Едуар Калик
Амундсен — последният викинг (10)

В своя живот Амундсен се беше изградил като ръководител, като демократичен ръководител, като човек, който ръководи другите чрез убеждаване, който потвърждава думите си с дела. На времето той беше изпълнен с въодушевление. У него кипеше пламенното желание да действува. Без това желание няма движение. Нищо не можеше да промени схващанията му: той делеше хората на две групи: знаещи и незнаещи. Знаещи, които с делата си са показали, че владеят някоя област на знанията. Да се оставиш на влиянието на незнаещите, означава да изпаднеш в безпринципност, в слабост, да тръгнеш по лесния път на самохвалковците, на посредствеността, на красноречивия мързел. Амундсен умееше да подбира съветниците и сътрудниците си. Той беше поет по душа, но практичен в своите дела, човек с благородни чувства и с ясна мисъл. От тази противоположност се раждаше хармонично равновесие, годно да въздейства и на широките маси, и на учените. Той вярваше в своето дело, но се чувствуваше смазан от дребнави сплетни и досадни интриги.

Въпреки големия успех на експедицията с „Норге“ Амундсен почувствува крайна умора от разногласията с Нобиле, от направените дългове — цена на многобройните му експедиции, от неотзивчивостта на много официални институции и се оттегли в своя дом в Свартског.

През целия си живот Амундсен чувствуваше силата на истината на Молиеровия Арпагон: пари. Тази дума се чуваше от всяка уста. Хората, които говореха за благородни постъпки, за изкуство, за морал, в подсъзнанието си мислеха само за пари. Парата беше общият знаменател, неизвестното във всички човешки уравнения. Амундсен пък отдаваше цялото си сърце и цялата си вяра на делото, което се готвеше да осъществи; що повечето хора се съгласяваха с него едва след успеха, защото за тях големите дела не бяха проблем на сърцето или смисъл на живота, а въпрос на печалба и оказани начаса почести. Всеки искаше да използува благородството му и неговата висока принципност, но в името на себичния морал никой не му отговаряше със същото. То е, за щото хората мерят добродетелите в пари, а Амундсен като Сен Симон съдеше за хората по извършения труд. Обвиняваха го в егоизъм или човеконенавист. Той беше роден много рано и нямаше средства да осъществи мечтата си. Все по-разоряващи се финанси задълбочаваха пропастта между блян и действителност.

И въпреки това след пътешествията на Амундсен цял свят се убеди, че географската проекция на Меркатор^[1] е остаряла. Северният полюс, където се събират всички меридиани, образува с паралелите истинска паяжина, вплела в себе си съдбата на човечеството. Над тази мрежа се носят летящите викинги, защото на дракарите от XX век бяха поникнали криле.

На кого от тримата мъже дължим почит: на Жул Верн, на Нансен или на Амундсен? Жул Верн и Нансен бяха предшественици, а Амундсен — истинският конквистадор на новото време.

НАЙ-СЕТНЕ АМУНДСЕН СЕ НАДЯВА ДА НАПРАВИ РАВНОСМЕТКА НА ЖИВОТА СИ

Величието на Амундсен беше именно в това, че той разбра: невралгичната точка на земното кълбо ще се мести заедно с развитието на техниката и с движението на хората. Делото на Нансен и на Амундсен сложи норвежки печат върху историята на северните райони: почитаемите делегати на мирната конференция след Първата световна война не срещнаха никакво възражение, когато предадоха Шпицберген на Норвегия. Арктическите земи, бреговете и ледниците, които носеха имената на загинали изследователи, вече не бяха пантеон или гробница, а станаха важна за съдбините на света част от нашата планета.

Италия и нейният министър-председател вярваха във важната роля на въздухоплаването и в стратегическото значение на Арктика. Ето защо бе взето решение да се предприеме през 1928 година експедиция през Полюса с дирижабъла „Италия“ и неговия комендант генерал Умберто Нобиле. Италия вярваше, че ще може да намери неоткрити още острови и да ги присвои.

Още след полета с „Норге“ Амундсен знаеше плановете на Нобиле и гледаше на подвизите му като на опасно приключение, защото опитът показа колко неиздръжливи са дирижаблите; освен това той беше убеден, че в Северния ледовит океан няма открити острови или суша.

Той твърдо вярваше в новата ера; старите изследователски методи бяха изживели времето си. След голямото пътешествие с „Норге“ той се готвеше да направи равносметка на своя опит и своя живот. На 55 години може би вече беше късно да мисли за семеен живот; преди да предприеме експедицията с „Норге“, прекалено погълнат от грижите си, беше изпратил своите осиновени ескимосчета в Америка.

За Камила и Каконита, които бе довел от Сибир, той полагаше най-трогателни грижи. Те бяха умни момиченца; в училище получаваха най-хубавите бележки. Двете деца прекараха три години в Норвегия.

След време Камила, израснала много красива девойка, се омъжи за американец и дълго живя в Южна Аляска. Каконита остана дълги години под грижите на Амундсен, а по-късно той винаги знаеше какво става с малката Нита.

Останал сам у дома си, Амундсен не намери покоя, който търсеше. Подтикван от големия исторически възход на Арктика, той искаше да напише спомените си и да обобщи наблюденията от своите пътешествия.

Но освен дълговете и недружелюбността на брат му след „аферата Хамер“ други досадни истории не само смущаваха уединението му, но и заплашваха да опетнят делото на неговия живот. Три неприятни случая и някои безплодни спорове му причиниха голямо огорчение.

СЛУЧАЯТ КУК

През пролетта на 1926 година Амундсен трябваше да изнесе беседа във Вашингтон по инициатива на Нейшънъл джеографикъл сосайъти. Специално обявление известяваше, че изследователят ще разкаже за полета си със самолет към Полюса, който беше извършил заедно с Ейлсуърт.

Амундсен беше много доволен, че ще говори пред членовете на географското дружество във Вашингтон. Това беше блестящ отговор на онези, които го преследваха и му завиждаха. Той много страдаше от дребнавостта на неприятелите си. А те търсеха черен косъм по гърба на тази бяла мечка. Каква беше изненадата му, когато узна, че беседата във Вашингтон безцеремонно е отменена: членовете на географското дружество били оскърбени от някои изказвания, които се приписваха на Амундсен.

Защо и как?

Пътят към тихоокеанския бряг отведе Амундсен и в Канзъс сити. Той си спомни, че наблизо се намира федералният затвор в Порт Лий вънуърт. Обзе го неудържимо желание да посети един затворник, задържан за злоупотреба с доверие — доктор Кук. Амундсен се беше запознал, с него преди 20 години на борда на „Белгика“. Старият моряк не мислеше нито за съмнителните сделки, нито за частния живот на д-р Кук по онова време, а си спомняше само за общата им борба в Антарктида и за услугите, които той му беше направил. Но появиха се статии, в които се твърдеше, че журналистите попитали Амундсен дали вярва, че Кук е достигнал Северния полюс преди Пири. Амундсен бил отговорил, че почитаемият Пири не е дал по-убедителни доказателства за завладяването на Северния полюс от „онзи шарлатанин“ д-р Кук. Това беше достатъчно да развихри гнева на уважаемите американски учени.

Ето какво пише сам Амундсен по този въпрос:

„Спомних си, че познавам д-р Кук от белгийската експедиция в Антарктида, продължила две пълни с опасности години, спомних си също, че му дължа признателност за неговото внимание към мен — тогава изследовател-новак; спомних си, че наистина дължа живота си на неговата съобразителност да ни измъкне от опасностите, почувствувах, че най-малкото, което мога да направя, е да го посетя в затвора и да си спомня за своя пръв благодетел в сегашното му нещастие.

Репортерите, които ме заговориха след свиждането, разпространиха една измислица: бил съм заявил, че доказателствата на Пири, че е достигнал Полюса, не били убедителни, а тези на Кук — били. Не съм засягал този въпрос пред никакъв журналист и тези цитати са чиста измислица. Нейшънъл джеографикъл сосайъти ги прие лековерно и отказа да получи телеграмата, в която обяснявах, че думите ми са изцяло изопачени. То грубо отмени своята покана да изнеса беседа пред членовете му.“

Тази случка дълбоко оскърби Амундсен още повече и защото той през целия си живот е изпитвал особено уважение към Робърт Едуин Пири — завоевателя на Северния полюс.

СЛУЧАЯТ ЛОРД КЪРЗЪН

Въпреки неприятните истории с лорд Кързън през 1912 година Амундсен не беше злопаметен към британците. Да се упреква цял народ за постъпките на отделни хора, би означавало неправилно да се наруши принципът на обективността и научния мироглед, през който всички достойни хора гледат на събитията. Личната му злопаметност беше едно, съдбата на света — съвсем друго.

Когато избухна Първата световна война, Амундсен започна да се пита какъв би могъл да бъде неговият принос за онези, които водеха справедлива война — съюзниците. Той съобрази, че малките кораби трябва да бъдат въоръжени с по едно оръдие за защита от германските подводници, и ние вече го видяхме да се занимава с транспорт по море в полза на съюзниците.

Ръководителите на британската политика винаги са проявявали изключителен интерес към изследванията на земното кълбо. Това се обяснява с островния и морски характер на Великобритания. Трудно е да се мисли за величието на империята, без да се продължава делото на мореплавателите и на пионерите от миналото. Ето защо ръководителите почитат паметта на загиналите за познаването на света, на онези, които дадоха живота си, отнасяйки в непознати страни знамето на Великобритания. Известна е чувствителността им в това отношение.

Амундсен умееше да се владее, но все пак беше човек. Уморен от всички сплетни, той сметна, че е дошло време да каже открито какво го е вълнувало цели петнайсет години. В една статия, поместена в американското списание „Уърлд Уърк“ от юли 1927 година, той описва неприятната случка ка приема на Кралското географско дружество в Лондон през 1912 година и прословутия троен „тост“ за кучетата.

„Защо само големите народи да имат право да стигат първи целта? Състезанието не е привилегия — разсъждаваше Амундсен. — Нека се радваме, ако малките народи могат да изпреварват големите.“

Ето защо в статията, която американците му поискаха, Амундсен се оплака, че бил грубо обиден от лорд Кързън и че англичаните не са толкова добри „спортсмени“, колкото твърдят, и че от цял свят те най-малко умеят да понасят загубите си, щом като не могат да му простят, дето бе стигнал пръв на Южния полюс, и най-вече, че беше стигнал преди Скот.

Статията излезе с подзаглавие „Амундсен отговаря на своите критици“ и беше пропита от горчивина. Това показва, че Амундсен не беше забравил оскърблението, нанесено муша тази вечеря в Лондон.

Той пише дословно^[2]:

„Както по време на война виждаме войниците на двете воюващи страни да проявяват голяма почит към своите врагове по оръжие, а онези, които са останали в тила, да се смятат длъжни да пеят песни за омразата към неприятеля, така и при експедициите често се случва участниците да проявяват голяма почит към своите съперници, а съотечествениците им, които не полагат никакви усилия, се чувстват задължени да отричат успеха на някой изследовател само защото не е техен съотечественик …

С този коментар, в светлината на казаното по-горе, искам да покажа, че англичаните са много лоши играчи. Изпитах върху себе си последиците от тази черта на характера им по време на завладяването на Северозападния проход и на Южния полюс. Два примера ще са достатъчни, за да стане ясно какво искам да кажа.

Една година след завладяването на Южния полюс синът на виден норвежец се завърна у дома си, след като беше завършил учението си в английско училище в Лондон. В училище го бяха учили — твърдеше той пред баща си, — че Скот открил Южния полюс. От направената проверка се установи, че това упорито пренебрежение към успеха на норвежците е разпространено и в други училища.

Но в Лондон на вечерята, на която бяха поканен от Кралското географско дружество, етана друг случай, по-неприятни и по-оскърбителен, защото беше дело на по-осведомени хора. Вечерята председателстваше лорд Кързън де Кедълстън, председател па дружеството.

Лорд Кързън произнесе реч. Като обясни подробно с подходящи думи темата на моята сказка, наблягайки на значението, което придавам на кучетата за моя успех, лорд Кързън завърши своето слово с думите: «Затова предлагам троен тост за кучетата.» Миг след това той потвърди ироничния и оскърбителен смисъл па своите думи, като се обърна към мен с излишен жест за успокоение и макар че аз не помръднах, разпалено ме увещаваше да не обръщам внимание на това прикрито оскърбление“

Статията на Амуидсен предизвика всеобщо възмущение сред членовете на Кралското географско дружество. Като привлича вниманието на автора върху приветствената реч на лорд Кързън, в писмото си от 28 юни 1927 година секретарят на дружеството отбелязва между другото:

„… Натоварен съм да съобщя от името па председателя, че трябва да се извините на дружеството, след като публикувахте толкова неточни данни, с цел да дадете невярна представа за отношението и поведението на дружеството към Вас и особено за всички двусмислици, на които тъй изчерпателно отговаря протоколът от събранието, обнародван в «The Geographical Journal».“

На това писмо Амундсен не отговори лично, а чрез своя секретар.

„В отговор на писмото Ви от 28 юли — пише той на 6 август 1927 година — съобщавам Ви, че предадох писмото на капитан Амундсен. Той ме помоли да изразя голямото му учудване от неговото съдържание. Както пишете в писмото си, речта на председателя па вечерята не е протоколирана. Като твърдите това, не разбирам как можете да се съмнявате в думите му. Съвсем естествено е като почетен гост той да си спомня винаги една такава обида, която обаче е могла да остане незабелязана от останалите. Животът и кариерата на Амундсен са достатъчни да ви накарат да разберете, че днес той няма да се откаже от това, което е писал вчера, нито пък ще се извини.“

Последица от това писмо: Амундсен се отказва от почетното си членство в Royal Geographical Society.

СЛУЧАЯТ НОБИЛЕ

Като свършиха приемите, организирани из цяла Америка в чест иа Амундсен след пътешествието му с „Норге“, прочутият изследовател прочете във вестниците оскърбителни бележки. Остро го нападаха, че искал да мине за ръководител на експедицията, макар че съвсем не познавал техниката на летенето с дирижабъл. Още веднаж Амундсен се беше излъгал в признателността на хората.

Освен дребните неприятности, свързани с протокола, Нобиле накърни гордостта на Амундсен с изявленията си за предимството на италианската техника в строежа на дирижаблите. Той твърдеше това толкова по-уверено и защото сам беше конструктор на балона. Амундсен пък разсъждаваше така: именно ние се сетихме да прелетим над Северния ладовит океан; пак ние се доверихме на това средство, а освен това го платихме. Само ние познаваме из основи Арктика и като признание на предишните ни усилия, дирижабълът бе наречен „Норге“ и пътуваше под норвежки флаг. И в края на краищата нали самообладанието на Рийсер-Ларсен, който сграби дълбочинното кормило, спаси „Норге“ от гибел? Любопитен съм да видя как някой ден италианците ще прелетят над Полюса със собствени средства.

Още едно доказателство, че Нобиле смяташе норвежците за незаменими, беше фактът, че три дни след приземяването в Телър италианският комендант замисли нова експедиция и предложи на другарите на Амундсен да го придружат, когато тръгне. Норвежците доловиха в това предложение желанието на Нобиле да изолира Амундсен от най-добрите му сътрудници и го отхвърлиха. Да се отделят от Амундсен, макар и мислено, за тях беше предателство.

Като се има пред вид при какви условия Амундсен организираше своите експедиции, споровете с Нобиле нямаха само морални, но и финансови последици. Те застрашаваха да създадат големи неприятности на изследователя с кредиторите му и с членовете на екипажа. Само благодарение на печалбите, които носеше експедицията, беше възможно да се изплащат дълговете и да се подготвят бъдещите пътешествия. Така например преди потеглянето на „Норге“ Амундсен сключи договор с „Таймс“ за публикуване на един негов репортаж. Но неочаквано редакцията на вестника протестира пред изследователя и му отправи упреци. Защо? Защото екипажът на Нобиле вече бил публикувал репортаж в американските вестници.

Освен това Норвежкият аероклуб можа да продаде филма от експедицията на хидроплан № 24 само за 50 000 долара, тъй като събитието вече беше остаряло, а това означаваше голяма загуба за Амундсен. Дефицитът на „Норге“ достигна 700 000 долара. Но това не беше всичко. Когато се готвеше да предприеме обиколка из САЩ, за да изнася беседи, Амундсен узна, че италианците са го изпреварили. Натъжен, той сподели мъката си със своите другари:

— Той ми причини толкова злини и сега ми пречи да изплатя дълговете си! Свършено е с моята изследователска дейност! Притиснат съм от дълговете … Собственият ми брат стана мой неприятел!

Обяснимо е огорчението, което обзе Амундсен, когато всички тези сплетни бяха публикувани и когато италианците започнаха психологическа кампания за бъдещата голяма победа на експедицията „Италия“ без участието на норвежците.

По това време, както вече казахме, Амундсен живееше в Бонесфьорд в Свартског, на 20 километра от Осло, с една стара прислужница, която гледаше домакинството му, и верния Уистинг, който оставаше при него за дълго.

— Вече всичко е приключено, оттеглям се завинаги — беше решил прочутият изследовател.

През пролетта на 1928 година му дойдоха на гости неколцина стари другари. Искаха да си поговорят със своя бивш ръководител. Целият сияещ, Амундсен ги прие на прага на вратата, но не ги покани да влязат.

— Какво ново, приятели? — попита ги той радостен.

— Нищо особено, дойдохме просто да побъбрим с вас.

— Съжалявам, че не мога да ви поканя вътре — забеляза Амундсен. — Нямам прислуга да ви посрещне. Сам съм!

— Знаем и тъкмо затова дойдохме. Вие имате нужда от помощ и от другари — ето ни насреща.

— В такъв случай, ако приемете да ви гостя както мога, добре дошли. Влезте!

Гостите влязоха и се заловиха да приготвят нещо за по-хапване. Работеха заедно и със същата веселост, както някога на корабите, които ги отнасяха към Полюса.

Бяха дошли и Уилкинс и Ейлсън, на връщане от Америка след полета си над Северния ледовит океан през пролетта на 1928 година.^[3]

— Гордея се с вашия успех. Ние всички сме войници на един и същи фронт. Вие защитихте една кауза, която принадлежи на цялото човечество! — им каза Амундсен.

На раздяла той им обеща да присъства на тържеството, което Клубът на норвежката авиация в Осло организираше в тяхна чест.

Останал отново сам, Амундсен продължи да се грижи за своите рози.

Пред всичките си гости той повтаряше: — Оттеглих се, приключи епохата на изследванията. Но всички знаеха, че при пръв случай магнитът на опасността ще го привлече отново към призрачните земи, който през-целия му живот са го очаровали. Така разсъждаваше и неговият другар Уистинг……

По това време вестниците се занимаваха само с потеглянето на „Италия“ — към Северния полюс.