Лий Чайлд
Аферата (70)

70

На тръгване се сблъсках със стария ми приятел Стан Лаури. Заключваше колата си, докато аз отварях бюика с ключа, който ми дадоха от гаража.

— Сбогом, приятел — рекох.

— Това прозвуча доста окончателно — изгледа ме той.

— Може би няма да се видим повече.

— Защо? Загазил ли си?

— Аз ли? Не. Но чух, че твоето място изстива. Може би няма да си тук, когато се върна.

Той само поклати глава, усмихна се и пое към входа на сградата.

Бюикът е автомобил за възрастни дами. Ако дядо ми имаше сестра, която щеше да ми се пада хем баба, хем леля, тя положително щеше да кара бюик от модела „Парк Авеню“. С тази разлика, че щеше да го кара по-бавно от мен. Колата беше нежна и мека като градинска ружа, особено отвътре. Но имаше голям мотор и регистрационен номер на държавно учреждение. Две неща, които вършат добра работа на магистралата. А аз излязох на нея по най-бързия начин. На И-65, която водеше на юг, но не минаваше през Мемфис. Предстоеше ми шофиране по непознат път, който обаче беше по-пряк и следователно по-бърз. Пет часа, може би пет и половина. Най-късно в десет и трийсет щях да бъда в Картър Кросинг.

На смрачаване вече бях прекосил целия Кентъки, придвижвайки се право на юг. Навлязох в Тенеси, когато се беше стъмнило. В продължение на километър-два опипвах арматурното табло и в крайна сметка успях да включа фаровете. Широкият път ме преведе през ярките неонови светлини на Нашвил — бързо и далеч от задръстванията, след което отново потънах в безкрайното поле, тъмно и самотно. Карах като хипнотизиран. Механично, без да мисля за нищо, без да забелязвам нищо. И неизменно оставах изненадан от бързината, с която гълтах разстоянието на едри, стокилометрови залци.

Прекосих границата на Алабама и спрях на втората бензиностанция по пътя, за да заредя и да се сдобия с карта. Бях наясно, че трябва да поема на запад, за да стигна до най-близкия изход от този щат, но имах нужда от местна карта, за да разбера къде точно се намира той. Която няма нищо общо с онези, големите, които човек може да си купи предварително. Картата, която намерих, представляваше единичен и лесен за разгъване лист, върху който бяха нанесени пътищата до всички възможни ферми. Но нищо повече. Мисисипи беше просто едно бяло петно с назъбени краища. Успях да огранича избора си до четири пътя, водещи от изток на запад. Всеки от тях можеше да се окаже онзи, който минава покрай портала на Келам и свършва в Картър Кросинг. Или да няма нищо общо с него. Оттатък щатската граница можех да се натъкна на немаркирани отклонения от всякакъв вид. Казано иначе, на някой от обичайните за тези места лабиринти, в които дори местните се ориентират трудно.

Все пак базата Келам е била построена през петдесетте — времето на големите войни и масовите мобилизации. Архитектите на Министерството на отбраната открай време са си едно крайно разумно и предпазливо племе. Със сигурност са предвидили, че конвоите със запасняци от Ню Джързи или Небраска лесно могат да се изгубят по немаркираните пътища. За да избегнат това, те са ги осеяли с малки и дискретни указателни знаци, насочващи посветените към съответните бази. Когато започва строителството на междущатския магистрален пръстен, задачата им става значително по-сложна. Напълно основателно го кръщават на името на президента Айзенхауер, който по времето на Втората световна е върховен главнокомандващ на Съюзническите сили в Европа, а немците съвсем не са основният му проблем. Такъв се оказва прехвърлянето на муниции и жива сила от точка А до точка Б по разбити и лишени от маркировка пътища. В резултат той стига до твърдото решение да спести на наследниците си подобни проблеми, в случай че Америка и в бъдеще бъде принудена да води сухопътни бойни действия. Така се ражда магистралният пръстен. Той не е предназначен нито за туристически пътувания, нито за улеснение на икономиката. Той е предназначен за война. Оттам се появяват и специалните пътни знаци. Които със сигурност щяха да ми свършат работа, стига да не са надупчени от куршуми, изкъртени или откраднати от местните жители.

Още на следващия изход попаднах на един такъв знак. Той ме накара да се спусна по естакадата и да поема на запад по път с бетонна настилка, покрай който се редуваха евтини молове и автомобилни салони. След няколко километра търговските обекти останаха назад и пътят се превърна в това, което е бил някога — криволичещо сред красивата природа шосе. От двете му страни се мяркаха горички, полянки и дори по някое езеро. Тук-там имаше летни лагери и ваканционни селища, между които светеха рекламите на мотели. Живописна картина, релефна и ясна под ярката луна.

Продължих напред. На следващата военна табела се натъкнах чак когато пресякох границата на Мисисипи. Но за мое облекчение тя се оказа голяма и недвусмислена: голяма стрелка, сочеща направо, с цифрата 27 под нея. Това означаваше, че ми остават още двайсет и седем километра. Часовникът в главата ми показваше десет и десет. Имах всички шансове да пристигна по разписание.