Хиляда и една нощ (183)

Приказка за Иса бен ар-Рашид и неволницата Киррат ал-Айн

Иса, син на Харун ар-Рашид и брат на Маамун, пожелал да си вземе за жена Киррат ал-Айн, която била неволница на Али бен Хишам Абул Хасан, но с никого не споделил тайната си, защото се притеснявал, пък и бил порядъчен мъж. Все се стараел по всякакъв начин да я купи от господаря й и все не успявал. Накрая търпението му се изчерпало, влязъл при Маамун и му рекъл:

— О, емир на правоверните! Ти би трябвало да проверяваш своите приближени, да видиш кой не си гледа работата, да отделиш достойните от недостойните и всеки да заеме заслуженото си място!

По този начин Иса искал да посети някак си дома на господаря на Киррат ал-Айн и да поседи до нея.

— Правилно си го намислил! — рекъл Маамун.

Наредил той да приготвят кораба „Таяр“. Двамата братя се качили заедно с няколко души от царската свита. Първият дворец, който посетили, бил на Хамид Тауил ат-Тауси. Влезли точно когато бил най-неподготвен. Поседели малко, той им поднесъл ястие от солено месо. Маамун не докоснал нищо, а Иса му рекъл:

— О, емир на правоверните! Дошли сме в този дом, когато стопанинът му не ни е очаквал и не е бил подготвен. Хайде да отидем на място, което е подготвено!

Отишли в дома на Али бен Хишам. Той ги посрещнал от щедро по-щедро, въвел ги в гостната, където подът, таванът и стените били облепени с разноцветни мраморни плочи, по тях — издялани гръцки украси с многобройни инкрустации. Поседял Маамун и рекъл:

— Подай нещо за хапване!

Начаса донесли сто вида ястия от кокошки и други птици и още — разни попари, студени и топли меса. Изнесли студено вино, примесено с плодни и други аромати, в златни, сребърни и порцеланови съдини.

— Ей, Абул Хасан! Я да чуем сега някоя весела песен! — рекъл халифът.

Али бен Хишам наредил да доведат певиците. Десет слуги подредили десет златни кресла. Влезли десет неволници, хубави като цъфнали градини, в дрехи от черно кадифе, а на главите им — златни коронки…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН ТРИЙСЕТ И ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че неволниците седнали в креслата и запели различни песни. Огледал Маамун една от тях, харесали му външният й вид и държанието й и я запитал:

— Как се казваш, неволнице?

— Казвам се Суджах, о, емир на правоверните!

— Попей ни, Суджах!

Неволницата засвирила и запяла:

Оттеглям се — два лъва на гости са дошли!

Как искам да се скрия от ноктите им зли!

           Покорен ми е мечът, обича ги сърцето,

           но се боя от уроки на врагове проклети!

— Хареса ми как пееш! От кого са тези стихове^[1]? — запитал Маамун.

— От Амру бен Муадди Кариб аз-Зубейди! — отговорила тя. — А песента се казва „На храма“!

Отишли си тези неволници, влезли десет други, те запели други песни. Изгледал Маамун една от тях, сякаш от мрамор издялана, и я запитал:

— Как се казваш, неволнице?

— Забия, о, емир на правоверните! — отговорила тя.

— Попей ни, Забия!

И тя извисила глас:

Тополки във коприни, богато натъкмени,

капани за газели очакват ви в хареми!

— От кого са тези стихове? — запитал Маамун.

— От Джарир! — отговорила тя. — А музиката е стъкмена от Ахмед бен Сурейдж!

Отишли си тези неволници, появили се нови десет. Те изпели няколко песни. Изгледал Маамун една като слънце в ясен ден и я запитал:

— Как се казваш, неволнице?

— Фатин, о, емир на правоверните! — отговорила тя.

— Попей ни, Фатин!

Тя засвирила, изпяла една песен.

— А от кого са тези стихове, Фатин? — запитал халифът.

— От Айдди бен Зейд, а мелодията е от древността!

Накрая халифът поискал да си тръгне с кораба си, а Али бен Хишам му рекъл:

— О, емир на правоверните! Имам аз една неволница, купих я за десет хиляди динара и искам да я покажа. Ако тя зарадва Иса и той я хареса — нека да е негова, пък ако ли не — поне ще чуете песен и от нея!

— Доведете я! — разпоредил халифът.

 

 

Довели неволницата. Била гъвкава като вейка, на главата й — корона от червено злато, дрехата й — обсипана с бисери и скъпоценности. Вървяла като страхлива газела. Седнала в креслото…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН ТРИЙСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че когато видял неволницата, Иса загубил ума и дума, побледнял.

— Какво ти е, Иса? Защо се промени така? — запитал Маамун.

— Понякога ме обхваща такава слабост, о, емир на правоверните!

— Познаваш ли тази неволница отпреди?

— Нима може луна да бъде скрита?

— Как се казваш, неволнице? — обърнал се Маамун към нея.

— Киррат ал-Айн, о, емир на правоверните! — отговорила тя.

— Попей ни, Киррат ал-Айн!

И неволницата запяла:

Отива си, избяга любовта!

Тя тръгва призори, дори в нощта!

        Хаджии в шатри свилени я скриха,

        с коприни тежки бързо я покриха!

— Аллах да те възнагради! А от кого са тези стихове?

— От Дибил ал-Хузаи, а мелодията е от Зарзур ас-Сагир!

Загледал се Иса в нея и хлъцнал.

— О, емир на правоверните, ще позволиш ли да изпея още една песен? — запитала тя.

— Пей каквото ти се иска! — отговорил Маамун.

Тя опънала струните и запяла:

Ако те той харесва, ако го ти харесваш,

не скривай любовта си, а я показвай с песен,

        пък нека да говорят клеветници лъжливи,

        пък нека крият завист чрез думи най-красиви!

Уж близостта от обич ненужно ни вълнува

или раздяла дълга уж болката лекува,

        но всичките лекарства, събрани по земята,

        не ще да излекуват те любовта в душата!

Раздяла? Не!… Но близост?… От близост полза няма,

кога в душата няма я любовта голяма!

Когато неволницата спряла да пее, Маамун се качил на „Таяр“, но Иса се позабавил. Той си бил взел Киррат ал-Айн, бил я отвел у дома и сърцето му се отпуснало.

Ето колко щедър е бил Али бен Хишам!…