Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Reckless, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
aisle (2015)

Издание:

Барбара Виктор. Игра на смърт

Американска. Първо издание

Водещ редактор: Иванка Томова

Редактор: Надя Димитрова

Технически редактор: Божидар Стоянов

Предпечатна подготовка: Мирослав Стоянов

ИК „Сиела“, София, 2008

ISBN: 978-954-28-0213-6

История

  1. — Добавяне

Девета глава

За Лекси бе немислимо да заспи. Седнала на стола до прозореца в хотелската си стая, откъдето се виждаше малката градинка, тя се чувстваше съвсем самотна. Бавно се премести от стола към леглото и като отпусна рамене, за да се отмори, завъртя главата си, както я бе посъветвал лекарят остеопат, който някога я бе научил как да се освобождава от напрежението, като сама си прави масаж. Не почувства облекчение.

Докато часовете минаваха, Лекси гледаше как небето над Париж се променя от черно в наситено бледомораво със златни отблясъци, докато слънцето изгряваше над сивите и черни парижки покриви. Не знаеше дали бе заспивала. Нямаше спомен дали е сънувала. Цялото усещане за облекчение, което бе изпитала, когато двамата с Крисчън най-сетне бяха намерили подслон в хотелската й стая, сега се бе сменило от страх и несигурност. Утрото бе връхлетяло връз нея. Това й се струваше като кулминационния миг на изминалите вече няколко години на мъчение. Отказваше да повярва на диагнозата на Ник, изпитваше скръб след смъртта му, — но всичко това се смени с непоколебимото решение да изпълни последната му молба, което прерасна в ужас при внезапната и безсмислена разруха, а той се замени от натрапливата нужда да научи подробностите.

Бебето беше продължение на живота.

Крисчън се размърда и заплака. Лекси го взе в ръце, смени пелените му и продължи да го държи, докато му приготвяше шишето. Тя се подпря на няколко възглавници в леглото и положи бебето върху извивката на ръката си, докато го хранеше. Очите му бяха широко разтворени, на мъничкото му личице се четеше лакомият израз на гладен човек, докато сучеше от биберона. Докато го оглеждаше, Лекси осъзна, че задоволството му беше в контраст с травмата, която и двамата бяха преживели. Кой беше той? Лекси нямаше представа и знаеше само, че сега трябваше да се грижи за него. На колко беше? На три месеца или може би на четири. Шишето беше наполовина изпразнено, Крисчън, заситен гукаше на рамото на Лекси, а последната капка мляко се стичаше от малката му брадичка. Лекси избърса устата на бебето с мека кърпа, внимателно го положи по гръб на двойното легло. Тя се наведе и прилепи устните си към челцето на детето. Мъничките му крачета ритаха, ръцете му шаваха, а на личицето му се появи мъничка усмивка. Ако имаше нещо в живота, което Лекси да знаеше със сигурност, то беше, че има намерение с цената на всичко да го задържи при себе си.

Ваксинациите и посещението при лекаря бяха други пунктове, които се добавяха към списъка й от задачи. Сети се за Ханс Фелс, лекаря на Ник от Монтрьо, с когото се беше сприятелила през тези последни месеци. Имаше му доверие. Най-малкото, ако успееше да премине швейцарската граница и се консултираше с него, той можеше да й даде съвет за медицинските прегледи и за това как да опазва здравето на детето. Необходими й бяха обаче съответните документи за Крисчън, за да премине от Франция в Швейцария. Като обърна глава, Лекси забеляза мигащата червена светлина на хотелския телефон. Изпита внезапен потрес от нехайството си. В бъркотията беше забравила, че майка й, разбира се, знаеше, че тя е заминала за Париж, за да се разпореди с прахта на Ник. Погледна към другия край на стаята и зърна мобилния си телефон върху тоалетната масичка. Дори беше забравила да провери получените съобщения. Какво обяснение щеше да даде за Крисчън? Тя стана и пресече стаята. Тъкмо се готвеше да вземе мобилния си телефон и обърна внимание на малката кожена чантичка, която носеше на кръста си и в която бяха кредитните й карти, шофьорската й книжка, парите й и паспорта. Щеше да унищожи всичко, за да придаде правдоподобност на разказа си. Щеше да обясни на хората от американското посолство, които не я познаваха, че двамата с Ник са се оженили, малко преди той да бъде победен от болестта си. Те щяха да знаят кой е той и сигурно щяха да са прочели некролога му, отпечатан в „Ню Йорк Таймс“ преди две седмици, защото „Интернешънъл Хералд Трибюн“ го беше препечатал едва миналата седмица. Никой, който не я познаваше отблизо, не би заподозрял, че бебето не е нейно. Некрологът на Ник бил написан, дълго преди те да се оженят, а понеже тя щеше да твърди, че е пазила бременността си в тайна, там не се споменават никакви живи деца. Колкото по-дълго обмисляше всичко, толкова по-силно се убеждаваше, че служителите от американското посолство ще разберат защо тя няма документи. Щеше да им каже, че всичко е било в чантичката й, включително и свидетелството за раждане на детето. Тя прекоси стаята, седна на леглото и взе хотелския телефон. Натисна червения бутон и прослуша всички оставени съобщения — майка й, чийто глас звучеше все по-разтревожено при всяко следващо обаждане, а също и шефът на парижкото бюро на телевизионната мрежа на Ник, чийто глас също звучеше настоятелно. Беше звънял най-малко четири пъти. Тя затвори очи. Как бе могла да забрави и че всички от Ай Ти Ен също знаеха, че е заминала за Париж с прахта на Ник? Погледна часовника си. Шест часът сутринта парижко време, полунощ нюйоркско — прекалено рано да звъни в посолството, но нито твърде късно, нито прекалено рано да звъни на Сорша. Тя набра номера на майка си и зачака. При третото иззвъняване Сорша вдигна слушалката.

— В никакъв случай не си ме събудила — веднага реагира тя в отговор на въпроса на Лекси. — Бях извънредно разтревожена. Всичко наред ли е?

Лекси очевидно не знаеше откъде да започне. Логиката обаче надделя над формата. Тя започна от края на историята, след като се бе спасила, без да получи нараняване при бомбения атентат, а Крисчън вече бе останал единствено на нейните грижи. Сорша я изслуша, без да я прекъсва, докато Лекси й изясни всичко с подробности, включително и своите чувства и извинения защо си е тръгнала с бебето. Връщайки се бавно назад, докато Сорша я слушаше и не я прекъсваше, Лекси най-сетне привърши с описанието на събитията, като накрая разказа с безинтересни подробности как набързо е освободила вилата в Монтрьо.

Реакцията на Сорша последва незабавно.

— Аз ще взема първия самолет на „Ер Франс“ тази вечер — заяви тя със своя изменен от уискито и цигарите глас, останал непроменен, въпреки че отдавна се бе отказала от старите си навици, — така че ще бъда в Париж утре сутрин местно време.

— Какво да кажа?

— Нищо — рязко отвърна Сорша. — Нито дума, на никого. Никакви интимни разговори в леглото, никакво споделяне на тайни с нови най-близки приятели или изповеди пред стари приятели. И престани да се плашиш и да се чувстваш виновна. Нямала си друг избор.

— Можех да го предам на полицията…

— И щяха да го изпратят в някой държавен приют или нещо по-лошо. Някой от роднините на атентаторката щеше да го изиска. Само си помисли каква би могла да е съдбата му.

Лекси беше разстроена.

— Аз откраднах бебето — промълви тя през стиснатите си зъби. — Не разбираш ли това?

Сорша с нескрито нетърпелив тон реагира.

— Престани да драматизираш нещата — рече тя. — Не си го откраднала. Онази жена, майка му или която и да е била, ти го е дала.

— Представи си нейното душевно състояние, след като е знаела, че след малко ще умре.

— Очевидно умът й е бил достатъчно бистър, за да търси спасение за детето си. — Сорша изчака Лекси да възрази, но когато тя не реагира, добави: — Само се придържай към разказа си. Не си общувала с никого повече от година. Не забравяй, че не си слоница. Бременността продължава само девет месеца.

Лекси се усмихна на себе си. Не изпитваше нужда да разговаря с никого. Със съчувствие, здрав разум и усет за това как да омагьосва света и същевременно да изпитва нежелание да приеме неговата власт, Сорша представляваше въплъщението на това, което всеки успял човек внася във всеки проблем или сделка — отсъствието на страх. За миг Лекси не успя да разбере добре следващия въпрос на майка си.

— Той нали е прекрасен? — повтори Сорша.

— Кой? — попита Лекси.

— Моят внук!

* * *

Лекси взе дистанционното и включи телевизора, друг жест, който при естествени обстоятелства би бил машинален рефлекс в мига, в който се прибереше в хотелската си стая. Тя седна на края на леглото, докато гледаше френските програми, които показваха многократно сцени от последиците от бомбения атентат. Превключвайки на англоезичната мрежа на Ник, тя остана изненадана, че дори те излъчват репортажи със същата оскъдна информация, както и френските програми. Точно тогава хотелският телефон иззвъня. Без да се поколебае, Лекси вдигна слушалката.

Трябва да съм звънял поне десетина пъти — каза от другия край на линията гласът, веднага след като Лекси се обади. — Знам, че звъня в безбожно късен час, но се притесних, че не мога да се свържа. Добре ли сте?

— Кой се обажда? — попита Лекси, която не успя да разпознае гласа.

— Извинете ме — каза мъжът, — аз съм Дерик Ландън от бюрото на Ай Ти Ен в Париж. От Ню Йорк ми изпратиха по електронната поща съобщение, че ще бъдете тук. Позволете ми да добавя и колко съжалявам за смъртта на Ник.

Ландън бе постъпил наскоро на работа, като преди това бе работил на свободна практика за английското радио и телевизия. Беше си спечелил репутация с репортажите си за Северна Ирландия. Ай Ти Ен го бяха назначили на работа в Париж с уговорката, че от него се очаква да пътува из цяла Европа, когато имаше събитие.

Лекси го увери, че се чувства добре и тъкмо се готвеше да му каже, че всъщност е била на сантиметри от смъртта, когато Крисчън се разплака.

— Почакайте малко — каза тя и остави слушалката, за да вземе бебето. Притискайки го до себе си, тя го погали по гърба и закрепи слушалката между брадичката и рамото си. Крисчън продължи да плаче.

— Какво е това? — попита Дерик.

Това не би могло да се случи в по-неподходящ момент. Искам да се махна от тук. Уволнете продуцента. Сменете картичките с репликите. За миг тя се паникьоса, но си спомни какво беше казала Сорша — тя не беше слоница.

— Това е бебе — отговори сухо Лекси.

Последва миг на мълчание, преди той да запита:

— Чие бебе?

— Моето — каза Лекси.

Пак последва мълчание, преди Дерик да възвърне способността си да говори.

— Вашето — повтори той също така сухо, преди да зададе предвидимия си въпрос: — Вие с Ник кога сте родили бебето? От Ню Йорк никога не са споменавали за това. Аз нямах представа…

— Съвсем малко хора знаеха — излъга спокойно Лекси. — Толкова много неща се случиха през изминалата година, както можете да си представите.

Крисчън се бе успокоил и вече заспиваше, опрял глава на рамото на Лекси.

— Лекси, това е чудесно. Съжалявам, че не знаех. Изгарям от нетърпение да го видя… — Той направи пауза. — Него или нея?

— Него — отговори тя. — Крисчън.

— Е, не знам дали да се смея или да плача — продължи той, преди да се впусне в обяснения. — Сигурно съм звънял поне десетина пъти. Сигурно сте чула за бомбения атентат, а?

Тя се опита гласът й да прозвучи с безразличие.

— Всъщност аз бях във „Фуке“, когато бомбата се взриви. — Чу го, че изахка.

— Защо не ми се обадихте, за Бога?

— Предполагам, защото бях направо вцепенена. Така или иначе, извадихме голям късмет.

— И аз така мисля — съгласи се той. — Вижте, искате ли да намина към вашия хотел и да ви заведа на обяд. Крайно време беше да се срещнем, макар че предполагам, че можеше да се случи при по-благоприятни обстоятелства.

Завладя я чувство на облекчение.

— Би било чудесно, но ми се налага да отида до посолството. — Тя вече бе взела решение. — Изгубих си паспорта и документите на детето — излъга тя.

— Аз ще ви заведа там след обяда. — Той помълча и когато продължи, гласът му звучеше по-меко. — Лекси, аз нямах представа… — започна той и се запъна. — За нищо.

— Ще поговорим за всичко, когато се видим. — Мисълта й трескаво скачаше. — Колко време смятате, че е необходимо да ми издадат нов паспорт?

— Не знам — отговори той. — Обикновено става за двадесет и четири часа. — Той се позасмя. — Колко глупаво е това? Сигурен съм, че посланикът е познавал Ник или поне е слушал за него. При тези обстоятелства, сигурен съм, че всички ще направят всичко необходимо за вас. Все пак вие сте неговата вдовица.

Лекси сдържа изненадата си. Тя никога не се беше сещала за предимствата от това да е вдовицата на Ник Блейк, защото всъщност не бе успяла да се нарадва на привилегиите да му е жена.

— Аз ще се обадя в посолството, веднага щом започнат работа, тоест към девет часа — увери я Дерик.

— Много ви благодаря — каза тя, преди да попита, като гласът й не издаваше нищо друго, освен празно любопитство: — А какво знаете вие за бомбения атентат?

— Нищо конкретно. Към тоя момент само куп слухове.

— Например?

— Ами като за начало, атентаторката самоубийца не отговаря на обичайния профил. Струва ми се, че някой каза, че била русокоса.

Никак не я интересуваше външното описание на жената. Можеше по-добре от всеки друг да предостави на френските следователи всички подробности, от които се нуждаеха. Думите й излязоха от устата й една по една, сякаш несвързани.

— Странно, че никой не е поел отговорността за атентата — продължи Лекси с надеждата да научи други доказателства. — Или поне аз не съм чула нищо такова от новините.

— И ние не получаваме много информация. Последното нещо, което аз чух, е, че някаква група, която се нарича „От любов към човешкия род“ се е обадила в агенция Франс Прес и е заявила, че те били поставили бомбата в знак на протест срещу френските власти. Заради изхвърлянето на група нелегални имигранти от парижка църква.

Внезапен порив да си припишат заслуга, каквато нямаха, помисли си тя.

— Успяха ли да постигнат нещо?

— Не — отговори Дерик. — Малко преди да ви се обадя, научих, че „От любов към човешкия род“ официално са изключени от списъка. Тази групичка, ако може да се нарече така, се състои от един луд и неговият бавноразвиващ се син и те не могат да гръмнат дори един балон. Така или иначе, пуснахме обява в „Трибюн“ веднага след атентата с молба за предоставяне на любителски филми, за да мога да направя специален репортаж.

Тази информация наруши спокойствието й.

— Сигурно са се отзовали толкова хора, че са ви залели със записи — предпазливо попита Лекси.

— Всъщност, не. Най-стандартни неща. Повечето неизползваеми. Сигурно ще получа и още материали днес.

Ако имаше запис, на който да се вижда как атентаторката й подава бебето, Дерик със сигурно щеше да го спомене. За миг тя си позволи да се отпусне, докато Дерик продължи да обяснява какво бил научил от своите източници във френското разузнаване и полицията. От чисто цинична гледна точка, обясни той, френските разузнавателни служби се надявали престъпниците да се окажат чужденци и да се разбере, че нападението не е било подготвено или замислено във Франция.

— Никой тук не иска да се създава политическа ситуация между властите и арабската общност в предградията, или със сепаратистите от Корсика.

Лекси пое дълбоко дъх.

— Естествено — разсеяно каза тя, — размирици, грабежи… — Гласът й заглъхна. Отново я обзе вълна на паника. Не страх. Тя се застави да пропъди паниката. Нямаше опасност, нямаше изненади. Тя не допускаше никакъв ужас да я завладее и бързо пресмяташе потенциалния риск. Кой всъщност я беше видял да взема бебето? Тя гледаше втренчено право напред, решително, по начина, по който гледаше, когато вземаше интервю. Мъжът от съседната маса. Но какъв беше шансът да го види отново? При други обстоятелства тя вероятно би пожелала да се видят. Мълчаливо се укори за това, че дори само си бе помислила колко привлекателен бе той. Но пък и никога досега не се бе чувствала толкова уязвима. Може би не трябваше да унищожава паспорта си. Може би трябваше да се опита да премине през границата в Швейцария с кола, въпреки че Крисчън нямаше никакви документи за самоличност. Но ако бъдеше спряна, рискът бе огромен. Доказателство, че детето е нейно, помисли си, бюрократични подробности. Единственото нещо, което я успокояваше, бе, че Сорша пристига, защото нямаше никакви съмнения, че тя не би й позволила да поеме този риск. Унищожаването на документите бе единственото логическо обяснение защо няма свидетелство за раждане на детето. Така или иначе, нямаше смисъл да обмисля или да премисля вече взети решения. Трябваше да върви напред. Гласът й, когато накрая продължи, прозвуча накъсано.

— Ще се видим във фоайето в един — каза тя и колкото и да бе странно, не изпита нищо друго, освен една вълна на мрачни предчувствия, за това, че не е изразила уместно благодарността си.

— Ще намерим някое хубаво бистро близо до вас — повтори Дерик. — Опитайте се да си починете.

Почивка, помисли си Лекси, когато затвори слушалката. Щеше да намери почивка, едва когато двете с бебето се приберяха благополучно в Ню Йорк. Дотогава не можеше и да става дума за почивка.