Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Драконче (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 31 гласа)

Информация

Източник
Човешката библиотека

Издание:

Да пробудиш драконче — повест, българска

Автор: Николай Теллалов

Предговори: Николай Светлев, Габриела Петрова, Нели Иванова, Славена Илийчева

Редактор: Николай Светлев

Коректори: Калин Ненов, Христина Димитрова

Корица и илюстрации: Николай Теллалов

Електронно оформление: Деница Белогушева, Петър Енчев, Калин Ненов

Трето хартиено издание — Фондация „Човешката библиотека“, 2009

ISBN 978-954-92241-3-9

Първо електронно издание — Фондация „Човешката библиотека“, 2010

(без ISBN)

 

Ако по-желаете да подкрепите автора — парично или с отзиви :), — заповядайте в сайта ни.

По-желали:

Юрий Илков

Стефан Василев

Станислава Димова

Славена Илийчева

Симеон Шопов

Светослав Александров

Николай Светлев

Нели Иванова

Мирослав Моравски

Мая Стойкова

Мария Гуглева

Маринела Тенева

Манол Дончев

Лора Бранева

Констанца Христова

Калин Ненов

Искра Христова

Желяна Пеева

Жасмина Ранкова

Димитър Стефанов

Димитър Петров

Димитър Панайотов

Дилян Благов

Даниела Попова

Даниела Петкова

Габриела Петрова

Вяра Крушкова

Владимир Венков

Виолета Кецкарова

Валентина Димова

Атанас П. Славов

Антон Попов

Анелия Стойкова

Ангел Петров

История

  1. — Добавяне

11

В живота на почти всеки софиянец редовно настъпва онзи сезон, когато дори за най-градското чедо столицата се превръща в нещо непоносимо досадно, а душата се устремява към Златни пясъци, Слънчев бряг и Несебър.

Верена и Радослав намериха заместник за сергията, стегнаха един самар и малка раница багаж, след което се поддадоха на повика на морето.

Навярно заради змейската девойка автостопът вървеше като швейцарски часовник. Първо ги качи един симпатяга с микробус, пътуващ до Пловдив.

От бензиностанцията на магистралата край Филибето до Ахелой те пропътуваха с тръгнал на почивка катаджия, с когото за три и половина часа Радослав сподели всички запомнени вицове за ченгета. Оказа се, че полицаят ги знае повече.

Отстрани на шосето горяха стърнища и профучаваха самотни слънчогледи. Верена посочи на Дичо красива бяла бреза, на която висеше, сякаш почивайки си, черна жетварска коса. А малко преди Карнобат девойката-змеица протегна ръка към небето и прошепна по детски радостна:

– Лиляк!

И веднага след това ято от десетки щъркели хвърли шарена сянка върху шкодата.

Сбогуваха се с веселия лейтенант на разклона за Равда. Той продължи пътя си, пожелавайки им всичко най-гот, а младежът от двайсети век и девойката от десети тръгнаха на юг. Край блатото преди Ахелой зърнаха приказно снежнобели чапли. Птиците важно се разхождаха на тънки жълто-зелени крачка. Човките им бяха все едно изрисувани върху коприна с остра четчица, топната в китайски туш. Верена и Радослав дълго се любуваха на птиците, а когато после достигнаха къмпинга, вдъхнаха соления дъх на море, видяха неговата синева с пенести бръчици на вълните.

Следващото возило ги подхвърли едва до Поморие. Налагаше се да чакат нов автостоп. Верена изведнъж свали ръка и застина със затворени очи. Ноздрите й потрепваха. Когато Радослав изрази обезпокоено недоумение, тя му каза, гледайки някак през него:

– Полето на Тутхон още помни…

– Кое, мило?

– Кръвта и потта, дъха на славата, сенките на опиянението от победата и агонията на поражението… Да вървим, Дичо. Това е минало. А аз вече живея сега

Направиха късен обяд в Бургас. А вечерта навлязоха в желаното градче с големите му квартали от бунгала. Скочиха в мечтаните води, като викаха, пръскаха се лудо и прегърнати устояваха на поразигралия се прибой. И чак след това Радослав извади тефтерчето, в което Сашо Русия им бе записал адреса на уредената квартира. Оставаше им само да почакат няколко дни до пристигането на останалите. Летуването започваше с чувство за радост, покой и детски вкус на ваканция, с видения на украсени с мидички пясъчни дворци и пълна забрава за проблемите на цялогодишната сивота.

* * *

Обиколиха доста капанчета и ресторантчета. По пътя Верена топло погали руините на агатополската крепост. Накрая за столова си избраха една кръчма под високи тополи. От дувара й се зъбеше нарисувано „зло куче“. Заведението представляваше обикновен навес с десетина груби маси и пейки под него, имитиращи лондонски пъб. Над главите висяха елегантно парцаливи знамена — Юнион Джек, Веселия Роджър и южняшкото на Конфедератите. Две симпатични момичета, едното от които с бюст като на Лили Иванова, чевръсто поднасяха поръчките. Клиентите изглеждаха все едно статисти от „Коса“ — на Дичо даже му се стори, че към кълбата цигарен дим се присламчва и дъх на марихуана. Музикантите всички приличаха на дънкови мускетари или карнавални пирати и безспорно до един бяха купонджии по душа и черен дроб. Те пееха нещо, което Радослав отначало помисли за Висоцки, но се оказа българско:

… по улиците нямат ни доверие,

не различават птицата от червея,

съмняват се в усмивките ни истински

и мразят ни, защото имат принципи,

а ние си оставаме глупаците

обикновено във нетрезво състояние…[1]

Дичо се заслуша… но солистът-пират взе, че отстъпи място на същински френски благородник от времето на Ришельо, който подхвана унгарски парчета от „Плешивото куче“, смесвайки ги с хитове на Guns’n’Roses.

Верена с грейнал поглед попиваше екзотичната атмосфера. Пърхаха свежи като минзухарчета гимназистки в неумелите прегръдки на своите красиви като елфи кавалери, незапознати още със самобръсначката. Компания бургазлии кръжеше в шамански танц около своята маса, а недалеч от тях дългокос младеж — ако не учеше във ВИТИЗ, то бе съгрешил да лиши света от втори Ален Делон — говореше на своя приятел с физиономия на добродушен булдог:

– Да знаеш колко ги намразих ония селски граждани, водата им водна, слънцето им слънчево, пясъкът им песъчлив… Чупих се от тях и дойдох тук да се изкефя на сродни души…

Очарователно момиче с нещо котешко в лицето се усмихваше като сфинкс на момчето до него, което се правеше, че уж умее да гледа на ръка.

Змейската девойка почти не обръщаше внимание на порцията панирани калмари, а непрекъснато въртеше глава и жадни очи. На няколко пъти Радослав забеляза в погледа й откровена носталгия и се запита — а какви ли са били купоните преди единайсет столетия, нима с нещо напомняха сегашните? Не бе никак странно — хората като че ли не се бяха променили съществено през последните четирийсет хиляди години.

– Дичо, виж — побутна го Верена.

Пиян и в прекрасно настроение, на външност я Христос, я Че Гевара, млад мъж със синя раница старателно рисуваше нещо с химикалка под ключицата на късокосо девойче. Правеше го бавно, педантично изписвайки подробности — изобщо не му се откъсваше от гладката кожа на миловидната бургазлийка. По приказката му можеше да се предположи, че е от Пловдив или просто прекаляваше с майните. Мъчеше се да бъде забавен и момичето благосклонно се усмихваше, рошейки косата му.

– Виждаш ли какво й рисува?

– Някаква картинка…

– Дракон, Дичо! Глава на дракон! Знаеш ли, когато онзи ден минавахме през Созопол, видях една табелка с адрес на студио за татуировки… Утре сме там! Искаш ли? И двамата!

Идеята мигом завладя въображението му, но не успя да сподели съгласието си, освен с кимване, защото Арамис с електрическата китара запя златния блус на „Омега“. Думите на песента тутакси бяха подхванати от цялото заведение… като някакъв химн в бомбоубежище, докато над тъмния град вият сирени и бръмчат орляци вражески самолети.

Радослав не усети как подхвана Верена на ръце и се озова на мястото, спонтанно превърнало се в дансинг. Блусът ги люшкаше като ласкави морски вълни, докато те усещаха как се удрят едно в друго сърцата им — безкрайно различни и толкова доволни от близостта.

Бележки

[1] Откъс от песента на Велизар Ванков-Валдес „Момчетата с бутилките“ от сборника песни „Добрият купонджия“. — Б.а.