Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Чорны замак Алшанскi, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
essop (2012)
Разпознаване и корекция
Дими Пенчев (2012)

Издание:

Уладзимир Караткевич. Черният Олшански замък

Беларус. Първо издание

Издателство на Отечествения фронт, София, 1983

Редактор: Манон Драгостинова

Художник: Петър Добрев

История

  1. — Добавяне

Четиринадесета глава

За лудите и за дреболиите, които не струват пукната пара

И отново камионът подскача по пътя Езна — Олшани.

Ако, разбира се, това може да се нарече път.

Но археолозите не се оплакват. Както и Шаблика, и Змагител, Висоцки и Ганчаронак. А на мен ми се струва, че по такъв път само масло може да се бие. Дори не зная дали ми провървя, или не, когато от прозореца на влака видях цялата компания на перона (разтоварваха нещо) и в последната минута, почти в движение, се качих.

Може би щеше да ми бъде по-леко, ако напоследък не ме мъчеха кошмари и такава невероятна жажда.

С мен ставаше нещо лошо.

— Кога вече няма да тръска толкова по тези пътища? Само името им пътища — не се стърпях аз.

— Щом обърнеш петалата, няма вече да те тръска — мрачно продума каубоят Змагител.

— Понякога ми се струва, че тъй ще е най-добре — въздъхна Ганчаронак.

— Типично белоруски възглед — присмя ни се Шаблика. — „Ама че живот!… Сутрин ставай, вечер лягай, ставай — лягай, ставай — лягай. Ех, да му легнех, че да не станех.“

Всички се разсмяха. Не твърде весело. Майската вечер бе тъй нежна и някак тъжна, че ни се искаше да вярваме и във вечността, и в тленността на живота.

— То си е така — продума лирично настроеният Ганчаронак. — Щураш се шестдесет години — и край. Кого го интересува сетне колко са лежали твоите кости в земята? Нали съм прав, пани Сташка?

Вятърът развяваше кичурче от кестенявите й коси.

— Глупости говорите, пък сте мъже — внезапно ни сряза тя. — Живите се интересуват от всички кости. Иначе, силно казано, какви хора ще сме. Има начин да определим изкопаната кост стара ли е, или е сравнително отскоро. Близваш я с език. Ако лепне — значи, е много стара. Чух това още като аспирантка на едно заседание в сектора по археология. Реших да опитам. Цялата зала се скъса да се смее.

— И човешките кости ли ближете? — запита Висоцки. — Това е направо лудост. Отвратително нещо.

— Какво от това? — обади се Генка. — Представете си някоя кост на милион години. Тогава тя е по-чиста от нашите ръце. А аз час по час целувам ръцете на моите момичета, когато не ми се работи.

— Кога е било такова нещо? — възмути се Валя Волат. — Че аз не бих ти дала ръката си, дори да искаше да я лизнеш.

— Дебела-ано — заплашително произнесе Генка. — Ще ти дърпам ушите.

— Ние ще дърпаме твоите — обади се Тереза.

— Като нищо — подкрепи я Сташка.

— Според мен е все едно — каза Ганчаронак. — Какво ни интересуват старите кости? Трябва да мислим за своите работи. Пък и не се знае на кого е било по-лесно, на нас или на тях. Войни, лагери, всякакви болести. Вижте какви опашки се редят за зъболекарите. А аз веднъж в музея гледах макети на стари гробници — всичките бяха с идеално бели зъби.

— На нас ни е по-лесно — отвърна Сташка. — Грижете се за зъбите си, поддържайте ги — и няма да ви потрябва зъболекар.

— А те поддържали ли са ги? — бодна я Тодар Ганчаронак.

— А ти питал ли си ги колко са живели? — рязко се обърна към него Шаблика. — Кажи, Сташка…

— Малцина са достигнали до четиридесетте — каза тя.

— Затова зъбите им са бели като на кучета — тросна се Шаблика. — А ти в сравнение с кучетата колко живееш? Затова си изхабяваш зъбите. Ето ти отговорът на кого му е по-лесно. А ако човек в наше време не доживява до четиридесетте, ако загива на война, в пещите, в рововете — не е виновен животът, вината е на други…

„Какво се заяждат помежду си? — помислих си аз. — Сякаш са полудели.“

И тогава по аналогия, пък и защото трябваше да сменя темата на разговора, казах на Висоцки:

— Ето например Лапатуха. Виновен ли е, че е такъв? Хората са криви. По-скоро изродите. И те ще са виновни, ако умре преждевременно.

— Кой го знае — отвърна Ганчаронак, — може така да му е по-удобно. За да не го закачат… Понякога изчезва за няколко дена.

— Тъй, тъй — обърна се към него Висоцки. — Помпиш ли Рохля лудия? Какъв стана при германците, а? В една кола с шефа на Кладненското СД пътуваше. Такива ми ти работи, драги мой.

— Празни приказки — внезапно не се стърпях аз, като усетих, че промяната на темата не помогна никак да се отървем от спомена за войната и за човешките страдания. — Не хулете този нещастен човек. Нали вие казвате, че видял нещо и… В края на краищата нали помните как минахме покрай воденицата, а той пренасяше чували. И кучетата вървяха подире му…

— Вярно. — Шаблика неочаквано се засмя. — Едно от тях е май мелез с дакел. Прилича на прахосмукачка „Ракета“.

— Неуместен смях — отвърнах му тогава. — Той ни видя и се развика: „Детектив проклет! Полицейско ухо! Замъка ли? Че да го предаде? Да им покаже следата! Ще видиш ти! Ще ти дадем да се разбереш!“ Кои — те? Кой от нас е ухо? Ти ли, Тодаре? Ти ли, Шаблика? Висоцки ли? Или аз?

— Кучетата няма да сподирят лош човек — строго каза Тереза Гайдучик. — Те усещат кой ги обича, кой е добър.

— Глупости — внезапно се обади каубоят. — Ето, Хитлер също обичал кучетата и децата. Работата обаче е там, че обичал само германските кучета и германските деца. И то далеч не всички. Иначе нямаше из нашите гори да бродят подивели кучета от концлагерите и нямаше да плачат германските деца…

„Да, те всички са отровени от войната. Може пък в това да е разгадката на последните събития? Айнзацкомандата? Изселването на селото? Паметниците на разстреляните? Кой знае? Войната е засегнала всички. Дори Ганчаронак с неговото язвително добродушие. Дори Висоцки. А Лапатуха? Може пък наистина да не е луд? Наистина защо понякога изчезва?“

… До Олшанка вървяхме вече по тъмно. Другите тръгнаха по първия път, а ние с Висоцки по втория.

— Ами да — подхвана той. — Според мен живей си кротичко, пък ако ще и да си кочияш, но не се бъркай в нищо.

— Не бива така. Вие сте умен човек. Имате чувство за достойнство.

— Не се бъркам аз.

„Така е — помислих си. — Вторият ти братовчед по време на полската власт го обесили през трийсет и девета. Кой знае за какво. Може би за нещо, свързано с политиката. Друг твой братовчед германците през четирийсет и четвърта в Кладно го… Как да не се уплашиш. Спомни си обаче колко хора по време на войната загинаха, без да се бъркат в политиката.“

А той, сякаш прочел мислите ми, рече:

— Ако щеш, удари гърнето с камък, ако щеш — камъка с гърнето, едно и също. Не желая. Свърша си работата, окъпя се в банята или в реката, обърна чашка, хапна си — и толкоз. Всички тези главоблъсканици — хич не ме…

Аз само вдигнах рамене.

… На другия ден взех ключовете от Мултан и изследвах подземието под кулата, където бяха решетките. Нищо особено: същият прахоляк и същите камънаци. Само дето имаше няколко затрупани прохода към неизвестността.

Когато се измъкнах оттам, угасих фенерчето, защото вън бе онзи преход между здрача и нощта, когато започват да примигват първите звезди. Пълната луна обаче още не бе изгряла. Само небето в онзи край бе малко по-светло. Беше приятно за разходка, майската нощ облъхваше лицето. Сякаш меки, обични ръце ме галеха.

Излязох през портата, минах през мостчето и се запътих към къщата на ксьондза, когато ми се стори, че нещо се измъкна иззад гърба ми от ниските храсти край парка.

Нали съм си любопитен, изчаках малко и поех след сянката. Преминах тунела на входа. Дали така ми се стори, но в слабата светлина, която се засилваше полека-лека, май съзрях човешка фигура с каскет, обърнат назад.

„Ах, по дяволите! Това трябва да се провери. Само малко ще изчакам, докато се заеме с работата си.“

Клекнах зад купчината натрошени тухли, приготвил фенерчето.

Търпението ми беше възнаградено. Минутите минаваха, не знаех колко вече. Изведнъж в бойниците на „моята“ съмнителна трета кула като че примигна светлинка, а сетне се дочуха глухите удари на нещо по камък.

„Да не блъскат с лост? Защо тогава по време на инцидента събаряха именно тук?“

Твърде неудобно ми бе да се промъкна дотам. Краката ми опасно се хлъзгаха по камъните.

Ето го тъмния отвор. Вонеше отвратително, като от никога не почистван нужник. Проврях се вътре. Наистина отнякъде се дочуваха удари. Отгоре, но като че и отдолу.

„Някой май пробива стената! Защо?“

Лъчът на фенерчето падна върху стената — да, личаха пресни следи от къртен камък. Глухите удари, сякаш извиращи от стената, утихнаха.

Насочих фенерчето нагоре, по подпората на порутената вита стълба, натам, където беше отворът към първия етаж на кулата. Отворът се тъмнееше катраненочерен.

И внезапно оттам право в очите ми блесна ярък сноп светлина. Заслепи ме.

Отдръпнах се по-скоро машинално, но сглупих — не угасих фенерчето. Веднага на мястото, където току-що бях стоял, бухна огромен камък със следи от къртене.

Отново се устреми нагоре светлината на моето фенерче. И отново оттам надолу — меч светлина. Дуел с фенерчета. Отново сякаш от някакво предчувствие се дръпнах рязко. И веднага нещо издрънча в стената. Почти на мястото, където бе главата ми. Насочих фенерчето — мокро петно по камъните, а долу строшена бутилка с ужасяващо запазен етикет и надпис „ласите“.

Отново нещо изгромоля горе. Все по-високо. Тишина.

Въпреки тишината би било безумие да се катеря там. И аз, останал с пръст в устата, се измъкнах навън.

Пълната луна се бе издигнала високо. Колебливата й светлина прикриваше грозотата на запуснатия двор с боклуците и с купчините трошляк. За сметка на това подчертаваше цялото чудовищно величие на зидовете и кулите, грапавия градеж на стената, на кулите, подобни на ръбести скали, тъмният пояс на галерията.

Искаше ми се да бъда, където и да било, само не тук, и си тръгнах.

„Ласите“. „Капка“ по латишки. Откъде у Лапатуха, ако е бил той, ловджийска латишка водка? При това тя рядко се намира.

Още веднъж ми се искаше да огледам цялата тази катраненочерна грамада. На лунна светлина. Обърнах се. Там, където падаше лунна светлина, чернотата преливаше в синкаво. В тъмните места из нишите и по галерията цареше непрогледен мрак, пред очите ми бе своеобразният релеф на огромната постройка.

Не повярвах на очите си. В тъмния улей на галерията от външните стълби, които отиваха към нея, бавно пълзяха две сенки, неясно светла и черна.

Вцепених се. Сенки, истински сенки се движеха по галерията. Изненадан, изумен, останах на мястото си, не зная колко време. Чак след това се втурнах по широките, тук-там изронени стъпала. Забравил възможната опасност, забравил всичко, освен мисълта: да видя, да проверя, да ги хвана.

Изкачих се горе. Нищо. Само колеблива светлина струеше под сводовете. В ъглите лежеше мрак. Не видях жива душа, макар че онези нямаше къде да се дянат, освен да минат по стълбището, по което се бях изкачил аз.

„Дявол да го вземе — мислех си на път към къщата на ксьондза, — значи са имали известно основание, когато разправяха за привиденията. И Мултан, и другите, и старият поет. Ето ви сега един проклет белоруски романтизъм! Дали и мен не ме е прихванала местната лудост?“

… в среднощ такава из замъка, в ужас застинал,

дама и черен калугер по аркадите стари излизат.

„Мътните да ви отнесат! Всички!“

… Утрото настъпи ясно и слънчево, плахо шумолеше младият светлозелен листак. За „моята“ кула се запътиха Сташка с компанията си, Мултан с малкото Мултанче и дори председателят Олшански.

Бях посрамен. Никой нямаше да ми повярва, ако не бяха изкъртените камъни долу, по-светли на цвят, не напрашените тухли. Но всичко останало изглеждаше съвсем обикновено, не както през нощта. На пода се издигаха купища камънаци, мазилка прах. Огромен каменен къс, цяла морена бе затъкнала като тапа отвора на стълбите и опасно висеше над главите ни. Очевидно някой е имал намерение да затвори достъпа към втория или третия етаж. Всеки опит да се отмести морената отдолу би завършил трагично. Отгоре не можахме да я достигнем.

— Видяхте ли — пак подхвана своето Олшански. — Пък разправяхте, че постройката щяла да издържи векове.

— Да — възразих аз, — ако никой не й помогне да падне. А кой знае дали на този камък не са му помогнали през нощта?

— Дявол го знае — обади се пискливо Мултан и добави басово: — Май че са му помогнали…

— Работа само за булдозер — ухилен заяви Гена.

— Аха — отвърна Олшански. — Стига булдозерът да се катереше по стените.

— И ако някой ви разреши да работите с булдозер в паметник на културата — намесих се аз. — Макар че… и това се случва.

— Вижте какво, трябва да затрупаме този вход. Иначе Стас или Василко Шубайла могат да се покатерят и…

— Цяло село ги знае тези палавници — каза Олшански. — Говори се и за случилото се нощес. Ще го затрупаме.

— Че откъде ще знае селото? — запита Генка.

— Е-хе е, драги — обади се Мултан, — нали затова е село. Дори Ганчаронак, Вячорка и другите са научили отнякъде. А пък имат… такова… е, да речем, че ме е нямало тук, защото съм пасъл прасета край Минск.

— Имат алиби — помогна му Олшански.

— Тъй, тъй. Били пътували в Езна.

— Така е — каза председателят. — Имаха работа.

Излязохме от двора и отведнъж сякаш по-леко задишахме. Казах това на другите.

— Така е, понеже тук от стотици години се трупа тор — обади се Шаблика. — И господарски, и от колхозния добитък.

— Той говори за друго — рече каубоят. — Иска да каже, че вън се диша по-леко от морална гледна точка. Наоколо живи хора, живеят, смеят се, работят. Дори и някой да те зашлеви, какво от това.

И както винаги оплетох конците:

— Защо ви е такова презимето, Ничипар Сяргеевич? Да не сте от онези Олшански?

— А-а, не обиждайте — възмути се огромният като слон председател. — Приличам ли на тях?

— Външно не.

— По прякор техният род са „Обущарите“ — намеси се приведеният дядо Мултан.

— Да — отвърна председателят. — Нали знаете, понякога давали своето име на слугите си. За по-забавно. Не е имало документи. А селото свиквало с това.

Археолозите начело със Сташка се запътиха към своята Белая Гара, а ние покрай воденицата свърнахме към село. Там отново се натъкнахме на сцена от „Борис Годунов“. До бента седеше сред своите кучета, целият набрашнен като Пиеро, Людвик Лапатуха с прочутия си каскет и щом ни забеляза, взе да сочи с пръст.

— Жив ли си? — тръпки ме побиха, когато си спомних нощното премеждие. — Виж, кръвта ти шурти. Като на Ганчаронак. Като на коларя. Видях ги, видях ги… Възкръсна ли? Таласъм. Вампир.

— Какво му стана? Какво иска от нас?

Вече го бяхме отминали, когато Олшански се окашля и повика една едра млада невеста.

— Ето нашата завеждаща медицинския пункт. Обяснете му, Агатка, какъв е Лапатуха, че Космич почва да гледа всички ни изкриво.

— В същност той е истински луд — кротко, загрижено усмихната, отвърна тя. — Имаше комисия след войната. И преди две години. Тих луд. Безвреден.

Помислих си, че ако онзи грамаден камък е „безвреден“, кой ли пък е „вреден“! Освен това си помислих, че не вярвам в лудостта му. Защо ще говори за кръв? А ако наистина е луд, знае нещо повече от нас, нормалните. Но мълчи. Или не може да го каже.

Продължихме пътя си. Тогава Олшански ме учуди — рядко съм долавял в човешкия глас толкова много състрадание.

— За съжаление наистина не е на себе си. И за съжаление наистина след някакво ужасно премеждие… Защо са толкова жестоки някои деца? Играеха си веднъж на война и едно насочи „пушката“ си срещу клетника. Той заплака на глас: „Момченце, недей.“

— Какво стана сетне?

— Наплясках калпазанина, макар че боят е забранен.

След няколко минути се разделихме. Постоях, почесах се по кратуната и не измислих нищо по-умно от това да се запътя към поредния съмнителен — ксьондза. Ама разбира се, в кого да се съмнявам, ако не в ксьондза? И, разбира се, попаднах съвсем навреме. Отец Леанард Жихович водеше почти домашна и душеспасителна беседа с бъдещи младоженци и техните шафери. („Нека се женят, да въдят просяци“ — както би казал моят хазаин Вячорка), обясняваше им нещо от рода на това, че трябвало сериозно да помислят, докато не е късно, защото костьолът не признава разводите и значи, ще се свържат за цял живот. Съгласих се с него. Наистина за какъв дявол да си губи човек времето за сватби, щом ще е за един месец. За толкова може и без гражданско отделение, и без поп. Може и с тях, но защо?

Помъкнах се към изхода да си вървя и отново се замислих на кого ми прилича статуята от зелен мрамор, наподобяващ нефрит. Нищо не можах да си спомня. А мен, гробницата, ксьондза и другите ни гледаше дървеният стар свети мъченик Себастиян, прободен от много стрели, но който сякаш не издъхваше, а бе изпаднал в най-възвишен екстаз.

Нямах работа и се защурах из селото без цел и посока. При това бе топло и първите зелени, още не напрашени листенца чак светеха, като че във всяко дърво бе скрит мощен театрален прожектор.

Но аз май много проточих „проповедта“, затова другото ще отбележа с пунктир. Видях каубоя Змагител, който се спускаше от Белая Гара със Сташка — и нещо, което приятно ме изненада, — с групичка деца. И все пак мрачно продумах:

— Работен ден. Време за училище. Какво сте правили горе?

— Имахме четири часа свободни — усмихна се каубоят. — Завучът, диването му с диване, тъй ги подреди. Затова отидохме на разкопките. Рецитирахме стихове.

— Няма ли да си изпатите?

— Като нищо. Но какви ще пораснат тези деца, ако понякога не стават и такива работи?

— Е, да, но все пак?

— Няма да ми е за пръв път. Хванеш ли се на хорото…

— А вие откъде идвате? — запита ме Сташка и аз се зарадвах.

— От костьола. Какво представлява този ксьондз?

— Господ го знае — каза Михас. — Струва ми се, че тук всички са някак… Хм. Откача на тема подземни ходове, катакомби под замъка… Деца, къде?

Те наистина се бяха накатерили по несигурните дъбови парапети на мостчето, замалко да цопнат в рекичката, която тук се разливаше почти в езеро. Стасик и Василко Шубайла бяха застанали до нас. Сташка ги гладеше по главиците. Внезапно си помислих колко би било хубаво, ако те бяха наши деца — нейни и мои. И в същото време осъзнах, че е много по-млада от мен, че това е невъзможно. За друго трябваше да мисля. Затова попитах:

— Стасик, какви са тези подземни проходи?

— Зная някои. И дядо малко ги знае. Той имаше ключ, но май го е загубил или пък свещеникът го е взел. Но там може да се влезе и през дупката, и през рухналия под, където лежи майсторът.

— Кой майстор?

— Врели-некипели — намеси се Змагител. — Разправят, че когато Валюжинич и Олшанска се канели да бягат, майсторът, който бил построил костьола, ги предупредил: „Пазете се, следят ви.“

— Но защо?

— Говори се, че бил любовник на сестрата на Олшански. Е… кой знае, тайни на човешките сърца.

— Хайде, никой не знае какво се е случило с тях. Ами с него?

— Уж бил паднал от заледените скели. А сестрата на Олшански обляла тялото му в ковчега с мед и го откарала да го балсамират. И досега лежи в подземието сред разните Олшански. А тя така и не се омъжила.

— Значи, не само Олшански е строил костьола?

— Хората разправят, че и сестра му участвувала. Но това са слухове. Иначе само той се води като ктитор на костьола.

И все пак аз се замислих. Защо онзи Олшански е смятан за ктитор на всички костьоли наоколо? И на този. Съмнението е лошо нещо, но то отново нахлу в душата ми. Щом това е лъжа, значи е могъл да излъже и пред съда, когато се клел пред евангелието, че двамината бегълци са живи.

Щом се сбогувах, запалих цигара (напоследък много пушех) и поех към единствения вход на замъка. Портокаловата вечерна светлина полягаше върху младите листи, сред тази пищност замъкът приличаше на отвратителна, но в същото време красива (случва се и така) жаба сред цветя. Прекосих тунела на входа и видях върху една морена ксьондза с бележник в ръце.

— Какво правите тук, отче Леанард? — казах аз, като отново се учудих на приятния лисичи израз върху лицето му.

— Обичам да размишлявам тук.

— Проповеди да съчинявате?

— Понякога и проповеди — отвърна „още единият съмнителен“. Така си почивам.

„Ах да те… — помислих си аз, — типично евангелски тип, който не понася лъжата и несправедливостта.“

Доста зле ми беше повлияла тази работа: не вярвах на всички хора без изключение.

— Знаете ли подземните ходове?

— Зная ги… Вечеряхте ли днес? Не? Заповядайте при мен.

… Ксьондзът Жихович обитаваше няколко стаи. Седнахме в една, девствено бяла, с многобройни разнообразни статуи покрай стените (най-често обикновени, гипсови, оцветени в розово и синьо като съвременните китайски идоли, ала някои бяха стари, дървени, охлузени от времето, нуждаещи се от реставрация). На масата имаше вълшебна покривчица (очевидно не Жихович бе наготвил всичко това и го бе подредил на масата). Имаше шаран, печен в тесто, анасонлийка, пържолки, кипнали в масло (все стари белоруски ястия, кажи-речи, от първата ни готварска книга за „литовската домакиня“), и „опитайте това сладко от миризлив саз, от най-крехката част на стъблата“.

Към всичките тези гаргантюански наслади умилно гледаше огромният черно-бял спаниел Ас (а ушите му бяха „съвсем като къдриците на Наталия Гончарова от известния портрет“, както каза ксьондзът.)

Ас по руски си е ас, по нашенски — асо, а по полски „туз“. Жихович сложи бучка захар върху носа му и му заповяда да търпи. Кадифеното носле мъчително се бърчеше, от очите му ха да закапят сълзи. Ксьондзът се умилостиви:

— Ас!

Кучето подхвърли бучката във въздуха, лапна я и подвило опашка, се шмугна под леглото.

— Бива си го! — засмях се аз.

— Играе си.

Ас се измъкна изпод леглото, като се облизваше.

— Знаете ли какво си спомних току-що? Едно стихотворение на Шевченко.

— Зная — като помисли, отвърна ксьондзът. — Как децата по Великден се хвалели. На едното баща му купил ботушки. На друго майка му купила забрадка… „А на мен кръстницата ми бродира ризата.“

— Вярно. „А аз обядвах у попа — казало сирачето“.

— Е, защо „попът“ след сто и нещо години отново да не нахрани едно „сираче“? Да не мислите, че не забелязвам как ме възприемате в този век на „ракетите и атома“? Заради онези „подземия“ и „скривалища“.

— Няма такова нещо.

— Така да бъде. И макар че не ми се иска да се оправдавам пред никого — пред вас, кой знае защо, ми се ще… Чувствувам нещо.

— Не се оправдавайте, не бива.

Жихович се замисли. Дори лицето му натежа, отпусна се.

— В тази моя постъпка нямаше никаква жертва. И досега се срамувам, че поднесох на църквата себе си, един толкова недостоен дар, но не пожертвувах нищо.

— Някога бях много религиозен. Повече отсега. По време на войната за пръв път се влюбих. И нещо почти несъвместимо — бях нелегален… Арестуваха я, когато на заранта излязох да си купя цигари… Пушете си… След войната станах ксьондз…

Тръгнах си от ксьондза, като си мислех, че наистина всички ние сме отровени от войната. Може дори да не сме с всичкия си. Но откъде да зная кой какъв е и защо. Дори и ксьондз Жихович…

Вечерта завърши трагикомично. Доста тежко и доста комично. Отидох в малката си стаичка и се тръшнах да спя. Дори насън усещах колко ме боли главата. Ставаше ми нещо напоследък, нещо все по-опасно.

Сънят ми също бе тежък. Ето я същата галерия, в която бях видял онези сенки. Млад момък, полудете полумъж (висок, с могъща мускулатура и с детински очи, толкова сини се срещат рядко дори в тази страна). Млада жена, кой знае защо, много напомняща Сташка.

— Не мога — шепнеше тя. — Той предаде вас, предаде другарите си, предаде тебе.

— Не само ни предаде — пророни той, — но отмъкна и цялото имущество на въстаниците. Как можа да се обвържеш с него?

— Тогава не те познавах. И не знаех, че е способен на…

— Той е способен да приеме от краля и една трета от имуществото като плата за издайничеството си, този благородник — прозвуча сподавеният му приятен глас и аз видях, че към тях се приближава много слаб и висок светлокос мъж.

Тогава се досетих, че те са Гримислав Валюжинич, инициатор на „удара в гръб“, жената на Витаут Фьодаравич Олшански — Ганна-Гордислава, и майсторът строител на костьола, чиито кули, още облечени в скели, се издигаха над външната стена.

— Не е той от правдолюбивците — каза Гримислав. — Той признава само своето. Общото ще продаде, но своето ще брани със зъби, гърла ще прегризва заради грошовете си.

— Драги мои — обади се майсторът, — узнал е отнякъде вашата тайна. Затова бягайте, докато не е късно. Вземете със себе си раклата с парите. Те не са негови. Те са хорски, ваши са. Принадлежат на бунтовниците. Ще се върнете, когато отново настъпи вашето време, когато бъде необходимо да се купува оръжие. Предателски род. Какъвто прадядото Пятро, който издаде княз Слуцки, такъв и този.

— Ще намерим ли коне? — запита жената.

— Има коне — обади се Гримислав. — Скланям на твоето, майсторе. Но толкова крини злато, толкова камъни, платове — как да ги карам в дисаги?

— Вземете само част. Другите ще скрием тук.

— Не съм искал да стане така — рече Валюжинич, — но той похули дори нашето белоруско име.

— Нека остане с празни ръце — твърдо произнесе жената. — Без мен и без съкровищата. Така му е съдено. Нека ни стигне този лукав, пиян-залян звяр. Ние имаме своя съдба, той — свое възмездие. А на теб, велики майсторе, благодарност от нас и от бога.

— Ще ми благодарите, когато всичко приключи благополучно.

… И ето че върху току-що засипаната яма пада огромен отсечен дъб (къде бях чел за такъв начин при укриване на съкровища? — реагира насън съзнанието ми) и вече нито следа, а наоколо нощ.

… И ето че препускат през нощта двама конници далеч от стените на замъка, през гъстите гори. Единият е препасал дълъг меч, другият, по-дребният, е с лък. Изчезват. Но след някое време в грубите кули на черния замък се мяркат светлини, тичат по галериите. Многоглав конско човешки облак се завъртва, гъмжи на двора. От безмълвието възниква, заплашително се разраства страховита глъч.

Един слаб мъж се изкачва по скелите на костьола. Спира и се заглежда към безкрайните гори, където някъде далеч тече Неман. Тогава яростна длан с разперени пръсти го блъсва в гърба, в очите му се мярва учудване… Земята се устремява насреща му.

А сякаш вече не е той, аз падам както преди няколко години от скалите на Карадаг (чудото и съобразителността тогава ме спасиха от неизбежното — отбелязва съзнанието ми).

Но този път чудо не стана. Гледах отново отгоре. А той, дребен, лежеше на земята като кукла… Отново съм долу. Над трупа е застанал набит черноок мъж. Очите му са тесни, устните жестоко стиснати. Сребро тъканата му наметка се спуска на широки дипли. Срещу него стои вече възрастна жена в черно.

Витаут Фьодаравич Олшански и неговата сестра.

— Поставете го в корито с мед — горчиво мълви тя. — И го пратете в Кладно за балсамиране.

— Може би ще го положиш в костьола?

— Не само ще го положа, но и ще го намажа с благовония. Той работи достатъчно, може да си отпочине.

— Зная, зная, изгорник ти беше. А няма ли значение, че е виновен, задето ми съсипаха имота, дето отколе го струпа прадядо ни Пятро, дето го трупах и аз?

— С издайничество го натрупахте. Потъпкахте белоруското име, името на Олшански. Мъчно ми е само, че не съм могла някога да го удуша още в люлката, и тебе също. Защото съм по-малка от вас. А костьолът е наше общо владение, когато искам, него ще положа вътре. И икона ще окача, свята икона над този клетник. И ксьондзове месеци ще пеят над него, за да възрадват душата му.

— Е, да, но той и тялото си не забравяше.

— Но ти си забравил своето, смоковнице безплодна. Ти, позор за нашия народ, червей, влечуго. Ти си негоден за жена. Защо да се чудя, че истинската избяга от теб? От тебе избяга и онази, мутрестата.

— Ще си изпатиш!

— От какво? От тебе ли, тор, кал такава?

— Внимавай!

— Бих писала на краля за твоите мръсотии, но ми е отвратително дори да те гледам. Виж — и тя му посочи кулата.

Отново пада човек. Отново страхотен вик. Падам аз.

Събудих се, облян в студена пот, толкова живо бе всичко пред очите ми. Не можах веднага да си спомня, че лежах в малката си стаичка и ме будеше Микола Зеляпушчанак, по прякор Вячорка, моят хазаин:

— Атанас, ставай… Тука сме с кума. Без теб ни е мъчно, толкова ни е мъчно — той изхълца. — Ние плачем. Плачем. Ставай, Антос.

— Добре, ей сега! — беше ми ясно, че няма отърване и че е най-добре сега да стана, а сетне незабелязано да се измъкна: вероятно няма и да забележат.

Когато влязох в стаята на хазаина, видях хазайката на печката, масата, отрупана с ястия и две бутилки, а до масата кума на Вячорка, дребен, плешив като глобус, и моят хазаин.

Исках веднага да изляза, но по някое време „разговорът“ ме заинтересува. Вячорка философствуваше, а хазайката (това хич не го разбирам) тихичко се кискаше на печката.

— Всичко на този свят е паразит. Мравката е паразит, пчелата е паразит, овцата е паразит и ти си паразит, и аз съм паразит.

— Аз не съм паразит — възрази кумът.

— Ами кой открадна един чувал ръж едно време от колхоза?

— Не съм аз.

— Е, много важно. Погледни се. Всички свестни хора имат коса, а ти си плешив. Пък разправяш, че не си паразит.

Като се мъчеше да улучи чинията с вилицата, горкият кум се опитваше да смени темата на разговора с по-приятна:

— Пък аз си вземам сланинка.

— Тъй, тъй! — възмутено възкликна Вячорка. — А свестните хора ядат с-слама! Ти — сланина. Пък разправяш, че не си паразит.

Излязох и седнах до лехата с цветя. Главата ми след кошмарния сън се цепеше от болка. Не бива да пуша толкова. Изпуша куп цигари, сетне… Разбира се, всичко ще ме заболи. Пък и тия хубаво са се наредили. Сякаш някакво проклятие тегне над хората. А разговорът вътре продължава, този път е високопарен.

— … ще ми изтърсваш на тревата онова, дето доскоро е било висококачествена белоруска храна. Чак ми домъчня. Такива продукти да съсипеш — и след пауза: — От един дол дренки са. Каквото е Лапатуха, каквото е Ничипар Олшански, онова княжеско изчадие, същият е и отец Леанард, онзи плъх.

„Трябва да се преместя оттук — помислих си аз. — При Мултан. Иначе няма да ме оставят на мира тези пройдохи. Изобщо дявол знае какво става. На всички наоколо им хлопа дъската, а това, което успях да узная през деня, не струва пукната пара.“