Николай Теллалов
Да пробудиш драконче (11)

11

В живота на почти всеки софиянец редовно настъпва онзи сезон, когато дори за най-градското чедо столицата се превръща в нещо непоносимо досадно, а душата се устремява към Златни пясъци, Слънчев бряг и Несебър.

Верена и Радослав намериха заместник за сергията, стегнаха един самар и малка раница багаж, след което се поддадоха на повика на морето.

Навярно заради змейската девойка автостопът вървеше като швейцарски часовник. Първо ги качи един симпатяга с микробус, пътуващ до Пловдив.

От бензиностанцията на магистралата край Филибето до Ахелой те пропътуваха с тръгнал на почивка катаджия, с когото за три и половина часа Радослав сподели всички запомнени вицове за ченгета. Оказа се, че полицаят ги знае повече.

Отстрани на шосето горяха стърнища и профучаваха самотни слънчогледи. Верена посочи на Дичо красива бяла бреза, на която висеше, сякаш почивайки си, черна жетварска коса. А малко преди Карнобат девойката-змеица протегна ръка към небето и прошепна по детски радостна:

– Лиляк!

И веднага след това ято от десетки щъркели хвърли шарена сянка върху шкодата.

Сбогуваха се с веселия лейтенант на разклона за Равда. Той продължи пътя си, пожелавайки им всичко най-гот, а младежът от двайсети век и девойката от десети тръгнаха на юг. Край блатото преди Ахелой зърнаха приказно снежнобели чапли. Птиците важно се разхождаха на тънки жълто-зелени крачка. Човките им бяха все едно изрисувани върху коприна с остра четчица, топната в китайски туш. Верена и Радослав дълго се любуваха на птиците, а когато после достигнаха къмпинга, вдъхнаха соления дъх на море, видяха неговата синева с пенести бръчици на вълните.

Следващото возило ги подхвърли едва до Поморие. Налагаше се да чакат нов автостоп. Верена изведнъж свали ръка и застина със затворени очи. Ноздрите й потрепваха. Когато Радослав изрази обезпокоено недоумение, тя му каза, гледайки някак през него:

– Полето на Тутхон още помни…

– Кое, мило?

– Кръвта и потта, дъха на славата, сенките на опиянението от победата и агонията на поражението… Да вървим, Дичо. Това е минало. А аз вече живея сега…

Направиха късен обяд в Бургас. А вечерта навлязоха в желаното градче с големите му квартали от бунгала. Скочиха в мечтаните води, като викаха, пръскаха се лудо и прегърнати устояваха на поразигралия се прибой. И чак след това Радослав извади тефтерчето, в което Сашо Русия им бе записал адреса на уредената квартира. Оставаше им само да почакат няколко дни до пристигането на останалите. Летуването започваше с чувство за радост, покой и детски вкус на ваканция, с видения на украсени с мидички пясъчни дворци и пълна забрава за проблемите на цялогодишната сивота.

* * *

Обиколиха доста капанчета и ресторантчета. По пътя Верена топло погали руините на агатополската крепост. Накрая за столова си избраха една кръчма под високи тополи. От дувара й се зъбеше нарисувано „зло куче“. Заведението представляваше обикновен навес с десетина груби маси и пейки под него, имитиращи лондонски пъб. Над главите висяха елегантно парцаливи знамена — Юнион Джек, Веселия Роджър и южняшкото на Конфедератите. Две симпатични момичета, едното от които с бюст като на Лили Иванова, чевръсто поднасяха поръчките. Клиентите изглеждаха все едно статисти от „Коса“ — на Дичо даже му се стори, че към кълбата цигарен дим се присламчва и дъх на марихуана. Музикантите всички приличаха на дънкови мускетари или карнавални пирати и безспорно до един бяха купонджии по душа и черен дроб. Те пееха нещо, което Радослав отначало помисли за Висоцки, но се оказа българско:

… по улиците нямат ни доверие,

не различават птицата от червея,

съмняват се в усмивките ни истински

и мразят ни, защото имат принципи,

а ние си оставаме глупаците

обикновено във нетрезво състояние…^[1]

Дичо се заслуша… но солистът-пират взе, че отстъпи място на същински френски благородник от времето на Ришельо, който подхвана унгарски парчета от „Плешивото куче“, смесвайки ги с хитове на Guns’n’Roses.

Верена с грейнал поглед попиваше екзотичната атмосфера. Пърхаха свежи като минзухарчета гимназистки в неумелите прегръдки на своите красиви като елфи кавалери, незапознати още със самобръсначката. Компания бургазлии кръжеше в шамански танц около своята маса, а недалеч от тях дългокос младеж — ако не учеше във ВИТИЗ, то бе съгрешил да лиши света от втори Ален Делон — говореше на своя приятел с физиономия на добродушен булдог:

– Да знаеш колко ги намразих ония селски граждани, водата им водна, слънцето им слънчево, пясъкът им песъчлив… Чупих се от тях и дойдох тук да се изкефя на сродни души…

Очарователно момиче с нещо котешко в лицето се усмихваше като сфинкс на момчето до него, което се правеше, че уж умее да гледа на ръка.

Змейската девойка почти не обръщаше внимание на порцията панирани калмари, а непрекъснато въртеше глава и жадни очи. На няколко пъти Радослав забеляза в погледа й откровена носталгия и се запита — а какви ли са били купоните преди единайсет столетия, нима с нещо напомняха сегашните? Не бе никак странно — хората като че ли не се бяха променили съществено през последните четирийсет хиляди години.

– Дичо, виж — побутна го Верена.

Пиян и в прекрасно настроение, на външност я Христос, я Че Гевара, млад мъж със синя раница старателно рисуваше нещо с химикалка под ключицата на късокосо девойче. Правеше го бавно, педантично изписвайки подробности — изобщо не му се откъсваше от гладката кожа на миловидната бургазлийка. По приказката му можеше да се предположи, че е от Пловдив или просто прекаляваше с майните. Мъчеше се да бъде забавен и момичето благосклонно се усмихваше, рошейки косата му.

– Виждаш ли какво й рисува?

– Някаква картинка…

– Дракон, Дичо! Глава на дракон! Знаеш ли, когато онзи ден минавахме през Созопол, видях една табелка с адрес на студио за татуировки… Утре сме там! Искаш ли? И двамата!

Идеята мигом завладя въображението му, но не успя да сподели съгласието си, освен с кимване, защото Арамис с електрическата китара запя златния блус на „Омега“. Думите на песента тутакси бяха подхванати от цялото заведение… като някакъв химн в бомбоубежище, докато над тъмния град вият сирени и бръмчат орляци вражески самолети.

Радослав не усети как подхвана Верена на ръце и се озова на мястото, спонтанно превърнало се в дансинг. Блусът ги люшкаше като ласкави морски вълни, докато те усещаха как се удрят едно в друго сърцата им — безкрайно различни и толкова доволни от близостта.