Нора Робъртс
Френска връзка (9)

Девета глава

За втори път Сиренити се разхождаше из градината с висок привлекателен мъж и за втори път отчаяно желаеше до нея да е Кристоф. Двамата вървяха мълчаливо, наслаждавайки се на свежия нощен въздух и удоволствието да се държат за ръце.

— Влюбена си в него, нали?

Въпросът на Тони наруши тишината с трясък, сякаш бе счупено стъкло. Сиренити спря и изумено вдигна поглед към него.

— Сиренити — той въздъхна и прокара пръст по бузата й. — Чета в теб като в отворена книга. Полагаш неимоверни усилия да го скриеш, но си луда по него.

— Тони, аз… — заекна тя. Чувстваше се виновна и нещастна. — Не съм искала да стане така. Аз всъщност дори не го харесвам.

— Господи — засмя се Тони и направи гримаса.

— Ще ми се мен да не харесваш така. Но всъщност — добави той и повдигна брадичката й, — ти никога не си ме харесвала.

— О, Тони.

— Винаги си била честна с мен, скъпа — увери я той. — Няма за какво да се чувстваш виновна. Мислех си, че ще преодолея съпротивата ти с постоянно настойчиво усърдие — той я прегърна през раменете и двамата навлязоха по-навътре в градината. — Знаеш ли, Сиренити, външният ти вид заблуждава. Приличаш на нежно цвете, толкова крехко, че човек не смее да те докосне от страх да не те пречупи, но всъщност си удивително силна — леко я притисна към себе си. — Никога не залиташ, скъпа. Цяла година чаках да те хвана, но ти не залитна.

— Променливите ми настроения и избухванията ми щяха да те подлудят, Тони — тя въздъхна и се облегна на рамото му. — Не съм жената, от която се нуждаеш, а ако бях опитала да се променя, нищо нямаше да излезе. Накрая щяхме да се намразим.

— Зная. Зная го отдавна, но не исках да го призная — той въздъхна дълбоко. — Когато замина за Бретан, разбрах, че всичко е свършено. Затова и дойдох; исках да те видя още веднъж — думите му прозвучаха тъй категорично, че тя го погледна изненадано.

— Но ние ще се видим отново, Тони; все още сме приятели. Аз скоро ще се върна.

Той спря отново и срещна погледа й, мълчанието помежду им се проточи.

— Ще се върнеш ли, Сиренити? — извърна се и я поведе обратно към светлините на замъка.

Слънцето топлеше голите й рамене, докато Сиренити се сбогуваше с Тони на следващата сутрин. Той вече се бе сбогувал с контесата и Кристоф, а Сиренити бе излязла заедно с него от хладния салон в топлия вътрешен двор. Малкото рено го чакаше, багажът му вече бе прибран. Той се извърна към нея и хвана ръцете й.

— Бъди щастлива, Сиренити — той леко стисна пръстите й. — Сещай се за мен понякога.

— Разбира се, че ще се сещам за теб. Ще ти пиша да ти съобщя кога се връщам.

Той й се усмихна, погледът му се плъзна по лицето й, сякаш запечатваше всеки детайл в паметта си.

— Ще те запомня такава, каквато си днес, с жълта рокля, с танцуващо в косите слънце и извисяващ се зад гърба ти замък — неувяхващата красота на Сиренити Смит със златистите очи.

Мъжът сведе устни към нейните и изведнъж я връхлетя непознато усещане — силно предчувствие, че никога вече няма да го види. Тя обви ръце около врата му и се притисна към него и към миналото. Тони докосна с устни косата й, преди да се отдръпне.

— Довиждане, скъпа — усмихна се и я потупа по бузата.

— Довиждане, Тони. Всичко хубаво — тя откликна на усмивката му, като решително преглътна сълзите, които пареха в очите й.

Проследи го как влиза в колата, махва с ръка и потегля по дългата криволичеща алея. Колата се превърна в малка червена точица в далечината, а сетне бавно изчезна от погледа й, ала Сиренити остана на място и даде воля на сълзите си. Усети как някой я прегърна през кръста и се извърна. До нея бе застанала баба й, в погледа й се четеше съчувствие и разбиране.

— Тъжно ти е, че той замина, нали, малка моя? — прегръдката бе успокоителна и Сиренити облегна глава на рамото на баба си.

— Да, бабо, много ми е тъжно.

— Но ти не си влюбена в него — беше по-скоро заключение, отколкото въпрос и Сиренити въздъхна.

— Той ми е много скъп — избърса сълзите от бузите си и подсмръкна по детски. — Много ще ми липсва. А сега ще отида в стаята си и хубаво ще си поплача.

— Да, много разумно — контесата я потупа по рамото. — Малко неща избистрят ума и пречистват сърцето като един хубав плач — Сиренити топло я прегърна. — Върви, детето ми — контесата я притисна към себе си, сетне се отдръпна. — Върви да скриеш сълзите си.

Сиренити се втурна по каменните стъпала и влезе в хладния замък. Спусна се към витото стълбище и се блъсна в нещо твърдо. Силни ръце я сграбчиха за раменете.

— Хубаво е да гледаш къде вървиш, скъпа — с насмешка подхвърли Кристоф. — Ще се удариш в някоя стена и ще си разбиеш хубавото носле — тя опита да се освободи, ала той без усилие я задържа с едната си ръка, а с другата повдигна брадичката й. Зърна зачервените очи и насмешката в погледа му премина в изненада, загриженост и накрая в безпомощност. — Сиренити? — произнесе името й ласкаво, както никога досега, а нежността в очите му я накара да загуби и малкото самообладание, което й бе останало.

— О, моля те — изрече тя, задавена от отчаяно ридание, — остави ме — опита да се освободи от хватката му, за нищо на света не искаше да рухне напълно, а в същото време копнееше да потъне в прегръдките на този неочаквано нежен мъж.

— Мога ли да направя нещо? — той я задържа, като сложи ръка на рамото й.

„Да, идиот такъв! — изкрещя мозъка й. Обичай ме!“

— Не — отвърна на глас и хукна нагоре по стълбите. — Не, не, не!

Изкази стълбите като златна кошута, преследвана от ловци, стигна до стаята си, отвори вратата, сетне я затръшна след себе си и се хвърли на леглото си.

Сълзите подействаха като вълшебно лекарство. Накрая Сиренити изми лицето си и бе готова да се изправи пред света и бъдещето, което я очакваше. Погледна жълтия плик, който небрежно бе захвърлила на бюрото си.

— Е, май е време да видя какво ми е изпратил стария Баркли — тя неохотно се изправи, приближи до бюрото и взе плика. Хвърли се отново на леглото, счупи печата и изсипа съдържанието върху чаршафа.

Имаше само една страничка върху бланка с внушителния фирмен знак, който извика в съзнанието й образа на Тони, и още един запечатан плик. Тя равнодушно взе чисто напечатаната страница, като се зачуди какъв ли нов формуляр за попълване й бе изпратил семейният адвокат. Щом прочете съдържанието на писмото и напълно неочакваното послание, тя рязко седна в леглото.

„Скъпа госпожице Смит,

Прилагам плик, адресиран до вас, който съдържа писмо от баща ви. Това писмо бе поверено на грижите ми, за да ви го дам само ако се свържете със семейството на майка си в Бретан. Антъни Ролинс ме осведоми, че в момента сте отседнали в замъка Кергален в компанията на баба си по майчина линия, затова поверявам гореспоменатия плик на Антъни, за да ви го предаде възможно най-бързо.

Ако ме бяхте осведомили за плановете си, щях да изпълня желанието на баща ви много по-рано. На мен, разбира се, не ми е известно съдържанието на писмото, но съм сигурен, че посланието на баща ви ще ви донесе утеха.

М. Баркли“

Сиренити остави настрани писмото на адвоката и взе посланието, което баща й бе поверил на неговите грижи. Втренчи се в плика, който бе паднал с лицевата страна към чаршафа, обърна го и сълзи замъглиха очите й, щом зърна познатия почерк. Тя счупи печата.

Писмото бе написано със смелия четлив почерк на баща й.

„Скъпа моя Сиренити,

Когато четеш това писмо, двамата с майка ти вече няма да бъдем с теб и се моля да не скърбиш твърде силно, защото любовта, която изпитваме към теб, остава истинска и силна като самия живот.

Като пиша това, ти си на десет години, вече си копие на майка си, толкова невероятно красива, та вече се безпокоя за момчетата, които ще трябва да отблъсквам един ден. Наблюдавах те тази сутрин, докато седеше спокойно (доста необичайно занимание за теб, защото съм свикнал по-скоро да те виждам как караш летни кънки по тротоарите с ужасяваща скорост или пък необмислено да се пързаляш по парапетите, докато си ожулиш кожата). Ти седеше в градината с моя скицник и молив, рисуваше напрегнато и съсредоточено цъфналите азалии. В този момент осъзнах, едновременно с гордост и отчаяние, че си пораснала и няма винаги да бъдеш малкото ми момиченце, което се намира в пълна безопасност, защитено от майка си и мен. Тогава си дадох сметка, че трябва да опиша събитията, които може би един ден ще ти се наложи да разбереш.

Ще дам на стария Баркли (лека усмивка се появи на устните на Сиренити, като отбеляза, че адвокатът е бил известен с това прозвище преди толкова много години) указания да запази това писмо за теб, докато баба ти, или някой друг член от семейството на майка ти, се свърже с теб. Ако това не се случи, няма да се наложи да бъде разкрита тайната, която двамата с майка ти пазим вече повече от десетилетие.

Рисувах по улиците на Париж в целия блясък на пролетта, влюбен в града, без да изпитвам нужда от друга любовница, освен моето изкуство. Бях много млад и боя се, много напрегнат. Запознах се с един мъж, Жан-Пол льо Гоф, който бе впечатлен от моя, както той се изрази, необработен младежки талант. Нае ме да нарисувам портрет на годеницата му като сватбен подарък за нея и уреди да замина за Бретан и да отседна в замъка Кергален. Животът ми започна от мига, в който влязох в онази огромна зала и за първи път зърнах майка ти.

Нямах никакво намерение да действам съобразно с любовта, която изпитах от първи миг, в който я видях, нежен ангел със слънчеви коси. С цялото си същество се постарах да поставя изкуството си на първо място. Аз щях да я рисувам; тя принадлежеше на моя покровител; тя принадлежеше на замъка. Тя беше ангел, аристократка с фамилно родословно дърво откакто свят светува. Повтарях си всички тези неща стотици пъти. Джонатан Смит, неизвестен художник, нямаше право да я притежава дори в мечтите си, какво остава за реалността. Понякога, докато правех предварителните скици, бях сигурен, че ще умра от любов по нея. Казах си, че трябва да си тръгна, да измисля някакво извинение и да замина, ала не намерих смелост да го сторя. Сега благодаря на Бога за това.

Една вечер, докато се разхождах в градината, се натъкнах на майка ти. Реших да се отдалеча, преди да съм нарушил усамотението й, но тя ме чу и когато се извърна, зърнах в очите й това, за което не бях дръзнал и да мечтая. Тя ме обичаше. Бих закрещял от радост, ала съществуваха толкова много препятствия. Тя бе сгодена, бе поела морално задължение да се омъжи за друг. Нямахме право да се обичаме. Нима някой се нужда от право да обича, Сиренити? Някои биха ни осъдили. Моля се ти да не го сториш. След множество разговори и сълзи, ние въстанахме срещу това, което някои биха нарекли право и чест и се оженихме. Гейл ме помади да запазим брака си в тайна, докато намери подходящ начин да съобщи на Жан-Пол и майка си. Аз исках целият свят да разбере, ала се съгласих. Тя се бе лишила от толкова много неща заради мен, не можех да й откажа нищо.

Докато чаках, се появи още по-тревожен проблем. Контесата, твоята баба, притежаваше мадона на Рафаело, изложена на видно място в салона. Както ме осведоми контесата, тази картина принадлежала на семейството й поколения наред. След Гейл, тя ценеше тази картина повече от всичко. За нея тя като че ли символизираше приемствеността в семейството й, сигнален огън, останал да гори след ада на войната и опустошението. Бях разглеждал картината отблизо и подозирах, че е фалшификат. Не казах нищо, тъй като отначало си мислех, че самата контеса е поръчала копие, което й е било нужно. Германците бяха взели толкова много от нея — съпруг, дом — че може би бяха отнесли и оригиналната картина на Рафаело. Когато тя обяви, че е решила да дари картината на Лувъра, за да сподели величието й, се смразих от страх. Бях се привързал към тази жена, към гордостта и решителността й, към елегантността и достойнството й. Нямах желание да я видя наранена и си дадох сметка, че тя смята картината за автентична. Давах си сметка, че скандалът ще измъчи Гейл, ако картината бъдеше отхвърлена като фалшификат, и щеше да унищожи контесата. Не можех да позволя това да се случи. Предложих да почистя картината, за да я огледам по-внимателно и се чувствах като предател.

Отнесох картината в ателието си в кулата и щом я разгледах отблизо, в мен не остана никакво съмнение, че е добре изработено копие. Дори тогава не знаех какво щях да направя, ако не бях намерил писмото, скрито зад рамката. Писмото бе признание от първия съпруг на контесата, вик на отчаяние заради измамата, която бе извършил. Той признаваше, че е загубил цялото си имущество и имуществото на съпругата си. Бил потънал в дългове и тъй като решил, че германците ще победят Съюзниците, уредил да продаде картината на Рафаело на тях. Поръчал да бъде направено копие и заменил оригинала без знанието на контесата, смятайки, че парите ще му помогнат да преживее трудностите на войната, а сделката с германците ще запази имотите му в безопасност. Твърде късно той съжалил за стореното, скрил признанието в рамката на копието и отишъл да се изправи срещу хората, с които бил сключил сделката с надеждата да върне парите. Бележката свършваше с разкриване на намеренията му и молба за прошка в случай, че усилията му останат неуспешни.

Щом прочетох писмото, Гейл влезе в ателието; не бях се сетил да заключа вратата. Невъзможно бе да скрия реакцията си, нито пък писмото, което все още държах в ръка, и бях принуден да споделя товара с човека, когото най-много исках да предпазя. В онзи момент, в уединената стая в кулата, открих, че жената, която обичах, притежаваше по-голяма сила от повечето мъже. Тя искаше на всяка цена да скрие от майка си това, което бе узнала. Смяташе, че контесата непременно трябва да бъде предпазена от унижението и от новината, че картината, която толкова ценеше, е обикновен фалшификат. Изготвихме план да скрием картината, да направим така, че да изглежда сякаш е била открадната. Може би не бяхме прави. И до ден-днешен не зная дали постъпихме както трябваше; но за майка ти нямаше друг път. И тъй, делото бе сторено.

Плановете на Гейл да каже на майка си за нашия брак скоро се превърнаха в реалност. За своя безкрайна радост тя разбра, че носи нашето дете, ти, плодът на нашата любов, който щеше да се превърне в най-ценното съкровище в нашия живот. Когато Гейл каза на майка си за брака ни и за бременността си, контесата изпадна в ярост. Нейно право бе да постъпи така, Сиренити, а в нейните очи аз бях заслужил омразата, която изпитваше към мен. Бях й отнел дъщерята без нейно знание и с тази постъпка бях опетнил семейната й чест. В гнева си тя се отказа от Гейл, поиска да напуснем замъка и никога повече да не се връщаме. Вярвам, че след време тя щеше да се откаже от решението си; обичаше Гейл най-много от всичко. Ала същия ден тя откри, че картината на Рафаело е изчезнала. Събирайки две и две, тя ме обвини, че съм откраднал дъщеря й и семейното й съкровище. Как бих могъл да отрека? И двете престъпления бяха еднакво тежки, а очите на майка ти ме умоляваха да запазя мълчание. И тъй, отведох майка ти далеч от замъка, от страната й, от семейството и, от наследството, и я доведох в Америка.

Не говорехме за майка й, тъй като това ни носеше само болка и изградихме живота си отново, а ти заздрави връзката помежду ни. Сега имаш историята, а заедно с нея, прости ми, и отговорността. Може би когато прочетеш това, ще бъде възможно да се разкрие цялата истина. В противен случай нека остане скрита както е скрит фалшификатът, далече от света, с нещо безкрайно по-ценно върху себе си. Постъпи, както ти подсказва сърцето.

Твой любящ баща“

Сълзите капеха по писмото още от самото му начало, а щом го прочете, Сиренити ги избърса и пое дълбоко въздух. Изправи се, приближи до прозореца и се взря в градината, където родителите й за първи път бяха разкрили любовта си.

— Какво да правя? — промърмори, все още стиснала писмото в ръка. Ако го бях прочела преди месец, щях да отида с него право при контесата, ала сега не зная, помисли си тя.

За да изчисти името на баща си, щеше да се наложи да разкрие тайна, пазена в продължение на двайсет и пет години. Дали щеше да постигне нещо, като разкажеше историята, или щеше да заличи доброто, което бе сторено с цената на такива жертви от страна на родителите й? Баща й я бе посъветвал да се вслуша в сърцето си, ала то бе тъй преизпълнено с любов и болка от неговото писмо, че тя не чуваше нищо, а съзнанието й бе замъглено от нерешителност. Обзе я мимолетен порив да отиде при Кристоф, но бързо го потисна. Ако му се довереше, щеше само да стане още по-уязвима, а раздялата, с която съвсем скоро трябваше да се справи, щеше да е още по-болезнена.

Трябва да помисля, реши тя и няколко пъти пое дълбоко въздух. Трябваше да разсее мъглата, да помисли ясно и внимателно, а когато откриеше отговора, трябваше да се увери, че е правилният.

Както крачеше из стаята, младата жена внезапно спря и трескаво започна да се преоблича. Спомни си свободата и откритостта, които бе почувствала, докато яздеше из горите, а именно от това усещане имаше нужда сега, за да успокои сърцето си и избистри ума си, реши тя, докато навличаше джинси и риза.