Стив Олтън
Денят на змията (32)

Епилог

3 януари 2013 г.

Белият дом

Вашингтон, окръг Колумбия

Президентът Инис Чейни вдигна глава и погледна завеждащата канцеларията му Катерин Глисън.

— Добро утро, сър — каза тя.

— Добро утро. Още един прекрасен ден човек да е жив, нали? Готово ли е всичко за пресконференцията?

— Да, сър. Сцената е украсена с цветя в знак на благодарност от китайците.

— Много мило. Гостите дойдоха ли?

— Да, сър. Чакат ви в коридора.

Когато по радиоуредбата съобщиха, че пресконференцията започва, държавният секретар Пиер Борджия оправяше вратовръзката си. Той погледна часовника си, после включи видеотелефона на бюрото си.

От едната страна на разделения на две екран му се усмихна Джоузеф Рандолф, а от другата — Питър Мабъс.

— Ето го щастливеца Пиер, Пит.

— Много се гордеем с теб, момче.

— Господа, моля ви, сделката още не е приключила. Чейни още не ми е предложил официално да стана вицепрезидент, макар че трябва да се срещнем преди пресконференцията.

— Вярвай ми, момче. Моите източници ми съобщиха, че всичко е уредено. — Рандолф прокара осеяната си със старчески петна ръка през белите си коси. — Какво ще кажеш, Пит? Да дадем ли на Пиер няколко месеца, за да свикне с новата длъжност, или веднага да започнем да дърпаме конците да разкараме Чейни?

— Едни предсрочни избори ще свършат работа. Дотогава „Технологични индустрии Мабъс“ ще стане по-голяма от „Майкрософт“.

На вратата се потропа и Борджия притеснено каза:

— Сигурно е Чейни. Ще ви се обадя по-късно.

И бързо изключи видеовръзката. В кабинета му влезе президентът.

— Добро утро, Пиер. Готово ли е всичко за пресконференцията?

— Да, сър.

— Добре. А, преди да тръгнем за Розовата градина, бих искал да се запознаеш с едни господа. Те ще те придружават тази сутрин.

И отвори вратата. В стаята влязоха двама въоръжени до зъби полицаи и мъж в черен костюм.

— Това е специален агент Дейвид Тиърни от ФБР.

— Господин Борджия, арестувам ви…

Челюстта на Борджия увисна. Полицаите извиха ръцете му зад гърба и му сложиха белезници.

— Какви са тия глупости!

— Арестуван сте по обвинение в убийство. Има и други обвинения. Имате право да мълчите…

— Това е лудост!

Очите на Чейни блеснаха.

— Мик Гейбриъл е бил затворен почти дванайсет години. Колко време, мислите, че можете да държите в затвора бившия държавен секретар, агент Тиърни?

Тиърни се ухили.

— За всички престъпления, които е извършил? Ще лежи доста повече от дванайсет години.

Двамата полицаи изведоха Борджия — той се дърпаше и крещеше.

Чейни се усмихна и подвикна след тях:

— Минете покрай сцената, за да го снимат журналистите. И гледайте да е обърнат така, че да се вижда здравото му око.

21 март 2013 г.

Бока Ратън, Флорида

Черната лимузина зави на юг по шосе 441 и се отправи към медицинския център. Доминик Васкес седеше на задната седалка, държеше ръката на Едит и гледаше новините на малкия телевизор.

— „Учените и археолозите са озадачени защо за пръв път от хиляда години сянката на пернатата змия не се появи на северната фасада на пирамидата на Кукулкан днес, по време на пролетното равноденствие. Алисън Киерас от емисия «Новини», канал Седем, на живо от Чичен Ица.“

Лимузината се приближи до медицинския комплекс и Едит изключи телевизора. Единият от въоръжените телохранители отвори задната врата и помогна на Доминик и на майка й да слязат.

— Днес си много весела.

Доминик се усмихна.

— Усещам го.

— Кого?

— Мик. Той е жив. Не ме питай как, но усещам присъствието му в сърцето си.

Едит реши, че е по-добре да не казва нищо, и я поведе към болницата.

Доминик лежеше на масата за прегледи и докато лекарят прокарваше палпитатора на ултразвуковия апарат по подутия й корем, гледаше монитора. Едит стисна ръката й, когато се чу звукът от туптенето на малкото сърце.

— Това е първото… А ето и второто. Всичко изглежда много добре. — Лекарят избърса с влажна кърпа гела от корема на Доминик. — Е, госпожо Гейбриъл, искате ли да знаете какъв е полът на близнаците ви?

Доминик погледна Едит с насълзени очи.

— Вече го знам, докторе. Вече го знам.