Нора Робъртс
Произход в смъртта (21)

20.

— Бях длъжна да помисля за това! Трябваше да се сетя! — „Нужно е да се успокоя — каза си Ив. — Фийни е на път. Ще използват имплантирания чип. Ще проследят хлапето.“

— Но ти се сети за това — припомни й Рурк.

— Прекалено късно. Необходимо бе да помисля по-рано. Трябваше да го използвам. В училището има първокласна система за охрана, опитни ченгета и все пак тя влиза, взима детето и излиза.

— Проучила е системата, Ив. Веднъж вече е минавала през нея. А и мотивацията й е била много силна.

— Което ме прави повече от пълна глупачка; да не осъзная, че момичето е ключа. Дийна иска да сложи край на проекта. Готова е да убива, за да го спре. Фокусирах се само върху това. Но хлапето е не просто нейно копие. То е част от нея.

— Нейна дъщеря — съгласи се Рурк. — Очевидно да знае, че Даяна съществува е едно, но да се сблъска с нея лице в лице, е нещо съвсем друго. Приоритетите й са се променили.

— Не е била обучавана като Аврил — отбеляза Ив. — Погледни данните й. Езици, електроника, компютърни науки, бойни изкуства, международно право и глобални проучвания, оръжия, взривни вещества. Никакви уроци по водене на домакинство.

— Обучавали са я да бъде войник.

— Не, шпионин. — От ярост задърпа косата си. — Обзалагам се, че е за шпионин. Подготвена е за внедряване в тайните служби, да израства нагоре в йерархията. Но тя е използвала знанията, които е получила, за да избяга и да се покрие. Убийствата изглеждаха извършени професионално, защото тя е професионалист. Приличаха и на лично отмъщение, защото е точно такова.

— Те са я… кодирали — каза Рурк, поради липса на по-подходяща дума, — да прави именно онова, което е извършила.

— Това е смисълът. Адвокатът ще използва точно това, ако и когато тя отиде на съд. Виж тук. Даяна е обучавана по малко по-различна програма. Опитват да се предпазят от повтарянето на един и същи модел. Добавили са уроци по водене на домакинство, усилен курс по живопис, театър, музика. Дрън, дрън. Кой знае, може би е щяло да проработи. Но тук идва неочакваното — тя вижда жената, която смята за своя майка.

Рурк работеше над чертежите на клиниката. Премина на ръчен режим, запретна ръкави и завърза косата си на опашка.

— Ако има нещо тук, то значи са го прикрили брилянтно. Всяка зона отговаря напълно на предназначението си.

— Добре. Забрави за това. — Ив притисна пръсти към слепоочията си, сякаш за да си проясни мозъка. — Ако мястото е твое, базата е твоя, къде ще я сложиш?

Той се облегна назад и се замисли.

— Е, бих отишъл на дъното. Това не е от нещата, които можеш компетентно да вършиш пред очите на всички. Разбира се, така би било по-забавно, но не бива да се смесва с ежедневната дейност или поне не всичко. Някои от лабораторните дейности — да, може би. Да се нанасят корекции, да се правят процедури, да се влияе на подсъзнанието — каквото ти харесва — има достатъчно места. Но за създаването на да я наречем изкуствена бременност, поради липса на по-удачна дума, им е необходимо максимално прикритие.

— Подземно ниво! И после? — Тя се наведе над рамото му и се вгледа в монитора. — Как да се доберем до него?

— Дали да не влезем с взлом, скъпа? Знаеш как ме възбужда това.

— Престани. Не съм в състояние да мисля за нищо възбуждащо. Забрави ли, че къщата е пълна с роднини? Много е разсейващо.

— Мога ли да отбележа, че в този час всички спят кротко в леглата си? Но идеята за взлом в клиниката отвлича вниманието ми. Първо трябва да влезем вътре.

— През една от зоните за свободен достъп. Отделението за спешна помощ например. То е най-уязвимо откъм сигурността, нали?

— Много вероятно. Но по принцип е без значение през кой от входовете ще минем. Нека да погледнем.

— Ти гледай, аз трябва да помисля. Дали ще я вземе със себе си? Ще вземе ли хлапето? — Понеже чувстваше някакво вътрешно сходство с Дийна, се запита какво би направила самата тя. — Не, не вярвам да я извади от една ситуация, която счита за опасна, само за да я вкара в друга? Но ще иска да я държи по-близо до себе си. Ще я остави там, където чувства, че е безопасно. С Аврил или на място, където Аврил може да стигне до нея. Ако е така, тя би трябвало да се свърже с Аврил. Вече се е свързала — каза тя и кимна на себе си. — Няма да убие законните настойници на Даяна в Аржентина. Обзалагам се, че Аврил вече й се е обадила и Дийна е хванала обратния полет или се е отказала още на летището.

— Или изобщо не е възнамерявала да лети — предположи Рурк. — Вероятно е искала да ти подхвърли фалшива следа.

— Може да се окаже всичко. Ако е имала контакт с Аврил, тя знае, че всичко това е на път да стане публично достояние. Или скоро ще научи. Какво ще направи? — Ив закрачи из кабинета. — Тя има мисия. Почти всичко, което иска, сега ще се осъществи. Но…

„Случаят практически е приключен — напомни си тя. — Кой ще ме спре? Необходимо е да го доведа докрай, да затворя нелегалната база. Трябва да направя всичко възможно.“

— Тя ще се опита да доведе делото си докрай. По дяволите, самите те са я обучили за тази работа. Програмирали са я да постига успехи. Сега е неконтролируема, излязла е от нелегалност. Веднъж вече е била в клиниката, за да убие Айкоув, сигурни сме в това. Но не се е опитала да направи нищо друго там.

— Действа целенасочено.

— Досега — съгласи се Ив. — Първо бащата Айкоув, после сина, накрая Самюълс. Защото дори и да бе успяла да се добере до съоръженията, да разруши базата данни, оборудването… По дяволите, дори да бе взривила всичко, ключовите членове на екипа са в състояние да започнат проекта от начало. Така че най-първо отстранява човешкия фактор, а след това и системата — продължи да крачи напред-назад. — Не се доверява на правителството, не иска да рискува проектът да попадне в ръцете му и програмата да бъде продължена тайно. Давайки историята на Надин, аз я поставих натясно. Тя няма време, затова ще действа още тази вечер. — Замълча, когато влезе Фийни, който изглеждаше още по-смачкан от обикновено. — Нуждая се от проследяване на импланта.

— Имам данни от записите на Самюълс относно чипа. — Той погледна въпросително към Рурк. — Разполагаш ли тук с нещо, с което да проследим присадката?

— Намират ми се няколко неща, които можем да комплектуваме в компютърната лаборатория. Мисля, че…

— Идете и го направете! — прекъсна го Ив, усетила, че започва разговор между компютърни маниаци. — Имам да планирам операция.

— Каква операция? — настръхна Фийни.

— Ще ти обясня — увери го Рурк. — Работил ли си с Алфа 5? Версия XDX?

— Само в мечтите ми.

— Те са на път да се сбъднат.

 

 

Ив им даде двадесет минути. Това бе цялото време, което можеше да им отпусне.

— Намерихте ли я?

— Открих нещо — отвърна Фийни, — но сигналът е слаб, освен това се и заглушава. Но отговаря на кодовете на импланта, регистрирани на името на Даяна Родригес. Мога да ти кажа, че нямаше да получим нищо, ако не беше Алфа 5, страхотен висококачествен заглушител. Но и с Алфа-та не бихме попаднали на нещо, ако чипът не се намираше на около миля от тук.

— Къде?

— Движи се на север, западно от нас. Картата готова ли е? — обърна се той към Рурк.

— Само секунда. На екрана.

Картата на града светна след размитото премигване на екрана.

— Клиниката! — Ив стисна зъби. — Тя е на по-малко от една пресечка до клиниката. Взела е детето и иска да се промъкне вътре. Фийни, не я губи! Свържи се с Уитни. Убеди го да анулира код „Синьо“. След това го придумай да получи заповед и екип. Използвай момичето — непълнолетен цивилен, предполагаемо отвличане, непосредствена опасност. Със или без заповед, отивам там. Поставям комуникатора си на честота „Делта“. Свържи се с мен само при положителен отговор — завъртя се към Рурк. — Хайде, да действаме. Бързо!

Ив сложи кобура с оръжието си, а резервното пристегна на глезена. Реши да се откаже от бронежилетката, тъй като бе прекалено обемиста и досадна. Но закачи на колана си боен нож.

Рурк се присъедини към нея, облечен в дълго до коленете кожено палто. Тя нямаше представа какви оръжия и незаконна електроника има скрити под него.

„Той знае по-добре“.

— Някои двойки — отбеляза съпругът й — прекарват вечерите си, като ходят в клуб.

Усмивката й бе тънка и иронична.

— Тогава хайде да потанцуваме!

 

 

Даяна се шмугна в спешното отделение. Знаеше как да изглежда невинна, дори повече от това — умееше да се движи така, че оставаше незабележима за болшинството възрастни. Държеше главата си наведена надолу и не поглеждаше в лицата, докато минаваше покрай тези, които чакаха реда си в приемната, и онези, които щяха да се погрижат за тях.

В този късен час всички наоколо се чувстваха уморени, раздразнени, болни, никой не искаше да се занимава с младото момиче, което изглежда знаеше къде отива.

Знаеше, защото бе чула Дийна да говори на Аврил за това.

Знаеше, че Дийна ще дойде за нея. И се бе приготвила отрано. Бе взела само това, което със сигурност щеше да й потрябва, и го бе сложила в раницата си. Храна, която бе кътала за спешни случаи, дневника си и лазерен скалпел, откраднат от медицинската лаборатория.

Те вярваха, че знаят всичко, но не подозираха за храната, дневника и всички вещи, които бе откраднала през годините.

Беше много добър крадец.

Дийна не биваше да й обяснява нищо, когато влезе през прозореца. Не бе необходимо да й напомня да бъде тиха и да побърза. Даяна просто взе раницата си от тайника и излезе след нея обратно през прозореца.

Когато се прехвърлиха през стената, почувства нещо в аромата на въздуха. Нещо, което не бе помирисвала никога преди. Свободата.

Говориха си по целия път до Ню Йорк. И това й беше за пръв път. Да разговаря с някого, без изобщо да се преструва.

Разбраха се, че най-напред ще отидат при Аврил. Аврил щеше да изключи сигнализацията на вратата, а Дийна да влезе и да деактивира двата полицейски дроида. Бе обещала, че ще стане бързо. После щеше да заведе нея, Аврил и децата й на безопасно място, където да я изчакат да свърши онова, за което бе тръгнала.

С „Тихо раждане“ ще бъде приключено. Никой нямаше да бъде отново пресъздаван.

Бе проследила как Дийна влиза в красива къща и излиза отново, само няколко минути по-късно. Така, както бе обещала.

Тайното убежище се намираше много наблизо, буквално на няколко крачки. И това беше много умно, да се скриеш толкова близо до дома. Можеха да останат там незабелязани, докато не стане безопасно да отидат някъде другаде.

Престори се, че си ляга.

Чу Дийна и Аврил да спорят шепнешком. Всичко щяло бъде направено, казваше Аврил. Всичко, което очакваха, щяло да бъде сторено след ден.

Но това не беше достатъчно. Дийна спомена, че не е достатъчно, докато не унищожи корена. Те не нямаше да бъдат свободни, докато съществува той. Никога нямаше да бъдат в безопасност. И това изобщо нямаше да спре.

Тази вечер щяла да приключи с проекта. Разказа на Аврил какво смята да направи.

Ето защо изчака Дийна да превключи системата на „жълто“ и излезе през задната врата в същата секунда, в която Дийна преминаваше през входната.

Доколкото си спомняше, никога преди не бе идвала в града. Никога досега не й се бе налагало да остава съвсем сама. Беше много вълнуващо. Ни най-малко не се страхуваше. Наслаждаваше се на звука от стъпките си по тротоара, от усещането на прохладния въздух върху лицето си.

Разработи маршрута си, планира всичките си движения, като си представи задачата във вид на логически пъзел, който трябва да бъде решен. Ако Дийна отиваше в клиниката, значи и тя отиваше там.

Не беше далеч. Налагаше й се да повърви пеша, но тя се справяше прекрасно с тичането на дълги разстояния. Дийна трябваше да паркира на известно разстояние от целта и да измине последните две пресечки пеш. Ако бе разчела времето правилно, двете щяха да стигнат там едновременно, и след това щеше да последва Дийна през входа на спешното отделение на уличното ниво. Когато най-после я открие, ще бъде твърде късно, а и нелогично, да я върне обратно.

Най-лесният начин често пъти е и най-успешния.

И понеже знаеше къде да я търси, бързо забеляза Дийна. Тя изглеждаше съвсем обикновена — светлокестенява коса, дънки и яке с качулка. Носеше лека платнена торба през рамо — чанта, каквато всеки може да има.

Колкото по-просто, толкова по-добре.

Спря да издебне подходящ момент. Не й се наложи да чака дълго. При пристигането на поредния автомобил на „Бърза помощ“, Дийна използва нечие нещастие и в суматохата се вмъкна вътре.

Даяна преброи до десет и се затича след нея. Влязла вътре, забави ход, наведе поглед и с решителни стъпки тръгна бавно напред.

Никой не я спря. Никой не я попита какво прави тук и тя отново усети вкуса на свободата. Стигна до амбулаторията, притаи се зад ъгъла и видя как Дийна хвърли нещо в рециклиращото устройство. После продължи напред, дори спря някакъв млад стажант да попита за посоката. Просто и умно.

Когато стигна до мястото, където коридорът се раздвояваше, алармите започнаха да вият. Дийна ускори темпото, но не побягна. Свърна наляво.

Даяна се осмели да хвърли бърз поглед назад — кълба дим запълваха коридора. За първи път си позволи да се усмихне.

Дийна стигна до двойна врата с табелка „само за персонала“. Плъзна код-картата в слота и крилата се разделиха. Даяна си наложи да изчака, докато не започнат да се затварят, тогава хукна напред и се промуши вътре.

Медицински консумативи, отбеляза тя. Много медицински консумативи. Преносимо диагностично оборудване, бронирани шкафове с медикаменти. „Защо тук?“, почуди се тя, а после чу слаб шум на отварящия се цип на чантата. Направи няколко крачки напред и се оказа притисната до стената с опрян в гърлото бластер.

— Даяна! — изсъска Дийна и отдръпна оръжието. — Какво, по дяволите, правиш тук?

— Идвам с теб.

— Не може. За бога! Аврил сигурно вече е полудяла.

— Тогава по-добре да побързаме. Да свършим работата и да се връщаме.

— Трябва да те измъкна от тук.

— Стигна твърде далеч, за да се връщаш назад. Може би вече те търсят?

— Не! Не и там, където отивам. Място не е за теб. Не можеш да вземеш участие в това. Послушай ме! — хвана Даяна за раменете. — Няма нищо по-важно от твоята безопасност, от свободата ти!

— Да, има. — Детето я погледна с ясните си тъмни очи. — Да се сложи край на всичко това!

 

 

Когато Ив влезе в отделението за спешна помощ, алармите пищяха пронизително. Същото правеха и много от хората в помещението, отбеляза тя, но това не беше изненада. За някои паниката бе толкова естествена, колкото и дишането.

Медицинският персонал и охраната се опитваха да възстановят реда.

— Това е нейно дело. — Ив показа значката си на една медицинска сестра, но тя не й обърна никакво внимание. — Спешното отделение е най-слабата точка. Добави малко смут към обичайната суматоха и можеш спокойно да си свършиш работата — погледна към Рурк. — Хайде да ги последваме!

Той погледна към миниатюрния скенер в ръката си.

— Сигналът идва от стотина метра, северозапад. Няма данни за движение.

Тръгнаха по следите им и откриха източника на дима.

— Серен куб — констатира Рурк, когато Ив се закашля и изруга непоносимата смрад. — Хлапетата ги обожават. И аз съм ги правил. Мръсно, вонящо и безвредно.

Ив си пое дълбоко дъх и хукна през зловонния облак. Работник по поддръжката с предпазна маска на лицето размаха ръце, за да я върне назад. Тя бутна значката си във визьора му и продължи нататък.

— Безвредно, а? — каза, когато премина от другата страна. — Какво ще кажеш за единия час, който ще трябва да прекараме в дезинфекционната камера?

— Фактът, че смърди до небесата и обратно, е част от забавлението! — Той се закашля и потръпна. — Е, поне, когато си на дванайсет. Четиридесет и шест метра, изток. — Намести слушалката. — Все още я държим на фокус — каза на Фийни, който бе от другата страна. — Разбрах. Той каза, че командирът ни е организирал подкрепление. Фийни ще ги води по сигнала, стига да успее да го задържи.

— Да се надяваме, че ще е достатъчно дълго. Тя не може да направи това сама, независимо колко е умна. Трябва да е заедно с Дийна. Избрали са времето много добре. Не само проникването през най-слабото място, но и в най-подходящия час — късно вечерта, в навечерието на празника. Много от секторите ще бъдат затворени, а персоналът — сведен до минимум. Умовете на хората са ангажирани с плановете за почивните дни или са раздразнени, че се налага да работят, докато другите ядат пуйка и гледат мача.

— Оттук. — Рурк кимна към двойната врата. — Почакай! Тя се спуска надолу.

Ив опита да отвори с универсалната си код-карта, но тя беше отхвърлена.

— Направи нещо!

Той извади от джоба си някакво устройство, прикрепи го към слота на ключалката и натисна няколко бутона.

— Опитай сега!

При втория опит вратите се разтвориха.

— Просто друг вид клониране — обясни Рурк. — Очевидно е направила нещо подобно. Блокирала е всички кодове, освен своя собствен. Обектът все още се спуска.

— Откъде? — нетърпеливо попита Ив.

Рурк наклони скенера и посочи високия от пода до тавана шкаф за лекарства — Точката е тук. Трябва да има асансьор.

— Мътните го взели! Как ще го отворим?

— Съмнявам се да стане със „Сезам, отвори се!“. — Той прокара пръсти по едната страна, докато Ив изследваше другата. — Не може да е ръчно. Рискът от случайно задействане е твърде голям.

Ив яростно изрита шкафа и си спечели състрадателния поглед на съпруга си.

— Заварен е към стената.

— Не и от тази страна — замислено каза той. — Хайде да се разменим!

Заопипва противоположната страна, докато Ив легна по корем на пода, за да огледа основата на шкафа.

— Има колелца. Със сигурност се плъзга.

— Още малко и съм готов — промърмори той. — Още секунда… — Намери малък панел и с интерес заразглежда бутоните. — Падна ли ми в ръчичките!

— Къде е тя? Къде е хлапето?

Вместо да отговори, Рурк й подаде скенера и се залови отново за работа.

— Тук някъде трябва да има кодова ключалка със слот, но вместо да я търся за по-бързо ще опитам така.

— Спускането свърши. Тя се движи на запад, струва ми се. Губим сигнала. Действай по-живо!

— Изисква се определено количество финес…

— Майната му на финеса! — Ив свали мантото си и го захвърли настрани.

— Не можеш ли да млъкнеш за две проклети секунди? — тросна се той. Почовърка още малко и шкафът, заедно със стената, се плъзна наляво. — Добре дошла, скъпа! Удоволствието е мое!

— Сарказмът по-късно, сега да се спускаме в бърлогата на лудите учени.

Изисква се разрешение — съобщи панелът за сигурност, когато влязоха в асансьора. — Само червен сектор.

— Опитай с универсалната си карта — предложи Рурк.

Грешен код. Моля, въведете правилния код. Пригответе се за сканиране на ретината в течение на тридесет секунди…

Ив замахна с юмрук, но Рурк успя да хване ръката й навреме.

— Не бързай, скъпа. — За пореден път постави причудливото си устройството до панела, поигра си с клавиатурата и каза: — Сега!

Грешен код. Имате двадесет секунди, за да спазите…

— Или какво? — изръмжа Ив, докато Рурк пренастройваше блока.

— Опитай отново.

Кодът е приет. Моля, застанете в задната част на устройството за сканиране на ретината.

— И как, по дяволите, ще минем проверката? — попита Ив.

— Тя го е направила. Обзалагам се, че е свършила работата вместо нас.

Сканиращият лъч се стрелна от задния панел, но трепна, след това примига два пъти.

Добре дошли, доктори Айкоув. На кое ниво желаете?

— Много добре! — В гласа на Рурк прозвуча искрено възхищение. — Дяволски добре! Интересно дали Дийна ще иска да работи за мен?

— Връщане към предишното ниво — нареди Ив.

Поискано е първо ниво.

Вратите се затвориха.

— Бързо е препрограмирала скенера — коментира Рурк. — Много по-умно от елиминирането му. Вероятно и в този случай има аларма за тревога. По този начин е прескочила няколко етапа и се е присмяла на поразения противник. Мога да намеря напълно подходящата длъжност за Дийна.

— Мамка му! Мамка му! Сигналът се изгуби. Питай Фийни за последните координати.

Когато компютърът обяви пристигането на първо ниво, тя извади оръжието си. Излязоха в широк бял коридор, като Ив държеше под прицел долното равнище, а Рурк — горното. Стените бяха облицовани в лъскави плочки, подовете блестяха. Единствените цветни петна бяха черните очи на охранителните камери и една голяма, червена единица, изписана точно срещу асансьора.

— Малко прилича на морга — забеляза Рурк, но тя поклати глава.

Тук не миришеше на смърт. Нямаше и миризма на хора. Само мръсният въздух се изпомпваше и рециклираше.

Насочиха се на запад.

Отляво и отдясно се заредиха сводести проходи, номерирани с червени кодове.

— Изгубих Фийни, очевидно сме твърде надълбоко. — Рурк вдигна поглед. Таванът също беше бял и сводест като на тунел. — Вероятно има и екранизиращи пластини, които да блокират неразрешените съобщения.

— Те вече знаят, че сме тук. — Тя посочи с брадичка към друга камера. — Може би охраната е автоматизирана.

Напрегна се да чуе нещо. Гласове, стъпки. Но не долови нищо, освен тихото бръмчене на въздушната система. Тунелът правеше завой, зад който видяха останките на дроид, пръснати по белия под.

— Бих казал, че сме на прав път. — Рурк приклекна да огледа парчетата. — Модел „Паяк“, оборудван с електрошок и сигнализация.

Те наистина приличаха на мутирали паяци и на подсъзнателно ниво предизвикваха у Ив отвращение. Тя знаеше, че там, където има един, трябва да има и други. И се оказа права.

Зад нея се чу шумолене. Тя се обърна и стреля в дроида, показал се иззад ъгъла. След него изскочиха още три. Ив се хвърли на пода, за да избегне лъча, покоси единия, претърколи се, с нов изстрел свали втория и скочи на крака в същия момент, в който Рурк унищожи третия. Един от пострадалите дроиди издаде пронизителен звук, преди тя да го ритне с всичка сила и да го разбие в стената.

— Проклети насекоми!

— Така е. Но на място като това, бих казал, че те са първата вълна. — В очакване на нова атака Рурк извади втори бластер. — Можем да очакваме и по-лошо.

Не успяха да направят и десет крачки, когато нещата наистина се влошиха. Те се появиха със стремителна маршова стъпка в стройни редици, отпред и отзад. Ив преброи повече от дузина, преди гърбът й да се удари в този на съпруга й. Дроиди, надяваше се да са дроиди. Те бяха съвършено еднакви — с каменни лица, твърди погледи и с мускули, напиращи под военни униформи стар модел. Но бяха млади. О, Боже, на не повече от шестнайсет! Деца. Просто деца.

— Полиция! — извика Ив. — Това е официална операция на Полицейското управление на Ню Йорк! Спрете на място! — Те продължиха да настъпват и извадиха оръжията си като един. — Хвърлете оръжията на земята!

Едва изрече думите, когато експлозията я разтърси. Ив превключи бластера на пълна мощност, произведе един помитащ откос, след това започна да стреля с кратки, насочени изстрели.

Нещо парна лявата й ръка и тя усети остра болка. Когато стреля в едно от идващите насреща лица, стоящият зад него дроид се хвърли върху нея. Когато тежестта му я повали на пода, едва не изпусна оръжието си. В ноздрите й нахлу острият, свеж мирис на кръв и съзря в очите му човека. Без угризения допря оръжието си до шията му и стреля с пълна мощност. Тялото потръпна, сгърчи се и той бе мъртъв, преди да го е отхвърлила настрана.

Едва успя да избегне военния ботуш, насочен към лицето й, бързо извади ножа си, замахна нагоре и го заби в твърдия корем.

Късчета от разбити плочки се разлетяха и нарязаха голата й кожа, когато се превъртя. Последва нов удар и болка, този път в бедрото й. Забеляза Рурк, който водеше ръкопашен бой с двама. А идваха още.

Ив захапа ножа между зъбите си, извади резервния бластер от кобура и го настрои на пълна мощност. Направи задно салто, повали единия от противниците на Рурк, изруга, когато не можа да вземе на точен прицел другия, и започна да стреля като луда по всичко, което все още стоеше право.

Тогава Рурк се оказа коленичил до нея.

— Залегни! — изкомандва с ледено спокойствие и метна минибомбата. После сграбчи съпругата си, дръпна я назад и я покри с тялото си.

Взривът я оглуши. Смътно долови плющящия над нея порой от парчетата от разбитите плочки. И тогава чу собственото си тежко дишане.

— Махни се! Махни се! — Ив изпадна в паника заради него, отблъсна го от себе си, изтърколи се изпод тялото му и го сграбчи отново. Сега той също дишаше тежко и кървеше.

Имаше рана на челото, а ръкавът на коженото му палто бе скъсан точно над лакътя.

— Зле ли си? Тежко ли си ранен?

— Не знам. — Той разтърси глава, за да я проясни. — А ти? О, майната им! — възкликна яростно, когато видя кръвта, стичаща се по ръката й, и кървавото петно, избило през панталона на бедрото й.

— Това са само драскотини. Няколко порязвания, нищо повече. Подкреплението ще дойде скоро. Помощта идва.

Рурк я погледна право в очите и се усмихна.

— И ние просто ще седим тук и ще чакаме пристигането на кавалерията, така ли?

Усмивката му разхлаби жестокия юмрук, стиснал сърцето й.

— Как ли пък не, мътните го взели!

Надигна се и му подаде ръка. Това, което видя около тях, предизвика гадене в стомаха й и ново стягане на сърцето й. Те бяха от плът и кръв, и кости. Момчета. Сега бяха само парчета месо.

С усилие на волята потисна емоциите си, наведе се и започна да събира оръжията.

— Не знаем пред какво друго ще се изправим. Вземи всичко, което можеш да носиш.

— Те са били създадени само за война. Такова е било тяхното предназначение — каза тихо Рурк. — Не са имали избор. Не дадоха възможност и на нас.

— Знам. — Тя метна през рамо две бойни пушки. — И ние ще унищожим, мястото, където са били създадени.

Рурк вдигна едно от оръжията.

— Модел от епохата на Градските войни. Ако бяха въоръжени по-добре и по-опитни, щяхме да сме мъртви.

— Ти имаш мини бомби. Това са забранени взривни вещества.

— Мисля, че трябва да сме готови за всичко. — Насочи пушката към една от охранителните камери и я пръсна. — Ти си стреляла с такава само няколко пъти при симулация на стрелбището.

— Мога да се справя. — Тя се прицели и унищожи втора камера.

— Изобщо не се съмнявам.

 

 

Даяна погледна назад.

— Това звучи като война.

— Каквото й да е, по-важното е, че отвлича вниманието от нас — „Засега“ — помисли си Дийна.

Идвайки тук, тя бе оценила своите шансове да се измъкне жива като петдесет на петдесет, но сега бе длъжна да оцелее. Трябваше да направи това, за което бе дошла, и после да заведе Даяна на безопасно място.

Дланите й обаче бяха потни, а това намаляваше шансовете им. Аврил бе единственият човек, когото някога бе обичала. Сега дори това силно чувство бе пометено от любовта, която изпитваше към Даяна. Даяна беше нейна. Никакво зло нямаше да се докосне до детето й. Затова се молеше кодовете, които бяха измъкнали двете с Аврил, да са все още валидни. Молеше се онова, което ставаше зад гърба им, да не се стовари върху тях, докато преминат през вратите с надпис „Бременност“. Молеше се смелостта й да не я изостави.

Най-после светлинната сигнализация на системата светна в зелена. Чу свистенето на въздуха и вратите на въздушния шлюз се отвориха. Това, което видя през него и през стъклото, което го отделяше, изцеди всичките й сили.

Насили се да влезе и с мъка си наложи да погледне.

Докато младата жена се бореше със сълзите си, чудовището, мъртво от десет години, пристъпи в белия сноп светлина. Джона Делакорт Уилсън. Строен, във форма, красив, на не повече от трийсет. Носеше на ръце спящо бебе. В едната си длан стискаше бластер, който бе допрял до гушката на пеленачето.

В краката на мъжа лежеше тялото на младия Уилфред Айкоув.

— Добре дошла у дома, Дийна. Това, че си се добрала дотук, може да се смята като комплимент към двама ни.

Дийна инстинктивно избута Даяна зад гърба си.

— Спасяваш себе си? — Той се засмя и обърна бебето с лице към светлината. — И коя от себе си ще жертваш? Бебето, детето, жената? Очарователна главоблъсканица, нали? Сега трябва да дойдеш с мен. Нямаме много време.

— Убил си партньора си?

— Въпреки цялата свършена работа, корекциите и подобренията, той се оказа, по съществото си, дефектен. Възрази срещу някои от най-новите ни достижения.

— Пусни ги да си вървят. Дай бебето на Даяна и ги пусни. Аз ще дойда с теб.

— Дийна, ти май не разбираш какво ти казвам. Аз току-що убих моя най-близък съратник, човека — е, добре де, мъжете, тъй като има още двама от него, които също са мъртви, — споделял моята мечта в продължение на десетилетия. Мислиш ли, че ще се поколебая да убия някоя от вас?

— Не, но е разточителство да убиваш децата. Да ме унищожиш също е разсипничество, тъй като можеш да ме вземеш със себе си и да ме използваш. Да ме изучаваш.

— Не виждаш ли, че и ти си дефектна, също като Уилфред, уви. И ми струвахте много скъпо. Всичко това трябва да бъде унищожено. Две поколения труд! За щастие имам безброй генерации напред, за да го възстановя, да го подобря и след това да го видя да процъфтява. Всички вие ще дойдете с нас и ще бъдете част от проекта. Или ще умрете тук.

Още един Уилсън излезе от отсрещната врата. Той водеше за ръка сънливо, едва проходило детенце.

— Вдигни ръцете си горе! — нареди й той и пристъпи напред.

— Транспортът чака избраните — каза първия.

— Ами останалите?

— След като се измъкнем? Отказ на системата. Тежка жертва. Но ние с теб знаем какво е труден избор, нали? Имаме нужните записи, необходимите средства и цялото време на света, за да възстановим проекта. Хайде, тръгвайте!

Когато Дийна пристъпи напред, Даяна извади лазерния скалпел от джоба си и го насочи към очите на този, който държеше детето за ръка.

Малкото момиченце изпищя и започна да плаче, щом мъжът, стискащ ръчичката й, се сгърчи и падна. Щом Даяна описа дъга с лъча, оборудването избухна. Другият Уилсън отвърна на огъня, но Дийна успя да изблъска Даяна на пода, а после се хвърли към по-малкото дете. Взела момиченцето на ръце, тя се завъртя и видя, че Уилсън е изчезнал с бебето.

— Вземи я — тя пъхна пищящото дете — своята дъщеря — в ръцете на Даяна. — Трябва да я вземеш. Аз ще тръгна след него. Не спори! Просто слушай. Някой се опитва да се добере до нас. Чухме престрелката.

— Ранена си.

— Няма ми нищо. — Стараеше се да не забелязва болката в изгореното си рамо. — Заведи я на безопасно място. Знам, че можеш. Сигурна съм, че ще го направиш. — Тя прегърна и целуна Даяна, целуна и малкото момиченце. — Длъжна съм да го спра. А сега върви! — Тя скочи и от кошмара попадна направо в ада.

Даяна се изправи с мъка под тежестта на детето. Лазерният скалпел все още беше у нея, сети се тя. Щеше да го използва отново, в случай на необходимост. Без да се поколебае.