Били Лец
Аз и дъщеря ми (6)

Шеста глава

Когато взе фиданката, скрита във вечнозелените храсти, Новали се надяваше, че мъжът от библиотеката не я гледа през прозореца, но беше сигурна в обратното. Щом стигна пресечката, спря и извади картата от плажната си чанта. Беше се запътила към последната къща на улица „Евъргрийн“, там, където живееше сестра Хъзбанд.

Вече преминаваше през първите пресечки, но все още не спираше да мисли за мъжа от библиотеката. Повтаряше си неговите думи и се опитваше да вникне в смисъла им, като въобще не беше наясно за какво става дума. Надяваше се, че книгата в чантата, онази, която той й бе дал, ще й помогне да разбере.

По пътя до дома на сестра Хъзбанд премина през непозната за нея част на града. Когато напускаше магазина, или не ходеше далеч, или вървеше към северната му част, където тополи и платани опасваха широките улици, а просторните дворове завършваха с лехи от герании, кученца или кадифени рози. Беше спирала да почива в красиви паркове, загледана в децата, къпещи се в сини басейни, докато майките им ги чакат в сенките на високи разцъфнали мимози.

Тази част на града, приютила дома на сестра Хъзбанд, приличаше на местата, където Новали бе живяла в Телико Плейнс — квартали с цвят на изстинал сос от печено месо. Улиците завършваха с плитки канавки, пълни със застояла вода. Парковете с люлки, висящи на скъсани вериги, и въртележки, наподобяващи полегнали на една страна пияници, бяха безлюдни, ако не се смятат дръгливите кучета и старците.

Къщите, поставени върху циментови блокчета, със закърпени като стари юргани покриви, бяха наклякали в дворове пълни с ръждясали коли. На края на улицата се намираше къщата на сестра Хъзбанд — един фургон на колела.

На предната част на фургона бе скован балкон от груби дъски. По стълбите имаше кутии с избуяло къдраво зеле и петльов гребен. Прясно окосена трева обграждаше неголямото циментово корито и двете гуми, в които растяха малки храсти. Един див орех, осеян с личинки на гъсеници, осигуряваше сянка за празното парче от двора с паркираната тойота на организацията.

Новали тръгна към вратата с кестена в ръка, но размисли и го остави до стъпалата. Прибра косата си от челото, повтори си какво ще каже и почука — по-силно, отколкото възнамеряваше.

Отвътре се чу шляпане на боси крака, хлопване на врата, пускане на вода. След малко започна да се притеснява. Не знаеше дали да почука пак, или да си тръгне, но преди да реши, вратата неочаквано се отвори.

Сестра Хъзбанд се усмихна на Новали зад мрежата против насекоми.

— Сестра Хъзбанд, не знам дали ме помните. Сигурно не, запознахме се в „Уол-Март“ един ден. Дадохте ми кошница за добре дошла и аз ви снимах. Снимката е в чантата ми. Наричахте ме Рут Ан, но аз не се казвам така. Името ми е Новали Нейшън и съм…

— О, да направя такава ужасна грешка. Разбира се, сега на тази светлина виждам, че няма никаква прилика между теб и Рут Ан. Много се радвам, че те виждам, миличка. Няма ли да влезеш?

— Благодаря.

Влезе в една стая в жълто — с жълти лампиони и цветя, жълти завеси и кувертюри, жълта риза на гърба на един дребен, плешив мъж, застанал на самата врата.

— Миличка, запознай се с моя съпруг, господин Спрок. Джак Спрок.

— Приятно ми е — изрече той, поемайки с две ръце ръката на Новали.

Мъжът миришеше на бебешка пудра и канела. Когато се усмихваше, зъбите му светеха, сякаш бяха покрити с бял емайл.

— Тъкмо се канехме да пием студена мътеница с царевична питка. Смятай се поканена.

— О, не. Дойдох само да ви попитам…

— Дошла си, защото те поканих да дойдеш у нас и да ми гостуваш. И ти дойде, едва ли нещо би ме направило по-щастлива от това да съм с теб, твоето дете и моя добър господин Спрок в този красив следобед.

— Красив следобед — обади се той.

Сестра Хъзбанд се усмихна и заведе Новали до един стол на кухненската маса. Господин Спрок седна до нея, а сестра Хъзбанд сложи на масата високи жълти чаши и наля мътеница от жълта кана. С нарязаната като сладкиш царевична питка напълни чинията, поставена върху жълта табла в средата на масата, и седна. С едната си ръка хвана ръката на господин Спрок, а с другата — тази на Новали. Тримата се държаха за ръце, а сестра Хъзбанд наведе глава и започна да се моли.

— Господи, благодаря ти, че събра нашите души днес тук. Молим, те, Господи, за успешното раждане на здраво дете от това мило същество, което удостои с присъствието си нашата скромна трапеза. Молим те да ни простиш, Господи, за греха, в който съжителстваме с господин Спрок и днес. Молим те да благословиш храната, която ще нахрани телата ни. Амин!

Господин Спрок каза „Амин“, после се усмихна на Новали, подавайки й чинията с питката.

— Е, как ти се вижда нашият град, миличка? Опознаваш ли го?

— Да — отвърна тя и избърса млякото от устата си.

— Добре. Според мен това е много добре.

— Точно днес се запознах с един човек. В библиотеката.

— Сигурно е бил Форни Хъл — обясни сестра Хъзбанд.

— Да, Форни Хъл — добави господин Спрок.

— О, той е много умен мъж. Много умен. Ако бе завършил учението си, кой знае какъв щеше да стане.

— Така е. Не се знае какъв щеше да стане — потвърди господин Спрок.

— Всъщност, миличка, сестрата на Форни е библиотекарката, но никога не е там. Тя е алкохоличка. Непрекъснато стои горе. Не излиза от стаята. Затова Форни я замества в библиотеката.

— Той не каза нищо за това.

— Не, разбира се. Няма да му бъде приятно, ако си помислиш лоши неща за сестра му, Бог да я пази. Още питка?

Новали изпи две чаши мътеница и изяде четири парчета питка. Сестрата се усмихваше на всеки неин залък. Най-после Новали реши, че е време.

— Сестра Хъзбанд, искам да ви помоля за една услуга, но няма да се разсърдя, ако ми откажете. Ни най-малко.

— Казвай какво искаш. Не се притеснявай, питай.

— Не се притеснявай, питай — обади се като ехо господин Спрок.

— Сигурно ще ви се види доста странно — трябва да засадя едно дръвче.

— Ние ще ти помогнем.

— Не е в това работата. Там, където живея в момента… ами, няма да ми позволят да го засадя.

— Колко жестоко!

— Жестоко. — Господин Спрок поклати глава и въздъхна.

— Та се чудех дали… Не може ли да го засадя тук? Само докато се установя някъде за постоянно. Тогава ще дойда да си го взема.

— Да го засадиш в моя двор?

— Да, госпожо, само временно.

— Не мога…

— Аз ще се грижа за него. Докато е тук. Сега не е много красиво, но ще го лекувам и то сигурно ще се оправи.

Трябва да се изчака до пролетта, за да се разбере.

— Миличка, какво по-хубаво от това да посадя твоето дръвче пред моята къща.

С тези думи господин Спрок стана от масата и излезе навън.

Новали и сестра Хъзбанд го последваха. Той взе една лопата от навеса. После младата жена трябваше да реши къде да посади кестена. От книгите в библиотеката бе научила, че е добре да расте на лек наклон заради оттичането на водата. Затова избра най-високото място в двора, почти в центъра.

— Ето тук — реши. — Това е мястото.

Господин Спрок кимна и започна да копае, но Новали го спря.

— Не, господин Спрок, благодаря. Сама ще се справя.

— Но миличка — възрази сестра Хъзбанд, — това е тежка работа. Наистина ли мислиш, че е полезна за теб?

— Да, госпожо. Полезна е.

Когато изкопа достатъчно дълбока дупка, вече имаше мехури на ръцете и болки в кръста, които не минаваха с разтъркване.

Тя свали от фиданката зеблото и внимателно я спусна в дупката, като гледаше да не нарани корените. Предположенията й излязоха верни — дупката се оказа двойно по-широка от корена и много по-дълбока.

След като приключи със запълването, изглеждаше толкова уморена, че сестра Хъзбанд и господин Спрок започнаха тайно да зариват с обувки, дебнейки моментите, в които не ги вижда.

Най-сетне момичето приключи. Те отново се хванаха за ръце около фиданката и сестра Хъзбанд изпя „Смокиново дърво в Галилея“ — песен, която Новали въобще не беше чувала.

След като свърши, възрастната жена рече:

— Сега ще цитирам Новия завет, от Евангелието на Марко, глава 8:24. И той хвана слепеца за ръка, та го изведе вън от селото и като плюна на очите му, положи на него ръце и го попита: „Виждам ли нещо?“ И той като повдигна очи, каза: „Виждам човеците, защото виждам неща като дървета, които ходят.“

Когато пресичаше паркинга, уморена и мръсна, вече се смрачаваше. Имаше петна от мътеница по блузата и зелено от трева по коленете на панталоните. Под ноктите й се чернееше пръст. Беше се изцапала по бузата, но беше твърде уморена, за да се притеснява.

Беше твърде уморена, за да се радва на залязващото над хълмовете на запад от града слънце, на вечерния ветрец, носещ облекчение след ранната пролетна жега. Беше твърде уморена да забележи мъжа с кафява плетена шапка, застанал на улицата отсреща, който я проследи как се вмъкна през задната врата на „Уол-Март“.