Дейвид Балдачи
Първото семейство (70)

69

— Може ли да видя дневната светлина?

Куори беше долетял до рудника и сега наблюдаваше Уила в килията й.

— Защо искаш да видиш дневната светлина?

— Защото не съм я виждала отдавна! Липсва ми! Обичам слънцето!

— Не можеш да избягаш. Никой няма да те чуе, ако викаш за помощ.

— Значи няма никаква причина да не ми позволиш — бе логичният отговор на момичето.

— Какво си говорихте с другата жена онзи ден?

— За разни неща. Харесвам я.

— Не беше я виждала преди, нали?

— Къде да я видя? — учуди се Уила, вперила големите си очи в него.

— Мисля, че няма проблем да видиш дневната светлина. Хайде.

Последва го навън. Докато крачеха по дългата галерия, Уила попита:

— Може ли да дойде и Даян?

— Не виждам защо не.

Взеха Даян и двете последваха високия Куори до изхода. Докато крачеха, очите на Уила шареха наоколо и попиваха детайлите, а Даян беше вперила мрачен поглед в тила на Куори. Зад тях се мъкнеше Даръл. Лицето му още беше отекло от схватката с баща му. Настроението му бе мрачно.

Едно от нещата, които Уила забеляза, бяха кабелите, опънати в някои от проходите. Преди не бяха там. Нямаше представа за какво са, но интуитивно заключи, че не предвещават нищо добро.

Куори отключи вратата и двете примижаха, за да свикнат очите им с ярката светлина.

— Денят днес е хубав — отбеляза Куори начело на малката група.

Денят наистина беше хубав. Небето беше светлосиньо и безоблачно. Ветрецът от запад беше топъл и лек. Седнаха на голяма скала и се огледаха. Уила беше заинтригувана, Даян Уол беше безразлична, а на няколко крачки встрани Даръл се мръщеше.

— Къде си се научил да летиш? — попита Уила и посочи малкия самолет на затревената ивица.

— Във Виетнам. Нищо не може да те научи по-добре да летиш от войната. Защото, ако не летиш както трябва, проблемът не е, че няма да стигнеш навреме, а че няма да стигнеш изобщо.

— Качвала съм се на самолет — каза Уила. — Миналото лято със семейството ми пътувахме до Европа. Летяла съм и до Калифорния. Ти летяла ли си със самолет? — попита тя Даян.

— Да — отговори Даян нервно и посочи машината на Куори. — Но не с такъв. С големи самолети.

— А какво работиш точно? — попита Уила.

— Слушай, Уила, не съм в настроение за разговори, разбираш ли? — отвърна тя и погледна предпазливо Куори.

— Добре де — каза невъзмутимо момиченцето. — А мога ли да сляза там? — попита тя Куори и посочи пистата.

— Разбира се. Да вървим.

Спуснаха се по късия склон. Куори държеше Уила за ръка. Когато стигнаха до равното, той я пусна и продължиха един до друг.

— Това твоя планина ли е?

— По-скоро е хълм, а не планина, но да, мой е. Поне е бил на прадядо ми, а аз съм го получил в наследство.

— Сигурен ли си, че си казал на семейството ми, че съм добре?

— Разбира се, че съм сигурен. Защо?

— Даян смята, че не си се свързал с майка й, за да й кажеш, че е добре.

— Истина ли е? — Куори се обърна назад към Даян, която седна на един камък с много нещастен вид.

Уила веднага добави:

— Не й се сърди. Ние само си приказвахме. — Поколеба се за момент. — Ти обади ли се на майка й?

Куори не отговори и продължи напред.

Уила трябваше да подтичва, за да не изостава.

— Как е дъщеря ти?

Куори спря.

— Защо са всичките тези въпроси, момиче? — попита той навъсено.

— А защо не?

— Това е още един проклет въпрос. Отговори на моя!

— Нямам какво друго да правя — отвърна тя простичко. — Сама съм през повечето време. Прочетох всички книги, които ми донесе. Даян не говори много, когато сме заедно. Повечето време плаче и ме прегръща. Мъчно ми е за нашите и сега виждам слънцето за пръв път, след като се опитах да избягам. Гледам да издържа. По-хубаво ли щеше да ти е, ако пищях и се мятах, и плачех непрекъснато? Мога и така, ако искаш…

Куори тръгна отново. Тя го последва.

— Всъщност имам две дъщери. Много по-големи от теб. Възрастни.

— Питах за онази, която вече не чете. Как е тя?

— Не е много добре.

— Мога ли да задам още въпроси? Или ще се ядосаш?

Куори спря, вдигна камък от земята и го хвърли на двайсетина метра.

— Добре, задавай.

— Много ли е болна?

— Знаеш ли какво е кома?

— Да.

— Е, това е болестта й. В кома е от повече от тринайсет години. Повече, отколкото ти си живяла.

— Съжалявам.

— И аз съжалявам.

— Какво стана с нея?

— Някой я нарани.

— Защо го е направил?

— Добър въпрос. Оказва се, че за някои хора е все едно кого нараняват.

— А хванаха ли го?

— Не.

— Как се казва дъщеря ти?

— Типи.

— Можеш ли да ми кажеш твоето име?

— Сам.

— Знам, че не можеш да ми кажеш фамилното си име, Сам.

— Куори. Казвам се Сам Куори.

Уила го погледна стъписана.

— Какво има? — попита той.

— Ти ми каза цялото си име — отвърна Уила с треперещ глас.

— Е, и? Ти ме попита.

— Да, ако обаче знам цялото ти име, мога да го кажа на полицията. Но само ако смяташ да ни пуснеш. Това означава, че няма да ни пуснеш.

Тя каза последното почти шепнешком.

— Защо не помислиш още веднъж? Има и друг отговор. Ти си умна. Открий го.

Уила го изгледа странно. Най-накрая каза:

— Сигурно ми каза името си, защото ти е все едно дали ще го кажа на полицията, или не.

— Дявол да го вземе, очаквам много скоро доста хора да научат името ми.

— Защо така?

— Просто ще стане. Като говорим за имена, при мен живее чернокожо момче. Казва се Гейбриъл. Почти на твоята възраст. И е умен колкото теб. Много добро момче.

— Мога ли да се запозная с него? — попита тя бързо.

— В момента не. Той не знае нищо за случилото се и не искам да знае. От теб обаче искам да кажеш на всички, че той и майка му Рут Ан не знаят какво се случва тук. Нищо. Ще го направиш ли заради мен, Уила?

— Да, разбира се.

— Благодаря. Защото е важно.

— Той син ли ти е? — Уила погледна назад към Даръл.

— Защо питаш?

— Има същите очи.

Куори погледна Даръл.

— Да, той ми е син.

— Да не би да сте се били с него? Чух някакъв шум в рудника. И лицето му е подуто. И твоята уста.

Куори докосна устната си.

— Хората понякога не се разбират помежду си. Аз обаче още го обичам. Както обичам и Типи.

— Ти си много необикновен похитител, мистър Куори — отбеляза тя.

— Наричай ме „мистър Сам“, както ме нарича Гейбриъл.

— Още много ли ще продължи? Имам предвид това тук.

Куори си пое дълбоко въздух, задържа го в дробовете си и го издиша.

— Не, няма да е много дълго.

— Мисля, че съжаляваш, задето е трябвало да постъпиш така.

— В някои отношения съжалявам, а в други — не. Нямах друг избор обаче.

— Трябва ли вече да се връщаме, мистър Сам?

— Не, още не. Но скоро.

Седнаха на земята, за да се порадват на слънчевата топлина.

Когато се прибраха по-късно, Куори остави Даян и Уила известно време задно в стаята на Даян.

— Защо си толкова мила с него? — попита Даян веднага щом Куори заключи вратата и се отдалечи.

— Има нещо странно в него.

— Разбира се, че има. Той е психопат.

— Не, не мисля. А се държа добре с него, защото искам той да покаже добрата си страна.

— Ако има такава. Боже, бих изпушила една цигара.

— Цигарите могат да те убият.

— Предпочитам да умра от собствената си ръка. — Посочи вратата. — Не от неговата! — изкрещя тя.

— Сега вече ме плашиш. — Уила леко се отдръпна.

Даян се поуспокои и седна на масата.

— Съжалявам, Уила. Съжалявам. Подложени сме на голям стрес. Мъчно ти е за близките ти, на мен ми е мъчно за моите.

— Нали ми каза, че нямаш свое семейство? Защо така?

Даян я изгледа странно.

— Исках да се омъжа и да имам деца, но не се получи.

— Още си млада.

— На трийсет и две съм.

— Имаш много време. Не е късно да си имаш семейство.

— А кой казва, че още искам да имам семейство?

Уила замълча, а Даян започна нервно да потрива длани, забила поглед в масата.

— Никога няма да излезем оттук, знаеш го, нали? — каза Даян.

— Мисля, че ще излезем, ако нещата станат според плана на мистър Сам.

Даян скочи.

— Престани да го наричаш така! Все едно е нечий грижовен дядо, а не откачалка!

— Добре — каза Уила боязливо. — Добре, ще престана.

Даян седна отново на стола си.

— Мъчно ли ти е за майка ти? — попита тя тихо.

Уила кимна.

— Мъчно ми е за всички, дори и за малкия ми брат.

— Той каза ли ти, че всичко в семейството ти е наред?

— Да. Той… — Уила млъкна и я погледна изпитателно. — Защо питаш? Да не би да ти е казал нещо?

Даян я погледна изненадано.

— Не. Искам да кажа, че не сме говорили за това. Той и аз… Нищо не знам.

Уила стана и впери очи в лицето на жената. Усети, че тя я лъже.

— Споделил е нещо с теб — каза тя с укор.

— Не, не е.

— Добре ли са всички у дома? Добре ли са?

— Уила, не знам. Аз… той… Слушай, не можеш да вярваш на нищо, което той казва.

— Значи наистина ти е казал нещо! Какво?

— Уила, не мога.

— Кажи ми! Кажи ми!

Спусна се към Даян и започна да я удря.

Пред килията отекнаха стъпки. В ключалката се превъртя ключ. Вратата се отвори рязко. Куори изтича до двете и вдигна Уила във въздуха. Тя се обърна към него и го удари по лицето.

— Кажи ми, че вкъщи всички са добре! Кажи ми! — продължаваше да крещи тя, сега вече на Куори.

Куори хвърли убийствен поглед на Даян и тя се сви край стената.

— Уила… престани!

Тя обаче продължаваше да го удря с юмруци по разранената устна. Не можеше да я накара да спре.

— Даръл! — изрева Куори.

Синът му се втурна вътре със спринцовка в ръка. Свали капачето от иглата и я заби в ръката на Уила. След две секунди тялото й се отпусна в ръцете на Куори. Той я подаде на сина си.

— Занеси я в стаята й.

Когато остана насаме с Даян, Куори попита:

— Какво й каза, по дяволите?

— Нищо. Кълна се. Питаше за семейството си.

— Каза ли й, че си й майка?

— Не, никога не бих направила такова нещо.

— Какво тогава се случи?

— Виж какво, убил си майка й.

— Не, не съм.

— Каза ми, че е мъртва. Така ли е?

Куори погледна към вратата, после пак към нея.

— Беше нещастен случай.

— Сигурна съм — каза тя саркастично.

— Каза ли й, че майка й е мъртва? — попита той. Гневът му нарастваше.

— Не, но тя е умно дете. Казах й, че не може да ти се вярва. Тя се досеща, че нещо не е наред. И ако ни пуснеш да си вървим, рано или късно ще разбере.

Куори се намръщи изпод рунтавите си вежди.

— Не е трябвало да й казваш това.

— Е, ти не трябваше да убиваш майка й, случайно или не. И на първо място, не трябваше да ни отвличаш. Освен това вече пет пари не давам дали ще ме убиеш. Дано се пържиш в ада, мистър Сам!

— Вече съм в ада, госпожице. Там съм от години.

Той затръшна вратата след себе си.