Лий Голдбърг
Г-н Монк отива на Хаваите (25)

24.
Г-н Монк изпраща писмо

Не можех да не се зачудя какво имаше предвид Монк, когато каза, че съм разкрила половината от престъплението. Не проумявах как може това да е вярно.

Едно от най-дразнещите неща по отношение на Ейдриън Монк, без изобщо да се брои очевидното, е, че прави подобни изказвания, а след това не обяснява какво е искал да каже.

След като направи това забележително изявление, той просто се обърна и излезе от градината, толкова вглъбен в мислите си, че дори не се сбогува.

Това беше вбесяващо за мен, но дори още по-вбесяващо за Кеалоха, който не можеше да проумее защо Монк го остави да виси така.

— Прави го, за да ме тормози, нали? — попита ме Кеалоха.

— Той постъпва така с всички — казах. — Няма да ни каже кой е убиецът, докато не е сигурен, че може да го докаже.

— Ако ни каже кой смята, че е убиецът, може би ще успеем да му помогнем.

— Това може да не е онази половина, която му е известна.

— Тогава просто ще трябва да продължавам да се бъхтя по същия начин, както щях да се бъхтя и ако господин Монк не беше тук. Ще разбера дали Мартин Камакеле е имал врагове, и ще открия какво е правила днес Роксан Шоу.

— Съобщете ни, като научите, става ли?

Кеалоха кимна и аз тръгнах обратно към бунгалото. След като видях онзи сварен труп, бях изгубила апетит за вечеря и се съмнявах дали някога ще бъда в състояние отново да ям месо.

Когато стигнах там, Монк седеше на кухненската маса и играеше сам на фъстъци, като разделяше фъстъците от черупките им и после ги съединяваше отново.

Не го обезпокоих. Предположих, че играта му помага да мисли. Затова поплувах в басейна на бунгалото, след това се обадих на Джули от спалнята си, за да се осведомя за положението вкъщи, и после излязох да кажа лека нощ на Монк.

Той седеше във всекидневната сред мрака, обърнат с лице към вътрешния двор и заслушан в прибоя. Гърбът му беше много изправен и той гледаше в тъмнината, сякаш виждаше нещо там.

— За какво мислите? — попитах.

— Когато Труди била бебе, баба й, й изплела жълто одеяло. Когато Труди била малка, я загръщали в това одеяло, смучела крайчетата му, когато й никнели зъби, и толкова се привързала към него, когато била невръстно, едва проходило дете, че не можела да спи без него.

— Това одеяло й е вдъхвало усещане за сигурност, помагало й е да се чувства защитена. Всяко дете си има такава вещ. Моята беше плюшена лисица, която наричах Фокси.

— Труди наричала одеялото своето „гуш-гуш“. Докато растяла, одеялото ставало все по-опърпано и окъсано. Родителите й се опитали да я накарат да се откаже от него, като помолили баба й да й изплете по-малко одеяло, съвсем същото на външен вид, което било с джобен размер. Труди обаче не го приела. Нищо не можело да замени нейното „гуш-гуш“.

— Кога в крайна сметка се отказала от него? — попитах.

— Така и не се отказала — отговори Монк. — Още спеше с любимото си детско одеялце, когато се запознах с нея, и през всичките години на брака ни. Погребах детското одеялце с нея, та винаги да бъде утешена и защитена.

— Какво ви подсети за него сега?

— Защото Труди все още ме кара да се чувствам така. Тя е моето детско одеялце, което ми дава закрила. — Монк въздъхна, не тъжно, а със задоволство. — Никога не съм разказвал на никого за одеялото й и за това, че съм я погребал с него.

— Радвам се, че ми разказахте. — Сложих ръка на рамото му и го стиснах. — Лека нощ, господин Монк.

— Лека нощ, Натали.

Легнах си, оставяйки Монк сам със спомените и сънищата му.

 

 

На другата сутрин не знаех какво да очаквам. Оставаше ни само един ден на Хаваите и аз се надявах да го прекарам в отпускане и почивка. Знаех обаче, че Монк няма да се успокои, докато не открие убиеца на Камакеле и не разобличи Дилън Суифт като измамник, което означаваше, че за мен също няма да има спокойствие.

Намерих Монк на кухненската маса, където внимателно сгъваше наполовина едно писмо, написано със спретнатия му, равен като на пишеща машина почерк. Той пъхна писмото във вътрешния джоб на сакото си.

— Добро утро Натали. Добре ли спа?

— Все едно спях зимен сън — казах. — А вие?

— Написах едно писмо — каза Монк.

Трябваха му двайсет минути, за да подпише една разписка за кредитна карта, затова не се съмнявах, че написването на цяло писмо му е отнело по-голямата част от нощта.

— На кого?

— Капитан Стотълмейър.

— Много мило — казах. — Сигурна съм, че ще оцени жеста.

— Бих искал да се отбия и да го заверя нотариално, докато отиваме на закуска — каза той. — Мислиш ли, че в персонала има и нотариус?

— Не знам — казах. — Но съм сигурна, че ви е необходима единствено пощенска марка.

— Предпочитам да съм напълно сигурен — каза той и се отправихме към вратата.

— Какво влиза в плана ни за днес? — попитах с известна неохота.

— Да се наслаждаваме на Хаваите — каза той.

— Ами разследването на убийството?

— То е наполовина разкрито — каза той.

— Ами другата половина?

Той махна пренебрежително с ръка:

— Когато й дойде времето.

Бях зашеметена. Никога преди не беше проявявал такава небрежност и безгрижие по отношение на някой от случаите си.

— Ами Суифт? — попитах. — Няма ли да го разобличите като измамник?

— И до това ще стигна.

Не че имах желание да го увещавам да се впуска в по-нататъшни разследвания, но това беше такава коренна промяна в характера му, че ме накара да се почувствам неловко.

— Как може да гледате така лековато на нещата?

— Не е ли в това целият смисъл на почивката? Би трябвало да пробваш.

— Не сте взели пак едно от онези хапчета, нали?

— Защо ми е да го правя? Освен това си го пазя за обратния полет.

Реших повече да не размишлявам върху причините за късмета си, и да се наслаждавам на деня възможно най-пълно.

На път за ресторанта спряхме на рецепцията, където ни посрещна Тецуо. Каза, че целият персонал още бил в шок заради случилото се с техния шеф Мартин Камакеле. Говорело се, че ще затворят трайно градината за празненства на хотела.

— Мисля, че това е добра идея — каза Монк. — След това е добре да обмислите идеята да сгъвате хавлиените кърпи, вместо да ги навивате. Обърнете гръб на варварството веднъж и завинаги.

Монк попита дали в персонала има нотариус. Имаше, и това беше самият Тецуо. Така че, докато Монк и Тецуо влязоха в офиса да заверят нотариално писмото, аз продължих към шведската маса за закуска. Отивайки натам, погледнах далече напред и видях Дилън Суифт да се качва в една лимузина, която вероятно щеше да го откара до летището. Той се усмихна и лекичко ми помаха. Отговорих на поздрава му с кимване.

Измъкваше се много лесно. Суифт вероятно дори не бе осъзнал колко близо беше до провала на кариерата си. Сега, когато потегляше към Сан Франциско и вече нямаше да се мярка пред погледа ни, Монк можеше и напълно да забрави за него.

 

 

Монк толкова се беше отпуснал, че дори не изнесе пред мен, или пред персонала на ресторанта лекция за ужасите от храненето на шведска маса. От друга страна, след проваленото празненство снощи, на Монк този начин вероятно му се струваше хигиеничен и цивилизован, ако се сравнеше с него — или поне му се струваше като стъпка в правилната посока.

Той ядеше пшеничния си корнфлейкс „Чекс“ с прясно мляко, докато аз се насладих на обилна островна закуска от киви, ананас, палачинки с макадамия, залети с кокосов сироп, и чаша прясно кафе „Кона“.

След закуска се върнахме в бунгалото, където се преоблякох по бански. Гърбът ми беше изгорял от слънцето, но не и предната част на тялото ми, затова се намазах със слънцезащитен лосион и се приготвих за хубава слънчева баня.

Монк очакваше с нетърпение пристигането на камериерките. Щом се появиха, той забързано ги отведе във всекидневната за поредния урок по почистване. Сега, когато Камакеле беше вече мъртъв, нямаше кой да му възразява, задето окупира времето и вниманието на камериерките. Той започна с „Теория на чистенето с прахосмукачка“.

— Има три стъпки към успешното почистване с прахосмукачка — обърна се Монк към камериерките. — Оглед. Набелязване. Почистване. Огледайте терена. Набележете си план за атака, а след това почистете с прахосмукачката, придържайки се към плана, независимо от всички препятствия, които се изпречват пътя ви. Нека ви демонстрирам…

Успявах да изключа гласа му от съзнанието си докато четирийсет и пет минути по-късно почистването с прахосмукачката започна и шумът ме принуди да напусна бунгалото. Облякох си тениска и тръгнах на разходка.

Безцелното ми шляене ме отведе покрай Убежището на Китоловеца и не се сдържах да не погледна нагоре към апартамента на Роксан Шоу. Тя беше там, седнала на верандата си, загледана към океана. Съседите й също бяха на верандата си, припичайки се на слънце. Зачудих се дали практикуващата секс с размяна на партньорите двойка вече я е поканила да направят една приятелска тройка.

Продължих нагоре по улицата, като вървях покрай вълнолома. Спрях един-два пъти да погледам големите морски костенурки, които плуваха сред големите камъни и някак успяваха да се опазят да не бъдат смазани от бурно разбиващите се крайбрежни вълни.

Улицата завиваше към Колоа Ландинг — място, където устието на реката се съединяваше с морето. До началото на 20-и век това място било главното пристанище на Кауаи за китоловните кораби и за цялата морска търговия на острова. Калното, гористо място беше популярно сред водолазите и гмуркачите. На мястото на някогашните докове и складове сега имаше разнебитена, построена от вулканични скали барака за даване на екипировка под наем, а на отсрещния бряг — скромен комплекс от апартаменти под наем, обгръщащ края на скалистия нос.

Продължих да вървя, като пресякох бетонния мост над малката река и се отправих на север в посоката, където се намираше Спаутинг Хорн — подобният на гейзер природен феномен нагоре по пътя, — макар че нямах намерение да се отдалечавам чак толкова, обута само с леки сандали. Подминах много домове, полупансиони и апартаменти под наем, разположени покрай назъбения бряг. Тук нямаше плаж, но имаше други преимущества, които компенсираха липсата му — изгледи, които сякаш се простираха отсреща и се губеха чак някъде в безкрайността, и драматичната гледка на прибоя, разбиващ се в скалите сред експлозии от пенливи пръски океанска вода.

Отидох чак до парка „Принц Кухио“, погледнах добре поддържаната трева, тинестото рибно езерце и спретнатите построени от вулканични скали основи на Хо’ай Хеиау, развалините на някакъв храм. Този парк беше родното място на принц Кухио Каланиана’оле, последния наследник с кралска кръв на хавайския престол, починал през 1922 година. Опитах се да си представя как е изглеждало мястото преди сто години, когато се е родил, но занемареният комплекс с апартаменти под наем, разположен до парка, и сърфистите, пиещи бира и забавляващи се шумно на верандите си, разваляха атмосферата.

Тръгнах обратно в посоката, от която бях дошла, като този път вървях много по-бавно. Цялата огромна енергия, която ме беше подтиквала досега, беше изчерпана. Беше ми горещо и бях уморена, гърбът ме сърбеше, а стъпалата ме боляха.

Роксан Шоу седеше на дигата край морето срещу Убежището на китоловеца и гледаше в моята посока. Изпитах чувството, че ме е чакала да се върна.

Приближих се и седнах до нея на стената. Видях паркираната на ъгъла полицейска кола без отличителни знаци. Потният детектив в хавайска риза с ярки цветове не правеше усилие да прикрие факта, че ни наблюдава.

— Де факто се намирам под домашен арест — горчиво изрече Роксан. Обзалагам се, че за пръв път в живота си използваше думите „де факто“ в разговор.

— Можеше да е по-лошо — казах. — Можеше да делите една килия с любовника си.

— Той не е направил нищо лошо.

— Да, той е самата невинност. Не убива жени, просто се свързва с тях заради парите им и ги чака да умрат.

— Значи не сме идеални — каза тя. — Но не сме злосторници. Старите дами извличаха някаква полза от това. Да не мислите, че не им е харесвало да си имат собствен жиголо с бронзов загар?

— Това го обсъждахме вече. Не сте ме чакали тук, за да ми разказвате отново какви човеколюбци сте двамата.

— Монк греши. Ланс не е убил Хелън и организирал сложна инсценировка, за да си намери алиби. Не е толкова умен.

— Това е първото, казано от вас нещо, на което вярвам. Може би замисълът е ваш.

Тя поклати глава:

— Аз успявам благодарение на големия си бюст и съвършения си задник, не на интелекта си.

— Хей, това си го биваше. Кажете го на съдебните заседатели — казах. — Сигурна съм, че ще има успех. След като така и така сте започнали, не забравяйте да поразтворите малко деколтето си, та да бъдете съвсем убедителна.

— Трябва да ни помогнете — изрече умолително тя.

— Посочете ми една причина. За начало можете да ми кажете кой уби Мартин Камакеле.

Тя сви рамене:

— Изобщо не бях чувала за него до вчера, когато детективите дойдоха да ме разпитат отново. Всичко, което знам, е, че Камакеле е занесъл на Хелън и Ланс шампанско в деня на пристигането им.

Станах.

— Ако бях на ваше място, щях да започна да търся богатия старчок, за когото да се омъжите, и младия жребец, който да си имате като странично забавление.

— Не съм курва.

— Точно така, не сте. Вашият любовник е този, който си пада по курвите. Вие сте сводницата с големия бюст и съвършения задник.

Обърнах й гръб и си тръгнах. Когато се върнах в бунгалото ни, камериерките вече си бяха отишли, а Монк изглеждаше много доволен от себе си.

— Добре ли прекарахте? — попитах.

Той кимна:

— Имам чувството, че наистина допринасям с нещо полезно на хората тук и, по свой скромен начин, разпалвам пламъците на културната революция, които ще пометат тази изостанала страна и ще я вкарат в съвременната епоха.

— Хаваите не са друга държава, господин Монк. Те са част от Съединените щати.

— Това сигурно ли е?

— Да — казах.

— Докато те нямаше, се обади Кеалоха. Открил е, че Камакеле е залагал големи суми на борбите с петли на острова и е бил затънал в дългове. Работната теория на Кеалоха е, че Камакеле е убит, защото не е платил на акулите от лихварския бизнес.

— Вярвате ли, че е станало точно това?

— Един мъртвец не може да си плати дълговете. Жив е бил по-ценен за тях.

— Значи тази работа със залаганията не е другата половина от загадката, за която говорехте.

Монк поклати глава.

— Ще ми кажете ли каква е?

— Ще узнаеш, когато разкрия случая — каза той.

— Защо не ми кажете сега? Какво чакате?

— Подходящият момент.

— А именно? — попитах.

— Моментът, в който ще разкрия случая — каза той.