Л. Дж. Смит
Заклинателка (1)

1

Изключени!

Това беше една от най-страшните думи, за която може да се сети ученик, и тя не спираше да отеква в ума на Теа Хармън, докато колата на баба й се приближаваше към училището.

— Това — каза баба Хармън от предната седалка — е последният ви шанс. Осъзнавате го, нали? — Когато шофьорът отби колата до бордюра, тя продължи: — Не знам защо ви изгониха от последното училище, не искам да знам и сега, но ако се появи и най-малък проблем в новото ви училище, ще се откажа от вас и ще пратя и двете ви при леля ви Урсула. А вие не искате това, нали?

Теа поклати енергично глава в отрицание.

Къщата на леля им Урсула носеше гръмкото име „Манастира“ — сива крепост на върха на пуста планина. Теа си представи каменните стени, атмосферата на мрак и леля им Урсула, която следи всяко тяхно движение със свити устни. По-добре беше да умре, отколкото да отиде там!

На задната седалка до нея братовчедка й Блейс също клатеше глава. Но Теа знаеше, че тя едва ли слушаше баба им.

Самата Теа също едва успяваше да събере мислите си. Чувстваше се замаяна и объркана, сякаш една част от нея все още беше в Ню Хампшир в кабинета на последния им директор. Още виждаше изражението на лицето му, което показваше, че тя и Блейс ще бъдат изключени — отново!

Но този път нещата се развиха по-зле от всякога. Никога нямаше да забрави начина, по който сините и червени светлини на полицейските коли проблясваха през прозореца, или как димът се издигаше от овъглените останки на музикалното крило, или как плачеше Ранди Марик, докато го водеха към затвора. Или как Блейс продължаваше да се усмихва тържествуващо, сякаш всичко беше просто игра.

Теа погледна към братовчедка си.

Блейс изглеждаше красива и смъртоносна, което не беше по нейна вина. Тя винаги имаше такъв вид и причината за това отчасти бяха тлеещите й сиви очи и косата й с цвят на застинал пушек. Всъщност нейната коса беше толкова различна от русата коса на Теа, колкото деня от нощта, и именно красотата й продължаваше да ги въвлича в нови и нови проблеми. Но така или иначе, Теа не можеше да не я обича.

В крайна сметка те бяха отгледани като сестри. А връзката между две сестри е най-силната, която може да съществува… Или поне така смятаха вещиците.

Но ние не можем да си позволим да бъдем изключени отново. Не можем! Знам, сега си мислиш, че ще можеш да постъпваш така отново и отново и добрата стара Теа винаги ще се застъпва за теб, но грешиш. Този път трябва да те спра.

— Това е всичко — отсече баба им, приключвайки с инструкциите си. — Стойте настрана от проблемите до края на октомври или ще съжалявате. А сега се махайте. — Тя удари седалката на шофьора с бастуна си. — Тобаяс, към къщи.

Шофьорът, момче на двайсетина години с къдрава коса и уморено изражение, което всеки от чираците на възрастната дама придобиваше след няколко дни работа при нея, промърмори:

— Да, милейди — каза той и сложи ръка върху скоростния лост.

Теа посегна към дръжката на вратата и се измъкна от колата, последвана от Блейс.

Старият линкълн континентал потегли. Теа бе оставена с братовчедка си Блейс под топлото слънце на Невада пред двуетажната тухлена сграда на гимназията „Лейк Мийд“.

Теа премигна веднъж, два пъти, в опит да пренареди мислите си. После се обърна към братовчедка си:

— Обещай ми — рече тя строго, — че няма да направиш същото нещо и тук.

Блейс се засмя и каза:

— Никога не правя едно и също нещо два пъти.

— Знаеш какво имам предвид.

Блейс сви устни и се наведе да намести обувката си.

— Не мислиш ли, че баба малко прекали с лекцията този път? Струва ми се, че има нещо, което пропусна да ни каже. Имам предвид, какво беше това за края на октомври? — Блейс се изправи, отметна назад черната си коса и се усмихна очарователно. — Не трябва ли да отидем до канцеларията, за да си вземем програмата?

— Ще ми отговориш ли на въпроса?

— Ти попита ли ме нещо?

Теа затвори очи.

— Блейс, нямаме толкова много роднини, при които да отидем. Това не трябва да се случва повече, защото алтернативата е Манастира? А предполагам, че ти не искаш да отидем там?

За пръв път Блейс помръкна. После сви рамене, при което по рубиненочервената й блуза пробягаха вълнички.

— По-добре да побързаме. Не искаме да закъснеем.

— Ти върви — каза Теа уморено и се загледа в братовчедка си, която се отдалечаваше с типичната си енергична походка, полюшвайки леко бедрата си.

Теа си пое въздух още веднъж, изучавайки сградата със сводест портал и розови стени. Знаеше какво я очаква. Още една година от живота й щеше да премине тук. Щеше да върви тихо по коридорите, съзнавайки, че е по-различна от всички наоколо, колкото и да се преструваше, че е като тях.

Нямаше да е трудно. Хората не бяха особено умни. Но се изискваше известна концентрация. Тъкмо се беше отправила към канцеларията, когато чу викове. Малка група ученици се бяха събрали в края на паркинга:

— Стой настрана от нея!

— Убий я!

Теа се приближи към групата, оставайки незабележима. И тогава я видя на земята до бордюра и направи няколко плахи стъпки към нея.

О… колко бе красива! Дълго, силно тяло… широка глава… и върволица от бързо вибриращи пръстени на опашката. Те издаваха звуци като свистяща пара или раздрусани семки в хартиена кесия.

Змията беше маслиненозелена с ромбовидни фигури по гърба. Люспите по главата й изглеждаха лъскави, почти мокри. А черният й език трептеше толкова бързо…

Един камък прелетя покрай Теа и падна до змията. Вдигна се прах.

Теа вдигна очи — момче с къси панталони отстъпваше назад, изглеждайки едновременно уплашено и тържествуващо.

— Не го прави — каза някой.

— Вземи пръчка — обади се друг.

— Стой далече от нея!

— Убий я!

Прелетя втори камък. Лицата около Теа не бяха ожесточени. Едни бяха любопитни, други тревожни, а трети парализирани от погнуса. Но тъй или иначе, съдбата на змията беше предопределена.

Едно момче с рижава коса дотича с пръчка в ръка. Децата се оглеждаха за камъни.

„Няма да им позволя да направят това“, помисли си Теа. Гърмящите змии в действителност бяха доста крехки, а гръбнакът им лесно чуплив. Тези деца можеха да убият змията, без дори да го искат. Да не говорим, че някое от тях можеше да бъде ухапано.

Но тя не носеше нищо у себе си… Нямаше яспис за отровата, нито корена на св. Йоан, който успокояваше ума.

Но сега това нямаше значение. Налагаше се да предприеме нещо. Рижото момче обикаляше с пръчката като боец, очакващ удобния момент. Децата около него ту го предупреждаваха, ту го окуражаваха. Тялото на змията се издуваше, крайчетата на езика й се показваха и прибираха толкова бързо, че погледът на Теа не можеше да ги проследи. Беше влудяващо.

Хвърляйки раницата си, тя се шмугна пред рижото момче. Видя изумлението в очите му и чу няколко души да извикват, но се опита да ги игнорира. Трябваше да се съсредоточи.

Надявам се, че мога да го направя… Тя коленичи на крачка от змията, която се беше навила, готова да нанесе удар. Предната част на тялото й беше застинала във формата на спирала, а шията й се беше обточила хоризонтално над земята, наподобявайки копие. По всичко личеше, че е готова да нападне. „Спокойно… спокойно…“, мислеше си Теа, взирайки се в тесните зеници на жълтите й очи. Тя бавно вдигна ръцете си с длани, обърнати към змията.

От тълпата зад нея се чуха тревожни гласове…

Змията се издуваше и свиваше с яростно съскане. Теа дишаше равномерно, опитвайки се да излъчва спокойствие.

Кой можеше да й помогне сега? Разбира се, нейната лична покровителка — богинята, която беше най-близка до сърцето й. Илития от древния Крит, майката на всички животни.

Илития, господарко на зверовете, моля те накарай това същество да се успокои. Помогни ми да надникна в малкото змийско сърчице и ще знам какво да сторя.

И тогава се случи невероятната промяна, която дори Теа не успя да разбере. Част от нея се въплъти в змията. Границите на момичето и тези на змията някак странно се размиха. Теа беше самата себе си, но същевременно бе навита на спирала върху топлата земя, гневна, раздразнена и отчаяно копнееща да бъде в безопасност, обратно в креозотовия храст. Някога беше имала единайсет малки и още не беше превъзмогнала загубата им. А сега беше обградена от големи, топлокръвни, бързо движещи се същества.

Огромни живи създания… на твърде близко разстояние, които не реагират на заплашителните ми звуци. По-добре да ги ухапя.

Змията имаше само две правила за справяне с животни, които не бяха храна. 1) Мърдай с опашка, докато не си тръгнат, без да те настъпят. 2) Ако не си тръгнат, хапи.

Теа държеше ръцете си неподвижно и се опита да внуши нова мисъл в малкия мозък на влечугото. „Подуши ме. Аз не мириша на човек. Аз съм дъщеря на Елвиза^[1]“. Езикът на змията докосна дланта й. Връхчетата му бяха толкова тънки и нежни, че Теа едва ги усещаше да трептят върху кожата й.

Но тя долови, че напрежението на змията намалява. Започна да се успокоява, готова да се оттегли. Може би трябваше още само минута, за да я накара да пропълзи обратно в храстите.

В този момент тълпата зад нея отново се раздвижи.

— Ето го Ерик!

— Хей, Ерик, там има гърмяща змия!

„Съсредоточи се“, помисли си Теа.

Нов глас, далечен, но идващ все по-близо:

— Оставете я, момчета. Най-вероятно не е отровна.

Другите обаче не мислеха така. Теа усещаше как връзката със змията й се изплъзва. „Съсредоточи се…“

Но никой не можеше да остане концентриран след онова, което се случи в следващия момент. Тя чу бързи стъпки, над нея надвисна сянка и после някой възкликна:

— Гърмяща змия мохаве.

После някой я блъсна, запращайки я на тротоара. Всичко стана толкова бързо, че дори не успя да се извърне настрани. Падна болезнено върху ръката си. И изгуби контрол над змията.

Единственото, което успя да види, беше люспестата маслиненозелена глава, която се изстреля толкова бързо, че дори изгуби ясните си очертания. Челюстите й бяха широко отворени — изумително широко! — а зъбите й се впиха в крака на момчето, което блъсна Теа настрани.