Бека Фицпатрик
Ш-ш-шт (28)

Двадесет и седма глава

— Кой беше? — попита Пач.

Цялото ми тяло кънтеше. Отне ми известно време, докато отговоря.

— Ви е влязла с взлом в гимназията заедно с Джулс и Елиът. Искат да отида при тях. Мисля, че ако не отида, Елиът ще причини нещо лошо на Ви. — Вдигнах поглед към Пач. — Мисля, че ще я нарани, и ако не отида.

— Елиът ли? — скръсти ръце той и се смръщи.

— Миналата седмица в библиотеката намерих статия, в която пишеше, че е разпитван по време на разследване за убийство в предишното си училище, подготвителното „Кингхорн“. Влезе в компютърната зала и ме завари да чета статията. От онази вечер усещам, че се е настроил срещу мен. Ама много. Дори смятам, че е влизал в спалнята ми, за да открадне статията.

— Още нещо, което трябва да знам?

— Убитото момиче е било приятелка на Елиът. Намерили я обесена на едно дърво. А сега по телефона той ми каза: „Ако не дойдеш, в двора има едно дърво, на което пише името на Ви“.

— Виждал съм Елиът. Малко е наперен и е доста агресивен, но не ми прилича на убиец. — Бръкна в предния ми джоб и извади ключовете на джипа. — Ще отида да проверя как стоят нещата. Няма да се бавя.

— Мисля, че трябва да позвъним в полицията.

— Не — поклати глава Пач, — така Ви ще отиде в изправителното за влизане с взлом и разрушаване на собственост. Още нещо — кой е този Джулс?

— Приятел на Елиът. Беше в игралната зала, когато те срещнах там.

Той се свъси още повече:

— Ако имаше още един тип, щях да си спомням.

Отвори вратата и аз го последвах навън. Един чистач с черни панталони и работна кафеникава риза метеше остатъци от пуканки във фоайето. Сепна се, когато видя Пач да излиза от дамската тоалетна. Познавах го от училище. Бранд Кристенсен. Ходехме заедно на английски. Миналият срок му помогнах да напише един доклад.

— Елиът очаква мен, не теб — казах на Пач. — Кой знае какво ще се случи с Ви, ако не се появя. Не искам да поемам този риск.

— Ако ти позволя да дойдеш, ще изпълниш ли стриктно каквото ти кажа?

— Да.

— Ако ти кажа да скочиш?

— Ще скоча.

— Ако ти кажа да останеш в колата?

— Ще остана в колата. — В по-голямата си част беше истина.

Навън на паркинга Пач насочи ключодържателя си към джипа и габаритите примигнаха. Изведнъж той се закова на място и изруга тихо.

— Какво има?

— Гумите.

Сведох поглед и наистина двете гуми от страната на шофьора бяха спукани.

— Не мога да повярвам! — възкликнах. — Да съм минала през два пирона?

Пач клекна до предната гума и прокара длан по нея.

— Отвертка. Било е предумишлено нападение.

За момент си помислих, че за пореден път ми рови в съзнанието. Може би Пач имаше свои причини да не иска да ходя в гимназията. В крайна сметка не беше тайна какво е отношението му към Ви. Но нещо липсваше. Не усещах Пач никъде в главата си. Ако влияеше на мислите ми, явно беше намерил нов начин за това, понеже доколкото можех да преценя, случващото се пред очите ми беше реално.

— Кой би го направил?

Той се изправи и отвърна:

— Списъкът е дълъг.

— Да не искаш да кажеш, че имаш много врагове?

— Ядосал съм доста хора. Мнозина правят залози, които не могат да спечелят. А после винят мен, задето съм спечелил колата им или нещо по-голямо.

Пач отиде до един двуместен автомобил, отвори шофьорската врата и седна зад волана. Бръкна под волана, ръката му се скри от поглед.

— Какво правиш? — попитах, застанала пред отворената врата. Само си губех времето, понеже прекрасно знаех какво прави.

— Търся резервния ключ. — Ръката му отново се показа, стиснала две сини жички. Сръчно ги оголи и ги допря. Двигателят изрева и се запали, а Пач ме погледна и нареди:

— Слагай колана.

— Няма да участвам в кражба на кола.

— Колата ни трябва, а на тях в момента не им е нужна — сви рамене Пач.

— Но е кражба. Не е редно.

Той не изглеждаше ни най-малко притеснен. Всъщност беше доста спокоен, седнал на шофьорското място. „Не му е за пръв път“, помислих си.

— Първо правило при автокражбите — осведоми ме той с усмивка: — Не се мотай дълго на местопрестъплението.

— Чакай малко — вдигнах пръст аз.

Затичах се обратно към киното. Докато влизах, в стъклената врата видях как на паркинга зад мен Пач излиза от колата.

— Здрасти, Бранд — обърнах се към момчето, което метеше пуканки с метла с дълга дръжка.

Бранд погледна към мен, но нещо над рамото ми бързо привлече вниманието му. Чух вратата на киното да се отваря и чух Пач да идва към мен. Приближаването му не се различаваше особено от това на облак, който закрива слънцето, затъмнява околността и предвещава буря.

— Какво става? — попита Бранд несигурно.

— Имам проблем с колата — казах, като прехапах устни и се опитах да издокарам мило изражение. — Знам, че те поставям в неловко положение, но понеже миналия срок ти помогнах с онзи доклад за Шекспир…

— Искаш да ти заема колата си.

— Ами… да.

— Тя е таратайка. Не е джип „Командър“. — Гледаше право към Пач, все едно се извиняваше.

— Върви ли? — попитах.

— Ако имаш предвид дали се въртят колелата, да. Но не я заемам.

Пач отвори портфейла си и му подаде три чисто нови стодоларови банкноти. Овладях изненадата си и реших, че е най-добре да играя играта.

— Промених си мнението — каза Бранд с ококорени очи и прибра парите. Бръкна в джоба си и хвърли ключовете на Пач.

— Марка и цвят? — попита той, улавяйки ключовете.

— Трудно е да се каже — отчасти е фолксваген, от части шевролет. Била е синя. Преди да ръждяса и да стане оранжева. Нали ще напълните резервоара, преди да ми я върнете? — каза Бранд, но прозвуча така, все едно стиска палци зад гърба си и си пробва късмета.

Пач извади още една двайсетачка.

— Ето, в случай че забравим — пъхна я той в предния джоб на униформата на Бранд.

Когато излязохме, казах на Пач:

— Можех да го убедя да ми даде ключовете. Трябваше ми само още малко време. И между другото, защо чистиш маси в „Бордърлайн“, след като си фрашкан с пари?

— Не съм. Спечелих парите на билярд преди няколко вечери. — Пъхна ключа на Бранд в ключалката и ми отвори предната врата. — Банката официално затвори.

Понесохме се по тъмните и притихнали улици на града. Не след дълго стигнахме до гимназията. Спряхме колата на Бранд от източната страна на сградата и Пач угаси двигателя. Дворът на училището беше обрасъл с дървета, чиито клони бяха неприветливи, изкривени и покрити само с парцали мъгла. Зад тях чернееше сградата на гимназията.

Основната част на постройката е от края на деветнайсети век и след залез много прилича на катедрала. Сива и вещаеща лоши поличби. Много тъмна. Много пуста.

— Имам лошо предчувствие — признах, оглеждайки черните и пусти правоъгълници на прозорците.

— Остани в колата и се скрий — подаде ми ключовете Пач. — Ако някой излезе от сградата, изчезвай.

Той излезе от колата. Беше облечен с черна фланела с обло деколте, тъмни джинси и боти. С тъмната му коса и мургавата кожа човек трудно можеше да го различи от общия фон. Пресече улицата и за броени секунди потъна в нощта.