Тери Гудкайнд
Уязвимата империя (60)

Шестдесета глава

РИЧАРД СЕДНА НА ДЮШЕМЕТО с лице към Натан. Стаята беше съвсем празна, без никаква мебелировка. Но на Натан не му трябваха мебели, подът му бе съвсем достатъчен. Край тях на пода седна и Ан. Ричард остана малко изненадан, че Натан и позволи да присъства, но не повдигна въпроса. Може пък да се наложи да се възползва от помощта и в някакъв момент.

Всички останали чакаха навън. Кара не искаше да го остави сам, но той я увери, че ще бъде по-спокоен и по-концентриран върху усилията да си възвърне дарбата, ако знае, че тя е навън и наглежда всичко вместо него.

Кепенците на двата прозореца бяха затворени и през тях се процеждаше само бледа светлина и приглушен шум. С ръце на коленете, Пророкът изправи гръб и си пое дълбоко въздух, при което цялата му фигура сякаш бе обгърната от величествено сияние. Натан пръв бе научил Ричард как да си служи с дарбата. Беше му казал, че магьосниците воини като него не приличат на другите магьосници. Вместо да държат силата заключена вътре в себе си, те направляват желанията чрез чувствата си.

Не беше лесно за разбиране. Но Натан му обясни, че неговата сила се ръководи от гнева.

— Искам да потънеш в очите ми — рече кротко Натан.

Ричард потисна с мъка тревогата си за Калан. Като се опита да диша равномерно, за да не се задави, съсредоточи погледа си в бездната на хлътналите наситено сини очи на Натан. Взорът на Пророка го погълна. Ричард имаше чувството, че пропада в безоблачното синьо небе. Дъхът му се процеждаше на пресекулки, при това, без да го контролира. По-скоро почувства, отколкото чу властните слова на Натан.

— Почувствай гнева, Ричард! Почувствай яростта! Почувствай омразата и беса!

Главата на Ричард се замая. Той се съсредоточи върху гнева си. Не беше трудно да изпита ярост при мисълта за Калан, попаднала в плен на Николас.

Почувства как към неговата сила се присъединява още една, все едно се давеше и някой се опитваше да му задържи главата над водата.

Понесе се сам към някакво тъмно и затихнало място. Времето сякаш не съществуваше.

Времето.

Трябваше да стигне до Калан навреме. Той беше единствената и надежда.

Ричард отвори очи.

— Съжалявам, Натан, но…

Пророкът бе плувнал в пот. Ан седеше до него и държеше Ричард за лявата ръка, а Натан го бе хванал за дясната. Ричард се запита какво ли се е случило.

Погледна първо единия, после другия.

— Какво става?

И двамата изглеждаха мрачни.

— Опитахме — прошепна Натан. — Съжалявам. Все пак опитахме.

Ричард се намръщи. Та те едва бяха започнали.

— Какво искаш да кажеш? Защо се отказа толкова бързо?

Натан хвърли бърз поглед настрани към Ан.

— Опитваме от два часа, Ричард.

— Два часа ли?

— Страхувам се, че нищо не мога да направя, момчето ми. — По тона му личеше, че наистина го мисли.

Ричард прокара пръсти през косата си.

— Какво искаш да кажеш? Нали самият ти ми каза преди време, при подобни обстоятелства, че с помощта на друг магьосник проблемът се решава от раз. Било проста работа един магьосник да възвърне силата на една дарба.

— Така е по принцип. Но твоята дарба някак си се е заплела във възел, който те задушава.

— Но ти си Пророк и магьосник. Ти си чародейка, Ан. Двамата заедно сигурно знаете за магията повече от всеки друг на тази земя за последните няколко хиляди години.

— Ричард, през изминалите три хиляди години не се е раждал друг като теб. Не знаем как точно действа твоята дарба. — Ан замълча, докато втъкваше обратно в кока на тила си изплъзнали се кичури посивяла коса. — Опитахме, Ричард. Заклевам се, че направихме всичко по силите си. Дарбата ти е неподвластна на Натан, дори и с моята способност да засилвам мощта му. Опитахме всичко, което знаем, дори ни хрумна да изпробваме няколко нови неща. Нищо не помогна. Не можем да сторим нищо за теб.

— Ами тогава какво да правя?

— Дарба ти те убива, Ричард. — Натан отмести сините си очи. — Не знам защо е станало, но се страхувам, че тя постепенно е излязла от контрол и вече започва да става смъртоносна.

— Толкова съжалявам, Ричард… — просълзи се Ан.

Той огледа поред обърканите им лица.

— Всъщност няма значение — рече накрая.

— Как така няма значение? — намръщи се Натан.

Ричард се изправи, като се подпря на стената, за да не залитне.

— Отровиха ме. Противоотровата я няма… Няма спасение. Боя се, че времето ми изтича. Проблемът с дарбата е едно на ръка — има друго, което ще ме довърши преди това.

Ан стана и го стисна за раменете.

— Сега не можем да ти помогнем, Ричард, но поне си почини, докато измислим нещо.

— Не! — Ричард се отдръпна от нея. — Не мога да изгубя малкото време, което ми остава. Трябва да намеря Калан.

Ан се прокашля.

— Двамата с Натан чакахме твоето рождение много дълго време, Ричард. Струваше ни много усилия да премахнем всички пречки по пътя ти, за които предупреждаваше пророчеството. В него се казва, че ти си ключовата фигура за бъдещето на нашия свят. По-точно ти си единственият, комуто е даден шанс да спаси света. Имаме нужда от теб, за да ни поведеш в битката.

Не знаем какво не е наред с дарбата ти, но ще се опитаме да разберем. Трябва да останеш тук, в случай че намерим начин да ти върнем силата.

— Няма да доживея да намерите начин да ме излекувате. Нима не виждате? Отровата ме убива. Вече навлязох в третия стадий — ослепявам. Ще умра. Трябва да използвам малкото оставащо ми време, за да намеря Калан. След като е невъзможно аз да ви поведа в борбата, мога поне да спася Калан от лапите на Николас, за да застане тя на моето място.

— Значи знаеш къде е? — попита Натан.

Ричард осъзна, че съсредоточен дълбоко в себе си, реейки се из онова притихнало пространство, докато Натан се опитваше да му помогне, е прозрял къде по всяка вероятност Николас е отвел Калан. Трябваше да се добере до това място, докато все още са там.

— Да, мисля, че знам.

Ричард отвори вратата. Кара, която седеше пред прага, скочи на крака. Очакването в погледа и мигом угасна, щом той поклати отрицателно глава.

— Трябва да тръгваме. Веднага. Мисля, че знам къде Николас е отвел Калан. Да вървим.

— Знаеш къде я е отвел? — попита Дженсън, като държеше изкъсо Бети за въженцето.

— Да. Тръгваме незабавно.

— Къде е, кажи!

— Оуен, помниш ли, че спомена нещо за някакъв укрепен лагер на Императорския орден, където се настанили при първото си влизане в Бандакар, когато все още били загрижени за безопасността си? — махна с ръка Ричард.

— Близо е до родния ми град — поясни Оуен.

— Точно така — кимна Ричард. — Мисля, че Николас е отвел Калан там. Мястото е надеждно, държат и други пленнички там. Така Николас ще разполага с достатъчно войници, които да го охраняват, пък и по принцип е построено така, че да се защитава лесно. Там ще проникнем доста по-трудно, отколкото тук, в града.

— Е, и как ще проникнем? — попита Дженсън.

— Ще решаваме, когато му дойде времето.

Натан застана на прага до Ричард.

— Двамата с Ан тръгваме с теб. Може би ще успеем да помогнем с нещо за освобождаването на Калан. А по пътя ще продължаваме да опитваме да ти върнем дарбата.

— В Бандакар няма коне. — Ричард стисна Натан за рамото. — Ако си в състояние да се движиш бързо и да не изоставаш, си добре дошъл. Но не мога да се бавя заради теб. Нямаме време — нито аз, нито Калан. Не ми се вярва Николас да я държи там дълго. А напусне ли Бандакар, отпочинал и зареден с провизии, ще бъде още по-трудно да го намерим. Нямаме време за губене. Ще трябва да пътуваме почти без да спираме.

Разочарован, Натан сведе поглед.

— Твърде сме стари, Ричард, за да поддържаме темпото, с което могат да се движат млади хора като вас — прегърна го Ан. — Щом спасиш Калан от Вселителя, върни се тук и ще направим всичко, за да ти помогнем. В твое отсъствие ще продължим да опитваме. Върнете се и двамата и все ще измислим нещо.

Ричард беше убеден, че няма да доживее до този момент, но нямаше смисъл да го казва.

— Добре. Какво ще ми кажете за Вселителите?

— Ами те са крадци на души. — Натан поглади замислено брадичката си. — Няма спасение от тях. Дори аз съм безсилен да ги спра.

Ричард сметна това обяснение за напълно достатъчно.

— Кара, Дженсън, Том — вие можете да дойдете с мен, ако желаете.

— Ами ние? — попита Оуен.

Ансон, който стоеше наблизо, кимна. Личеше си, че много му се иска да участва. Имаше и други, стояли зорко на пост пред сградата, където Натан се опитваше да помогне на Ричард. Всички те се бяха били мъжки в последните битки. Ако искаше да си върне Калан, щеше да има нужда поне от още няколко човека.

— С благодарност бих приел вашата помощ. Би било най-добре повечето от вас да останат с Натан и Ан. Хората от Глогинград ще имат нужда от вас, за да им обясните всичко, което сте научили. Ще трябва да променят някои неща, за да свикнат с новия свят, който ги очаква.

Ричард тръгна, но Натан го спря за ръкава.

— Не ми е известно да съществува спасение от крадците на души, Ричард, но си спомням, че веднъж прочетох нещо в една стара книга, която намерих в подземията на Двореца на пророците.

— Слушам те.

— Те намират начин да пътуват извън тялото си… изпращат собствения си дух навън.

Ричард потърка чело, замислен над думите на Натан.

— Ето как ме е наблюдавал и следил. Вероятно ме е гледал през очите на онези едри птици — черноперите соколи. Ако това, което казваш, е истина, значи той напуска тялото си, за да го прави. — Ричард вдигна очи към Натан: — Какво ми помага това?

Натан се доближи и килна глава на една страна, като вторачи сините си очи в него.

— Тогава са уязвими — когато са извън тялото си. Ричард повдигна меча в ножницата, за да се увери, че се движи гладко.

— Някакви предложения как да го хвана, докато е извън тялото си?

— Не, за съжаление — изправи се Натан.

Все пак Ричард кимна с благодарност и заслиза по стъпалата към изхода.

— На какво разстояние е укрепеният лагер, Оуен?

— Близо е до мястото, където пътеката пресичаше границата.

Значи, затова Ричард не го бе видял досега — те бяха дошли по стария път, използван от Каджа-Ранг. Което означаваше близо седмица път. Не разполагаха с толкова.

Ричард огледа внимателно всички вперени в него очи.

— Николас е набрал доста голяма преднина и сигурно бърза да избяга с плячката си. Ако се движим бързо, без да правим дълги почивки, все още имаме шанс да го настигнем, преди да приближи укреплението. Тръгваме незабавно.

— Теб чакаме, Господарю Рал — каза Кара. Калан също го чакаше.