Шенън Уейвърли
Летен романс (3)

Трета глава

Джоана си пое дълбоко въздух и си напомни, че бе решила да се държи спокойно и възпитано. Гневът с нищо нямаше да й помогне. Само би навела Майкъл на мисълта, че все още не е превъзмогнала мъката, която й бе причинил. А можеше, не дай си боже, да си помисли, че все още има някаква власт над нея.

Джоана откри Майкъл в кухнята, където той мажеше с масло филия черен хляб. Беше се преоблякъл в светлокафяви панталони и бежова риза. Гъстата му къдрава коса изглеждаше нехайно сресана.

— Отказала си се да излезеш? — Студените му сини очи я пронизаха.

— Как позна?

— Видях, че детето е заспало, когато излизах от стаята.

Джоана сдържа негодуванието си, когато Майкъл нарече Кейси „детето“ и отговори спокойно:

— Предполагам, изморен е от пътуването. Не е свикнал.

— Искаш ли? — попита Майкъл, без да обърне внимание на думите й, и посочи супата от консерва, която се топлеше на печката.

— Не, благодаря.

— Трябва да хапнеш. — Той отвори вратата на килера. — Ето, избери си нещо.

Лицето му беше безизразно и Джоана не можа да отгатне какво става в ума му. Сякаш бе премислил и съжаляваше за грубите думи, които бе изрекъл при нейната поява.

— Преди малко се обадих на майка ми — подхвърли той.

— Така ли? — Джоана надникна в килера и извади консерва телешко задушено.

— Трябваше да разбера какво става тук — и двамата да сме поканени на вилата… — Майкъл отвори хладилника и извади бутилка вино. — Тя се извини, че е станало объркване. Очевидно, когато ме е поканила, не е знаела, че Джим ти е писал. После вече било късно — с теб сме потвърдили, че ще дойдем. — Гласът на Майкъл бе подозрително равен и спокоен.

— Много плоско извинение, ако питаш мен. Искаш ли да знаеш какво мисля аз? Според мен татко нарочно е скрил от майка ти. Знаел е, че няма да й хареса идеята да се настаня в къщата през лятото. Всъщност предполагам, че не е знаела нищо, докато не си й се обадил. — Майкъл отвори шумно бутилката. — Права съм, нали? — Когато не получи отговор, Джоана се обърна и постави консервата в автоматичната отварачка. — И какво се предполага, че ще правим сега? Тя даде ли някаква идея?

— Разбира се. Предложението й беше да се върнеш там, откъдето си дошла.

Джоана му хвърли изпепеляващ поглед през рамо.

— После се намеси Джим и предложи аз да си намеря мотел. После… Е, аз затворих по средата на караницата.

— Прекрасно. И сега какво? Смятах да остана за цялото лято.

— И аз.

Те се взираха безпомощно един в друг, внезапно почувствали се в безизходица.

— Е, добре. Аз няма да си тръгна — рече тя решително. — От седмици насам разказвам на Кейси за Мартас Винярд. Ще бъде много разочарован, ако изведнъж му съобщя, че се връщаме у дома. Не можеш да си представиш с какво нетърпение очакваше пътуването, как опаковаше играчките, с които да прави пясъчни фигурки… Така че аз оставам.

— Добре, аз също — отвърна Майкъл. — Не съм тук само за да правя слънчеви бани, малката. Имам да свърша много важна работа.

— Аз също не съм тук, за да се излежавам на плажа, малкия — с насмешка отвърна тя на фалшивата му усмивка.

— А ще ти се отрази добре. Изглеждаш бледа като призрак. Само кожа и кости. Ядеш ли все пак понякога?

Джоана изпита неудържимо желание да запрати в циничното му лице консервата, отварачката и всичко, което й бе под ръка, но се въздържа. Мразеше близостта му. Сякаш искри прескачаха между двамата. А когато, без да искат докоснеха раменете си, и двамата се отдръпваха рязко като опарени. Джоана изсипа задушеното в чиния, взе я и се отправи към трапезарията.

Минутка по-късно към нея се присъедини и Майкъл, който буташе пред себе си кухненската количка толкова безразсъдно, че порцеланът и сребърните прибори тракаха заплашително. С припрени движения той постави купата със супа на масата, наля си чаша вино и седна. Но не започна да се храни, а се втренчи в Джоана.

— Няма ли да ядеш? — попита тя.

Той безмълвно продължи да я наблюдава, а младата жена шареше неспокойно с очи из стаята.

— Джо, изслушай ме. Тази престрелка няма да ни доведе доникъде — рече помирително Майкъл.

— Напълно съм съгласна.

— Е, какво ще кажеш да си поделим вилата? — въздъхна той.

Джоана изпусна лъжицата си.

— Майкъл, не ми е до шеги.

— По дяволите, Джо! Не виждам какво друго бихме могли да направим. И двамата имаме официални покани и никой от нас не възнамерява да си тръгне.

— Невъзможно! — Джоана бе обзета от паника.

— Защо? И двамата сме зрели хора. Всеки от нас ще изпълнява всекидневните си задължения и няма да се пречка в работата на другия. Може би детето ще бъде малко усложнение, но…

Въпреки твърдото си намерение да се държи възпитано, Джоана избухна.

— Синът ми си има име, както знаеш! Нищо няма да ти стане, ако го произнесеш!

— Добре, Джо, успокой се. Не исках да кажа нищо лошо.

— Как не!

За момент стаята се бе нажежила от напрежение, ала постепенно отново се възцари спокойствие. Но Джоана усещаше, че примирието е само повърхностно. Всеки от тях бе напрегнат и полагаше усилия да се държи приятелски, а това я плашеше. Бог й бе свидетел, че преди шест години имаше основателни причини да бъде разгневена. Бе постъпил безотговорно с нея, съвсем убедително се бе преструвал, че я обича, свалял й бе звезди от небето, като в същото време е знаел колко е неопитна и чувствителна. Никога в живота си не бе плакала така, както в онази нощ. Но когато слънцето отново изгря, Джоана изпитваше само гняв. Бе като защита срещу отчаянието. Болката и унижението обаче също не изчезнаха напълно. Те бяха някъде там, преплетени с гнева в един емоционален водовъртеж. Ала тя съзнаваше, че именно гневът я бе спасил. Но всичко това бе минало. Джоана не можеше да продължи да живее с горчивината и болката. Имаше Фил и работата си, трябваше да готви и да поддържа домакинството, а после се появи и Кейси — толкова много хубави неща, с които да замести разочарованието. В момента обаче тя се питаше дали новият й живот бе изтласкал завинаги гнева, или само го бе притъпил. Дали нерешените проблеми се забравят само защото човек иска да изчезнат? А може би те остават в дъното на съзнанието ни и дебнат подходящ момент да изплуват отново на повърхността…

Джоана загреба пълна лъжица от задушеното, но в устата й то имаше вкус на стърготини.

— Добре, нека си разделим къщата, макар да имам чувството, че ще съжалявам за това. Но сама ще си пазарувам и тъй като вече ти дължа консерва…

— Забрави за нея.

— Няма да стане. Не искам да ти дължа нищо. Както вече казах, ще се храним отделно. Същото се отнася за прането и чистенето. Или, казано с други думи, аз ще вървя по своя път, ти — по твоя.

— Чудесно. Смятам, че няма да имаме никакви проблеми.

— Да се надяваме, че си прав. — Джоана стана и се отправи към кухнята.

След като изми набързо приборите си, тя се отпусна на един стол и покри лицето си с длани. Тресеше се неудържимо. Отново се бе случило. Въпреки всичките разумни доводи и намерения, Майкъл все още караше кръвта й да кипи. Как бе възможно след шест щастливи години, той да се върне отново в живота й! Бе невероятно и нечестно.

О, защо трябваше Фил да умира? Сега щеше да е вкъщи с него, да приготвя вечерята и двамата тихо да обсъждат случките в магазина през изтеклия ден. Наистина ли се бе съгласила да сподели вилата с Майкъл? Да не бе полудяла? Не! Тя нямаше да позволи всичко да се повтори. Джоана бе издържала на болката първия път, когато всичко бе непознато и много по-мъчително. Можеше да се справи и сега. Пое си дълбоко въздух и се изправи. Докато стигне до трапезарията, вече бе възвърнала спокойствието си.

— Нима ще си лягаш вече? — попита той, като все още седеше на масата.

— Да, ако не възразяваш — подхвърли язвително Джоана и тръгна нагоре по стълбите.

— Няма още осем часа, а и все още не сме поговорили спокойно. — Тя се поколеба. — Хайде! Аз не хапя. — Джоана неохотно приближи до масата. — Какво ще кажеш за чаша вино? — И недочакал отговора й, Майкъл взе от шкафа една чаша, напълни я наполовина и я побутна към нея, после доля и в своята. — Всъщност как се справяш, Джоана? Изминалата година трябва да я е била доста тежка за теб.

— Смъртта на съпруга ми ли имаш предвид? — хладно попита Джоана, ала ръката й трепна, когато поднасяше виното към устните си.

Майкъл кимна. Лицето му беше непроницаемо. Или беше безчувствен като камък, или се бе научил да не издава чувствата си също като нея. Джоана предпочете да не си отговори на този въпрос.

— Смъртта на Фил бе тежко изпитание за мен, но не беше неочаквана.

— Той почина от левкемия, нали?

— Да. — За момент Джоана се намръщи, а мъката, която смяташе, че е превъзмогнала, изпълни отново душата й.

— Справяш ли се?

Тя погледна в студените сини очи срещу нея и гордостта й се събуди отново.

— Много добре. Фил беше млад, но имаше чувство за отговорност. Не е оставил неплатени сметки след себе си, осигури ни покрив над главите и… достатъчно спестявания, за да се справяме без особени проблеми. — Но защо го лъжеше? Откъде бе дошла тази увереност в лъжите й?

— Изглежда се справяш отлично финансово, но как се чувстваш сред хората?

Джоана не успя да разбере към какво се стремеше той. Нима искаше от нея да признае, че се чувства отчаяно самотна и объркана?

— Обикновено съм твърде заета, за да имам време да се занимавам с хората или чувствата си. Аз съм управител на магазин за конфекция в Норт Конуей. Това е малко, очарователно местенце, но не прекалено претенциозно, така че местните хора също пазаруват в него. — Джоана отпи голяма глътка от виното си.

Мъжът присви очи, а тя извърна поглед, за да не издаде чувствата си. Проклета да е, ако позволи на Майкъл да разбере, че е била всичко друго, само не и истински щастлива, след като той изчезна от живота й. Заболяването на Фил бе сериозно, продължително и съсипващо. Погребението бе не по-малко изтощително. Споровете за неуредени наследствени дела й бяха отнели месеци. После дойде ред на самотата и страха, на финансовите проблеми и тревогата й за Кейси. Можеше да разкаже на господин Малоун много неща за живота си, които той и не подозираше. Но нямаше да го стори.

— Как понася Кейси смъртта на баща си?

— Той е силно дете, но, разбира се, Фил все още му липсва. Много време прекарваха заедно. Фил беше прекрасен баща и много ми помагаше. Винаги бе готов да смени пелените на Кейси или да стои до него, когато е болен. — Джоана се зачуди на удовлетворението, което изпита при думите си. Сякаш забиваше остри, малки стрелички право в сърцето на Майкъл. Задоволявайки странно, скрито дълбоко в нея желание за… За какво? За отмъщение? — Но стига сме говорили за мен. Ти с какво се занимаваш? Още ли преподаваш във Вирджиния? — Джоана забеляза как той свъси вежди и се замисли.

— Не… Да. Имам предвид, че тази година не преподавам. Взех си отпуск.

— О? Нима се измори от преподаването толкова скоро? — Дълбоко в себе си Джоана се надяваше той да признае, че не е бил толкова щастлив и доволен, както винаги бе описвала Вивиан.

— Напротив. Наслаждавам се на всяка минута. А и имах голям късмет. Тъкмо бях защитил доктората си, когато завеждащият катедрата по литература се оттегли и ми предложиха мястото.

— Ти си завеждащ катедра? И… си защитил докторат? — Джоана бавно отпи от виното и се замисли. Странно. Дълбоко в себе си искаше да го поздрави, но нещо сякаш я възпираше и тя се усмихна язвително. — Колко престижно! Бъни трябва да е била много горда.

Изведнъж настъпи тишина. Джоана сякаш чуваше как леден айсберг се издига помежду им.

— Тя наистина се гордееше с мен. Но най-много й допадаха вечерите и коктейлите, които трябваше да организираме заради новото ми положение. Деканът на колежа каза, че е най-добрата домакиня, която някога е имало там.

Джоана вече съжаляваше, че намеси Бъни в разговора. Сега красивото лице на бившата му съпруга сякаш бе скрито някъде в сенките на полутъмната стая.

— Имаш ли нещо против да попитам защо се разведохте?

Майкъл се поколеба.

— И двамата бяхме доста разстроени от раздялата, но тя дойде по взаимно съгласие след месеци на безкрайни дискусии. Бъни е много талантлива. Искаше да направи кариера като моделиер. Естествено, желаеше да се премести в Ню Йорк, където би успяла да пробие, а това бе невъзможно за мен, заради работата ми. Накрая осъзнах, че нямам право да я спирам, а и тя не желаеше да бъде пречка за мен, така че… — Той сви рамене.

— Значи кариерата ви е разделила?

— Единствената причина.

Джоана изпитателно се вгледа в него. Нямаше основателна причина да се съмнява в думите му, но нещо в гласа му я правеше недоверчива към чутото — самохвалство, което не отстъпваше на нейното.

— В такъв случай може би случайността е работила за вас. Имам предвид факта, че нямате деца.

— Не зная. Много съжалявам, че нямахме деца. И двамата нетърпеливо очаквахме детето, което, за нещастие, не се роди. — Бе свел очи и бе потънал в морето на собствените си мисли. — От болницата ни бяха казали, че ще е момче. Смятахме да го кръстим Литър, на дядо му Уилкокс. А на теб как ти хрумна да кръстиш сина си Кейси?

— Моят син? — Джоана настръхна. — С Фил прекарахме сватбеното си пътешествие във Флорида. Отидохме в Амтрак и доколкото ми е известно, синът ни бе заченат тогава.

— О, разбирам — промърмори Майкъл. — Да ти напомня, че е заченат по време на пътешествие.

Бе пълна измислица. На Джоана просто й допадаше името. Тя се отпусна. Беше потресена. Отново бе излъгала, но думите се бяха изплъзнали от устата й съвсем неволно. Вече не бе в състояние да контролира тази опасна игра на двуличие. Трябваше да докаже, че Майкъл не е успял да я нарани, че е превъзмогнала болката. Искаше да запрати в самодоволното му лице факта, че е имала сполучлив брак и е била безкрайно щастлива. Ала я измъчваше неописуем страх при мисълта, че Майкъл можеше да прозре лъжите й.

Мъжът гледаше втренчено в тъмнината някъде зад Джоана.

Съжаляваш ли, ти, безскрупулен подъл лицемер, си мислеше тя. Спомняш ли си колко много те обичах? Представяш ли си, че можеше двамата да бъдем на онова сватбено пътешествие? Мъчно ли ти е, че никога няма да имаш това, което можех да ти дам само аз?

Но когато я погледна, в очите му нямаше и капка съжаление. Тя не означаваше нищо за него, както всъщност винаги е подозирала. Бе толкова засегнат от всичко, колкото ако бяха двама непознати и се бяха срещнали в автобуса.

— С Бъни също ходихме във Флорида, и то няколко пъти, но нищо не може да се сравни с Ямайка. Там прекарахме и медения си месец. Ямайка е прекрасна през октомври.

В съзнанието на Джоана се заредиха безброй картини — Бъни и Майкъл се разхождат заедно по брега, споделят интимна вечеря в луксозен хотел, любят се. И всичко това само няколко седмици, след като самата Джоана бе обсъждала сватбата си с Майкъл.

Изведнъж тя реши, че няма сили да продължи играта, защото ще загуби. Така ставаше обикновено, когато спореше с Майкъл. Затова рязко се изправи.

— Бих искала да си легна. Уморена съм, а Кейси се събужда рано. Радвам се, че поговорихме. Наистина ми беше приятно. Лека нощ!

— Приятни сънища, Джоана! — Той се засмя тихичко и се облегна доволно като тъмен, отмъстителен дявол.

Тя забърза нагоре по стълбите, но още преди да стигне до стаята си, сълзи премрежиха очите й.