчното маневриране на артилерийския огън. Френската артилерия не можеше и почти не беше в състояние бързо да съсредоточи силен артилерийски огън. Това се обяснява с факта, че френските военни ръководители, възпитани в традициите от Първата световна война, все още продължаваха да се ориентират изключително на опита на позиционната война, без да забелязват рязкото нарастване на темповете за настъпление.

Ето защо френското командуване даже не беше в състояние да помисли, че немските танкове ще преминат р. Маас при Динан и Седан три дена след започването на войната.

Танковете, авиацията и тежката артилерия се игнорираха като средство за пробив на укрепен фронт. Тези средства се смятаха най-ефикасни в отбрана. Затова например Гамлен твърдеше, че не трябва „да се започне кампания със стратегическо настъпление“. Войната можеше да се спечели с отбрана, такава беше официалната военна доктрина.

Генералният щаб на френската армия, без да забележи нарастващите темпове за настъплението, все още продължаваше да се придържа към остарялата стратегия на позиционната война, каквато беше войната 1914–1918 г.

Петеновите възгледи за войната обобщи генерал Шовино, професор при военната академия в Сен Сир. Няколко месеца преди началото на войната той публикува книгата „Възможно ли е нахлуване?“. Предговорът на тази книга написа сам Петен, като го озаглави „Елементи на военната доктрина“. Предговорът на Петен беше официално доведен до знанието на всички ръководители на френската армия. В предговора Петен писа, че възгледите на генерал Шовино са пълни с мъдрост. С това Петен хвалеше своите собствени възгледи, отразени в книгата на Шовино.

В цялата книга като червена нишка минаваше тезата за несъкрушимостта на непрекъснатия фронт. За доказателство се провеждаха доводи, че отбраната сега е по-силна, отколкото през 1917 г., защото сега за 10 дена се построяват такива укрепления, които защищават надеждно от танкове. От тази теза беше направен извод: щом като немците не ще могат да пробият френския фронт, танковете не са нужни въобще.

Френският генерален щаб все още се опитваше да води съвременния бой по образец на боевете при Марна 1914 г. В генералния щаб и във висшите военни школи се ширяха шаблонът и доктринерството. Изостаналостта пречеше да се разглеждат новите проблеми. Така например отбраната при Вердюн се използуваше като доказателство на тезата, че и в бъдещата война многочислените армии могат да водят борба с месеци, без да спечелят нещо освен няколко квадратни километра територия. Метафизическият мироглед пречеше да се види, че усъвършенствуването на военната техника изисква също така и усъвършенствуване на тактиката. Нито в недостатъчното въоръжение, нито в лошото качество на бойната техника, а в изостаналостта на военната теория беше основната слабост на френските военни ръководители.

През време на гражданската война в Испания фашистките интервенти изпробваха и изучаваха използуването на новите видове оръжия. Например за немскофашистката авиация войната в Испания беше полигонът, на който се проверяваха техните танкове, самолети, бомби и зенитна артилерия. Бойният опит помогна на немците да разработят методите по взаимодействието на танковете с авиацията, да подобрят конструкцията и да усилят бронята. Именно от опита на войната в Испания немскофашистките военни ръководители дойдоха до извода за необходимостта от създаването на танкови и моторизирани корпуси и да заменят използуващите се самолети с нови, по-съвършени образци.

Френското военно списание по това време се ограничаваше с излагане на фактическите събития. Единствената военна монография за опита от военните действия в Испания беше написана от немски емигрант, който по-рано служил в германския военноморски флот. Книгата имаше гръмкото заглавие „Военните уроци от Испанската война“. В Испания авторът престоял през 1936 г. всичко три седмици, в периода на барикадните боеве, и направил извода за неефикасното използуване на танковете, което се хареса на френските стратези на отбраната.

Френските военни ръководители започнаха създаването на танкови дивизии едва след урока от германо-полската война 1939 г.

В началото на Втората световна война френската армия имаше само три леки механизирани дивизии. Първата танкова дивизия бе сформирана през 1933 г. Четири танкови дивизии бяха формирани след започването на войната: първите две — към средата на януари 1940 г., третата — по средата на март, а четвъртата — в разгара на немскофашисткото нахлуване във Франция.

Формирането на танковите дивизии в последния момент доведе до това, че те се оказаха неподготвени за решаването на оперативни задачи. В продължение на много години във френската армия танковете се разглеждаха като тактическо оръжие на пехотата, като средство за поддържане и съпровождане на пехотата.

Опитът от използуването на танковете в кампанията (1917–1918 г.) даже и след 20 години се смяташе за непроменена догма. Това доведе до убеждението във френската армия, че танковете са в състояние да се откъснат от пехотата не повече от някакви си 1500 или 1800 м. Ето защо френските военни ръководители за сметка на маневреността увеличаваха бронята и въоръжението на танковете.

През 1932 г. беше формирана първата френска моторизирана дивизия. Обаче моторизираната дивизия се определяше само за използуването като бързо подвижен резерв, вместо да действува с танковете и да осъществява широк оперативен пробив. В боя огънят се противопоставяше на маньовъра, вместо да се съчетават огънят и оперативният маньовър.

През 1933–1939 г. френското върховно командуване издаде ред наставления и инструкции по въпроса за бойното използуване на танковете и механизираните дивизии. Във временното наставление от 26 април 1933 г. относно съвместните действия на пехотата и танковете се казваше, че „използуването на съвременните танкове и моторизирането на армията позволяват да се откажем от бавното, постепенно придвижване, към което ни принуждава огъня на противниковото автоматично оръжие и стремително да се развива успехът, не дочаквайки подхода на останалите ешелони, т.е. да се ускори темпът за настъпление“. Във временното наставление по тактиката на крупните съединения от 12 август 1936 г. се предвиждаше дълбоки самостоятелни действия на танкови ешелони, действуващи пред пехотата и като танкове за съпровождане.

Във всички тези наставления и инструкции са разработени способите за бойното използуване на танковете в тактически рамки. Бойният ред на танковете в настъпление се предвижда в три ешелона. Вторият ешелон трябва да поддържа танковете от първия. Третият ешелон се определя за най-тясно взаимодействие с пехотата. Обаче дълбочината на танковата атака се поставяше в зависимост от възможното прикриване и поддържане на тежката артилерия.

Такъв метод на танкова атака изхождаше от необходимостта за пробив на отбраната, включваща в системата си опорни пунктове и имаща малка плътност от противотанкови средства. При тези условия първите два ешелона (за далечно действие и за далечно поддържане на пехотата) трябваше самостоятелно, с откъсване от пехотата, да преминат през отбранителната полоса и да подавят артилерията, минохвъргачките и тактическите резерви в дълбочина на противниковата отбрана. Същевременно пехотата, съпровождана от танкове, подавяше системата от опорни пунктове и отделните съпротивителни възли на предния край.

По такъв начин танковете се предназначаваха главно за извършване на пробива. Танковите ешелони трябваше да пробият тактическата зона на противниковата отбрана по цялата й дълбочина. Едновременното решение на тези задачи от танковите ешелони и задачата за развитието на постигнатия тактически успех не можеше да даде ефикасен резултат.

Опит да се излезе от границите на тактическите рамки бе направен през 1938 г. В инструкцията от 16 декември 1938 г. се казваше, че танковата дивизия трябва да пробие противниковата отбрана по цялата тактическа дълбочина и да осигури дълбокото придвижване на пехотата. Бойният ред на танковата дивизия се предвиждаше в три ешелона. Първият ешелон (ешелонът на напредването), съставен от средни танкове, се определяше за подавянето на артилерийските позиции и тактическите резерви на противника. Вторият ешелон (ешелонът на поддръжката), също така съставен от средни танкове, в тясно взаимодействие с пехотата заемаше и се закрепваше на противниковите позиции. След пробива на тактическата отбрана танковата дивизия трябваше да премине към развитието на успеха с третия ешелон в широк мащаб съвместно с леките механизирани или кавалерийски дивизии, усилени с моторизирана пехота и артилерия на механична тяга.

Но, както пише Буше, „танковата дивизия, макар и да се определяше като стратегическо съединение, беше по-скоро съединение, призвано да действува съгласно немската терминология в рамките на висшата тактика, т.е. фактически в полосата на армейския корпус“^[4]. Танковата дивизия нямаше голяма възможност да развива постигнатия успех (всички 150 танка в състава на дивизията).

Теоретическите положения във френските инструкции и наставления не получиха необходимите проверки на ученията и маневрите и не бяха усвоени от войските в хода на бойната подготовка. Танковите дивизии бяха създадени твърде късно.

И така възгледите на френското върховно командуване след Първата световна война се свеждаха до преоценка на значението на отбранителните укрепления, фактически до неверие в силата на танковете в решаване на оперативни задачи и до недооценка ролята на авиацията, а следователно и до възможностите за използуване на танковете и авиацията за решителни настъпателни действия.

Френските военни ръководители твърде късно дойдоха до извода, че „най-голямата грешка, която само може да се извърши във военното дело, е да приемеш решение, недооценяващо качествата и възможностите на противника“^[5].

Аналогична неподготвеност към воденето на съвременна война по суша се наблюдаваше и в английската армия.

Господствуващата военна теория в Англия в навечерието на Втората световна война беше теорията „на морската сила“, разработена от английския адмирал Коломбо. Мощният военноморски флот се предназначаваше за завоюване господство по море, за икономическа блокада и за нанасяне на удари по уязвимите приморски области на противника. Авиацията получи признание като съставна част на въоръжените сили. Но използуването на авиацията се набелязваше главно за взаимодействие с военноморския флот и за извършване на стратегически бомбардировки.

На сухопътните войски в Англия се отреждаше второстепенно значение, тъй като английската буржоазия на европейския континент се ориентираше към една силна френска армия. Това доведе до разформироване в 1928 г. на първата механизирана част и един високопоставен офицер обяви пред представител на печата; „Без кавалерия не може да се мине. Танковете повече не представляват опасност.“^[6] През 1939 г. беше възстановена бронираната бригада. След една година тя отново беше разформирована и отново формирана след едногодишно прекъсване. Бронираната бригада имаше в своя състав батальон леки танкове и три смесени батальона, по три роти във всеки. В състава на танковата рота влизаше взвод леки танкове (6 танка) и взвод средни танкове (5 танка).

През 1937 г., когато в Германия вече беше формиран танков корпус, в Англия всеки, който твърдеше и решително настояваше за механизация, рискуваше да получи прозвището танкоман.

Теоретическите възгледи на английските военни ръководители за бойното използуване на танковете малко се различаваха от възгледите на френските им съюзници. В английската армия танковете бяха предназначени за съпровождане на пехотата, доколкото английските военни ръководители считаха, че танковете не са в състояние далеч да се откъснат от пехотата. Затова бронираната бригада се готвеше само за тактическо взаимодействие с пехотата.

Основните усилия при пробив на противниковата отбрана при стабилен фронт се възлагаха на пехотната дивизия. Завършването на пробива се явяваше второстепенна задача за бронираната бригада, която идваше да усили пехотната дивизия. Основната задача на бронираната бригада беше да разгроми резервите и щабовете на противника в дълбочина на тактическата зона на отбраната (не повече от 20 км). Самостоятелни действия на бронираната бригада пред главните сили на армията се допускаха само в маневрени условия на войната.

Опитът от бойните действия в Западна Европа през 1940 г. показа, че тези военнотеоретически възгледи бяха далеч от необходимото съответствие с новите технически средства на въоръжената борба. Както и в периода от 1917 до 1918 г. английските военни ръководители например не можаха да излязат вън от рамките на бойното използуване на танковете в тактически мащаб.

По такъв начин пасивната военна стратегия на англо-френските военни ръководители, в частност отбранителната стратегия за водене на войната през първата й фаза, беше обусловено от „мюнхенската“ политика на управляващите кръгове на Англия и Франция, която се състоеше в това да не се пречи на хитлеристка Германия да нападне Съветския съюз. Управляващите кръгове на Англия и Франция, увлечени в насъск-ване на фашистка Германия срещу Съветския съюз, не виждаха плановете на немския фашизъм. Хитлеристите, преди да нападнат Съветския съюз, явяващ се главно препятствие по техния път за завоюване на световно господство, започнаха агресия срещу Полша, Норвегия, Дания, Холандия, Белгия, Франция и Люксембург, Югославия и Гърция за осигуряване на своя европейски тил.

Като подготвяха своите армии за нахлуване в Западна Европа, германските военни ръководители най-добре решиха военнотеоретическите въпроси за бойното използуване на родовете войски в сравнение с решението на аналогичните въпроси във френската и английската армия.

В основата на немскофашистката стратегия беше положена теорията на „тоталната“ и „светкавичната“ война. Тези теории с идването на фашизма на власт в Германия заеха господствуващо положение.

В 1934 г. се появи книгата на Лудендорф „Тоталната война“. Този виден идеолог на германския милитаризъм излезе с искане за неограничено използуване на всички средства за унищожаване не само на въоръжените сили, но и на населението на противниковата страна. За политическото обосноваване на тезата за абсолютната всеобхващаща война, т.е. война безпощадна в мащаба на цялата страна на противника, Лудендорф използуваше расовата теория на фашизма.

Като неразделна част от тоталната война Лудендорф разглеждаше мълниеносното постигане на победата без обявяване на война. Той искаше „да се стремим да се завърши войната колкото е възможно по-бързо“, а за това „от самото начало да се използува и последната пушка“. Тази теза бе използувана от хитлеристите при разработване на стратегическите планове за водене на Втората световна война. В 1937 г. Хитлер постави задача на генералния щаб така да се деморализира противникът, че да загине още от първия удар.

Германският генерален щаб, като планираше нахлуването в страните от Западна Европа, много разчиташе на внезапното нападение. Моторизацията на армията доведе до нейната подвижност. Увеличи се възможността за бързото съсредоточаване, а следователно и внезапността.

Внезапното нападение на Германия неочаквано за англо-френските съюзници съдействува за бързото поражение на армиите им (за 45 дена). На германското командуване се удаде благодарение на силата и благоприятната политическа и военна обстановка да спечели първия период на Втората световна война. Нахлуването на немскофашистките войски в Западна Европа не трябва да се разглежда извън рамките на Втората световна война. Ето защо успехът на немскофашистките войски в Западна Европа не беше потвърждаване на правилната стратегическа концепция на хитлеристите за възможното спечелване на Втората световна война в кратко време. При това фашистка Германия надценяваше своите възможности, правеше всички разчети за воденето на следващите кампании с „светкавични“ срокове и заради това не бяха взети мерки в случай на продължителна война. Това объркване на сметките на хитлеристите се изясни във войната на фашистка Германия срещу СССР. Само към пролетта на 1942 г. немскофашистките ръководители дойдоха до извода, че ще се наложат максимални военни и икономически усилия.

Главната особеност на немскофашистката стратегия се състоеше в това, че хитлеристите успяваха да разгромят своите противници поотделно. Като отчитаха опита от Първата световна война 1914–1918 г., хитлеристите всячески избягваха война на два фронта. „Мюнхенската“ политика на управляващите кръгове на Англия и Франция способствуваше за осъществяване на поредното „светкавично“ разгромяване на западноевропейските страни през първия период на Втората световна война.

Успехът на операциите на немскофашистката армия беше осигурен изключително от високите темпове на настъплението. Хитлеристкото командуване използуваше в голям мащаб високо маневрени и подвижни средства — танкове, авиация, моторизирани и въздушнодесантни войски.

В армията на Франция и Англия процесът на прерастването на танковите войски от тактическите рамки в средство от оперативно значение ставаше много бавно и постепенно. В немскофашистката армия този процес се извършваше с бързи темпове. Германското военно командуване успя да повиши оперативното значение на танковите войски по пътя на организационното обединение на танковите войски с моторизираната пехота.

В периода на Първата световна война 1914–1918 г. настъпателните операции бързо заглъхваха, тъй като темповете на настъплението не превишаваха темповете за подхождането на оперативните резерви на отбраняващите се войски. В резултат на това отбраняващите се войски успяваха да създадат в дълбочина на отбраната в замяна на загубените нови отбранителни рубежи.

През 1939–1940 г. масираното използуване на танковете, авиацията, моторизираните и въздушнодесантните войски обезпечаваше високи темпове и голяма пробивна сила на настъплението. Високите темпове на настъпателните операции позволяваха да се изпреварва прехвърлянето на оперативните резерви на отбраняващите се войски към застрашеното направление.

Френските военни ръководители очакваха, че немскофашистките войски ще настъпват с темповете от периода на Първата световна война. Бойният опит отхвърли тези пресмятания. В първия ешелон на немскофашистките войски се използуваха бронетанкови механизирани войски. В хода на настъпателните операции на подвижните войски се случваше средно да изминат с откъсване от главните сили до 250–300 км.

Стремителността в настъплението на хитлеристките войски веднага дезорганизира управлението на англо-френските войски. Във военните кръгове на Англия и Франция цареше пълна обърканост. Разпорежданията на командуването закъсняваха и не идваха на време до войските. В резултат на това войниците губеха вяра в своето командуване, преувеличено си представяха силата на врага. Всичко това доведе до пълната дезорганизация на войските.

За високите темпове на танковете и моторизираните войски на немците спомагаше авиацията, особено пикиращите бомбардировачи и въздушнодесантните войски. Въздушнодесантните войски отстраняваха това несъответствие, което имаше между действията на авиацията и подхождането на подвижните съединения. Тясното взаимодействие на танковете с другите родове войски позволяваше на хитлеристкото командуване да реши проблема за развитието на оперативния успех, да извършва бързо прегрупирване в хода на операцията и да осъществява операции за обкръжаване на крупни противникови сили.

Във връзка с широкото използуване на новите високо маневрени и подвижни средства във въоръжената борба се измени ролята на пехотата при атака. В периода на Първата световна война 1914–1918 г. пехотата беше ударно средство. През 1939–1940 г. пехотата премина в основата на бронирания ударен клин. Този клин с острието на танковите дивизии дълбоко се врязваше в територията на противника. Обаче пехотата оставаше, все още многобройна, качествено стана значително по-мощна.

Тлавната особеност на немскофашистката тактика в настъпателния бой се състоеше в това едновременно да подави тактическата зона на отбраната. Танковото войсково усиление (по немската терминология) в състава на отделната танкова бригада и пехотни дивизии от първия ешелон извършваха пробив в главната полоса на отбраната на противника, която имаше дълбочина до 6 км. Едновременно авиацията подавяше артилерийските позиции и близките резерви на противника.

Пробивът на втората полоса на отбраната се извършваше от втория ударен ешелон на танковото войсково усиление и моторизирана пехота. Следователно танковото войсково усиление се използуваше за решаване на тактически задачи. След пробива на втората полоса в сражението се въвеждаха танковите дивизии и корпуси за разгромяване на подвижните резерви на противника в оперативната дълбочина.

По такъв начин, като създаде бронетанкови войски и като ги призна за основен род войски, командуването на немската армия се отдалечи от съществуващите по това време в армиите на другите капиталистически страни мнение за танковете като средство, предназначено само за съпровождане на пехотата.

Ориентирането предимно към новите ударни средства доведе до подценяване от страна на немците ролята на артилерията в съвременната война. Хитлеристките генерали започнаха всички огневи задачи, които по-рано се решаваха от артилерията, механически да поставят на танковете и авиацията, несъобразявайки се с това, че танковете сами се нуждаят от съпровождане с артилерийски огън.

Вече в хода на полската кампания се изясни, че немско-фашистката артилерия не само в качествено, но и в количествено отношение не осигурява ефикасно решаване на огневите задачи при високата маневреност и темповете на бойните действия. Немскофашисткото командуване беше принудено чрез авиационни бомбардировки да увеличи ефикасността на артилерийския огън.

Погрешните сметки на хитлеристките генерали в оценката на артилерията имаха за немскофашистката армия тежки последствия, а също така и за по-нататъшния ход на Втората световна война.