Пат Далтън
Миг, безкраен като вечност (1)

Глава I

— Оттук ли трябва да започна живота си?

Мъжкият глас сепна Лайза Ролинс и химикалката й се плъзна по формулярите, описвайки криволичеща линия. Не беше чула някой да минава през приемната.

Мекият му тембър я заинтригува, но сметна, че въпросът не е много уместен. Хората често си мислеха, че новата работа би разрешила всичките им проблеми, но в действителност надеждите им често оставаха несбъднати.

Вдигна кафявите си очи, за да огледа мъжа, застанал до вратата.

Имаше навика да използва декоративния фикус като мерило за височината на посетителите си и така определи, че той е с две листа по-висок от самата нея, тоест, около метър и осемдесет. Имаше стегнато, мускулесто тяло — нещо, което си личеше под спортния костюм и светлата риза. Независимо, че беше облечен твърде небрежно за ръководните постове, които Лайза обикновено предлагаше, вдъхваше доверие. Тенът му подсказваше, че е прекарал доста време на открито. Косата му, грижливо сресана, бе изрусяла от слънчевите лъчи.

— Извинете за безпокойството — започна посетителят, след като погледна към медната табелка, върху която беше написано: „Лайза Ролинс, управител“. — В приемната нямаше никой.

— Секретарката ми си замина по-рано днес, понеже е болна от грип.

Започна пипнешком да търси под бюрото лачените си обувки. Беше ги събула, тъй като не очакваше посещение до края на работното време. Успя само да ритне едната твърде далече, за да може да я обуе незабелязано.

Изправи се боса, приглади червената си рокля и посочи фотьойла срещу бюрото.

— Заповядайте, господин…?

— Жано — представи се той с меко, френско произношение.

— Моля?

— Ж-а-н-о — произнесе го бавно буква по буква.

Лайза си помисли, че би й било приятно да слуша френския му акцент през следващия половин час, и се опита да си състави професионално мнение за него. „Труден за преценка“ или, както обичаше да се изразява — „ТЗП“.

Седна, отмествайки настрана документите, върху които работеше.

— Какво мога да направя за вас?

Не й отговори веднага, настанявайки се върху фотьойла. След това отвори дума за горещината, обичайна за долината Сан Фернандо през август.

— Само за климатична инсталация е.

— Ъ-хъ — съгласи се тя.

„Може би е търговец, който се опитва да изглежда дружелюбен, преди да ми пробута тефтерчетата и химикалките си.“

Жано хвърли поглед през прозореца.

— Как върви бизнесът?

— Отлично — отвърна Лайза, раздразнена от нежеланието му да премине направо към въпроса.

— Не си спомням да сме си уговаряли среща, г-н Жано. Работа ли търсите?

— Нещо такова.

Тя се опита да бъде търпелива.

— Какво по-точно ви интересува?

Жано отново забави отговора си.

— Не съм сигурен. Надявах се, че вие ще ми предложите нещо.

— Ще се радвам, ако мога да ви бъда от полза. Носите ли характеристика със себе си?

— Не. Сигурен съм, че ще успеете да ми помогнете и за това — допълни той с надежда.

„Защо ли ми се натресе точно в четири и половина!“ — помисли си с раздразнение Лайза.

Въпреки това не му отказа.

Може би беше заинтригувана от този мъж, който не попадаше в нито една от нейните категории. „Дали не е просто шофьор на камион с амбицията да стане президент на корпорация? Не ми изглежда на такъв. Всъщност, не е никакъв определен тип…“

Седеше сковано, вместо да се отпусне удобно назад. Мускулите му напираха изпод сакото, а краката му бяха разположени върху пода така, сякаш всеки момент щеше да спринтира.

Впитите в бедрата му пръсти показваха, че е по-нервен от предишните и посетители. „Дълги и силни са“ — отбеляза си Лайза.

Взе химикалка и празен лист.

— Да започваме. С какво се занимавате сега?

Той се забави за пореден път, сякаш думите й трябваше първо да преминат през комуникационен спътник в космическото пространство, преди да достигнат до него. Погледна към вратата.

Най-после, сякаш бе посъбрал кураж, отговори:

— Агент от разузнавателните служби съм…, да го кажем по-просто — шпионин.

Отпусна се. Изваяните му устни загатнаха усмивка и на едната му буза се появи трапчинка. После добави:

— Или както презрително ни наричат — копои.

Лайза успя да запази спокойствие, докато се чудеше, дали не е изпратен от главния офис на нейната фирма „Дензигър“, за да я изпробват, или да се пошегуват с нея.

— Разбирам… — промърмори полугласно.

Необвързващият й отговор го насърчи.

— Не искам да съм шпионин повече, г-це Ролинс. На трийсет и четири години ми се ще да започна нова кариера. Но просто не знам какво да предприема.

Тонът му беше сериозен. Лайза реши да му отдаде необходимото уважение.

— Може би нещо в сферата на обществената охрана или изпълнителната власт, въпреки че не предлагам точно това…

— Не — учтиво я прекъсна Жано. — Искам да съм свободен. Изцяло. Стига съм работил в сянка. Вече не ми се занимава с подобни хора. Свободен. Нещо напълно различно…

— Мога да ви направя характеристика — предложи тя, все още неуверено, — но по-добре се обърнете към службата за препоръки.

— Почти половината от живота ми премина в сянка, госпожице Ролинс. — Жано отпусна рамене, сякаш да подчертае отчаянието в гласа си. — Не мога да напиша в характеристиката си, че съм спасил света от частично или пълно разрушение няколко пъти, защото тази информация е секретна.

Лайза с усилие прикри желанието си да се засмее.

— Не ми вярвате, нали?

— Защо не? — С невинно изражение тя повдигна вежди, като че ли за пръв път обмисляше тази възможност от началото на срещата им.

— Често ли ви се случва това? Шпионин, на когото работата му е писнала, да поиска да започне нова кариера?

— Не бих казала, че вече съм срещала някого като вас, господин Жано. Личният състав при „Дензигър“ се занимава с всеки кандидат индивидуално — с цялото внимание и с усилията, които се изискват от нас, но не съм сигурна, дали мога да ви помогна, въпреки желанието си.

„Който и да го е изпратил за майтап, със сигурност е направил добър избор“ — реши Лайза. Съдейки по изражението на лицето, по движенията на тялото, както и по думите му, той приличаше на един смирен, отегчен до смърт, готов да погребе миналото си шпионин. Би го номинирала за „Оскар“, ако зависеше от нея.

Хвана се на играта.

— Можем да обобщаваме в характеристиката ви. Примерно, бихме могли да напишем, че вие сте събирал и анализирал данни.

Тя използваше терминологията, която беше усвоила при предишни посещения на специалисти от военното разузнаване.

— Разбирам — кимна Жано. — При разпитите и инструкциите винаги прилагаме утвърдени методи и процедури в интервютата и при оценка на отговорите.

— Точно така. Бързо схващате…

Вече беше сигурна, че е изпратен от управлението на „Дензигър“.

— Насериозно ли ме вземате?

— А вие не говорите ли сериозно?

— Да, така е. В продължение на няколко месеца мислех за напускане и днес желанието да се оттегля взе връх.

Той стана и започна да се разхожда напред-назад.

— Преди около час минах покрай един магазин за обувки и едва не влязох да кандидатствам за свободното място на продавача, обявено на витрината. Една професия, която е лесна, неангажираща. Но не можах да се видя в ролята на човек, който търси различните номера обувки по рафтовете. — Вдигна рамене. — После, минавайки покрай вашата сграда, забелязах надписа: „Дензигър, личен състав“ на външната врата. Честно казано, влязох тук поради моментен порив.

Жано спря и се наклони леко към Лайза, сложил длани върху бюрото. Следващите си думи произнесе по начин, който трябваше да убеди по-скоро самия него, отколкото нея:

— Вече не е порив. Още утре ще си подам оставката и тогава ще се върна отново. — Напрежението напусна лицето му. — Благодаря ви, че ме изслушахте. Бяхте много мила, госпожице Ролинс… Предполагам, че не сте омъжена, тъй като не носите венчална халка.

Лайза неволно погледна надолу и се увери, че лявата й ръка между коленете й под бюрото бе скрита от погледа му.

— Интуиция на шпионин?

— Не, по-скоро умения от курса „Въведение в ергенската практика“.

Устните му най-после се разтеглиха в широка усмивка, подчертаваща дяволитата трапчинка на дясната му буза.

Обърна се и тръгна. „Всъщност, що за човек е той? Наистина ли е шпионин? Дали е женен? Защо ми се стори толкова привлекателен, след като не би могъл да спечели нито един конкурс по красота? Защо все още продължавам да си мисля за него, вместо да си върша работата?“

Последната мисъл я разтревожи. Обикновено не си задаваше въпроси относно живота на клиентите си извън службата — или поне не толкова лични, колкото тези, свързани с Жано. Свикнала да бъде логична във всичко, Лайза реши, че любопитството й не би могло да бъде задоволено, след като бе бил толкова потаен по време на разговора.

Чудеше се, дали ще успее да разбере от главния офис, как са оценили държанието й.

Опита се да се съсредоточи върху купчината характеристики, които бяха пристигнали с вчерашната поща. След като ги прегледа набързо, отстрани деветдесет процента от тях. Само няколко заслужаваха внимание — кандидатите можеха да бъдат допуснати до събеседване.

Погледът й се зарея навън. През прозореца не можеше да се види нищо друго, освен паркинга, потънал в сянката на палмите. „Ще го нарека ТИД — Твърде Интересен Ден. Заради този Жано.“

В пет и половина прекоси стаята на секретарката. След като беше повишена като мениджър на един от клоновете на „Дензигър“ преди три месеца, Лайза бе успяла, както да сключи много нови договори, така и да наеме квалифициран персонал. Клонът скоро трябваше да се премести в по-подходяща сграда с повече офиси.

Тъкмо излизаше, когато забеляза очертанията на мъжка фигура до стената.

— Съжалявам, че отново би безпокоя, госпожице Ролинс.

— Господин Жано! Какво правите още тук?

— Просто се мотая.

„Странно — помисли си. — Не се страхувам от него…“

— Струва ми се, че бяхте три-четири сантиметра по-ниска в кабинета.

Той я изучаваше.

Мина известно време, преди да го разбере. След това бавно поясни:

— Обувките ми бяха под бюрото, когато влязохте неочаквано. Нямах време да ги обуя отново, преди да стана. Това обяснява разликата в ръста ми.

Чудеше се, дали необичайно точните му наблюдения са резултат от обучението му за шпионин, или подсказваха личната му заинтересованост към нея.

— Трябва да напуснете. Цялата сграда се заключва в шест часа.

— Жалко.

Не се и помръдна. Лайза тъкмо се канеше да повика портиерите да го изгонят, когато Жано каза:

— Преди малко забелязах, че няколко момчета ме следят. Все още наблюдават изхода от отсрещната страна на улицата.

— Кои са те?

— Не съм сигурен.

„Отсрещната страна.“ Но днешният ден ми предлага толкова много „отсрещни страни“.

Беше точно както в трилърите, които обичаше да чете. Кратката връзка с един шпионин би могла да я заинтригува, но не и опасностите, които биха могли да последват. Все пак тази ситуация беше необичайна за нея.

— Няма никакъв заден изход — заяви тя. — Единствената врата е откъм страната на паркинга.

— Така и установих.

— Бихте могъл да счупите прозореца на някой от вътрешните офиси и да избягате през него.

Спокойствието на гласа й я изненада.

— Вероятно някой наблюдава и задната част.

Лайза побърза към портала.

— Може би не са вече там. Ще погледна…

— Би било по-добре, ако не ви забележат.

Хвана я за ръката — здраво, но с някаква странна нежност.

— Предполагам, че бихте могъл да прекарате нощта в офиса ми. — Чувстваше се някак задължена да му помогне. — Портиерите няма да ви обърнат внимание, ако се опитате да изглеждате зает, когато наминат.

— Но ония ще влязат и ще претърсят сградата по-късно, ако не ме забележат да излизам. — Начинът, по който го каза, подсказваше, че такива премеждия са му ежедневна практика. — Имате ли кола?

— Разбира се. Никой не би могъл да оцелее в района на Лос Анжелис без кола. Обаче паркингът се вижда…

— Знам, но можем да измислим нещо.

Двайсет минути по-късно Лайза спря своя жълт шевролет непосредствено до входа на сградата и започна да намества един голям кашон върху задната седалка. Симулираше известно усилие, но не чак толкова голямо, че да подскаже нужда от помощ.

Всъщност, тя тикаше кашон без дъно. Жано беше вътре и се придвижваше, пълзейки, в купето.

„Пазачите ще бъдат повече от озадачени, когато намерят разопакованите рула тоалетна хартия в коридора на първия етаж“ — помисли си Лайза.

Докато завиваше към главната улица, тя си позволи да хвърли бърз поглед към паркинга, но се оказа невъзможно да различи преследвачите на Жано.

Вместо да се отправи веднага към апартамента си, мина по заобиколен път. След известно време проговори, вперила погледа си напред, за да не издаде присъствието му в колата.

— Мисля, че никой не ни следва.

— Чудесно — прозвуча от задната седалка.

— Накъде?

— Най-добре би било да се укрия тази вечер. Какво ще ми предложите?

— Не живеете наблизо, нали?

— Живея навсякъде. Но никъде не оставам задълго. Преспивам там, където замръкна. Или, както се казва в нашите среди, оставам там, където ми е шапката.

— Не носите шапка — отбеляза Лайза иронично. — Но предполагам, че е бяла, когато имате среща с вашите хора.

Той мълчеше.

— По-скоро избеляла. Не може да се определи цвета й напоследък — отвърна след малко.

Тонът му беше съзаклятнически, сякаш й беше доверил изключително секретна информация.

— Ща ви закарам, до който хотел искате. Може би някъде в покрайнините на града?

— Предпочитам у вас. — В гласа му нямаше и следа от съблазън.

Лайза обмисли предложението му. То със сигурност щеше да придаде пикантност на разговора с майка й: „Какво правих през уикенда?… Ами, нищо особено. В четвъртък вечер укрих един шпионин в апартамента… Не, не беше красив като манекен. Шпионите не бива да се отличават от другите. Все пак, беше привлекателен и с десетина сантиметра по-висок от мен. На всичкото отгоре тембърът на гласа му ме караше да настръхвам…“.

Естествено, че не трябваше да плаши своята целомъдрена майка от Сиеравил с подобна история. Не биваше да споменава на никого. Макар че не обичаше да бъбри много, настъпилата тишина в купето намаляваше удоволствието й.

Беше започнало да й става забавно. Ченгета и крадци — добрите срещу лошите. Засега всичко изглеждаше като една игра — без престрелки или размахване на ножове.

Лайза беше преуспяла в кариерата си и от време на време си позволяваше по някое парти или официална вечеря. Сега изведнъж осъзна, че животът й е монотонен и еднообразен.

— Е? — басът му избоботи изотзад.

— Добре, ще спите на дивана. Но само за една нощ — предупреди го.

„Не мога просто ей така да пусна непознат в апартамента си“ — мина през главата й.

— Бихте ли ми показал картата си на агент от разузнавателните служби — каза, продължавайки да гледа напред.

— Разбира се, че не. Никога не я нося със себе си. Може да провали всичко, ако ме претърсят.

— Тогава как бих могла да съм сигурна…

— Не можете ли да се доверите на женската си интуиция?

— Тя не струва пукната пара.

Все пак Лайза трябвате да разчита единствено на ЖИ^[1].

Веднага щом влязоха в апартамента, Жано бързо огледа всеки детайл от обзавеждането. Удобна, мека мебел заемаше половината от дневната. Един голям аквариум придаваше колорит на интериора. Гостната беше свързана с кухнята, в която Лайза рядко влизаше.

— Харесвам жилището ви — констатира той. — Излъчва особена топлина, като вас. И светлина — като вас.

— Не съм убедена в правотата на последната забележка — отговори Лайза, въпреки че й стана приятно от комплиментите му.

— А-а, да. — Очите му срещнаха нейните. — В момента сигурно се питате как толкова хубаво, разумно момиче като вас домъква в къщата си един бездомен шпионин.

Ироничната му усмивка я подразни.

— Не сте много далече от истината.

— Обещавам да си заслужа подслона.

Протегна ръка, за да я погали по бузата, но бързо я отдръпна. После тръгна към кухнята.

— Не съм имал много възможности да развия кулинарния си талант, но поне мога да приготвя една вечеря за двама.

Пред библиотеката хвърли око върху заглавията и авторите.

— Робърт Лъдлъм, Хелън Макинс, Ян Флеминг, Джон льо Кар, Едуард Арънс — да не сте член на клуба „Шпионин на месеца“?

Лайза се разсмя звънко.

— Искате да кажете, че са изпратили вас за този месец?

— Като специална изненада.

— А не някой суховат книжен тигър.

— А какво лошо има, ако съм такъв?

Тя остави въпроса му без отговор.

— Герой от коя книга сте, г-н… Хей, дори не знам малкото ви име.

— Джон.

— Джон Жано? А-а, сещам се за този герой, но по-скоро ми приличате на Доктор Дентън.

— Едва ли?

Очите им отново се срещнаха.

— За разлика от него, не нося шалче, защото никога не ми е студено — добави той.

Пренебрегвайки образа, който се формираше в съзнанието й за Джон, на когото винаги му е топло, Лайза продължи с леко закачлив тон:

— Шпионинът, който изникна от ледовете.

— Скоро и това ще стане. Но да се върнем на предишния ви въпрос — мисля, че приличам повече на Сам Дърел. Само че не съм такъв чаровник и късметлия.

— Сам Дърел. — Тя започна да си припомня качествата на този герой: — Свръхинтелигентен и много способен, но не дотам, че да поведе един нормален живот.

Джон погледна отново към книжните рафтове.

— Имате дъщеря или племенница, нали?

— Какво?

— Кой чете Нанси Дрюс?

— Купих ги за себе си — призна си Лайза сконфузено. — Когато карах съкратен курс по фонетика, налагаше се да практикувам първо върху по-лека литература — добави като оправдание. — Спомням си, колко обичах романите на Нанси Дрюс в прогимназията. Но като отидох в библиотеката, разбрах, че са ги иззели от заемната.

— Защо?

— Някой идиот-библиотекар решил, че няма полза за децата от четива с такива праволинейни герои. Представете си, господин Сам Джон Жано Дърел! Докато вие се борите за свободата ни, някой си тесногръд книжен плъх с мозък като на пиле да вземе да изгори книгите на Нанси Дрюс.

Той поклати глава, изобразявайки разтревоженост.

— Значи, имам право да напусна работата си. Щом не мога да накарам хората да четат Нанси Дрюс, за какво тогава ми остава да се боря?

Лайза сниши глас съучастнически.

— Всъщност, винаги съм имала предпочитания към Бевърли Грей. Тя беше с няколко години по-възрастна от Нанси Дрюс и затова обичаше да обикаля по света с героите си.

Жано се разсмя.

— Лайза Ролинс, мениджър на „Дензигър“, ако искате вярвайте, но с идването ми в офиса ви днес се изпълниха всичките ми мечти.

— Не всички — изплъзна се от устата й.

— Може би заедно ще осъществим останалите — повдигна вежди той. — Нощта е пред нас…

— По-добре ще бъде, ако вечеряме. — Лайза реши да сложи край на небезопасния словесен двубой.

Пулсът й изведнъж се ускори, а дишането й се учести, когато застана близко до него в тясното пространство. Почувства прелъстителната сила на широките му гърди.

— Аз… ъ-ъ… не съм съвсем сигурна, дали има какво да се приготви — успя да промълви.

— Все ще се намери нещо, което да ни задоволи.

Лайза благоразумно пропусна забележката му покрай ушите си и бавно се отдалечи.

Той отвори хладилника.

— Половин буркан мармалад — обяви. — Имате ли някакъв хляб? Кетчуп, буркан с нещо, което прилича на маринована туршия, но със сигурност не е, яйца и сос с гъби — това е. Знам как да направя бъркани яйца. Но може би предпочитате яйца на очи?

Повдигайки подозрително кутията с яйца, Джон надникна вътре.

— Имате ли нещо против, да си разделим по половин яйце?

Очевидно се чувстваше като у дома си.

— Я да видим в шкафовете.

Но дори и шпионин от неговата класа не успя да намери нищо повече от една паничка с пилешка супа.

— Ще отскоча до близкия магазин — предложи Лайза, след това се поколеба и добави: — … но ще трябва да сте предпазлив. Това означава, че не бива да се показвате навън, и че трябва да ви оставя сам в апартамента.

— Не съм малък — мога да се грижа за себе си. Ще гледам как рибите се гонят из аквариума. Това успокоява… — Той се ухили. — А-а, почакайте, сетих се. Вие все още ми нямате доверие. Готова сте да рискувате живота си, но не и книгите на Нанси Дрюс.

— Трябва да признаете, че цялата ситуация е повече от странна — отвърна Лайза. — Нали не възразявате да ме изчакате в пералното помещение?

— Ще ми позволите ли поне да гледам, как дрехите ви се въртят?

— Това е нещо лично.

— Добре, скъпа. Надявам се да ми заемете една от книгите си, за да си убия времето. — Избра си дебел трилър. — Четох добра рецензия за автора в „Четиво за разузнавачи“.

— Не съм чувала за това издание.

— „Четиво за разузнавачи“ е секретно издание на ЦРУ. Може да се ползва само от агенти, които са минали през специална проверка за сигурност. Както виждате, дори и рецензиите са секретни.

— Значи сте от „Агенцията“?

— Повече не наричаме ЦРУ „Агенцията“, защото всички го знаят. Но за това по-късно. — Джон замислено потърка челото си, преди да продължи: — Мисля, време е да ви кажа, че работя за НРС.

— Какво е това?

— НРС е абревиатура на Национална разузнавателна служба. Една малка, почти неизвестна служба, която работи, независимо от ЦРУ, но поддържа тесни връзки с него. Заедно обучаваме кадрите си. А също така имаме достъп до документацията му, от която е и „Четиво за разузнавачи“.

Въпреки подозренията на Лайза, че НРС не съществува, защото тя никога не бе чувала за такава служба, думите му й прозвучаха убедително. Остави го в пералното помещение с трилър в ръка и се отправи към бакалията за продукти. По пътя промени решението си, защото се боеше да остане насаме с него в малката кухничка. Физическата близост с Джон Жано я смущаваше, а естеството на професията му изключваше всякаква друга. И така, влезе в китайския ресторант и купи вечеря за двама по свой вкус.

Въпреки твърдото си решение да ограничи максимално възможностите за интимност тази вечер, усети приятни тръпки по тялото си и глад, за който знаеше, че няма нищо общо с храната. И това усещане бе породено от предчувствието й за една екзотична вечер, коренно различна от еднообразното й ежедневие.