Гай Гавриел Кай
Пътуване към Сарантион (7)

5.

Вървяха дълго, през свят, който постепенно ставаше все по-познат — мъглата продължаваше да се вдига. И все пак, въпреки всичкото това завръщане на обичайното, мислеше си Криспин, това около него все пак си беше пейзаж, променен до неузнаваемост. На мястото на птицата на шията му сега имаше празнота, усещаше я като бреме. В небето отново летяха врани, откъм леса, а от едва горичка южно от пътя чуха птича песен. Пробягалата по земята червена стрела беше лисица, но така и не видяха заека, който беше подгонила.

Някъде по пладне спряха и Варгос разви вързопа с храната. Хляб, сирене, бира. Криспин погледна на юг. Планините се виждаха, разломите сред облаците над тях откриваха синева и по върховете имаше сняг. Светлина, снопове от цветове — връщаха се в света.

Кася го гледаше съсредоточено.

— Тя… птицата проговори — каза момичето. С разбиране, изписано на лицето, макар да го нямаше в гората нито в сивата мъгла сред полето.

Той кимна. Беше се подготвил за това по време на мълчаливото ходене. Беше предположил, че ще го каже, че трябва да го каже.

— Чух. Да.

— Как? Господарю?

Варгос ги гледаше, стиснал манерката.

— Не знам — излъга Криспин. — Птицата беше талисман, даде ми я един човек, казват, че бил алхимик. Приятелите ми настояха да си имам такова нещо, да ме пази. Вярват в сили, в които аз не вярвам. Не вярвах. Аз… почти нищо не разбирам от това, което се случи днес.

Не беше лъжа. Сутринта вече се бе превърнала в спомен как е загърнат в мъгла, с едно същество в Елшовия лес, по-голямо от света, разбирането му за света. Върнеше ли се назад в мислите си, единственият ярък цвят, който можеше да си спомни, бе червената кръв по рогата на тура.

— Той взе нея… вместо мен.

— Той и Фарус взе — тихо каза Варгос и запуши манерката. — днес видяхме Лудан, или сянката му. — Нещо много близко до гняв себе изписало на покритото му с белези лице. — Как ще почитаме Джад и сина му след това, което видяхме?

„Истинско страдание има тук“, помисли Криспин развълнувано. Бяха преживели нещо заедно тази сутрин. Толкова различните пътища, които ги бяха отвели на онази поляна, като че ли вече значеха много по-малко, отколкото можеше да се очаква.

Пое си дъх.

— Почитаме ги като силите, които говорят на душите ни, както правят като че ли. — Сам се изненада от думите си. — Правим го със съзнанието, че в света и полусвета, а може би и в световете отвъд тях, има нещо повече, отколкото можем да проумеем. Винаги сме знаели това. Та ние не можем дори да предотвратим да умират деца — как тогава можем да си въобразяваме, че ще разберем истината за нещата? Зад нещата? Нима присъствието на една сила отрича друга? — Постави го като риторичен въпрос, цветист израз, но думите увиснаха в проясняващия се въздух. Кос се вдигна от угарта и отлетя на запад в ниска широка дъга, пляскаше шумно с криле.

— Не знам — отрони Варгос. — Неук съм. На два пъти, като млад, си помислих, че съм видял зубира, тура. Но не бях сигурен. Дали съм бил белязан? За днес, по някакъв начин?

— Не съм човекът, който може да ти отговори — каза Криспин.

— Сега… в безопасност ли сме? — попита момичето.

— Докато не се появи следващото нещо — отвърна Криспин и добави малко по-добродушно: — От онези, които ни преследваха — да така мисля. От онова, което беше в леса? Също, мисля. — „Той не иска момичето. Иска мен“.

Нужна му беше цялата сила на волята, но не позволи умът му да изпрати отново зов в тишината. Линон беше с него толкова замалко — язвителна, неотстъпчива — но никой друг, дори Иландра, не бе прониквал вътре в него по този начин. „Скъпи — беше му казала — Помни ме“.

Ако разбираше правилно всичко това, Линон трябваше да е била жена, нарочена както Кася беше нарочена за горския бог, но беше умряла преди много време на онази поляна. С изтръгнато сърце, с тяло, обесено на свещено дърво. И душа… Душа, взета от смъртен мъж, който бе наблюдавал ритуала с безумна дързост и бе привлякъл някаква тайнствена, непонятна за ума на Криспин сила.

Неочаквано си спомни изражението на Зотик, когато се оказа, че от всички птици Криспин бе чул вътрешния глас тъкмо на Линон. „Била е първата му“, помисли той и бе убеден, че е истина.

„Кажи му сбогом“, промълвила беше накрая птицата безмълвно, с онова, което трябваше да е било някогашният й глас. Криспин поклати глава. Някога тъй дръзко и самоуверено си беше въобразявал, че знае нещо за света на мъжете и жените.

— Има един храм, до който скоро ще стигнем — каза Варгос. Криспин озапти мислите си и осъзна, че двамата го гледат. — Преди залез. Истински, не просто крайпътен параклис.

— Значи ще влезем и ще се помолим.

Щеше да има утеха за тях в старите изтъркани ритуали. Връщане към обичайното, там, където хората живееха живота си. Където трябваше да живеят живота си. Този ден, помисли си Криспин, бе направил всичко, което бе могъл, светът току-що бе разкрил пред тях всичко, което бе пожелал. Щяха да се успокоят, той щеше да подреди мислите си, щеше да започне да се приспособява към празнотата на шията си и в ума си, да започне да мисли какво да каже в трудното писмо до Зотик, навярно дори щеше да заочаква с нетърпение вино и храна в крайпътния хан, в който щяха да отседнат за през нощта. Връщане към обичайното, наистина, като връщане у дома след много, много дълго пътуване.

Хората, започнат ли да разсъждават така — че кризата, мигът на разкрилата се сила е отминал — са по-уязвими от всякога. Добрите пълководци във война знаят това. Всеки опитен актьор или трагик го знае. Знаят го също и клирици, жреци, навярно и хейроманти. Когато хората са били много дълбоко разтърсени по някакъв начин, душите им всъщност са широко отворени за следващото ярко видение. Това не е раждането — изригването през счупената черупка в големия свят, — дамгосало новороденото пате, а следващото, гледката, която идва след него и дамгосва душата.

Продължиха напред, двама мъже и една жена, през разтварящия се пред тях свят. Никой друг нямаше по пътя. Беше Денят на мъртвите. Есенната светлина помръкна, щом слънцето се сниши на запад, забулено в бяло. Хладен вятър раздвижи облаците. В небесната вис се виждаха повече сини петна. Врани по угарите, сойки и някаква малка, непозната на Криспин птица, която прелетя бързо вдясно от тях, с яркочервена като кръв опашка. Сняг по далечните планински върхове, изникващи един по един. Морето зад тях. Можеше да е отплавал, ако куриерът…

Стигнаха до мястото, за което бе споменал Варгос. Беше зад железни порти, доста встрани от пътя, откъм южната страна. Гледаше към гората. Храмът бе много по-голям от обичайните крайпътни места за молитва. Истински, както бе изтъкнал Варгос: сив каменен октагон с купол отгоре, с изрядно окосена трева, приют за спане, пристройки, гробище. Много мирно беше всичко тук. Криспин видя крави и една коза на ливадата зад гробищата.

С повече усет за време и място, ако умът му не се беше борил с неведоми неща, може би щеше да е разбрал къде са и да се подготви. Не беше разбрал и не бе подготвен.

Вързаха мулето до ниската стена, минаха през незаключената желязна порта и тръгнаха по каменната пътека. Покрай нея растяха късни есенни цветя, поддържани с обич. Криспин зърна билкови лехи вляво, към ливадата. Отвориха тежката дървена врата на храма и пристъпиха вътре. Криспин огледа стените, очите му бавно се настройваха към приглушената светлина, а после, след като пристъпи напред, вдигна очи към купола.

 

Верските разделения в култа на Джад бяха довели до пожарища, мъчения и войни почти от самото начало. Доктрината и службата на слънчевия бог, появил се на мястото на разгулните богове и богини на Тракезия в ранните години на Родийската империя, не се бяха развили без полагащия им се дял от схизми и ереси и често пъти суровата реакция срещу тях. Богът беше в слънцето или зад слънцето, светът беше роден в светлина или беше изтръгнат от леда и мрака от святата светлина. По някое време за бога се беше мислило, че умира зиме и се преражда напролет, но кроткият духовник, разяснил това, бил осъден от Върховния патриарх в Родиас да го разкъсат, вързан за четири коня. За кратко време, другаде, бяха проповядвали, че двете луни са рожби на Джад — вяра, доста доближена до ученията на киндатите, които ги наричаха сестри на бога и смущаващо равни на него. Това нещастно заблуждение също бе довело до не една мъчителна смърт, докато бъде изкоренено.

Различните форми на вяра в Хеладик — като смъртен син, като полубезсмъртно дете, като бог — бяха само най-упоритите и издръжливи от тези конфликти, водени в святото име на Джад. Императори и патриарси, първо в Родиас, а сетне и в Сарантион, отстъпваха и ставаха твърди, и после отново променяха позициите си или проявяваха по-голяма търпимост, а Хеладик Колесничаря се движеше в и извън признание и мода също както слънцето влиза и излиза от облаците във ветровит ден.

По същия начин, в хода на тези жестоки войни, водени със слово, с желязо и с огън, изобразяването на самия Джад се бе превърнало през годините в демаркационна линия, в бойно поле на изкуство и вяра, в противоречиви форми да се представя богът, който праща животворната светлина и се сражава с мрака под света всяка нощ, докато смъртните хора спят своя тревожен сън.

И този скромен, красиво изграден стар храм в едно тихо, изолирано място на централния имперски път в Саврадия беше точно тази разделителна черта.

 

Връхлетя го съвсем ненадейно. Криспин направи няколко стъпки напред в нежната приглушена светлина на храма, забелязал разсеяно старомодните мозайки с цветните сплитове по стените, след което погледна нагоре.

Миг след това се озова легнал по гръб на студения каменен под, задъхан и взрян нагоре към своя бог.

Би трябвало да се е досетил какво го очаква тук. Още когато пое от Варена, му беше хрумнало, че този път през Саврадия в един момент ще го доведе до този храм — че беше сигурен точно къде, но знаеше, че се намира на Имперския път — и дори с нетърпение бе очаквал да види какво са създали старите майстори с примитивното си изкуство, изобразявайки лика на Джад по източен начин.

Но екзалтацията и ужасът от случилото се тази сутрин в мъглата и в леса бяха изтласкали тази мисъл толкова далече, че бе останал съвсем открит, беззащитен и оголен пред силата на сътвореното от смъртни хора на този купол. След Елшовия лес, след тура и Линон, Криспин беше останал без вътрешни стени, без убежище, и мощта на образа над него се стовари отгоре му, изтръгна цялата сила от тялото му дотолкова, че той рухна на каменния под като в пантомимна гротеска или като безпомощен пиян в задънена уличка зад пристанищна каупона.

Лежеше на гръб, взрян във фигурата на бога: брадатото лице и горната част на торса на Джад бяха предадени внушително по буквално цялата повърхност на купола. Изпито лице, изтощено от битка и мрачно, натежало — забеляза тежкото наметало, изгърбените под него рамене — от собственото си бреме и от злините на своите чеда. Фигура толкова абсолютна, колкото беше турът: друга тъмна огромна глава на фона на бледите златисти тесери на слънцето зад него. Фигура, която изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се спусне отгоре в съкрушаващата си присъда. Образът обхващаше главата и раменете, двете вдигнати ръце. Нищо повече, нямаше място на купола за повече. Разгърната по меко осветеното пространство, взряна надолу с очи, големи колкото някои фигури, правени от Криспин преди време, тази беше толкова извън мярка и мащаб, че изобщо не трябваше да се е получило, и все пак Криспин никога в живота си не беше виждал нещо сътворено от човешка ръка, което да може дори да се доближи до това.

Знаел беше, че тази творба ще е някъде тук, най-западното изображение на бога, представен с пълната черна източна брада и с черни измъчени очи: Джад като съдник, като изтощен, изтерзан воин в смъртоносен двубой, а не бляскавата синеока златна слънчева фигура от запада на Криспин. Но да го знаеш и да го видиш бяха толкова различни неща, колкото… колкото различни бяха светът и другият, полусветът на тайнствените сили.

„Старите майстори. С техния примитивен стил“.

Така си беше мислил у дома. Болка прониза сърцето му заради дълбоката му глупост, ограниченото му разбиране и опит, разкрили се едва сега, тук. Почувства се гол и беззащитен пред това, докато съзнаваше, че по свой начин тази творба на тленни хора в купола на един малък храм е толкова проява на светостта, колкото турът с неговите оцапани с кръв рога в леса, и също толкова изумителна. Свирепата, дива мощ на Лудан, приемащ жертвоприношение на своята поляна, съпоставена с необятността на изкуство и промисъл на този купол, изразили в стъкло и камък божественост, вдъхваща също толкова смирение. Как се бе придвижил човек от единия полюс към другия? Как човечеството беше живяло между тези две крайности?

Защото най-дълбоката мистерия, пулсиращото сърце на загадката бе в това, че докато той лежеше на гръб, парализиран от откровение, видя, че очите са същите. Световната скръб, която беше видял у зубира, бе тук, в слънчевия бог над него, кристално сътворена от безименни художници, чиято чистота на визия и вяра го обезоръжаваха. За миг Криспин дори не беше сигурен дали изобщо ще може да се изправи, да възвърне волята си, да се овладее.

Помъчи се да разчлени елементите на творбата, да придобие някаква власт над нея и над себе си. Тъмнокафяво и обсидиан в очите, за да станат по-тъмни и по-властни от обкръжаващата ги кафява коса, дълга до раменете. Дългото лице, издължено още повече от тази права коса и брада; извитите натежали вежди, дълбоко набразденото чело, още бръчки, прорязали страните — кожата между брадата и косата бе толкова бледа, че се виждаше почти като сива. После надолу по богатото, пищно синьо на божията роба под плаща, изпъстрен, видя Криспин, със зашеметяваща мириада контрастиращи цветове за тъкан и намекнатата игра и мощ на светлина у бог, чието могъщество е светлина.

А след това ръцете. Дланите разбиваха сърцето му. Криви издължени пръсти с намекнатата в това аскетична духовност, но и нещо повече: това не бяха пръсти на клирик, не бяха ръце на монах в спокойно самовглъбение, и двете бяха нашарени с белези. Един пръст на лявата ръка очевидно беше счупен; беше крив, с подута става: червени и кафяви тесери, изпъкващи над бяло и сиво. Тези ръце бяха държали оръжия, бяха сечени, бяха замръзвали, познаваха жестока рат срещу леда и черната пустош във вечната защита на смъртните чеда, чието разбиране беше… това на деца, нищо повече.

А скръбта и присъдата в тъмните очи бяха свързани с това, което бе сполетяло ръцете. Цветовете, забеляза Криспин — майсторът у него се възхити — неизбежно събираха ведно ръце и очи. Издутите, неестествено изпъкнали вени на китките на двете бледи ръце бяха в същото кафяво и обсидиан като очите. Интуитивно разбра, че точно това съчетаване на тесери не съществува никъде другаде по купола. Очи на скръб и присъда, ръце на страдание в битка. Бог, който стои между своите недостойни чеда и мрака, предлага слънчева светлина всяко утро в краткото им време за живот, а след това — собствената си чиста Светлина за достойните.

Криспин мислеше за Иландра, за момичетата си, за чумата, вилнееща като побеснял звяр по света, и лежеше на студения камък под този образ на Джад, и разбираше какво му казва той, какво казва на всички долу: че божията победа никога не е сигурна, никога не бива да се приема като нещо дадено. Тъкмо това, осъзна той, неизвестните майстори на мозайка отпреди много време съобщаваха върху този купол на събратята си с този огромен уморен бог на фона на мекото злато на неговото слънце.

— Добре ли сте? Господарю? Добре ли сте?

Осъзна, че Варгос се обръща към него настойчиво и със загриженост, която изглеждаше почти смешна след всичко, което бяха преживели този ден. Не беше особено неудобно върху камъните, макар и студено. Той махна вяло с ръка. Все още му беше донякъде трудно да вдишва. По-добре беше, когато не гледаше нагоре. Кася, видя, щом извърна глава, стоеше леко встрани, взряна в купола.

Докато я гледаше, осъзна още нещо: Варгос знаеше това място.

Минавал беше по този път, напред и назад, години наред. Момичето, също като него, не можеше изобщо да е виждало това въплъщение на Джад, най-вероятно не беше и чувало за него. Дошла беше от севера едва преди година, насила вкарана в робство и във вярата към слънчевия бог, беше познавала Джад само като млад светлокос синеок бог, пряк наследник — макар че тя едва ли знаеше това — на соларното божество в пантеона на тракезийците отпреди столетия.

— Какво виждаш? — попита я той. Гласът му изхриптя дрезгаво в гърлото му. Варгос се обърна и проследи погледа му към момичето. Кася го погледна смутено, после извърна очи. Беше пребледняла.

— Аз… той… — Момичето се поколеба. Чуха се стъпки. Криспин с усилие седна и видя влезлия в храма клирик от ордена на Безсънните. Сега разбра защо е толкова тихо тук. Безсънните бяха святите мъже, които стояха будни цяла нощ и се молеха, докато богът се сражаваше с демони под света. Човечеството има задължения, говореше фигурата отгоре, тази война е безкрайна. Тези мъже вярваха в това и го въплъщаваха в ритуалите си. Образът горе и орденът на духовниците, молещи се в дългите нощи, съвпадаха. Хората, сътворили мозайката преди толкова време, трябваше да са го знаели.

— Кажи ни — тихо подкани той Кася, докато облеченият в бяло духовник, нисичък, с обло лице и брада, се приближаваше към тях.

— Той… не мисли, че печели — отрони тя. — Битката. При тези думи клирикът спря. Изгледа мрачно тримата, привидно неизненадан, че е заварил мъж да седи на пода.

— Не е сигурен дали я печели — каза духовникът на Кася на сарантийски, понеже и тя говореше на сарантийски. — Има врагове, а човек върши зло, като им помага. Никога не е сигурна тази битка. Заради това трябва да сме част от нея.

— Знаем ли кой е постигнал това? — кротко попита Криспин.

Клирингът го погледна изненадано.

— Имената им ли? На майсторите? — Поклати глава. — Не. Сигурно са били много. Били са художници… и свят дух ги е осенил.

— Да, разбира се — отвърна Криспин и стана. Поколеба се. — Днес е Денят на мъртвите тук — промърмори, без да е много сигурен защо го казва. Варгос го подкрепи за лакътя, после се отдръпна.

— Дотолкова разбирам — каза кротко духовникът. Имаше гладко благо лице. — Обкръжени сме от езически ереси. Те носят зло на бога.

— Само това ли са те за вас? — попита Криспин. В ума му имаше един глас — млада жена, изваяна птица, душа; „Твоя съм, господи, както винаги съм била, откакто бях доведена тук“.

— Какво друго трябва да са за мен? — отвърна учудено мъжът с бялата роба.

Въпросът всъщност беше честен. Криспин улови тревожния поглед на Варгос и остави темата да отлежи. — Съжалявам за… това как ме заварихте. Бях повлиян от образа.

Духовникът се усмихна.

— Не сте първият. Бих ли могъл да предположа, че сте от запад? От Батиара?

Криспин кимна. Не беше трудно да се стигне до това заключение. Акцентът му дори го издаваше.

— Където богът е жълтокос и красив, очите му са сини и ведри като летни небеса? — Мъжът в бялата роба се усмихваше добродушно.

— Наясно съм как се представя Джад на запад, да. — Криспин никога не беше обичал да го поучават.

— И като последно, всъщност рисковано предположение, бих ли могъл да заключа, че сте някакъв вид художник?

Кася изглеждаше смаяна, Варгос — притеснен. Криспин изгледа хладно духовника.

— Умно заключение. И как разбрахте?

Мъжът беше сплел пръсти пред корема си.

— Както казах, не сте първият западняк, който реагира по този начин. И често тъкмо онези, които правят свои опити в подобни неща, са… най-повлияни.

Криспин примига. Можеше да е изпитал смирение пред това, което беше на купола, но „опити в подобни неща“ бе неприемливо.

— Впечатлен съм от мъдростта ви. Това наистина е великолепно произведение. След като се отзова на някои покани от императора в Сарантион, може да пожелая да се върна и да ръководя необходимите ремонти на нестабилната основа по купола.

Примигването на извърналия се към него клирик го удовлетвори.

— Това творение е създадено от святи мъже със свята визия — заяви той възмутено.

— Не се съмнявам. Единият срам е в това, че не знаем имената им, за да ги почетем, а другият — че им е липсвала техника, равна на визията им. Знаете, че плочките са започнали да се къртят откъм дясната страна на купола, щом застанем срещу олтара. Парчета от божия плащ и лявата ръка, изглежда, са решили безогледно да се отделят от останалата част на величавата му фигура.

Клирикът погледна нагоре почти с неохота.

— Разбира се, вие може би имате притча или литургично обяснение за това — добави Криспин. По най-странен начин словесният двубой с този човек възвръщаше равновесието му. Едва ли най-подходящото нещо, но точно в този момент му беше нужно.

— Предлагате да се промени фигурата на бога? — Духовникът изглеждаше искрено поразен.

Криспин въздъхна.

— Тя вече се е променила, добри отче. Когато вашите изключително благочестиви майстори са направили тази творба преди столетия, Джад е имал роба и лява ръка. — Посочи. — Не останки от ронеща се основа.

Клирикът поклати глава. Лицето му се бе изчервило.

— Що за човек би погледнал такова великолепие и би дръзнал след това да поиска да посегне на него?

Криспин вече беше съвсем спокоен.

— Наследник в занаята на онези, които са го направили, преди всичко. Лишен, навярно, от тяхната благочестивост, но с по-добро разбиране за техниката на мозайката. Бих добавил също така, че куполът, изглежда, скоро ще изгуби част от златното си слънце, ето там вляво. Трябва да съм високо на скеле, за да съм сигурен, но като че ли няколко тесери там също са се откъртили. Ако продължава така, боя се, че и косата на бога скоро ще започне да пада. Готови ли сте Джад да се срути върху вас, не като гръмове и мълнии, а в порой от стъкло и камък?

— Това е най-богохулна ерес! — сопна се духовникът и направи знака на диска.

Криспин въздъхна.

— Съжалявам, че го приемате така. Не искам да ви провокирам. Или поне не само това. Хоросановата основа на купола е направена по старомоден начин. Един пласт, и най-вероятно със смес от материали, за които вече знаем, че са по-малко издръжливи от други. Това над нас — както всички знаем — не е святият Джад, а негово изображение от смъртни хора. По мое разбиране, ние почитаме бога, не изображението. — Замълча. По някои места това бе тема на яростни спорове. Духовникът отвори уста да отговори, но я затвори отново.

Криспин продължи:

— Смъртните имат своите ограничения и това също, както всички знаем. Понякога се откриват нови неща. Не е упрек към онези, които са постигнали това, да се отбележи този факт. По-низши хора могат да съхранят работата на по-велики. С опитни помощници навярно бих могъл да се погрижа възстановеният образ над нас да остане за още няколкостотин години. Би отнело около един сезон работа. Навярно по-малко, но може и повече. Но мога да ви кажа, че без такава намеса очите, ръцете и косата скоро ще започнат да засипват камъните около нас. Ще съжаля, ако го видя. Това е изключителна творба.

— Няма равна в целия свят!

— Вярвам го.

Клирикът се поколеба. Кася и Варгос, забеляза Криспин, го гледаха смаяни. Хрумна му, с изцеряваща душата самоирония, че никой от двамата до този момент не беше имал причина да вярва, че е добър за каквото и да било. От друга страна, един майстор на мозайки нямаше кой знае каква възможност да покаже дарбите или уменията си, докато върви пеш сред пустошта на Саврадия.

В този момент, като намеса, която Криспин можеше да нарече божествена, по пода отекна звън. Криспин прикри усмивката си и направи няколко крачки. Коленичи и взе кафеникавата тесера. Завъртя я в ръката си. Задната част беше суха, ронлива. Стри се на ситна прах, щом я потърка с пръст. Стана, върна се при тримата и подаде късчето мозайка на духовника.

— Свято послание? — каза сухо. — Или само каменно късче от… — вдигна глава — най-вероятно отново от робата, отдясно?

Клирикът отвори уста и я затвори отново, също като преди. Несъмнено съжаляваше, помисли Криспин, че е неговият ден да е буден през деня и да се занимава с гости на храма. Криспин отново погледна нагоре към строгото величие над тях и съжали за язвителния си тон. „Опити в подобни неща“ го беше подразнило, но не беше лично, а той трябваше да е над подобна дребнавост. Особено днес и тук.

Хората, помисли си той — и навярно точно той, Гай Крисп от Варена — толкова рядко успяваха да се измъкнат от грижите и дребнавите обиди, съставящи ежедневия им живот. Днес поне със сигурност трябваше да ги е надмогнал. Или навярно — неочаквана, съвсем различна посока на мисълта — навярно беше, поне дотолкова, че да намери пътя си обратно по този начин.

Погледна клирика, после отново нагоре към бога. Божият образ. Можеше да се направи, с опитни хора. Но по-скоро за около половия година навярно, това щеше да е по-реалистично. Изведнъж реши, че ще трябва да останат тук за нощта. Щеше да поговори с главата на този свят орден, да се извини за иронията и вятърничавостта си. Ако успееше да ги накара да разберат какво става с купола, може би когато пристигнеше в Града с писмо от тях, канцеларът или някой друг — главният имперски майстор на мозайките? — щеше да го включи в опита да се съхрани това великолепие. Беше се държал дръзко и непочтително. Навярно щеше да може да изкупи грешката си с акта на възстановяване, в памет на този ден, а може би — и на своите мъртви.

Толкова много неща могат да се намесят в разгръщането на събитията, в един човешки живот. Точно както нямаше никога повече да види своя факел на Хеладик в храма край Варена на мигащата светлина на свещите, така и това щеше да се окаже задача, която Криспин никога нямаше да осъществи, макар намеренията му в този момент да бяха дълбоко искрени и почти благочестиви. Нито пък, както се оказа, останаха тази нощ да преспят в приюта на древния храм.

Клирикът пъхна кафявата тесера в робата си. Но преди някой да е успял да проговори, чуха далечен, а после — все по-усилващ се тътен на конски копита откъм пътя.

Клирикът стъписано погледна към вратите. Криспин и Варгос бързо се спогледаха. Чули бяха, макар и през вратите, и много назад откъм пътя, изреваната силно команда за спиране. Тропотът на копитата секна. Последва дрънчене, ботуши по пътеката, мъжки гласове.

Крилата на вратата се разтвориха рязко и пропуснаха лъч слънчева светлина и с него — половин дузина войници от имперската конница. Закрачиха напред, с тежки стъпки по камъка. Никой не погледна нагоре към купола. Водачът им — плещест, чернокос, много висок, носеше шлема си под мишница — спря пред четиримата. Кимна на клирика и се вторачи в Криспин.

— Карулус, трибун на Четвърти Саврадийски. Моите почитания. Видях мулето. Търсим един на пътя. Вие случайно да сте Марциниан от Варена?

Криспин, неспособен да измисли каквато и да било уместна причина да направи друго, кимна утвърдително. Всъщност беше останал без думи.

Официалното изражение на Карулус, трибун на Четвърти, на мига отстъпи пред смесица от презрение и триумф — забележителна смесица при това, истинско предизвикателство да я изобрази човек в тесери. Изпъна дебел, обвиняващ пръст към Криспин.

— Къде беше, мамка му, вмирисан говнян родийски охлюв такъв? Тика си го на всяка пъпчива блудница по пътя ли? И какво търсиш на този път, вместо да плуваш по море? Чака те вече от три седмици в шибания Град трижди въздигнатото му величество, лично. Негово императорско великолепие шибаният император Валерий Втори те чака. Говно такова!

 

— Ти си един умствено увреден родийски идиот, знаеш ли.

С думите у Криспин се върна един съвсем неочакван спомен, оформи се бавно, изтръгнат от някое забравено кътче от детството. Всъщност удивително беше какво може понякога да изрови от себе си умът. При това в най-нелепи моменти. Беше изпаднал в безсъзнание, когато бе деветгодишен, играеше на „Обсада“ с приятели около и на покрива на един навес за дърва. Не успя да отблъсне свиреп варварски щурм от две по-големи момчета и се катурна от покрива на навеса, и падна на главата си между дървата.

От онази сутрин до деня, в който гвардейците на кралица Гизел го биха, това не се повтори.

Сега се повтори, и потрети всъщност, само за един есенен сезон, осъзна Криспин през лепкавата тиня на ужасното главоболие. Мислите му бяха пълна каша. За миг беше приписал току-що чутите обидни думи на Линон. Но Линон беше сардонична, не и груба, тя го наричаше имбецил, а не идиот, говореше родийски, не сарантийски, и я нямаше. Вече я нямаше.

Отвори безразсъдно очи. Светът се измести и надвисна заплашително. Отново бързо ги затвори, догади му се.

— Истински глупак — продължи безмилостно тежкият глас, — Тебе изобщо не трябва да те пускат да излизаш от къщи. Какво, в името на светия небесен гръм очакваш да се случи, когато чужденец — родиец при това! — нарече сарантийски конен трибун жалка пръдня и ебач на кози пред собствените му хора?

Не беше Линон. Беше войникът.

Карулус. Трибун на Четвърти Саврадийски. Това беше името на свинята.

Свинята продължи, вече с тон на силно преувеличено търпение.

— Имаш ли и най-малката представа за положението, в което ме постави? Имперската армия е изцяло зависима от уважението към авторитета… и редовното заплащане, разбира се… а ти ме остави почти без никакъв избор изобщо. Не можех да извадя меч в храм. Не можех да те ударя с юмрук… да ти окажа такава висока чест. Да те халосам с шлема беше почти единственият възможен ход. Даже не те ударих силно. Бъди благодарен, че ме знаят като добър човек, зурлест родийски наглецо. И че имаш брада. Отокът няма да се вижда много. Ще си толкова грозен, колкото си бил винаги, не повече.

Карулус се изкиска. Буквално се изкиска.

Бяха го халосали с шлем. Споменът май се връщаше. В скулата и челюстта. Замахваща бърза, тежка ръка — и повече нищо. Опита да раздвижи челюстта си, напред, назад, след това настрани. Болката беше разкъсваща и го накара да изохка; май можеше да я движи. От време на време пак отваряше очи, но всеки път, щом го направеше, светът настояваше да се завърта и накланя по начин, от който му се гадеше.

— Нищо счупено няма — увери го безгрижно Карулус. — Казах ти, добродушен човек съм. Но дисциплината си е дисциплина, това е. Толкова. Богът ме е направил каквото съм. Наистина не бива да си въобразяваш, че можеш да вървиш по пътищата на Сарантийската империя и да ръсиш обиди — колкото и да са остроумни — в лицето на военни офицери в присъствието на бойците им, мой западен приятелю. Имам приятели трибуни и хилиарси, които направо щяха да те извлекат навън и да те погнат през гробището да си спестят мъкненето на трупа ти другаде. Аз, от друга страна, не споделям изцяло всеобщата омраза и презрение към лицемерните, страхливи, вмирисани на лайна родийски катамити, каквото изпитват повечето войници на империята. Аз дори ви намирам за забавни понякога, а и както вече казах, съм добродушен човек. Питай войниците ми.

Карулус, трибун на Саврадийски Четвърти, изглежда, харесваше да слуша собствения си глас. Криспин се зачуди как и колко скоро ще може да убие този добродушен човек.

— Къде… съм? — Болеше го да говори.

— В носилка. Пътуваш на изток.

Тази информация му донесе немалко облекчение: светът, изглежда, наистина се движеше и възприятието за нижещия се пейзаж и подскачащия нагоре-надолу военен събеседник до него не беше просто продукт на преподреждащия му се мозък.

Имаше да се каже нещо много спешно. Напрегна се и си спомни какво е. Отвори насила очи и най-сетне осъзна, че Карулус язди до него — на тъмносив кон.

— Моят човек? — попита Криспин, движеше челюстта си възможно по-малко. — Варгос.

Карулус поклати глава, устата му бе като тънка резка на гладко обръснатото лице.

— Роби, които удрят войник — какъвто и да е войник, да не говорим за офицер — ги разкъсват на публична екзекуция. С коне. Това всички го знаят. Той едва не ме събори.

— Той не е роб, жалко говно такова!

Карулус отвърна съвсем кротко:

— Внимавай. Хората ми може да те чуят и ще трябва да реагирам. Знам, че не е роб. Видяхме документите му. Няма да го разкъсат на четири, а само ще бъде набит с камшик и кастриран.

— Той е свободен човек, имперски гражданин и нает от мен слуга. Докоснеш ли го, смъртта ти е гарантирана. Сериозно говоря. А момичето? Какво стана с нея?

— Тя обаче е робиня, от един от хановете. И достатъчно млада. Можем да я използваме в лагера. Заплю ме в лицето, знаеш ли.

Криспин се помъчи да запази спокойствие: от гнева отново щеше да му призлее и щеше да е безполезен.

— Тя е продадена от хана. Моя е. Ще разбереш това, като прегледаш документите, пъпчив изтърсак такъв. Само да я докосне някой или да й навреди, или ако мъжът пострада по какъвто и да е начин, първата ми молба към императора ще е да ти отрежат яйцата и да ги бронзират за игрални зарове. Това да ти е ясно.

Карулус каза развеселено:

— Ама ти наистина си идиот, а? Макар че пъпчив изтърсак е добро, трябва да призная. Как обаче ще кажеш каквото и да е на императора, ако му се докладва, че ти и спътниците ти сте намерени от нашия отряд ограбени, изнасилени по всевъзможни начини и варварски убити от разбойници днес на пътя? Повтарям, с мъжа и момичето ще се разправим по обичайния начин.

Криспин — все още се мъчеше да запази самообладание — отвърна:

— Има един идиот тука, но той е на коня, не в носилката. Императорът ще получи точен и изчерпателен доклад за нашата среща от Безсънните, наред с искрената им молба да се върна, за да ръководя възстановяването на изображението на Джад на купола, както го обсъждахме, когато вие нахълтахте. Не сме нито ограбени, нито убити. Били сме намерени в едно свято място от мърляви конници под командването на един трибун с говняно лице и един човек, поканен лично от Валерий Втори Сарантийски, е бил ударен с оръжие по лицето. Какво предпочиташ, облекчено от признанието ми, че съм те предизвикал, наказание или кастрация и смърт, трибуне?

Последва задоволителна пауза. Криспин вдигна ръка и внимателно опипа челюстта си.

После вдигна очи към конника и примижа срещу светлината. Странни петънца и цветове затанцуваха в полезрението му.

— Разбира се — добави той, — би могъл да се върнеш на запад, да избиеш клириците — вече всички ще знаят за случката — и да заявиш, че всички сме били ограбени, насилени и убити от въпросните зли разбойници на пътя. Да, можеш да направиш и това, изсъхнала курешко такава.

— Престани да ме обиждаш — отвърна Карулус малко отпаднало. — Бях забравил за шибания клирик — призна накрая.

— Забравил си и кой е подписал разрешителното ми — каза Криспин. — И кой ме кани да отида в Града. Прочел си документите. Хайде, трибуне: дай ми поне половин повод да проявя милост. Би могъл да помислиш и дали да не ми се помолиш.

Вместо това Карулус, трибун на Четвърти Саврадийски, започна да ругае. Впечатляващо, между другото, и доста продължително. Накрая скочи от коня, махна на някого, когото Криспин не можа да види, и му връчи юздите. Закрачи до носилката на Криспин.

— Очите ти да изгният дано, родиецо. Не можем да позволим цивилни — особено чужденци — да обиждат армейски офицери! Не можеш ли да то разбереш това? Империята от шест месеца не може да плати. Шест месеца, а идва зима! Всичко отива за строителство! — Изрече думата, все едно е нещо мръсно. — Имаш ли някаква представа какво е войнишки дух?

— Мъжът. И момичето — каза Криспин. — Къде са? Пострадаха ли?

— Тук са, тук са. Тя не е пипната, нямаме време за забавления. Ти си закъснял, казах ти го. Затова тръгнахме да те търсим. Най-унизителната проклета от Джад заповед, която съм получавал.

— О, я си сери в гащите! Куриерът беше закъснял. Събрах си нещата и тръгнах пет дни, след като той дойде! Минал беше сезонът за плаване. Мислиш ли, че исках да тръгна по този път? Него намери и му задай няколко въпроса. Титатик или нещо такова. Идиот с червен нос. Убий го с шлема си. Къде е Варгос?

Карулус погледна през рамо.

— На кон е.

— Какво? Язди?

Трибунът въздъхна.

— Вързан на гърба му. Той… пообработиха го малко. Той ме удари, след като ти падна. Не може така!

Криспин понечи да седне, но за жалост опитът му се провали. Затвори очи и ги отвори отново, когато му се стори разумно да го направи.

— Слушай ме внимателно. Ако този човек е пострадал сериозно, наистина ще поискам да те разжалват и да те лишат от пенсия, ако не от живота ти. Това е клетва. Сложи го на носилка и нареди да се грижат за него. Къде е най-близкият лекар, който не убива хора?

— В лагера. Обаче той ме удари — повтори умолително Карулус. След малко все пак се обърна и отново махна с ръка. Един воиник дойде при тях и Карулус изреди цял куп указания, но твърде тихо, за да ги чуе Криспин. Конникът измърмори нещо и се отдалечи.

— Готово — каза Карулус на Криспин. — Нямал нищо счупено. Няма да може да ходи и да пикае лесно известно време, но ще му мине. Е, приятели ли сме?

— Шибай се в задника с меча си. Колко има до лагера?

— Утре вечер сме там. Той е добре, казвам ти. Не лъжа.

— Обаче си насра цялата униформа, като разбра, че си направил най-голямата грешка в живота си.

— Кълна се в кръвта на Джад! Ти ругаеш повече и от мене! Виж сега, тук грешката е от двете страни. Все пак се държах благоразумно.

— Само защото един свят човек видя какво се случи, надута пръдня такава, пантомимен буфон.

Карулус изведнъж се разсмя.

— Съвсем вярно. Брой го за най-голямата благословия в живота си. Давай пари на Безсънните до деня, в който умреш. Надута пръдня също е добро, между другото. Харесва ми. Ще го използвам. Искаш ли пиячка?

Ситуацията беше безобразна и той бе едва умерено успокоен за състоянието на Варгос, но започваше да му се струва, че Карулус от Четвърти Саврадийски не е чак пълен простак, а и искаше пиячка.

Така че кимна. Едва-едва.

Донесоха му манерка, а по-късно, когато спряха за кратка почивка, един от адютантите на трибуна грижливо почисти разкървавената му буза и челюст. Тогава видя и Варгос. Наистина го бяха обработили, и то яко, но явно бяха решили да му спестят по-сериозното наказание за момента, в който всички в лагера щяха да могат да погледат забавлението. Варгос вече се беше свестил. Лицето му беше подпухнало от ударите и имаше грозна рана на челото, но вече беше в носилка. Кася я доведоха, явно недокосната, макар и отново с онзи плах поглед като на сърна, хваната от нощни ловци в светлината на факлите и замръзнала от страх. Криспин си спомни първия път, когато я видя. Вчера, някъде по същото време, в преддверието на хана на Моракс. „Вчера?“ Това беше изумително. Щеше да му причини ново главоболие, ако се замислеше повече. Беше идиот. Имбецил.

Линон си бе отишла при своя бог, в безмълвието на Елшовия лес.

— Имаме си ескорт до военния лагер — каза Криспин на двамата, все още се стараеше да движи челюстта си възможно по-малко. — Постигнах разбирателство с трибуна. Повече няма да ни закачат. В замяна ще му позволя да продължи да функционира като мъж и войник. Съжалявам, ако сте пострадали или наплашени. Изглежда, че ще ме придружат по целия път оттук до Сарантион. Поканата се оказа по-спешна, отколкото личеше от документите и доставката им. Варгос, обещаха утре вечер в лагера им за тебе да се погрижи лекар, и тогава ще те освободя от служба. Трибунът се кълне, че няма да пострадаш повече и вярвам, че е искрен. Голяма свиня е, но е искрен.

Варгос поклати глава и изломоти нещо, което Криспин не успя да разбере. Устните му бяха лошо подути, думите едва се чуваха.

— Той иска да дойде с вас — каза тихо Кася. Слънцето вече беше слязло ниско — зад нея, почти на пътя. Захладняваше, вечерта идваше. — Казва, че не може повече да служи на този път след тази сутрин. Ще го убият.

След като помисли малко, Криспин осъзна, че май е вярно. Спомни си удара, нанесен от Варгос в тъмното на двора тази сутрин преди изгрев слънце. Варгос също се беше намесил в това жертвоприношение. Явно не само неговият живот се беше оказал на ръба на промяната. В последния бронзов отблясък на слънцето, очертал белите облаци, той се вгледа съсредоточено в мъжа на другата носилка.

— Така ли е? Искаш да останеш на служба при мен чак до Града?

Варгос кимна.

— Сарантион е друг свят, знаеш това.

— Знам — отвърна Варгос и този път се чу ясно. — Твой съм.

Онова, което изпита Криспин в този момент, бе съвсем неочаквано. Като лъч светлина, пронизал всичко в този ден. Отне му известно време, докато го назове щастие. Протегна ръка от носилката си и Варгос я докосна със своята.

— Сега си почини — каза Криспин, мъчеше се да задържи очите си отворени. Главата го болеше ужасно. — Всичко ще се оправи — Не беше съвсем сигурен дали го вярва, но след малко Варгос наистина затвори очи и заспа. Криспин пак опипа отеклата си брадичка и се помъчи да надвие прозявката: болеше, щом отвореше толкова много уста. Погледна момичето. — Довечера ще поговорим. Трябва да обсъдим и твоя живот.

Отново видя бързо лумналия страх в очите й. Всъщност не беше изненадващо, като се имаше предвид животът й и онова, което я беше сполетяло тази година и тази сутрин. Видя идващия при тях Карулус: дълги крачки, сянката му се точеше зад него по пътя. Не беше лош човек всъщност. Имаше чувство за хумор. Криспин наистина го беше предизвикал. Пред войниците му. Вярно си беше. И не беше най-благоразумното нещо. Можеше да му го признае по-късно. Или пък не. Май беше по-добре да не го признава.

Преди трибунът да стигне до носилката му, беше заспал.

— Не го пипай! — каза Кася, щом офицерът спря, и бързо пристъпи между носилката и него.

— И да искам, не мога, момиче — каза трибунът на Четвърти Саврадийски и поклати развеселено глава, без да откъсва очи от нея. — Сложил е и двете ми топки на наковалнята и държи чука.

— Добре! Гледай да не забравяш това. — Точно в този момент лицето й беше свирепо, северно, съвсем не като на уплашена сърна.

Той се изсмя гръмко.

— Джад да изгори мига, в който ви видях вас тримата в оня храм. Сега и робинчета иниции ли ще ми казват какво да правя? И какво изобщо търсехте на пътя в шибания Ден на мъртвите, между другото? Не знаете ли, че този ден е опасен в Саврадия?

Видя я как пребледня — но не му отговори. Имаше някаква история тук, подсказваха инстинктите му. И също тъй му подсказаха, че едва ли ще я чуе. Можеше да заповяда да я набият за неуважение, но знаеше, че няма да го направи. Наистина беше добросърдечен човек, каза си Карулус. Родиецът просто не знаеше какъв късмет е извадил.

Карулус имаше чувството — умерено, разбира се, — че собственият му живот вероятно е изложен на риск след тази среща в храма. Видял беше, с малко закъснение, разрешителното на родиеца и кой го е подписал и бе прочел изразите в имперската покана към някой си Марциниан от Варена.

Художник. Най-обикновен художник, но поканен лично в Града, за да вложи голямото си майсторство и познания в новия императорски храм на Святата Мъдрост на Джад. Поредният строеж. Поредният шибан строеж.

Мъдростта, свята или съвсем практична, съветваше Карулус да е предпазлив. Червенобрадият се правеше на много самоуверен, обаче имаше и документи зад гърба. Притежаваше и момичето: тези документи също бяха в пътната му торба. Едва от предната вечер, впрочем. Част от историята, която нямаше да научи, предположи Карулус. Момичето продължаваше да го гледа гневно със северняшките си сини очи. Имаше волево, умно лице. Жълта коса.

Ако онзи клирик не беше видял какво става, Карулус наистина можеше да заповяда да убият тримата и да ги хвърлят в крайпътната канавка. Е, вероятно нямаше да го направи. Прекалено мекушав беше — дори не беше счупил челюстта на родиеца с шлема си. Срамно, наистина. Уважението към армията бе изчезнало в това поколение. Грешка на императора? Възможно, макар че човек можеха да го разжалват с барабани пред строя и с отрязан нос, ако го кажеше публично. В днешно време парите отиваха за паметници, за родийски майстори, за позорните плащания на шибаните дебелогъзи басаниди на изток, вместо за честни войници, които пазеха сигурността на Града и империята. Говореше се, че дори Леонт, любимецът на армията, златокосият върховен стратег, вече прекарва цялото си време в Града, в Имперския прецинкт, в дворцови ухажвания на императора и императрицата, в танци на утринни балове и игри на поло на конски гръб, вместо да смаже басанидите или северните врагове на цивреща паплач, каквито си бяха. Вече си имаше и богата жена. Поредната награда. А жените съсипваха живота на войника, мислеше Карулус. Винаги го беше мислил. Блудниците, стига да са чисти, бяха по-приемливи.

Твърде дълго бяха почивали. Той махна с ръка на помощник-командира си. Мракът се спускаше, а следващият хан все още беше доста далече. Можеха да се движат не по-бързо от двамата на носилките. Тръгнаха. Момичето му хвърли един последен свиреп поглед и тръгна между двамата спящи мъже, боса, мъничка и крехка в кафявото, твърде голямо за нея наметало в последните лъчи светлина. Беше доста хубава. Кльощава за вкуса му, но с живец, а човек не може да има всичко, нали. Художникът щеше да е безполезен за нея тази нощ. Вярно, човек трябваше да проявява малко дискретност с личните роби на други хора, но Карулус разсеяно си помисли какво ли може да постигне в случая най-хубавата му усмивка. Опита се да улови погледа й, но не успя…

 

Болеше го доста, но пък баща му и братята му го бяха пребивали и по-лошо навремето, а Варгос по природа нямаше склонност да изпитва самосъжаление или да се предава на болката. Днес беше ударил един армейски трибун в гърдите, за малко не го събори; можеха да го убият заради това, и с право. Знаеше, че се канеха да го направят, щом стигнат в лагера. После Марциниан се беше намесил — някак си. Марциниан правеше… неочаквани неща. В мрака на претъпканата обща спалня в приземния етаж на хана Варгос поклати глава. Толкова много неща се бяха случили от предната нощ при Моракс.

Мислеше, че тази сутрин беше видял стария бог.

Лудан, в облика си на зубира, в Елшовия лес. На свещена поляна в Елшовия лес. Стоял беше там, на колене насред онази поляна… и беше излязъл жив оттам, в загърнатото от мъгла поле, пак защото Марциниан от Варена беше носил на шията си някаква вълшебна птица.

Зубирът. Пред спомена за това какво бяха някакви си подутини или една подпухнала уста, или червената струя, когато се изпика тази вечер? Видял беше каквото беше видял, и бе оцелял. Дали беше благословен? Можеше ли човек като него да е благословен? Или беше предупреден — внезапна мисъл — да изостави другия бог, онзи зад слънцето, Джад, и каращия колесницата негов син?

Или Марциниан беше прав и за това: че едната сила не означава непременно отрицание на другата? Никой познат му духовник нямаше да приеме това, но Варгос вече бе решил, че си струва да слуша родиеца. И да остане с него.

Чак до Сарантион, изглежда. Тази мисъл беше плашеща. Мегарион, на морския бряг западно от Саврадия, беше най-големият град, който Варгос бе виждал, и не му харесваше. Ограничаващите стени, пълните с хора мръсни и шумни улици. Трополящите по тях коли през цялата нощ, свадливите мъжки гласове, когато кръчмите излееха навън късните си гости, никакво спокойствие или тишина, дори в тъмното, когато изгрееха двете луни. А Варгос знаеше от чужди приказки какво е Сарантион: толкова над провинциалния Мегарион, колкото златокосият Леонт, стратегът на империята, беше над иниция Варгос.

Не можеше да остане тук обаче. Най-простичката истина от всички. Взел беше решение в тъмното на един коридор в хана на Моракс късно предната нощ и го бе подпечатал с удар на кривака си в двора преди разсъмване, сред пушливи факли и мъгла. Когато не можеш да се върнеш, нито да стоиш на място, продължаваш напред, без да му мислиш, примиряваш се с това. Нещо, което баща му сигурно щеше да каже, да допие халбата си, да забърше мустак с мокрия си ръкав и да махне с тежка ръка на някоя от жените да донесе още бира. Не беше сложно решение, ако го погледнеш по определен начин, а чарът бе в това, че сега имаше човек, когото да последва, и място, където да иде.

Лежеше на съвсем приличен нар в следващия хан на изток от този на Моракс и слушаше войнишко хъркане и смях от гостната. Там все още пиеха — Марциниан и трибунът.

Лежеше тихо, не можеше да заспи и отново се замисли за Елшовия лес. За зубира, появил се насред имперския път във вихъра на отдръпващата се мъгла, а после, само след миг — незнайно как — точно до тях, в потъналото в непрогледна сивота поле. Знаеше, че до края на дните си ще мисли за тези неща. И да си спомня как изглеждаше Фарус на пътя, когато се върнаха.

Конярят беше умрял още преди да навлязат в гората, но едва когато застанаха над тялото, по-късно, видяха какво още му беше направено. Варгос бе готов да се закълне в живота на майка си и в собствената си душа, че никой човек не е пристъпвал преди тях до тялото на мъртвия. Онова, което му бе взело сърцето, не беше смъртно същество.

Чул беше как една безжизнена птица проговори с женски глас на зубира. Превел беше един мъж и една жена в Елшовия лес и след това — навън. Дори… — и тук за първи път Варгос леко се усмихна в тъмното — беше ударил сарантийски офицер, трибун, а те само го бяха понатупали малко, след което го бяха сложили на носилка — носилка — и го бяха донесли до този хан, защото Марциниан ги беше накарал. Този спомен също щеше да остане с нето. Щеше да е хубаво, ако проклетият му от Джад баща можеше да види как конниците слизат от конете, за да го понесат по имперския път като някой сенатор или богат търговец.

Затвори очи. Недостойна, суетна мисъл, точно днес. Тази нощ нямаше място за гордост в душата му. Помъчи се да оформи в ума си подобаваща молитва към Джад и към неговия син, огненосеца, да ги помоли за напътствие и прошка. Но с вътрешния си взор виждаше отново и отново онази разтворена гръд на мъртвия, когото беше познавал, и тъмния зубир с кръвта по късите му извити рогове. На кого да се моли човек?

Отиваше в Града. Сарантион. Там, където беше Имперският дворец и императорът, Тройните стени и Хиподрумът. Сто свещени храма, беше чувал, и половин милион хора. Виж, на последното изобщо не вярваше. Не беше вече онзи северен дивак, да го залъгват с тъпи преувеличени приказки. Хората говореха лъжи в суетната си гордост.

Когато беше момче, изобщо не си представяше, че някой ден ще живее извън селото. После, след като това се бе променило в една мека проклета пролетна нощ, очакваше да изкара живота си в ходене напред-назад по имперския път в Саврадия, докато най-сетне не остарее толкова, че да остане на работа в конюшнята или ковачницата в някой хан.

Животът прави неочаквани неща с хората, помисли си в тъмното иницият Варгос. Вземеш решение, или пък някой друг го вземе — и хоп. Чу познато шумолене, а после — пъшкане и въздишка; някой си беше довел жена в другия край на помещението. Завъртя се предпазливо на хълбок. Бяха го ритали в слабините и в кръста. Затова му беше червена пикнята, затова го болеше, като се обръщаше.

По Имперския път казваха: „Той пътува към Сарантион“. Казваха го, когато някой човек поемаше явен и краен риск, залагаше всичко, променяше по един или друг начин всичко, като отчаян играч на зарове, заложил всичко на масата. Точно това правеше и той сега.

Неочаквано наистина. Не му беше в нрава. Но беше възбуждащо, длъжен бе да го признае. Опита се да си спомни последния път, когато беше изпитал възбуда. Може би с някое момиче, но едва ли, то беше друго. Много приятно обаче. Варгос съжали, че не се чувства малко по-добре. Достатъчно добре познаваше едно-две момичета тук, пък и те май го харесваха. От друга страна, тук имаше войници. Момичетата щяха да са заети цяла нощ. Толкова по-добре. Трябваше да поспи.

Още се смееха — ето, че почнаха и да пеят — в гостната. Усети, че се унася. Марциниан беше там, с едрия трибун с бръснатото лице. Неочаквано.

Сънува, че лети. Извън хана, над пътя и под двете луни, и под всички звезди. На запад първо, над храма на Безсънните, вслушан в нощното им песнопение, взрян в свещите, зад прозорците на купола. Прелетя покрай образа на Джад и свърна на север, към Елшовия лес.

Левга след левга летеше над леса, на север и все на север, и още, гледаше черните дървета, докоснати от синкавобелия светлик на двете луни в железния студ. Левга след левга се разгръщаше великият лес, а Варгос се чудеше в съня си как е възможно да не почита човек силата, която го обитава.

После — отново на запад, над тревистите била на полегатите хълмове и над широката мудна река, виеща се на юг, и над пътя покрай нея. Нова гора от другата страна на блесналата вода, също толкова черна, също толкова просторна, Варгос летеше над нея, на север и все на север в ясната студена нощ. Видя къде свършиха дъбовете и започнаха боровете, а после, най-сетне, под двете луни видя и една верига планини, които беше познавал цял живот, и вече летеше ниско над ниви, които беше орал като малък, зърна поток, в който се беше къпал в онези далечни лета, и първите къщурки в окрайнините на селото, и родния си дом, близо до малкото светилище, и къщата на Старейшината с извития над вратата клон, и видя в съня си селското гробище, и бащиния си гроб.

 

Необичайно беше за мъж, тръгнал на дълъг път, да води робиня, но войниците от Четвърти Саврадийски бяха научили, че художникът е станал собственик на момичето едва предната нощ — някакъв спечелен бас, според приказката — и съвсем не беше необичайно човек да иска да го топли младо тяло във ветровита есенна нощ. Защо да плаща за блудница, щом си има своя жена да свърши работата? Момичето беше твърде слабичко, за да топли хубаво, но беше младо и жълтокосо, а сигурно имаше и други таланти.

Войниците вече бяха наясно, че родиецът е по-важна фигура, отколкото изглеждаше. Освен това, колкото и да беше невероятно, си беше заформил връзка с техния трибун на вечеря. Само по себе си това беше достатъчно изненадващо, за да събуди подобаващ респект. Момичето бе отведено недокоснато до стаята, определена за художника. Заповедите бяха изрични. Карулус, който иначе обичаше да се фука пред всеки, готов да го слуша, че е добра душа, бе известен и с това, че заповядваше да осакатяват хора и да ги изхвърлят от войската да просят за нарушаване на заповеди. Само първият му центурион знаеше, че това се е случило само веднъж, скоро след повишаването му в трибун и поемането на командата над петстотинте бойци. Центурионът беше получил изрична заповед всички новобранци да научат за случката, подходящо разкрасена. Полезно беше войниците да се страхуват от офицерите.

Кася, която за първи път от година щеше да спи не под покрива на Моракс, се настани до огнището в спалнята, за да го подклажда от време на време, докато чака новия си господар. Стаята беше по-малка от по-добрите в хана на Моракс, но огнище си имаше. Тя седеше върху наметалото си — наметалото на Марциниан — и зяпаше пламъците. Баба й беше опитна в гадаенето на бъдещето по огнените езици, но Кася нямаше такава дарба и умът й само се унасяше, докато гледаше танца на огъня. Спеше й се, но в стаята нямаше сламеник на пода, имаше само едно легло, а тя нямаше представа какво да очаква, когато родиецът се качи. Чуваше пеене отдолу: Марциниан и онзи мъж, дето го беше ударил по главата и го беше повалил в несвяст. Много странни бяха това мъжете. Спомни си предната нощ, в хана на Моракс, когато я пратиха горе, за да завари крадец в стаята на Марциниан, и как всичко се бе променило. Червенобрадият вече на два пъти й беше спасил живота. В хана и после, незнайно как, с онази вълшебна птица в Елшовия лес.

Да, днес се бе озовала в Елшовия лес.

Беше видяла горска сила, знайна само от приказките на баба й край друг един пушлив огън, на север. Беше се върнала жива от свещената поляна и черната гора, непринесена в жертва, и видя, че е изтръгнато сърцето на друг. Мъж, когото бе познавала, с когото неведнъж бе принуждавана да ляга. Беше й прилошало ужасно, когато погледна трупа на Фарус, не можеше, не искаше да си спомня как бе използвал тялото й, докато гледаше какво са му направили на него. Спомни си мъглата над полето, ръката си на врата на мулето. Гласовете, кучетата, които я гонеха. Марциниан, извадил меча си.

Странно, но самата случка в гората вече избледняваше, замъгляваше се, губеше се като в мъгла и беше много трудно да я овладее и задържи. Наистина ли бе видяла зубир, с онези тъмни очи, с огромното туловище, пред което всичко наоколо се смаляваше? Наистина ли беше толкова голям? Както беше замаяна и унесена, я обзе престранното чувство, че сигурно вече е умряла, че заради това цялото й същество е… изтръгнато от корен, олекнало. Една искра изхвърча от огнището, кацна върху наметалото й и тя бързо я тупна да я изгаси. Можеше ли да се отгатне бъдещето на човек като нея? Щеше ли да може баба й да види каквото и да било в този огън, или Кася вече се бе превърнала в нещо черно, ненаписано от този миг нататък, неразгадаемо? „Довечера ще поговорим — беше казал Марциниан в носилката, преди да се унесе в сън, — Трябва да обсъдим живота ти“.

Животът й. Навън духаше северен вятър; нощта щеше да е ясна, но много студена, зимата идеше след вятъра. Тя сложи още дърва в огъня, дори повече, отколкото беше нужно. Ръцете й трепереха. Опря длан на гърдите си, за да усети тупането на сърцето си. След малко осъзна, че страните й са мокри, и избърса сълзите.

 

Беше се унесла и я събудиха — вдигаха голям шум по стълбището и един от търговците в стаята от другата страна на коридора им изрева, което накара един войник да затропа грубо по вратата на извикалия, а приятелите му се разсмяха. Кася скочи и застана насред стаята. Незаключената врата се отвори и Марциниан залитна вътре, подкрепян — всъщност почти носен — от двама войници от Четвърти Саврадийски, още двама вървяха зад тях.

Като залитаха на зигзаг, двамата го вмъкнаха и го проснаха на леглото, весели и ухилени въпреки — или тъкмо заради — новия гневен залп викове от отсрещната стая. Беше вече много късно, а те вдигаха шум. Кася знаеше всичко по въпроса: по закон имперските ханове трябваше да настаняват до двайсет войници наведнъж безплатно, като удвояваха цената на плащащите гости, за да им намерят място. Длъжни бяха, но никой не беше длъжен да се радва на шумотевицата в такива нощи.

Един от войниците, сорианец, ако се съдеше по цвета на кожата му, я зяпна на мигащата светлина на огъня.

— Целият е твой — каза й и махна с ръка към просналия се на леглото мъж. — Не че ще ти свърши много работа. Защо не дойдеш долу с нас? Мъжете, които държат на вино, могат и момиче да държат, нали?

— Я млъквай — скастри го друг. — Имаме заповеди.

Сорианецът като че ли понечи да възрази, но точно в този момент мъжът на леглото заговори съвсем ясно, макар и със затворени очи:

— См-мята се за неоспоримо, че риториката на Калимарх е била съдбоносна в края на Първата басанидска война. Предвид това твърдение, редно ли е по-късните поколения да хвърлят вината за толкова жестоки отнемания на живот на гробницата на философа? Мъчителен въпрос.

Последва объркана тишина, след което двама от войниците гръмко се изсмяха.

— Хайде спи, родиецо — рече единият. — До утре заран главата ти ще се оправи. И по-добри от тебе падат в несвяст, като седнат да пият с трибуна.

Излязоха и тръшнаха вратата зад себе си.

Кася потръпна, после пристъпи и пусна резето. Чу как четиримата удариха по един юмрук на вратата на търговеца отсреща, после ботушите им затропаха надолу по стъпалата, към спалното на приземния етаж.

Поколеба се, после отиде до леглото и нерешително погледна лежащия мъж. Светлината на пламъците мяташе треперливи сенки. Едно дърво се смъкна в жаравата и изпращя. Марциниан отвори очи.

— Започвам да се чудя дали не съм бил предназначен за театъра — заговори той на сарантийски, с нормалния си глас. — Две нощи поред трябваше да го правя това. Мислиш ли, че имам бъдеще в пантомимата?

Кася примига.

— Вие не сте… пиян, господарю?

— Не особено.

— Но…

— Полезно беше да се оставя да ме надвие в нещо. А Карулус държи на вино. Можехме да сме долу цялата нощ, а трябва да поспя.

— Да ви надвие в нещо? — чу Кася собствения си глас, с тон, който майка й и другите в селото щяха да познаят. — Той така ви удари, че припаднахте, и за малко не ви счупи челюстта.

— Дреболия. Е, за него поне. — Марциниан потърка разсеяно брадатата си буза. — Беше с оръжие, не е голям подвиг. Кася, те ме донесоха тук. И донесоха един слуга, ударил армейски офицер. Аз ги накарах да го направят. Карулус изгуби много престиж. Съвсем свестен човек, като за имперски войник. Ох, искам да поспя. — Вдигна обутия си в ботуш крак и тя смъкна ботуша и се захвана с другия.

— Казваха, че баща ми можел да надпие всички, докато не изпопадат на пода в кръчмата или от диваните си на пир. Май съм го наследил това от него — вяло промърмори Марциниан, докато смъкваше туниката през главата си. Кася не каза нищо. Робите не задаваха въпроси. — Той е мъртъв — добави Марциниан от Варена. — Убиха го в една кампания срещу инициите. Във Фериерес. — Не беше съвсем, трезвен, разбра тя, каквото и да си мислеше. Пиенето бе продължило доста дълго. Погледна го. Имаше сплъстени тъмночервени къдрици на гърдите. Беше ги видяла и вчера, докато го къпеше. — Аз съм… иницийка — промълви тя след малко.

— Знам. Варгос също. Странно, нали?

— Племената в Саврадия са… различни от онези, които са отишли във Фериерес. Онези са по-… диви.

— По-диви. Знам.

Замълчаха. Той се надигна на лакът и огледа стаята.

— Огън. Добре. Подсили го, Кася. — Не я нарече „Коте“. Тя притича бързо, коленичи и сложи още една цепеница в жаравата.

— Не са ти донесли постеля — каза той от другия край на стаята. — Решили са, че съм те взел само по една причина. Трябва да ти кажа, че долу доста надълго и широко ми обясниха, че младите иницийки, особено слабичките, били със зъл нрав и били чиста загуба на пари. Вярно ли е? Карулус даже ми предложи да ми спести задължението да спя с теб тая нощ, докато още съм с болки. Много мило от негова страна, нали? Трябваше да ти донесат сламеник.

Кася остана на мястото си, загледана в огъня. Трудно й беше понякога да разбере тона му.

— Мога да спя върху наметалото ви. Ето тук.

Той може би все пак обичаше момчета. За чистокръвните родийци говореха, че имали такива наклонности, като басанидите. Е, това щеше да направи нощите й по-леки.

— Кася, къде е домът? Твоят дом?

Тя преглътна. Не беше очаквала точно този въпрос.

Обърна се, още на колене, и го погледна.

— На север, господарю. Почти до Карч. — Беше привършил със събличането и сега седеше, загърнат в одеялото, с ръце на коленете. Светлината от огъня играеше по стената зад него.

— Как те плениха? Или те продадоха?

Тя стисна длани в скута си.

— Продадоха ме. Миналата есен. Морът взе баща ми и брат ми. Майка ми нямаше друг избор.

— Не е така — бързо отвърна той. — Винаги има избор. Продала е дъщеря си, за да изхрани себе си. Колко цивилизовано.

— Не. — Кася стисна юмручета. — Тя… ние говорихме за това. Когато дойде робският керван. Трябваше или да съм аз, или сестра ми, иначе всички щяхме да умрем през зимата. Няма да го разберете. Нямаше достатъчно хора по нивите или за лов, нищо за събиране. От моето село купиха шест момичета, срещу зърно и пари за тържището. Имаше чума. Това… променя нещата.

— О, знам — промълви той. И попита, след ново мълчание: — Защо ти? А не сестра ти?

Тя и това не беше очаквала. Никой не я беше питал за тези неща, — Майка ми мислеше, че аз… по-лесно ще мога да се оженя. Без да предлагам нищо освен себе си.

— А ти какво мислеше?

Кася преглътна отново. Зад брадата и на смътната, колеблива светлина бе невъзможно да различи изражението му.

— Защо… е важно това? — осмели се да попита.

Той въздъхна.

— Права си. Не е важно. Искаш ли да се върнеш у дома?

— Какво?!

— В селото ти. Ще те освободя. В Сарантион изобщо няма да ми трябва момиче, а след това, което… се случи с нас днес, не мисля да дразня никой бог, като се възползвам от теб.

Родийски глас в огряна от пламъци стая. Нощ, на ръба на зимата. Светът — преобразен. Той продължи:

— Не мисля, че… онова, което видяхме днес… пощади живота ти, за да чистиш къща или да грееш вода за баня за мен. Не че имам представа защо пощади моя живот. И тъй, искаш ли да се върнеш в твоето… О, Джад. Кълна се в кръвта на Джад. Спри!

Тя се опита, прехапа устна, понечи да изтрие мокрото си лице с осаждените си длани. Но как да не заплаче? Предната нощ беше знаела, че днес ще умре.

— Кася, сериозно говоря. Ще те изхвърля долу да ти се изредят войниците на Карулус! Презирам плачещи жени!

Лъжеше. Само се правеше на ядосан. Тя не знаеше какво да мисли. Нещата понякога ставаха толкова бързо. Как поразеното дърво си обяснява мълнията?

 

Момичето беше заспало до едва тлеещия огън. Все още беше с туниката си, загърнато с едното наметало — другото бе сгънато за възглавница под едно от одеялата. Можеше да я накара да дойде в леглото му, но навикът да спи сам след смъртта на Иландра вече се беше вкоренил, превърнал се бе в нещо мистично, със сила на талисман. Нездрав, бездушен навик, помисли сънено Криспин, но нямаше да се опитва да се отърве от него точно сега, с едно момиче робиня, откупено му предната нощ.

Макар че „момиче робиня“ всъщност беше нечестно. Тя си беше свободна точно като преди година, жертва на същото чумно лято, разбило и неговия живот. Има много начини да бъде съсипан един живот.

Знаеше, че Линон щеше да го обяви за имбецил, че е оставил момичето да спи край огъня. Линон обаче я нямаше. Беше я положил на мократа трева до мокрите листа в една гора тази сутрин и си бе тръгнал. „Помни ме“.

Какво ставаше с една бездомна душа, когато тялото и сърцето са принесени в жертва на бог? Знаеше ли Зотик отговора на това? Какво става с душата, когато богът накрая дойде да си я вземе? Можеше ли един алхимик да знае? Трудно писмо имаше да пише. „Кажи му сбогом“.

Кепенци на прозорец блъскаха в стената. Ветровита беше нощта; утре щеше да е студено. Момичето идваше с него на изток. Май и двамата иниции щяха да останат с него. Колко чудати кръгове и шарки можеше да прави човешкият живот, наистина. Или само изглеждаше така? Шаблони, които хората сами налагат на живота си заради утешителната илюзия за ред?

Като момче, един ден беше подслушал мъже да си говорят в месарския дюкян. Научил беше, че главата на баща му била отсечена изцяло от раменете. От удар на брадва. Отхвърчала и паднала надалече, а кръвта швирнала от падащото обезглавено тяло. Като червен фонтан, каза единият на другия с глас, изпълнен с благоговеен страх. Дори за войниците се беше оказало достатъчно драматично и страховито, за да се разказва под път и над път: смъртта на Хорий Крисп, зидаря.

Криспин беше десетгодишен, когато го чу. Брадва на иниций. Племената, тръгнали на запад към Фериерес, бяха по-диви. Всички го казваха. Момичето също го каза тази нощ. Постоянно нахлуваха в Батиара, опустошаваха ферми и села на север. Антите пращаха армии, включително градското опълчение, във Фериерес почти всяка година. Обикновено кампаниите бяха успешни, и докарваха пленници — толкова нужните роби. Но имаше и жертви. Винаги. Инициите, макар и по-малобройни, умееха да се бият. Червен фонтан. Не биваше да чува това. Не и на десет години. След това много дълго го беше сънувал нощем и не можеше да го разкаже на майка си. Сигурен беше още тогава, че мъжете в онзи касапски дюкян щяха да се ужасят, ако бяха разбрали, че ги слуша момчето на Хорий.

След като сълзите секнаха, обяснението на Кася тази нощ бе съвсем ясно: за нея нямаше място повече у дома. Веднъж продадена, веднъж станала робиня, пращана по стаите на хана, нямаше никаква надежда за живот сред своите. Връщане нямаше, нито женитба, гледане на деца според традициите на племето й. Тези традиции не оставяха място за онова, в което бе принудена да се превърне, каквото и да е била преди чумата, докато си е имала баща и брат да я пазят.

Един пленен и заробен мъж можеше да избяга и да се върне в селото си с достойнство — жив символ на непокорство и храброст. Не и едно момиче, продадено на търговците за зимно зърно. Селото на детството й вече бе залостено за нея, отвъд прага към миналото, а ключ нямаше. Човек може да изпита жал за чужди неволи, помисли Криспин, буден и вслушан във вятъра.

По оживените, гъмжащи улици на Сарантион, сред аркади и работилници, и храмове, и толкова много хора от толкова много земи, тя можеше — навярно — да си създаде нов живот. Не толкова лесно и сигурно за жена, но беше млада, умна и с дух. Не беше нужно някой да научава, че е била ханджийско момиче в Саврадия, а и да научеха… какво пък, казваха, че самата императрица Аликсана на младини не била много по-добра. По-скъпа, но не много по-различна, ако слуховете бяха верни.

Криспин предполагаше, че на човек му режат носа или го чака нещо по-лошо за такива приказки. Навън духаше силно. Чуваше тропането на кепенците и пронизителния вой на вятъра. Денят на мъртвите. Наистина ли беше вятърът?

Огънят беше стоплил стаята, а и той беше завит с две дебели одеяла. Неочаквано си помисли за кралицата на антите, млада и уплашена, за пръстите й в косата му, когато коленичи пред нея. И тогава го бяха ударили по главата. Беше уморен и челюстта го болеше. Наистина не биваше да пие тази нощ с войниците. Изключително глупаво. Имбецилно, щеше да каже някой. Но виж, Карулус беше свестен мъж. Изненада. Обичаше да слуша гласа си. Онзи образ на бога, на купола на храма. Майстори на мозайка го бяха направили. Художници, като него. Но не. Нещо друго. Жалко, че не им знаеше имената. Дано някой да ги знаеше. Щеше да напише на Марциниан за това; да се опита да подреди мислите си. Точно сега можеше да види божиите очи в ума си. По-живо от всичко, което бе виждал. Онази мъгла сутринта, нищо друго за гледане, цветовете — заличени от света. Гласовете на преследвачите, кучетата, мъртвият. Лесът и онова, което ги поведе в него. Бяха го уплашили тези гори още от пръв поглед и по целия път до границата, и все пак беше навлязъл в Елшовия лес, сред черните гъсти дървеса, под падащи листа… жертвоприношението на поляната. Не. Не съвсем. Довършването на приношение.

Как се справя човек с толкова много? С пиене на вино с войници? Може би. Най-старото убежище, едно от най-старите. Като дръпне одеялата над насиненото си лице и заспи, заслонен от ножа на вятъра и нощта? Макар тази нощ да не беше като другите нощи.

Гай Крисп също бе споходен от сън в студения мрак, макар в съня си да не летя. Видя се, че върви по отекващи коридори в празен палат и знаеше какво е, къде се е озовал. Идвал беше тук с Марциниан преди години: в Патриаршеския дворец в Родиас, най-бляскавия символ на религиозна власт — и богатство — в империята. Някога поне. По своето време.

Криспин го беше видял прашен, запустял и в развала много след като антите бяха опустошили и завладели града: повечето зали бяха оплячкосани и празни, затворени. Двамата с Марциниан бяха влезли с един прежълтял като труп и кашлящ клирик за водач, за да разгледат една прочута стара мозайка, на която богат патрон бе пожелал да му направят копие в лятната му къща в крайморска Бална. Пуснаха ги с неохота благодарение на едно писмо, вероятно придружено с прилична сума, от патрона им, за да закрачат през екнещата пустош и прахоляка.

Върховният патриарх живееше, служеше, кроеше интриги и диктуваше несекващ поток кореспонденция до всички краища на познатия свят на горните два етажа и рядко ги напускаше освен в святите дни, когато минаваше по покрития мост над улицата към Великия храм и водеше богослуженията в чест на Джад, златен в сияйната си слава на купола.

Тримата минаха по безкрайните пусти коридори, стъпките им отекваха като укор, и най-сетне стигнаха до залата с творбата, на която предстоеше да направят копие. Приемна зала, промърмори свещеникът, докато се суетеше с гривната с ключовете на колана си. Опита няколко, без кашлицата да спре, докато намери подходящия. Майсторите пристъпиха през прага и спряха, след което се заловиха да отворят кепенците, макар още от пръв поглед да разбраха, че няма много смисъл.

Мозайката — минаваше по цялата дължина и височина на стената — бе развалина, макар да не се беше похабила от времето или заради лоша техника. Чукове и брадви се бяха погрижили за това, ками и дръжки на мечове, боздугани, дъги от бъчви, пети от ботуши в по-ниските части, драскащи пръсти. Представлявала беше морски пейзаж — това поне го знаеха. Знаеха и ателието, на което е била поръчана, но не и имената на онези, които я бяха направили: имената на майсторите на мозайки по онова време не бяха считани за достойни да се съхранят.

Тъмносини и яркозелени цветове малко под тавана все още стояха като свидетелство за първоначалната схема. Тук трябваше да са били използвани скъпоценни камъни: за очите на сепия или морж, лъскави рибешки люспи, раковини, блясъка на змиорки или подводна растителност. Всичко това беше плячкосано и мозайката междувременно изкъртена. На човек можеше да му призлее от гледката помисли Криспин, стига да не беше нещо съвсем очаквано за Родиас. По някое време в залата бяха палили огън. Опушените стени бяха мълчаливо свидетелство за това.

Постояха известно време зяпнали в тишина, носовете ги засърбяха от прахта, заиграла в лъчите на слънцето, после грижливо затвориха прозорците и тръгнаха обратно с охтичавия клирик по същите разклоняващи се коридори и навън сред огромните, почти пусти пространства на града, някогашен център на света, на империята, някога кипящ от многолюден, буен, разгулен живот.

В съня си Криспин беше сам в същия онзи дворец и беше още по-тъмно, по-пусто от онзи единствен път в живота му, който сега изглеждаше плашещо далечен. Тогава той бе наскоро оженил се мъж, издигащ се в гилдията, започнал да трупа имот, в началото на славата си на майстор и смутен от възхитителната, невероятна реалност на това, че обожава жената, с която се бе събрал преди година, и че тя го обича. В коридорите на своя сън той вървеше в един дворец и търсеше Иландра, и знаеше, че тя е мъртва.

Врата след заключена врата, отваряха се понякога с тежкия железен ключ, който носеше, и стая след празна стая, с прах, опушено черно свидетелство за пален огън, и нищо повече. Като че ли чуваше вятър отвън, зърна веднъж синкав лъч лунна светлина през счупените летви на кепенците. Имаше шумове. Някое далечно празненство? Или ново опустошение? От достатъчно разстояние, помисли той в съня си, звуковете са едни и същи.

Стая след стая, стъпките оставаха след него по дълго улягалата се прах. Дворецът бе неописуемо огромен и непоносимо пуст. Призраци, спомени и звуци от някъде другаде. „Това е моят живот“, мислеше той, докато вървеше. Стаи, коридори, случайно движение тук-там, никой и нищо, което можеше да се нарече важно, никой и нищо, което можеше да внесе живот, светлина, дори идея за смях в тези кухи и пусти пространства, много по-големи, отколкото трябваше да са.

Отвори друга врата, не по-различна от всички останали, пристъпи в поредната стая и се спря в съня си, щом видя зубира.

Зад него, облечена като за пир в права, с цвета на слонова кост рокля, обшита на яката и по полите с тъмносиньо, с коса, прибрана назад и украсена с драгоценни камъни, с перлената си огърлица на шията, стоеше жена му.

Макар и насън, Криспин разбра.

Не беше трудно; не беше смътно и замъглено, както бяха сънищата обикновено, тъй че да трябва да подириш хейромант да ти ги обясни срещу заплащане. Беше му запретена. Трябваше да разбере, че си е отишла завинаги. Също както си бе отишла младостта му, баща му, славата на този порутен дворец, самият Родиас. Отишли си бяха навъзвратимо. Някъде другаде. Зубирът на Елшовия лес заявяваше с присъствието си точно това: страховита, непреодолима, дива стихия, огромен и неоспорим между двамата, целият черен, с дълга сплъстена козина, масивна глава и рога, с очи хиляди и хиляди години внушавали тази жестока истина. Не можеше да бъде подминат. Отиваш си от него и се връщаш при него, а той те взима или те оставя да си идеш за срок, който не можеш да измериш или предскажеш.

А после, тъкмо докато Криспин си мислеше това и се мъчеше да се примири в съня с тези осъзнати истини, и докато понечваше да вдигне ръка за сбогом към любимата си жена зад горския бог, зубирът изчезна и той се обърка.

Изчезна също като на пътя в мъглата и не се появи повече. Криспин затаи дъх в съня си, усети в гърдите си тежките като чук удари на сърцето си и не разбра как извика на глас в една студена стая в саврадийската нощ.

В двореца Иландра се усмихна. Бяха сами. Никакви прегради. Усмивката й изтръгна сърцето му. В този миг можеше да е като онова тяло на пътя, с разтворена гръд. Не беше. Видя в съня си как тя леко пристъпи напред: нищо помежду им, нищо вече не я отграждаше от него.

— В дърветата има птици — промълви тя в прегръдката му — и ние сме млади. — Надигна се на пръсти и го целуна по устата. Той вкуси сол, чу се как каза нещо ужасно, неизмеримо важно, не можа да различи думите. Своите думи. Не можа.

Събуди се с подивелия вятър отвън и замрелия огън, и едно иницийско момиче — сянка, тежест — приседнало на леглото му, загърнато в неговото наметало. Стискаше лактите си с ръце.

— Какво? Какво! — извика той объркан, изтръпнал, с разтуптяно сърце. Тя беше целунала…

— Викахте насън — прошепна момичето.

— О, Джад милостиви. О, Джад! Лягай да спиш… — Помъчи се да си спомни името й. Чувстваше се замаян, натежал, искаше да се върне пак там, в двореца. Искаше го, както някои искат сока на мака, безкрайно.

Тя седеше смълчана и неподвижна. Прошепна: — Страх ме е.

— Всички ни е страх. Лягай да спиш.

— Не. Исках да кажа, бих ви утешила, но ме е страх.

— О. — Не беше честно, но трябваше да се освести. Да остане тук. Челюстта го болеше, сърцето. — Хората, които обичах, са мъртви. Не можеш да ме утешиш. Лягай да спиш.

— Вашите… деца?

Всяка изречена дума все повече го отдалечаваше от двореца.

— Дъщерите ми. Миналото лято. — Вдиша дълбоко. — Срам ме е, че съм тук. Позволих да умрат. — Никога не го беше казвал. Но беше вярно. Беше ги провалил. И беше оцелял.

— Позволили сте да умрат? От чумата? — каза невярващо жената, приседнала на леглото му. — Никой никого не може да спаси от това.

— Знам. О, Джад! Знам. Все едно.

След малко тя промълви:

— И вашата… майка им?

Той кимна.

Проклетите от бога кепенци пак заблъскаха. Дощя му се да излезе навън в свирепата нощ, да ги откърти от стената и да легне долу под ледения вятър с Иландра.

— Кася. — Това беше името й. — Лягай да спиш. Не е твое задължение да ме утешаваш.

— Не задължение.

Колко гняв имаше в него.

— Кълна се в кръвта на Джад! Какво предлагаш? Уменията ти в правенето на любов да ми донесат радост?

Тя се вцепени. Вдиша.

— Не. Не. Не. Нямам… никакви умения. Не това… исках да кажа.

Той затвори очи. Защо изобщо трябваше да мисли за тези неща?

Толкова жив, толкова щедър сън: на пръсти, в прегръдките му, рокля, която той помнеше, огърлицата, ароматът, мекотата на разтворените устни.

Тя беше мъртва, призрак, тяло в гроб. „Страх ме е“, беше казала Кася. Криспин издиша хрипливо. Кепенците продължаваха да блъскат по стената отвън. И пак, и пак, и пак. Така безумно. Така… обикновено. Отмести се в леглото.

— Спи тук тогава. Няма от какво да се боиш. Онова, което се случи днес, вече свърши. — Лъжа. Нямаше да свърши, докато не свършеше животът им, и на двамата. Животът е засада, раните дебнат на всеки завой.

Обърна се на една страна, към вратата, за да й направи място. Отначало тя не помръдна, после я усети как се шмугна под одеялата. Едното й стъпало го докосна, бързо се отдръпна, но от ледения допир той разбра какво щеше да й е при угасващия огън. Беше посред нощ. Духове във вятъра? Души? Той притвори очи. Можеха да лежат заедно. Да споделят тленна топлина. Мъжете понякога купуваха ханджийски момичета за зимните нощи само заради това.

Зубирът беше там, в двореца, и бе изчезнал. Никаква преграда. Нищо помежду им. Но имаше. Разбира се, че имаше. Имбецил, сякаш чу да казва един глас. Имбецил. Криспин полежа неподвижно още един дълъг миг, после бавно се обърна.

Тя лежеше на гръб, взряна в тъмното и все така уплашена. Дълго си беше мислила, че този ден ще умре. Ще умре жестоко. Той се опита да си представи какво е да живееш с това очакване. Бавно, като във вода или като в сън, ръката му я погали по рамото, по шията, забърса дългите златни къдрици от страната й. Беше толкова млада. Вдиша отново, съвсем нерешителен дори и сега, все още наполовина изгубен другаде, но след това докосна едната малка твърда гръд под тънката тъкан на туниката й. Тя не откъсна очи от неговите.

— Уменията са много малка част от това — промълви той. Гласът му прозвуча странно. После я целуна, колкото можеше по-нежно.

Отново вкуси сол, като в съня си. Отдръпна се, взря се в нея, в сълзите й. Но тя вдигна ръка, погали косата му, после се поколеба, несигурна сякаш какво да направи, как да бъде, щом е по избор. Болката от другите, помисли той. Нощта, толкова тъмна със слънцето под света. Наведе глава и много бавно я целуна отново, после погали с устни зрънцето й, през туниката. Ръката й остана в косата му, впи се. Сънят е убежище, помисли той, стените са убежище, храната, виното, топлината, и това. И това. Две тленни тела в тъмното.

— Не си в хана на Моракс — промълви той.

Сърцето й се беше забързало, усещаше го. Годината, която трябваше да е преживяла. Искаше да е търпелив, внимателен, но толкова време бе минало и собственият му усилващ се порив го изненада, а после го завладя. След това тя го прегърна силно, тялото й се оказа много по-меко, отколкото бе очаквал, ръцете й, здрави и силни, бяха вкопчени в гърба му. Поспаха така, а по-късно — малко преди зазоряване, когато се събудиха и двамата — той ги поведе по-търпеливо и след малко чу как тя започна да прави своите открития, дъх след поет дъх — като катерач, стигнал до билото и след това — към по-високо — преди божието слънце най-сетне да се извиси, в свидетелство за спечелени отново битки, макар и на скъпа цена, в нощта.

 

Старшият лекар във военния лагер беше басанид — и много опитен. Първото беше изрично срещу правилата, а второто толкова рядко — и ценно, — че бе накарало военния губернатор, командващ Южна Саврадия, да пренебрегне всякакви приложими в случая правила, както бюрократични, така и религиозни. Впрочем, той съвсем не беше единственият висш военен офицер в империята, възприел тази гледна точка. Навсякъде в армията имаше открито езически лекари, басаниди, почитащи Перун и Анахита, киндати с техните лунни богини. Между едно правило и един добър лекар… тук дилема изобщо не съществуваше.

За съжаление, от практическа гледна точка, лекарят грижливо беше прегледал умерено обработения слуга иниций, изследвал беше червена проба от урината му и заяви, че няма да може да язди през следващите две седмици. Това означаваше, че трябва да му осигурят кола или фургон. А тъй като момичето също заминаваше на изток и жените не можеха да яздят коне, фургонът трябваше да е достатъчно широк за двама.

После художникът сподели, че изпитвал остра неприязън към ездата и че след като бездруго щели да използват колесен транспорт…

Военният губернатор нареди на секретаря си да подпише документите, без да се губи излишно време с тази дреболия. Императорът в своята върховна мъдрост искаше този човек да му свърши нещо в най-новия храм на Сарантион. Най-новият, безумно скъп храм. Освен това бе заповядал — чрез висшите служители на канцелара-добри войници да отделят от времето си, за да издирят по пътя някакъв си родийски художник. На фона на всичко това един военен впряг за четирима беше само поредната неприятна дреболия.

При тъй стеклите се обстоятелства губернаторът се оказа податлив на колебливия — макар и красноречив — съвет от страна на един от трибуните на Четвърти Саврадийски, мъжа, който беше намерил тази група.

Карулус предложи лично да придружи художника след бързо изпратеното по куриер писмо от губернатора, за да добави прекия си, личен апел към протоофициария и към върховния стратег Леонт да се погрижат за изплащането на заплатите на армията колкото се може по-експедитивно. Богът беше свидетел, Карулус умееше да говори, помисли мрачно губернаторът, докато диктуваше писмото си за военния вестоносец. Развързаният му език като нищо можеше да се окаже от полза.

Също така родиецът, изглежда, в края на краищата не се беше бавил да се отзове на поканата. На пощенския куриер, комуто бяха поверени имперските документи, му беше отнело безразсъдно много време, докато стигне до Варена. Името му и гражданският му служебен номер както обикновено бяха изписани на плика под счупения печат — секретарят на губернатора ги беше записал. Тилитик. Пронобий Тилитик.

Раздразнен, губернаторът отдели миг от скъпоценното си време да помисли що за глупава майка е дала на сина си име, почти идентично с названието за женски полови органи във войнишкия жаргон. После продиктува послепис, с намек към протоофициария куриерът да бъде наказан. Не можа да устои да добави и предложение, че важните комуникации на запад до кралството на антите в Батиара ще е по-добре да се поверят на армията. Въпреки хроничните си в последно време стомашни болки губернаторът дори се усмихна кисело, докато диктуваше тази част от писмото. След което отпрати вестоносеца.

Групата на художника остана в лагера още две нощи. По време на краткия им престой един нотариус посети родиеца, за да запише и съхрани в папките си — като изпрати по молба на художника копия в гражданските регистри — документ, удостоверяващ свободния статут на жената, Кася.

В същото време попълващият набора центурион на Четвърта Саврадийска конница се оправяше с нужните протоколи за мобилизирането в армията на мъжа, Варгос — процедура, която го освобождаваше от договора му с Имперската поща и водеше до неизбежното му право да си получи всички дължими по силата на гражданския договор пари. Попълнени бяха и съответните документи за прехвърлянето на сумите на военния платец в Града. Центурионът всъщност бе изключително щастлив да го направи — отношенията между военните и гражданските служби тук бяха почти толкова „сърдечни“, колкото и навсякъде другаде.

Далеч не толкова ентусиазиран беше центурионът от задължението да подпише освобождаването на същото лице от неговата оказала се съвсем кратка военна служба. Ако указанията, дадени му по този въпрос, не бяха изрични, като нищо щеше да се възпротиви. Мъжът беше силен и добре сложен и след като се възстановеше от незначителните си наранявания, от него щеше да се получи чудесен войник. Дезертьорствата бяха зачестили — след като заплащането се бавеше с повече от половин година, това ни най-малко не беше изненадващо — и всички части бяха в непълен състав.

Нямаше да го бъде обаче. И Карулус, както и губернаторът, изглежда, много държаха червенобрадият родиец и спътниците му да си тръгнат. Имперските документи, подписани лично от канцелар Гесий, можеха да имат подобен ефект, предположи центурионът. Губернаторът пък беше достатъчно близо до пенсия, за да изпитва каквото и да било желание да дразни висшите особи в Града.

Карулус, от своя страна, явно щеше да замине с художника до Сарантион и да води ескорта лично. Центурионът представа нямаше защо.

 

Всъщност имаше няколко причини, мислеше си трибунът на Четвърти Саврадийски конен през дните на път на изток и след това през Тракезия. Един трибун, командващ петстотин души, бе много по-значим от всеки вестоносец, донесъл поредното писмо с оплаквания. Можеше да има законни очаквания, че най-малкото ще бъде приет и ще получи официален отговор за закъснелите плащания за бойците в Саврадия. Протоофициарият можеше да не му предложи нещо повече от баналности, но Карулус хранеше надежди, че ще се види или лично с Леонт, или с някой от личния му офицерски кадър и ще получи по-ясна картина.

В добавка, той не беше стъпвал в Сарантион от години и възможността да посети Града бе твърде изкусителна, за да я подмине. Беше пресметнал, че могат да пристигнат — колкото и бавно да се движеха — преди надбягванията на Хиподрума в края на сезона, по време на празниците Дикания. Карулус беше трайно пристрастен към колесниците и своите любими Зелени, а тази страст не намираше удовлетворение в Саврадия.

Освен всичко това той бе развил непредвидена, но доста искрена симпатия към червенобрадия родиец, когото беше пернал с шлема си. Марциниан от Варена не беше особено общителен — не че на Карулус всъщност му трябваха други хора, за да поддържа разговор — но пък държеше на вино почти като войник, знаеше доста изненадващо мръсни песни и не проявяваше арогантността на повечето родийци спрямо един честен имперски войник. И също така умееше да ругае с изобретателност на фразата, достойна да си я записва човек.

В добавка Карулус с неохота си беше признал — докато оглеждаше да види кой къде е в групата им по пътя, — че напоследък непрекъснато го завладява едно съвсем ново чувство.

А това бе най-неочакваното.

 

От столетия пътеписите и писмата на опитни пътешественици бяха дали ясно да се разбере, че най-впечатляващият начин за първи път да се види Сарантион е от палубата на кораб по залез-слънце.

Докато плава на изток, с божието слънце зад гърба, слънце, осветило куполи и кули, огряло стените и скалните стръмнини от двете страни на сдобилия се с мрачна слава канал — Змийския зъб — на влизане в прочутия залив, е невъзможно, пишеха пътешествениците, човек да не изпита благоговейния трепет и възхита, които буди градът на Сараний. „Око на света, украса на Джад“.

Градините на Имперския прецинкт и плоският терен на чуркар, където императорите играеха или наблюдаваха внесената от Басания игра на коне и с пръти с дървени чукове, можеха да се видят отдалече сред палатите със златни и бронзови покриви — Траверситския, Атенинския, Барацианския, всички. Малко зад тях се открояваше величественият Хиподрум: а срещу него, от другата страна на форума — в тази година от царуването на великия и славен, възлюблен от Джад, трижди въздигнатия Валерий Втори, император на Сарантион, наследник на Родиас — можеше да се види внушителният златен купол, най-последното чудо на света, извисил се над новия Храмов събор на Святата вяра на Джад.

Откъм морето, докато плаваш към Сарантион, всичко това и много повече се разпростираше пред пътника като пиршество за изгладнялото око, толкова замайващо, пищно и ярко, че не можеше да бъде обхванато наведнъж. Знаеше се за хора, покривали лица с наметалата си от възхита, затваряли очи, обръщали се, коленичели в молитва на палубата и плачели. „О, Град, Град, очите ми нивга не остават сухи, щом те видя. Сърцето ми е птица, полетяла към дома“. След това корабите се посрещаха от малки пристанищни лодки, служителите се качваха на борда, преглеждаха документите, проверяваха митническите декларации и товарите, определяха таксите и данъците и най-после разрешаваха на идващите да продължат по извивката на Змийския зъб — в мирни времена огромната верига се прибираше — и да минат през стръмните теснини, вдигнали погледи нагоре към стените и стражите от двете страни, с мисълта за сарантийския огън, изливан върху нещастните врагове, дръзнали да си въобразят, че могат да завземат Града, посветен на и бранен от Джад. Възхитата отстъпваше пред или поне се смесваше с уместна доза страх. Сарантион не беше пристан, нито убежище за слабите. Спираха на пристанището според указанията на магистъра на пристана, с викове, сигнални рогове и тръби, а после, след като документите се проверяха отново, пътникът най-сетне можеше да стъпи на сушата, сред шумните и гъмжащи от хора докове и кейове на Сарантион. И тръгваше поклащайки се след толкова дълго време, прекарано в морето, и влизаше в Града, който от повече от двеста години беше и коронованата слава на Джад и на Източната империя, и най-мръсното, опасно, претъпкано и неспокойно място на земята.

Така беше, когато идваш по море.

Ако ли пък се приближава по суша през Тракезия — както се знаеше, че самият император бе дошъл преди тридесет години — онова, което щеше да види човек първо, бяха Тройните стени.

Имаше сред пътниците от онези вечно спорещи, несъгласни хора — дял от човечеството, склонен да има и твърдо да отстоява свое собствено мнение — които настоятелно твърдяха, че могъществото и мащабите на Сарантион се внушават най-неоспоримо и съкрушително от тези титанични стени, блеснали по изгрев слънце. И точно така ги видя Гай Крисп от Варена в една утрин, точно шест седмици, след като бе тръгнал от своя дом, в отговор на една покана от императора, адресирана към друг човек, и решил да намери основание да живее — стига преди това да не го убиеха като лъжец и натрапник.

В това имаше вложен парадокс, помисли си той, зяпнал страховито извисилите се стени, които пазеха достъпа към Града по суша откъм полуострова. Но точно сега умът му не бе настроен да се занимава с парадокси. Той беше тук. На прага. Каквото предстоеше да започне, можеше да започне.