Ришел Мийд
Триумфът на сукубата (24) (Поредицата за Джорджина Кинкейд)

Глава 23

Заседанието на КЗСЦ не привлече толкова медийно внимание, колкото лесбийската афера, но един репортер от „Сиатъл Таймс“ все пак присъства и имаше представители и на други медии.

На това заседание Джоуди изнесе речта на живота си. Тя начерта подробно виждането си за пътя, по който трябва да поеме КЗСЦ, без да включва досегашните атаки срещу хомосексуализма. Планът й беше да достигнат до онези, които наистина имат нужда от помощ — майките на тийнейджъри и на бягащите от домовете си деца, за които ми беше говорила. КЗСЦ имаше клонове из цялата страна и тя настоя местните съвети да решават и локални проблеми, за да бъде влиянието на организацията по-значимо и да вдъхва усещане за една общност. Представянето й беше гениално замислено и вдъхновяващо. Заседанието приключи с викове и аплодисменти и гласуване, чрез което я избраха за председател. Може би, подозирах аз, след действието на амброзията се беше ужасила от себе си. След всички креативни и интересни неща до този момент в живота й обаче, бях сигурна, че ще се справи. Освен това имах чувството, че ще е по-щастлива, ако се посвети на нещо смислено след бездейното й поприще на домакиня.

Мина ми през ума, че с Бастиен може и да бяхме суперзвезди на ада след екшъна с Дана, но в крайна сметка каузата ни не беше чак толкова диаболична. Всъщност Дана разпространяваше зло и нетърпимост. Изгонването й и смяната й с Джоди в действителност донесе само повече добро на света. Надявах се Джером да не види нещата в тази светлина. За момента беше много доволен от мен.

Статията за КЗСЦ беше излязла преди няколко дни, но още я държах на бюрото си — тя ми доставяше някакво удоволствие в тази иначе не толкова спокойна седмица. Сет не беше идвал в книжарницата.

— Гледа ли видеото в интернет? — попита ме Дъг, забелязвайки вестника.

Погледнах го неразбиращо.

— Защо да гледам нещо такова?

— Защото е секси. Ще изпуснеш много.

Седна на ръба на бюрото и се заигра с един химикал като го запремята във въздуха. Никой от нас не вършеше работата, която трябваше да се свърши. Беше като едно време.

— Как се чувстваш? — попитах.

— Доста добре, предполагам. — Знаеше, че съм наясно за амброзията, но нямаше представа каква роля имах в случилото се. Знаеше само, че Алек го няма. — Групата е в пълен застой. Предполагам нямаше как да не се случи. Нямаме барабанист и това съвсем ни закопа.

— Е, ще решите този проблем, нали?

— Да. Ужасно е. Трябва да организираме прослушване. — Спря да си играе с химикала и въздъхна. — Бяхме толкова близо, Кинкейд. Още малко и щяхме да успеем.

— Ще успеете. Просто ще ви отнеме малко повече време. Всичко, което направихте досега… си беше ваше дело.

— Да — каза той, но не звучеше убеден.

— Освен това аз още съм ти фен. Това трябва да значи нещо, нали?

Спокойната му усмивка се завърна.

— Разбира се. Мисля, че и Мади ще се присъедини към теб. Не иска да си тръгне от апартамента ми.

Засмях се.

— Не трябва ли да се връща на работа?

— „Гласът на жените“ излезе извън границите на Бъркли. Изпраща всичко по електронен път, така че работата й не е много по-различна. Казва, че иска да ме наглежда.

— Много мило.

— Боже — Дъг ми отправи развеселен поглед. — Опитвам се да стана рокзвезда, а сестра ми живее при мен. Това не е никак „мило“.

— Работите здраво, както винаги — каза един спокоен глас.

И двамата се стреснахме.

— Пейдж! — възкликнах аз. Щях да я прегърна, но отношенията ни не бяха чак такива.

Отдавна липсващият ни управител стоеше на вратата. Изглеждаше непринудено в широките си черни панталони и розовата блуза за бременни. Коремът й беше пораснал още повече през последния месец и това ме накара да почувствам парване в гърдите. Не можах да зачена дете като смъртна и сега като безсмъртна не можех. Това все още беше болното ми място, но не пречеше на взаимоотношенията ми с хората. Обожавах бременни жени и бебета. Радвах се за Пейдж, радвах се, че се върна и че изглежда добре.

На блестящите й устни заигра усмивка, когато забеляза, че сме двамата.

— Джорджина, би ли дошла в офиса на Уорън? Искаме да говорим с теб. Няма да отнеме много време.

— Разбира се — казах и се изправих. Дъг тихо затананика мелодията от „Челюсти“.

Пейдж, Уорън и аз седнахме в офиса му при затворена врата. Едва ли щях да имам неприятности, но се чувствах някак странно с тях двамата. Най-вече защото ме гледаха с очакване.

— Така — започна Пейдж, — прегледах сметките за времето, през което ни нямаше. Говорихме и със служителите. — Направи умишлено пауза. — Имала си доста работа.

Усмихнах се и се успокоих.

— Тук винаги има много работа. Ако исках да нямам работа, щях да отида при Фостър.

Уорън се засмя.

— Чух, че ти е предложил да отидеш при него.

— Да, но не се тревожи. Никъде не отивам.

— Това е хубаво — каза рязко Пейдж, — защото чух, че сме създали годишна традиция, която трябва да планираш. Лорелай Билиджън ми изпрати имейл с молба да я поканим и следващата година на Изумрудената литературна гала вечер.

— Фест — поправих я аз. — Изумрудения литературен фест.

— Няма значение. Въпросът е, че направи нещо забележително… макар и доста шантаво. Да организираш толкова бързо всичко и да постигнеш такива нива в продажбите! — тя поклати глава. — Това е свръхчовешко.

Потръпнах при това определение.

— Някой трябваше да го направи.

— И ти го направи. Освен това сътвори много други чудеса тук и това наистина ни впечатли.

— Хей, чакайте — казах, изведнъж чувствайки се неловко пред погледите и на двамата. — Не си мислете, че мога да го правя всеки ден. Това беше изключение. Не мога да работя така постоянно. Просто имах добър ден, това е.

Ти имаше много добри дни, Джорджина — отвърна Уорън. — От седмици страдаме от недостиг на персонал. Идваш на работа и в почивните си дни. Управляваш книжарницата, когато няма кой друг да го прави. Решаваш проблем след проблем, и не говоря само за феста. Говоря и за цялата ситуация с Дъг.

Изправих се на стола.

— Какво смятате да правите? Нали няма да го уволните? Защото той не е… искам да кажа, има смекчаващи вината обстоятелства. Вече е по-добре. Той е най-добрият ви служител.

— Говорихме с него — каза спокойно Пейдж. — Засега ще остане на работа, но той е наясно, че е на нещо като изпитателен срок.

Заля ме вълна на облекчение.

— Добре. Това е много хубаво.

— Радвам се, че мислиш така, защото ти ще отговаряш за него.

— Аз… Какво? — мислите ми излязоха извън релси, местех поглед от единия към другия в очакване на кулминацията.

— Бременността се оказа много по-трудна, отколкото мислех. Сигурно сама си се досетила. Бебето е здраво и още имам шанс за естествено раждане, но трябва да изключа всички рискови фактори. Един от тях, за съжаление, е работата.

Вперих очи в нея. Пейдж ме беше наела. Не можеше да напусне.

— Какво искаш да кажеш?

— Че не мога да продължа да работя.

— Но… след като родиш… ще се върнеш, нали?

— Не знам, но докато реша какво да правя, няма да оставя книжарницата на произвола на съдбата. Напускам и искаме ти да заемеш мястото ми.

— Като управител — добави Уорън, сякаш това не беше очевидно.

— Аз… Не знам какво да кажа.

— Ще ти увеличим заплатата, разбира се — каза тя. — И ще намерим някой на твоето място. Ти ще поемеш моите задължения.

Кимнах. Знаех какви са нейните задължения — особено след като вършех и тях последните няколко седмици. Те включваха повече административна работа, отколкото контакти с клиентите, но Пейдж постоянно беше в книжарницата и не беше изолирана. Задълженията й включваха и работа с хора, но в малко по-различен контекст. Нямаше да имам колеги и шефове, освен Уорън. Може би вече нямаше да излизам толкова често с колегите след работа и най-вече нямаше да лентяйствам с Дъг. Новият ми пост щеше да донесе много нови усложнения и проблеми.

От друга страна щях да имам много повече свобода и власт. Пейдж планираше всички раздавания на автографи и промоционални събития, също както аз организирах феста. Беше забавно. Вече можех да го правя постоянно. Можех да експериментирам с нови идеи. Звучеше привлекателно — при това много. Всъщност ме привлече самото предизвикателство. Щеше да е нещо ново и различно. От векове бях на тази земя и знаех какви рискове крие еднообразният начин на живот. Имах опита и образованието, за да се справя с множество отговорни длъжности — и бях заемала много такива в миналото. Този път обаче бях избрала по-спокойна работа. Бях ли готова да променя живота си?

Вече бях взела решение, но забелязах как се притесниха от мълчанието ми и не можех да се въздържа да не ги подразня малко.

— Ще получа ли собствен офис?

Кимнаха като един, все още напрегнати, все още чудейки се какво не ми харесва.

— Е, добре. Имаме сделка.

Прибрах се вкъщи, опиянена от мисълта за новата ми работа. Пейдж щеше да ми липсва, но колкото повече мислех, толкова повече се вълнувах, че ще бъда управител на книжарницата. Определено трябваше да се отпразнува, така че се обадих на Хю и вампирите и излязохме. Беше ми хубаво с тях, но честно казано ми се искаше да празнувам с някого другиго.

Пих до късно и на другата сутрин се успах. Когато се събудих, Обри беше легнала върху врата ми; бях на косъм от задушаването — само една котка би се чувствала удобно в такава поза. Часовникът сочеше 12, а аз лежах на топло под завивките и се чудех какво да правя. Книжарницата не работеше. Беше Денят на благодарността.

Телефонът звънна. Претърколих се да го взема и едва успях да се спася от ноктите на Обри, които за малко да се забият в сънната ми артерия.

Вперих поглед в името на Сет на дисплея, сякаш надписът имаше магически сили. Поех си дълбоко въздух и вдигнах.

— Честит рожден ден — казах и се постарах да прозвуча весело, а не съвършено ужасено.

Имаше пауза и после тихо, изненадано подхилкване. Не знаех какво да очаквам — чувахме се за пръв път след драмата миналата седмица, но смехът му не звучеше заядливо. Освен ако не се смееше злорадо, че сърцето ми кърви и моля за прошка.

— Благодаря — каза той, прозвуча по-спокойно. — Но… хм, не ти вярвам.

— За какво не ми вярваш?

— Че наистина ми честитиш рождения ден.

— Но нали точно това казах?

Настъпи дълго мълчание. Притеснението ми нарастваше с всяка секунда.

— Ако го мислеше, щеше да дойдеш на купона ми.

— На купона ти? — повторих сковано аз.

— Да, забрави ли? Андрея те покани.

Не бях забравила. Мислех за това всеки ден през цялата седмица.

— Не знаех, че още съм поканена — поколебах се, сърцето ми се късаше. — Не знаех, че искаш да дойда.

— Е, искам. Така че побързай. Закъсняваш.

Затворихме и аз седнах в леглото. Сет най-накрая се бе обадил. И искаше да ме види. Сега. Какво щеше да се случи? Какво трябваше да направя? Погледнах Обри и въздъхнах.

— Май трябваше да запазя за себе си последната доза амброзия, а?