Джеймс Ролинс
Джейк Ренсъм и виещият сфинкс (30)

29.
През бурята

Вкаменяващата магия се понесе на вълни и превърна златистия пясък в тъмносив. Няколко харпии бяха кацнали зад гърба на вещицата. Крилатите създания я бяха последвали чак до периферията на бурята. Магията ги порази и ги превърна в статуи, на чиито уродливи лица бе изписано смайване. Една от харпиите се опита да отлети, но вълната я достигна, миг преди да подскочи във въздуха, и я превърна в камък, който се разби на парченца при падането си на земята.

Джейк се подготви за същата участ.

Но когато вълните на зловещата магия достигнаха периферията на бурята, те спряха. Вълната навлезе на броени сантиметри във вътрешността на Великия вятър, но се изправи като тебеширена линия върху футболно игрище, сякаш се страхуваше да навлезе в бурята. Това можеше да означава само едно.

— Ние сме в бурята — каза Марика.

— Времето е река — добави замислено Ба’чук.

Джейк почувства, че Ба’чук разсъждава върху нещо важно, но сега не бе моментът да задава въпроси. Погледна Хека. Вещицата изглеждаше изненадана не по-малко от тях, че са навлезли в бурята и все още са живи. За да бъде сигурен, Джейк поведе останалите още по-навътре. Ветровете свиреха, пясъкът жулеше откритите части на телата им, но бяха живи.

С всяка следваща стъпка пясъчният вихър ставаше все по-гъст и по-гъст. Джейк изгуби от поглед лагера и битката. Слава богу, мястото на сражението се намираше извън обхвата на вкаменяващата магия.

Изведнъж Марика стисна здраво дланта му и посочи нещо с другата си ръка:

— Джейк!

Образът на вещицата изкристализира през пясъчния вихър. Тя ги беше последвала в сърцето на бурята. И не беше сама. С пронизителен крясък бе призовала цялата орда харпии. Черните силуети на летящите чудовища проникнаха във Великия вятър. Харпиите гнездяха тук и сега се завръщаха по родните си места. Освен това очевидно не обичаха натрапниците.

Една харпия полетя с яростен писък, засмукана от Великия вятър. Джейк се наведе ниско и дръпна останалите да клекнат. Тя одраска с нокти гърба му, сетне изчезна в пясъчния вихър.

Джейк ускори крачка с надеждата, че харпиите няма да са в състояние да навлязат толкова дълбоко в бурята. Хека ги следваше по петите и дори започна да скъсява разстоянието между тях. Отново вдигна жезъла си. Рубиненият кристал проблесна, сякаш Великият вятър го бе заредил с енергия. Той й проправяше път през бурята, но не успяваше да я защити напълно. Пясъците жулеха кожата й. За да се защити от тях, вещицата обгърна тялото си с крила.

Вероятно по този начин бе успяла да премине бариерата първия път. Кръвта на харпия, която течеше във вените й, и силата на камъка й позволяваха да си проправи път, но всяка стъпка от този път бе мъчителна, много мъчителна.

Вещицата даде на Джейк една идея.

Той също разполагаше с камък.

— Да си разменим местата! — извика Джейк и даде знак на Ба’чук да хване другата ръка на Марика, след което пусна китката му. Тримата не смееха да прекъснат връзката помежду си.

Сега вече едната му ръка беше свободна и Джейк затършува за зеления кристал в раницата. Когато го вдигна и поднесе към вятъра, в сърцето на кристала пламна малък огън и камъкът засия в изумрудени отблясъци.

Ба’чук вдигна учудено ръка. Вярно, вятърът продължаваше да ги брули жестоко, но зрънцата престанаха да се забиват в лицата им. Все едно се бяха измъкнали от обхвата на бурята.

— Не спирайте! — подкани ги Джейк и продължи заднишком.

Ускориха крачка, но Хека и ордата й не изоставаха.

— Джейк! — извика Марика. — Зад нас!

Той погледна през рамо. В пясъчната буря затанцуваха черни сенки досущ като листа, понесени от есенна вихрушка. Ето къде бе изчезнало ятото харпии, водено от безмълвната команда на своята царица. Хека се опитваше да ги вкара в капан.

— Какво ще правим сега? — попита Марика.

Отговорът дойде от най-неочаквано място. Изневиделица над камъка в ръката на Джейк се появи животинка, чието гъвкаво тяло се извиваше във въздуха. Зарея се над изумрудения кристал досущ като трептящо облаче зеленикав дим, който се издига от огъня, пламнал в сърцевината му.

Марика ахна от изненада и понечи да се дръпне, но Джейк я държеше здраво за ръка.

— Не се притеснявай! — успокои я той.

Тя приближи след миг, когато любопитството й надделя над първоначалната уплаха.

— Какво е това?

— Уислинг… — Джейк нямаше време за по-подробни обяснения. — Приятел.

Или поне така се надявам.

Крилатата змия се въртеше около камъка. Джейк я бе виждал да го прави и преди. Явно нещо в кристала я привличаше. Може би затова го бе последвала в пещерите и каньоните на Процепите. Според чичото на Нефертити, тези създания били свързани с Анкх Тави също както и камъните на времето.

Джейк не разбираше природата на връзката, но не се съмняваше, че тя съществува.

Уислингът затрептя с крила, нави се около ръката на Джейк и вдигна глава, за да го погледне в очите.

— Да, камъкът ти харесва. Това ми е ясно, но нямам време. Защо не отидеш да досаждаш на другия камък? — Джейк кимна към вещицата, която се намираше на десетина метра от тях. — Иди да я уплашиш.

Крилатата змия наклони глава, сякаш обмисляше идеята. Сетне отлетя със съскане и изчезна безследно.

Този път ахна Ба’чук, но изненадата на Джейк не бе по-малка от неговата.

Къде отиде?

В отговор се разнесе писък.

Обърнаха се и видяха, че недалеч от тях Хека се бори с жезъла си и го размахва във въздуха. Джейк видя крилатата змия, увита по протежението му, да съска към вещицата. Миг по-късно уислингът изчезна от погледите им.

Отнасяйки жезъла и камъка със себе си.

Вещицата изпищя — този път не от ярост, а от болка. След като не разполагаше със закрилата на рубинения кристал, нищо не бе в състояние да я предпази от бурята. Великият вятър връхлетя върху нея с цялата си мощ. Тя подскочи, опита се да полети, но не беше харпия. Тялото й започна да се гърчи от поривите на вятъра, които разкъсваха кожата по крилата и лицето й. Когато все пак полетя, от гърчещото й се тяло покапа кръв, която приличаше на черен дим, превръщайки я в пламтящо знаме на агонията.

Вещицата се преметна няколко пъти във въздуха и изчезна в сърцевината на бурята. Изпищя от болка, но скоро писъците й заглъхнаха.

Джейк и приятелите му бяха зашеметени и не промълвиха нито дума.

Той се обърна назад и се огледа. Черните сенки на ятото на харпиите се разпаднаха и разпиляха на вятъра. В отсъствието на гракилската царица майка магията, която тя бе използвала, за да ги държи в подчинение, бе изгубила силата си. Почувствали се най-после свободни, харпиите се разлетяха с уплашени викове.

Пътят пред Джейк и приятелите му беше открит. Той посочи тъмните сенки в сърцето на бурята, където ги очакваха руините на Анкх Тави.

— Хайде…

Уислингът се появи изневиделица, закръжи пред лицето му, пърхайки с криле, без да изпуска жезъла на Хека. Но беше прекалено слабичък, за да го задържи и го изтърва.

Ба’чук се хвърли и го улови, преди да докосне пясъка.

Освободен от товара си, уислингът се заизвива във въздуха. Бурята като че ли не му влияеше по никакъв начин, той не й обръщаше никакво внимание и продължаваше да лети пред лицето на Джейк. Дишаше тежко с отворена уста и стрелкащ се език, приличаше на куче, току-що донесло хвърлената му пръчка.

— Браво, момчето ми! — похвали го Джейк, но думите му прозвучаха повече като въпрос. Нямаше представа дали уислингът е момче, не знаеше нищичко и за намеренията му. Дали бе прочел мислите му? И затова ли бе отишъл да вземе камъка от вещицата? Или пък бе далеч по-интелигентен, отколкото изглеждаше?

Джейк не знаеше отговорите на тези въпроси, нито пък разполагаше с време да попита уислинга. Калверум Рекс все още не бе победен, а вече сигурно бе заловил избягалите пленници. Страхът за съдбата на Пиндор, Нефертити, Политор и останалите го караше да продължи напред. Някъде там, в далечината, се намираше единствената им надежда.

Напред го теглеше и друго, не по-малко силно чувство: стремежът да открие някоя улика, която да му подскаже каква е била съдбата на родителите му. Според мозайката в Ка-Тор майка му е била тук. Това му бе достатъчно, за да ускори крачка въпреки силния вятър.

— Трябва да стигнем Анкх Тави — каза той.

Джейк продължи да води приятелите си с кристала в ръка, а крилатата змия се настани на рамото му и се уви там като шал.

Марика го гледаше учудено.

Той сви рамене, в резултат на което уислингът изсъска недоволно.

— Какво мога да кажа? Животните ме обичат.

 

 

Преходът бе по-дълъг от очакваното. Сенчестите руини на Анкх Тави продължаваха да се издигат на хоризонта, но отказваха да се приближат.

Силуетът на изгубения град започна да расте пред очите им, ставаше все по-голям и по-голям, но не и по-близък. Разнебитен и очукан, той приличаше на долната челюст на огромно животно, счупена на парчета, с множество липсващи зъби. Отвъд крепостните стени се издигаха кули, стърчаха върхове на обелиски, виждаше се елипсовидната корона на стадиона. В центъра на града се издигаше позната стъпаловидна пирамида.

— Прилича толкова много на големия храм на Кукулкан — каза Марика.

— Липсва само драконът, кацнал на върха — каза Джейк. Крилатата змия, увила се около врата му, вече му тежеше. В този миг осъзна колко много прилича уислингът на каменната змия в Калипсос. Това не бе случайно, несъмнено имаше причина за това сходство. Според Шадуф легендата за уислинга датирала от основаването на Анкх Тави. Дали някога в Калипсос също не са живеели подобни създания? Дали Каменният дракон не бе по-голям братовчед на крилатата змия около врата му.

Отговорите ги очакваха в далечината.

Вървяха часове наред. В един момент на Джейк му се стори, че руините на Анкх Тави са мираж, илюзия, която да ги подмами все по-навътре и по-навътре в сърцето на бурята. Но точно тогава се озоваха в подножието на градските стени.

Пясъците се разделиха и Анкх Тави изникна на броени метри пред тях. Градът се появи толкова внезапно, сякаш тримата изведнъж се бяха събудили от сън. Това усещане бе подсилено и от обстоятелството, че бурята като че ли стихна. Само преди секунди вървяха сред пясъчна вихрушка, прорязвана от светкавици, а сега се бяха озовали в свят, в който цареше абсолютна тишина.

Нищичко не помръдваше в сянката на руините, нито едно зрънце пясък дори.

Звездите светеха, озарили небосвода над главите им, сякаш всичко бе наред.

Джейк поведе останалите напред. Продължаваше да държи ръцете им, вдигнал високо изумрудения кристал, докато Ба’чук носеше жезъла с рубина. Изучаваха с поглед смълчания град.

— Все едно сме попаднали в окото на бурята.

Ба’чук предложи различна интерпретация.

— Голям камък в река.

Джейк осъзна, че най-вероятно описанието на приятеля му е по-точно от неговото. Той се обърна назад и видя как бурята бушува отвъд пределите на града и вихрите й заобикалят руините.

Наистина прилича на голяма канара, запратена сред реката на времето.

— Мисля, че можем да се пуснем — каза тихо Марика.

Джейк знаеше, че тя е права, но въпреки това се поколеба. Не беше заради опасностите, които може би ги дебнеха тук. Той погледна ръката й и изведнъж осъзна колко топла бе дланта й, колко приятно му бе да я държи.

Ба’чук не изпитваше подобни опасения. Пусна китката на Джейк. Тримата затаиха дъх, но не се случи нищо.

— Всичко е наред — обяви Ба’чук.

Джейк не можеше да измисли друга причина да държи Марика за ръка, затова я пусна. Посочи рухналата арка от лявата им страна.

— Май това е входът.

Следваха извивките на крепостната стена. Големи участъци от нея бяха хлътнали, други изглеждаха опушени от пожари.

— Това не е причинено от бурята — отбеляза Марика.

Джейк се съгласи.

— Явно тук се е водила война.

Масивните дървени врати, някога закрепени под свода, бяха разбити на трески. Джейк можеше да се закълне, че дори в този момент чува взрива, избухнал тук преди столетия. Тримата си проправиха път между купчините руини и влязоха в града.

През развалините минаваше широка централна улица, но от двете й страни се виждаха само няколко къщи, успели да избегнат разрухата. Цели квартали бяха сринати със земята. От някои сгради бяха останали само опожарени фасади. Най-ужасяваща обаче бе гледката на хилядите скелети, които лежаха там, където хората бяха намерили смъртта си. А причината за нея бе очевидна: смазан или липсващ череп тук, счупени крайници там или гръден кош, пронизан от копие. В един вътрешен двор не откриха нищо друго, освен разпилени човешки зъби.

Потресени от този ужас, Джейк и приятелите му не бяха в състояние да произнесат нито дума и ускориха крачка. Как красивата му майка би могла да има нещо общо с това?

Най-сетне излязоха на централния площад. Окъпан от ярка слънчева светлина, той заемаше площ колкото десетина квартала, а в центъра му се издигаше стъпаловидната пирамида. Гигантските й стъпала наброяваха десет. В подножието на върха забелязаха кръгъл отвор, идентичен с този, през който бяха влезли в пирамидата в Калипсос. Ако третият камък на времето наистина се намираше в Анкх Тави, Джейк не се съмняваше, че ще го открие във вътрешността на храма.

Не пирамидата обаче, а нещо друго прикова вниманието на Джейк. Той впери поглед в битката, разгоряла се в подножието на храма. Участниците в нея бяха замръзнали на място, вкаменени, досущ като диорама в естествена големина. Воините — египтяни и представители на други племена — охраняваха стълбите в подножието на пирамидата, които отвеждаха към нейния вход. Това очевидно бе последната отчаяна отбрана на защитниците на града. Много други войници лежаха на площада със смазани или разкъсани тела.

На броени метри от пирамидата, изправено на задните си крака, стоеше огромно създание — също превърнато в камък — чиито криле покриваха половин футболно игрище. Издълженият му врат завършваше с глава, наподобяваща наковалня, и дълга крокодилска муцуна. Масивните му челюсти бяха застинали в безмълвен вик към небесата, сякаш призоваваше бурята да му се притече на помощ в битката.

— Какво е това? — попита Марика.

Джейк знаеше отговора, но все още не бе възвърнал дар словото си. Бе виждал това същество и преди — и като вкаменелост, и като създание от плът и кръв, което прелита над Свещените гори в Калипсос. Това беше птерозавър, най-страховитият сред всички крилати динозаври. Когато го бе видял за последен път, летящото чудовище бе покрито с броня от сенки и носеше на гърба си Калверум Рекс. Струваше му се невъзможно да го намери тук, загинало преди много векове, но Джейк знаеше, че това е същият звяр.

Обърна се към Марика и изрече думите, които му се струваха абсурдни:

— Това е гракилът, с който лети Калверум Рекс.

Объркването, изписано на лицето на момичето, отстъпи място на изумление.

Джейк обаче знаеше, че това е самата истина. В Калипсос се бе взирал в очите на крилатия звяр. Макар сега да се бяха превърнали в чифт черни диаманти, те си оставаха същите. Вкаменени или не, пак приличаха на отвор на бездънен кладенец, изпълнен с реки от кръв и викове на болка. Джейк никога нямаше да забрави онова усещане.

Сведе поглед към озъбената паст на крилатия динозавър, застинал в мълчалив вик.

Нито един друг птерозавър — освен чудовището, което Калверум Рекс яздеше — нямаше зъби.

— Как е възможно това? — зачуди се Марика. — Как е възможно Калверум да е бил тук преди векове?

Ба’чук отговори на въпроса й, без да откъсва очи от Джейк:

— Времето е река. Някои могат да плават нагоре или надолу по течението й.

Да, Джейк бе пътувал във времето. Защо това крилато чудовище да не бе сторило същото?

Прекосиха площада, прескачайки телата, сякаш те бяха най-обикновени статуи, паднали от пиедесталите си.

— Някой трябва да е използвал тук рубинения кристал — предположи Джейк. — Така е превърнал всички в камък, включително това чудовище.

Докато крачеха към пирамидата, той не откъсваше поглед от птерозавъра, сякаш очакваше чудовището да оживее всеки момент. Дори крилатата змия стегна опашката си около врата на Джейк и изсъска предупредително към зловещото създание. Уислингът също изглеждаше разтревожен.

Когато минаха под едно от крилата на птерозавъра, Марика се обърна, върна се назад и вдигна поглед към него. Изглеждаше разтревожена.

— Какво има? — попита я Джейк.

— Трите мозайки в Ка-Тор, онези които пресъздаваха гибелта на Анкх Тави…

— Какво в тях?

— Спомняш ли си средната, на която един крилат звяр разрушаваше града…

Джейк разбра. Спря и погледна каменната фигура. Централната мозайка в триптиха изобразяваше огромно крилато създание, направено от миниатюрни керамични и стъклени плочки. Осъзна, че пред него стои същото чудовище, замръзнало на място, отправило несекващ писък към небето. Спомни си и другото изображение, на което птерозавърът сякаш призоваваше бурята.

Разбра какво означава това.

Дали египтяните, избягали от този град, бяха направили същата асоциация, че този звяр е предизвикал Великия вятър? Дали бяха дали на това чудовище име, заимствано от собствените им легенди?

Марика вече бе проумяла истината.

— Този звяр… това е Виещият сфинкс от Анкх Тави.