Нора Робъртс
Сладостта на живота (4)

Четвърта глава

— Невероятни нерви! — промърмори Самър. Взе останалото парче от хотдога и го задъвка. — Този мъж има невероятни нерви!

— Не бива да допускаш това да се отрази на апетита ти, кара! — Карло я потупа по рамото, докато вървяха към потъмнелите от времето достолепни стени на „Индипендънс Хол“.

Тя отново отхапа от хотдога. Когато наклони глава, слънцето се заигра с крайчетата на косата й и ги позлати.

— Стига, Карло! Та той е арогантен! — Самър направи широк жест със свободната си ръка и продължи да дъвче почти отмъстително кифличката с кренвирш. — Карло, никой не може да ми нарежда, особено пък някой елегантен американски изпълнителен директор с диктаторски наклонности и невероятно сини очи!

Карло вдигна вежди при това нейно определение, сетне задържа одобрителен поглед върху дългокраката блондинка с къса розова поличка, която мина покрай тях.

— Разбира се, че няма, ми аморе! — рече той разсеяно и обърна глава, за да проследи блондинката по улицата. — В тази твоя Филаделфия има много туристически забележителности, нали?

— Аз вземам решения сама и си имам свой собствен живот — промърмори тя и го дръпна за ръка, когато вида към каква забележителност бе насочено вниманието му. — Аз приемам молби, Франкони, а не заповеди.

— Винаги е било така — Карло хвърли последен, изпълнен със съжаление поглед зад гърба си. Може би щеше да убеди Самър да спрат някъде, на някои пейка в парка, в някое улично кафене, където да се наслади на филаделфийските забележителности…

— Сигурно си изморена, скъпа — започна той.

— Определено няма да отида на вечеря тази вечер с него!

— Това ще го научи да не се занася със Самър Линдън.

Паркът, мислеше си Карло, сигурно предлага най-интересните забележителности. Тя го изгледа страховито.

— Ти се забавляваш, защото си мъж.

— Ти се забавляваш — поправи я Карло, ухилен. — И освен това си заинтригувана.

— Не съм.

— О, напротив, кара миа, си. Защо не поседнем, че да мога… Да се насладя на красотата и привлекателността на твоя град. Все пак… — той докосна края на шапката си, когато покрай тях премина брюнетка с къси шорти — Аз съм турист, нали?

Самър зърна блясъка в очите му, а също и причината за него. И след като си пое дълбоко дъх, рязко го обърна надясно.

— Сега ще ти покажа всички туристически забележителности, амиго.

— Но, Самър… — Карло хвърли поглед към стройната червенокоска с тесни джинси, разхождаща къдрав пудел. — Изгледът оттук е много красив и вълнуващ.

— Ще те кача много по-нависоко — обеща Самър и го задърпа вътре в сградата. — Вторият континентален конгрес се е събрал тук през 1775 година, когато сградата се е наричала Пенсилвания Стейт Хаус.

Вътре се чуваше ехо от стъпки и приглушени гласове. Група деца се тълпяха около превзета учителка със строго лице и удобни обувки.

— Очарователно — промърмори Карло. — Защо не отидем в парка, Самър? Такъв хубав ден! — особено за женички с къси тесни шорти и прилепнали към гърдите тениски…

— Ще бъда лош приятел, ако не ти предам един кратък урок по история, Карло, преди да се разделим тази вечер — и тя пъхна още по-здраво ръката си в неговата. — Всъщност било е 8 юли, а не 4 юли 1776 година, когато Декларацията на независимостта е била прочетена пред тълпата в двора на сградата.

— Невероятно… — тази брюнетка не отиваше ли към парка? — Мога да ти кажа, че силно се интересувам от американската история, ала малко свеж въздух…

— Ти няма да напуснеш Филаделфия, преди да си видял Камбаната на свободата — Самър го хвана за ръка и го помъкна със себе си. — Един символ на свободата е интернационален, Карло — дори не чу мърморенето му в знак на несъгласие, защото мислите й отново се върнаха към Блейк. — Всъщност какво се опитва да ми докаже той с неговия външен блясък и мъжкарство? — попита тя. — Да ми каже, че ще ме вземе в осем, след като вече съм му отказала? — Самър стисна зъби, сложи ръце на кръста си и загледа Карло. — Мъже! Всички сте еднакви!

— Ама не, карисима! — развеселен, той й се усмихна чаровно и прокара пръст по бузата й. — Ние сме уникални, особено Франкони. Във всеки град на света има жени, които биха могли да потвърдят това.

— Прасе — рече грубичко Самър, отказвайки да се поддаде на доброто му настроение. Тя го побутна с едното си рамо, без да обръща внимание на три ученички, които не пропускаха всяка тяхна дума. — Не ми навирай жените си под носа, италиански развратнико!

— О, Самър! — Карло взе ръката й и я поднесе до устните си, докато наблюдаваше ученичките. — Думата е… Ценител.

Коментарът й беше едно доста неподходящо за дама презрително изсумтяване.

— Вие, мъжете — уточни тя, като го посочи с пръст — мислите за жената като за нещо, с което да си поиграете. Играчка, с която да се забавлявате за малко и която не зачитате. Никой обаче няма да играе тази игричка с мен.

Ухилен от ухо до ухо, той взе и двете й ръце и ги целуна.

— О, не, кара миа. Не си права. Една жена… Тя е като нещо много вкусно. Най-вкусното ястие на света.

Очите на Самър се присвиха. Когато трите момичета дойдоха по-наблизо, заинтригувани от развитието на спора, тя едва се пребори със собствената си усмивка.

— Ястие? Ти смееш да сравняваш жената с ястие.

— Само с изключително ястие — напомни й Карло. — Такова, което оценяваш много високо, на което се наслаждаваш, дори обожаваш и боготвориш.

Веждите й се събраха.

— А когато чинията се изпразни?

— Остават спомените — той допря палец и показалец един в друг и ги целуна шумно и драматично. — Споменът, който се връща в сънищата и мечтите и те кара винаги да търсиш същото чувствено изживяване.

— Колко поетично — забеляза сухо Самър. — Но аз нямам намерение да бъда ничие предястие.

— Но, Самър, ти си най-забраненият десерт! И поради това, най-желаният — Карло намигна на трите момичета. — Този Кокрън, не мислиш ли, че устата му се напълва със слюнка всеки път, когато те погледне?

Тя кратко се изсмя, направи две крачки и спря. Картината беше странна и примитивно възбуждаща. Заинтригувана, Самър го погледна през рамо.

— Наистина ли?

Тъй като знаеше, че бе отклонил вниманието и, той плъзна ръка през кръста й и я поведе далеч от сградата. Все още имаше време за малко свеж въздух и стройни женски крака в парка. Зад тях трите момичета си зашепнаха разочаровано.

— Кара, аз съм мъж, който е проучил из основи любовта. И знам много добре какво виждам в очите на един мъж.

Тя се помъчи да не обръща внимание на вълната от удоволствие, която я заля, и сви небрежно рамене.

— Вие, италианците, слагате красиви етикети на обикновените човешки качества, например на първичния инстинкт.

С дълбока въздишка Карло продължи да я води.

— Самър, за жена с френска кръв ти не си никак романтична.

— Романтика има само в романите и филмите.

— Романтиката — поправи я той, — е навсякъде.

Въпреки че говореше безгрижно, Карло беше усетил, че тя бе напълно откровена. Това го разтревожи и, понеже бяха приятели, разочарова.

— Би трябвало да опиташ със свещи, вино и нежна музика, Самър. Нищо не ти пречи да опиташ. От опит не боли.

Тя го изгледа със странна усмивка.

— Така ли?

— Можеш да вярваш на стария Карло повече, отколкото на който и да било друг.

— О, да, разбира се — Самър се засмя и го прегърна през рамо. — Аз не вярвам на никого, Франкони.

Това също си беше голата истина. Той въздъхна още веднъж, ала произнесе със същата безгрижност.

— Тогава вярвай на себе си, кара. Вярвай на собствените си инстинкти и нека те да те водят.

— Но аз вярвам на себе си!

— Наистина ли? — този път Карло я изгледа продължително. — Мисля, че не си вярваш много, щом не искаш да останеш насаме с американеца.

— С Блейк? — той почувства как мускулите й се стегнаха само при произнасянето на името му. — Това е абсурдно!

— Тогава защо си толкова разтревожена от предложението му да прекараш една обикновена вечер и да вечеряш с него?

— Английският ти все още не е достатъчно добър, Карло. Точната дума не е разтревожена. Аз съм раздразнена — тя се помъчи да се отпусне и после вдигна брадичка. — Раздразнена съм, защото той си бе наумил да вечерям с него и продължи да настоява, въпреки че му отказах. А това според мен е нормална реакция.

— Вярвам, че твоите реакции по отношение на Блейк са съвсем нормални. Дори може да се каже… Първични — Карло свали тъмните си очила и внимателно ги прибра. Модерната им линия може да добавяше характерност на лицето му, ала сега това не му трябваше. — Виждам какво става в очите ти, както оня ден в кухнята.

Самър се намръщи, после вирна брадичка още по-високо.

— Ти не знаеш какво говориш.

— Аз съм чревоугодник — поправи я той. — Говоря за храна, но и за любов.

— Гледай си пиците, Франкони!

Карло се засмя и я тупна по бедрото.

— Карисима, моите пици никога не са за изхвърляне!

Тя произнесе една френска дума с най-сладък глас. Беше от най-често употребяваните по парижките улици. След това продължиха мълчешком, ала и двамата си представяха какво ще се случи тази вечер в осем часа.

 

 

Беше съвсем преднамерено, добре намислено и напълно я задоволяваше. Самър облече овехтели, оръфани джинси и избеляла тениска, която дори бе разнищена на единия ръкав. Не се притесняваше от липсата на грим. След като изпрати Карло на летището, отиде до най-близкия ресторант за бързо хранене и си взе кутия с пържено пиле, пържени картофки и пластмасова купичка със салата от зеле.

Отвори кутия диетична сода и пусна телевизора. Вървеше повторението на някаква комедия.

Взе си едно пилешко краче и започна да го гризе. Първо смяташе да се облече убийствено и да се позабавлява, когато той позвъни на вратата, а тя безгрижно му обяви, че има среща. Много хитро. Но пък сега, реши Самър и вдигна крака, щеше да се чувства едновременно удобно и в същото време да го оскърби. След като цял ден бе обикаляла града, докато Карло флиртуваше с всяко женско същество между шест и шестдесет години, удобството й се струваше по-важно дори и от оскърблението.

Доволна от стратегията си, тя седна и зачака. Нямаше да закъснее, реши Самър. Ако наистина беше познавачка на характери, беше определила Блейк като досадно точен мъж. И придирчив, добави наум тя, оглеждайки своя разхвърлян, но за нея удобно неподреден апартамент.

Да не забравяме самодоволството му, напомни си Самър, докато облизваше кълката. Щеше да се появи в елегантен, добре скроен костюм с трептяща риза и монограм на копчетата за ръкавели. Върху италианските му обувки нямаше да има нито едно петънце. Нито едно косъмче от косата му нямаше да бъде сресано накриво. Доволна, тя се загледа в разпрания подгъв на овехтелите си джинси. Жалко, че нямаха и дупки на коленете.

Самър се засмя весело и се излегна на дивана. С дупки или не, нямаше вид на жена, която смята да впечатли един мъж. А точно това, реши в заключение тя, очакваше мъж като Блейк. Щеше да й достави голямо удоволствие, ако успееше да го изненада. Ако пък го вбесеше… Това щеше да я задоволи още повече.

Когато той почука, тя се огледа, преди да си свалиш краката. Нарочно се позабави, преди да стане и да отвори вратата.

За секунда Блейк пожела да бе имал апарат, че да заснеме удивлението, което се изписа на лицето й. Самър нищо не продума, само стоеше и го гледаше втренчено. С лека усмивка на устните, той тикна ръце в джобовете на старите си изтъркани джинси. Нямаше друг човек на света, помисли си Блейк, когото би искал да изненада повече, като го надхитри. Толкова много, че чак се изкушаваше да направи кариера от това.

— Вечерята готова ли е? — Той подуши из въздуха. — Мирише хубаво.

По дяволите неговата надменност и неговото шесто чувство, помисли си тя. Как успяваше винаги да е на една крачка пред нея! Единствената разлика в облеклото им бе, че Блейк беше обул някакви износени маратонки. Инак и двамата бяха еднакво облечени. Най-разочароващото бе, че той изглеждаше така естествено и въпреки това неустоимо привлекателно с изтърканите си джинси, тениската и старите маратонки, както изглеждаше и в елегантния си официален костюм. С огромно усилие Самър успя да овладее раздразнението си и да потисне вълната от желание, което изпита към него. Правилата може и да се бяха променили, ала играта си оставаше същата.

— Моята вечеря е готова — отвърна хладно тя. — Не си спомням да съм те канила.

— Нали ти казах в осем.

— А аз ти казах „не“.

— Е, след като ми отказа да излезем — взе Блейк и двете й ръце, преди да пристъпи вътре, — помислих, че ще вечеряме тук.

Самър стоеше на прага на отворената врата, а той държеше ръцете й. Можеше да му каже да си върви, мина й през ума. Да му заповяда. И Блейк може би щеше да си отиде. Въпреки че нямаше намерение да бъде груба, не виждаше никакво удоволствие в това, да води битката така директно. Трябваше да намери друг, по-деликатен начин да го надвие и да спечели съревнованието.

— Ти си много упорит, Блейк. Може да се каже дори, че имаш магарешки инат.

— Може. Та какво има за ядене?

— Почти нищо — като освободи ръката си, Самър го покани да влезе и му показа отворената кутия.

Той вдигна вежда.

— Твоята слабост към ресторантите за бързо хранене е много интересна. Не си ли мислила да откриеш свой собствен такъв, например „Кроасан за една секунда“? Или „Пастички на крак“?

Тя не можа да не се засмее.

— Ти си бизнесменът — напомни му Самър. — Аз съм само един артист.

— С апетит на тийнейджър — Блейк посегна и си взе една кълка от кутията. Седна на дивана и опъна краката си върху масичката за кафе. — Не е лошо — реши той след първата хапка. — Вино нямаш ли?

Не, тя не искаше да бъде весела, но докато го гледаше как се разполага като у дома си и яде от нейната вечеря, не можа да не се засмее. Може би планът й да го обиди по някакъв начин да не бе сполучил, ала все още не можеше да се каже какво щеше да донесе вечерта. Трябваше й само удобен повод, че да му даде един хубав урок.

— Диетична сода — Самър седна и вдигна кутийката. — Има още в кухнята.

— И тази става — рече Блейк и пийна от нейната кутийка. — Така ли един от най-големите сладкари в света прекарва вечерите си?

Тя повдигна вежди и си взе обратно кутийката.

— Един от най-големите сладкари в света прекарва вечерите си както си иска.

Той прехвърли крак връз крак и я загледа. Златните точици в очите й тази вечер бяха по-неуловими, вероятно защото беше спокойна и отпусната. Харесваше му мисълта, че би могъл да ги разпали отново, преди още да бе свършила вечерта.

— Да, сигурен съм, че е така. Това отнася ли се и за всичко останало?

— Да — Самър си взе парченце пиле и подаде на Блейк книжна салфетка. — Реших, че компанията ти за момента е… Поносима.

Наблюдавайки я, той си взе още едно парченце пиле.

— Така ли?

— Да. И това е причината да седиш тук и да ядеш половината от вечерята ми.

Тя не обърна внимание на подсмихването му и опъна собствените си крака на масичката до неговите. Имаше нещо уютно в това, да си седи така. Имаше и нещо интимно, което я караше да бъде предпазлива. Беше прекалено предпазлива жена, за да си позволи да забрави въздействието на една-единствена негова целувка върху нея. И беше прекалено упорита, че да бие отбой.

— Чудя се защо толкова настояваше да ме видиш тази вечер — по телевизора вървяха реклами. Самър се загледа в тях за миг, преди да се обърне към Блейк. — Защо не ми обясниш?

Той взе пластмасовата вилица и си боцна зелева салата.

— Кое, професионалната или персоналната причина?

Явно често отговаряше на въпроса с въпрос, реши тя. Хитрец! Беше време да го прикове към стената.

— Защо не караш наред, едно по едно?

Как можеше да яде подобен боклук, помисли си Блейк и остави вилицата в кутийката. Когато човек я погледнеше, можеше да си я представи само в най-елегантните ресторанти. Цветя, френски вина, сервитьори с колосани яки и фракове. Самър трябваше да носи коприна и да яде екзотични ястия и десерти.

Тя почеса единия си бос крак с пръста на другия и си взе ново парченце от пилето. Той се усмихна и се запита защо все пак така неудържимо го привличаше.

— Първо професионалната причина. Ние ще работим заедно и достатъчно близко няколко месеца поне. Мисля, че е необходимо да се опознаем. Да открием как работи другият, така че да можем да предприемем необходимите мерки, когато се наложи.

— Логично — тя си взе няколко пържени картофки и предложи кутията на Блейк. — Значи, трябва да знаеш, че аз не правя никакви компромиси, нито се съобразявам с други правила. Изобщо. Работя само по своя собствен начин. Това е. Сега личната причина.

Той се наслаждаваше на нейната увереност и на пълната липса на склонност към компромиси. Имаше намерение да използва първото и да поправи второто.

— Персонално, намирам те красива, интересна жена — Блейк бръкна дълбоко в кутията и я погледна втренчено. — Искам те в леглото си — Самър не каза нищо и той облиза картофчето. — И мисля, че бихме могли да се опознаем добре един друг. Това първо — тя го гледаше право в очите и без да мигне. Блейк се усмихна. — Е, логично ли е?

— Да. И егоистично. Ти, както изглежда, имаш достатъчно и от двете качества. Но… — Самър избърса пръсти в салфетката и надигна содата. — Поне си честен. Харесвам честните хора — изправи се и го погледна. — Свърши ли?

Погледът му остана спокоен и хладен като нейния, докато й подаваше кутията.

— Да.

— Имам няколко еклера в хладилника, ако те интересуват.

— Специалитети от супермаркета?

Устните й се извиха в лека усмивка…

— Не, имам си определени стандарти. Тези са мои.

— Тогава може да те оскърбя, ако откажа.

Този път тя се засмя.

— Сигурна съм, че дипломатичността е единствената причина.

— Тя, и първичната ми лакомия — добави той и тръгна през стаята. Самър бе съвсем спокойна, отбеляза Блейк, мислейки си за нейната реакция или по-точно за липсата на такава, когато спомена, че иска да я вкара в леглото си. Спокойствието и самообладанието й го заинтригуваха. Или по-правилно, го предизвикваха.

Това лустро ли беше? Ако беше, харесваше му възможността да го свали от нея. Бавно, реши той, съвсем бавно и дори лениво, докато не открие отдолу страстта и темперамента й. Те не можеше да не са там.

Блейк си я представи като един от нейните десерти. Тъмна и забранена страст под студената бяла ледена обвивка. Ала той имаше намерение да я опита след не много дълго време.

Ръцете й не бяха съвсем стабилни. Тя се ядоса и прокле наум, докато отваряше хладилника. Блейк я бе развълнувал, направо я беше разтърсил, точно както бе искал да направи. Самър само се надяваше, че не бе забелязал импровизирания й отговор. Да, наистина искаше да я извади от релси, но каза точно това, което мислеше. Това тя много добре го разбираше. В този момент нямаше време да осъзнае и анализира чувствата си. Съществуваше само първата й реакция. Не шок, не обида, а някаква нервна възбуда, който не бе изпитвала от години.

Глупости, каза си Самър и взе да подрежда еклерите върху две чинии от майсенски порцелан.

Не беше ученичка, която да се опиянява от трепетните си чувства. Нито пък би била очарована от това да я осведомят, че някой си възнамерява да я направи своя любовница. Романсите, любовните връзки, тя знаеше това много добре, бяха опасни, отнемаха много време и разсейваха човека. И винаги имаше една страна, която да бъде по-силно увлечена, по-уязвима, повече обичаща и страдаща от другата. Самър нямаше да позволи да изпадне в подобно положение.

Ала въпреки трезвите мисли, нервната възбуда, която я бе обзела, остана.

Трябваше да направи нещо с Блейк Кокрън, помисли си тя, докато наливаше две чаши кафе. И трябваше да го направи бързо. Проблемът беше, какво точно?

Самър сложи двете чаши и чиниите върху подноса и реши, че ще направи това, което правеше най-добре под напрежение. Щеше да импровизира.

— Сега ти предстои едно незабравимо чувствено преживяване — той вдигна очи при това изречение и я видя да влиза с таблата в ръце. Желанието го порази със силата си. Напомни си, че ако иска да запази самообладание, трябва да играе играта с повече умение. — Моите еклери не бива да бъдат приемани лекомислено — продължи тя. — Нито да се ядат с безразличие. Само с благоговение.

Блейк изчака Самър да седне до него и тогава взе чинията. Много внимателно, помисли си отново той, когато парфюмът й стигна до него.

— Ще направя каквото мога.

— Всъщност… — тя отчупи с вилицата едно парченце. — Не са необходими никакви усилия. — Само опитай — и поднесе вилицата към устните му.

Блейк я гледаше и Самър него, докато го хранеше. Светлината преминаваше през прозореца зад тях и докосваше очите й. Сега те бяха по-зелени, почти котешки. Един мъж можеше да се загуби в тях, ако само се опиташе да определи какъв цвят бяха и да прочете израза им. Вкусният крем на еклера се разтопи в устата му. Екзотичен, уникален, сладък, като своята създателка. Първият вкус, като първата целувка, искат след себе си още.

— Невероятно — промърмори той, а когато устните й се извиха в усмивка, Блейк ги пожела под своите.

— Естествено — той си отчупи ново парче и ръката му хвана китката й. Пулсът й биеше забързано, но очите й си оставаха студени и равнодушни.

— Ще ти върна жеста — рече тихо Блейк и стисна леко китката й, като взе вилицата в другата си ръка. Размърда се бавно, без да сваля очи от нейните, поднесе вилицата към устните й и спря. Гледаше как тя ги отваря леко, видя и връхчето на езика й. Сигурно би било лесно да наведе глава към нея и… Знаеше, че няма да има съпротива. Вместо това я хранеше с еклери, а стомахът му се свиваше само при представата за вкуса, който в момента бе на езика й.

Никога не беше чувствала подобно нещо. Беше опитвала, разбира се, своите произведения, ала никога сетивата й не са били така глезени. Самър искаше да запази това усещане, да го продължи, макар да беше така неочаквано сексуално. Трябваше й истинско усилие, за да преглътне и още едно, за да успее да проговори.

— Още? — попита тя.

Погледът му слезе от очите върху устните й и отново се върна.

— Винаги ще искам още.

Това беше опасна игра. Самър знаеше това, но беше готова да я играе. И да спечели.

Тя продължи да го храни. Нима цветът на очите му се промени? Едва ли си въобразяваше, нито пък вълните от желание, които я обливаха, бяха въображаеми. Откъде идеха всъщност, от нея или от него?

По телевизията някой избухна в пресипнал смях, ала никой от двамата не го забеляза. Би било по-умно, ако още сега направеше крачка назад, внимателно. Но въпреки че мисълта мина през главата й, Самър отвори уста за следващото парче.

Някои неща експлодират върху езика, други го дразнят или дори измъчват. Това бе едно хладно и неописуемо удоволствие, не по-малко възбуждащо от глътка шампанско, не по-малко първично от хапка сочен зрял плод.

Нервите й започнаха да се успокояват, ала очакването в нея се усили. Той се бе напръскал с някакъв изтънчен одеколон, чийто аромат я караше да мисли за дървета през есента. Очите му бяха тъмносини, като вечерно небе. Когато колената му докоснаха нейните, почувства топлината, излъчваща се през плата. Миговете минаваха, без да забележи, че почти не си говорят, а само бавно се хранят един друг. Обгърна я интимност, която бе не по-малко възбуждаща от правенето на любов. Кафето изстина. Сенките се плъзнаха из стаята, когато слънцето залезе.

— Последното парченце — прошепна тя и го вдигна с вилицата. — Хареса ли ти?

Блейк докосна крайчето на косата й с пръсти.

— Изключително.

Кожата й гореше, но беше много приятно. Макар че изобщо не се отмести, Самър остави вилицата много внимателно. Чувстваше се омекнала, прекалено омекнала. И безпомощна.

— Един от моите клиенти има скрита страст към еклери. Четири пъти в годината ходя в Англия, за да му направя две дузини. Последният път ми подари огърлица от изумруди.

Той вдигна вежди и завъртя кичурче от косата й между пръстите си.

— Това намек ли е?

— Обичам подаръците — отвърна безгрижно тя. — Ала подобни неща не са съвсем етични между делови партньори.

Самър се наведе към кафето си, но Блейк стегна кичурчето и не го пусна. В този миг очите му срещнаха нейните и той зърна в тях изненада и леко раздразнение. Тя не обичаше да бъде спирана от никой и за нищо.

— Нашата делова връзка е само едното ниво. И двамата много добре го знаем.

— Бизнесът е на първо място. Най-важният приоритет.

— Може би — беше му трудно да признае, дори сам на себе си, че бе започнал да се съмнява в това. — Във всеки случай, нямам намерение да остана само на ниво едно.

Ако смяташе да се справи с него, то сега беше моментът. Самър сложи ръката си на облегалката на дивана и си пожела възлите в стомаха й да се отпуснат.

— Ти ме привличаш. И си мисля, че ще бъде трудно и интересно да работим заедно през следващите месеци. Преди малко каза, че искаш да ме разбереш. Обикновено не се обяснявам, ала ще направя едно изключение — тя се наведе към масичката и си взе една цигара от кутията. — Имаш ли запалка?

Беше доста странно колко лесно събуждаше чувства в него, без каквото и да било предупреждение. Сега чувството бе безпокойство. Блейк извади запалката си и запали цигарата й. Наблюдаваше я как всмуква и издухва бързо дима с движение, което говореше по-скоро за навик, отколкото за удоволствие.

— Продължавай.

— Ти каза, че си познавал майка ми — започна Самър. — Сигурно знаеш нещо за нея. Тя е красива, талантлива и интелигентна жена. Аз много я обичам и като майка, и като личност, която е изпълнена с радост от живота. Ако има някаква слабост, то това са мъжете.

Самър сви крака под себе си и се опита да се отпусне.

— Тя имаше трима съпрузи и безброй любовници. И винаги смяташе, че всяка поредна връзка е истинската, завинаги. Когато се влюбваше и свързваше с някой мъж, беше блажено щастлива. Неговите интереси ставаха нейни, това, което той харесваше или не харесваше машинално се отнасяше и за нея. Естествено, когато всичко свършваше, мама беше разбита. И истински нещастна. Пълна катастрофа — Самър отново дръпна от цигарата. Очакваше той да направи някакъв коментар. Но Блейк мълчеше и само слушаше. Затова продължи. — Баща ми е по-практичен човек. И въпреки това има два брака и няколко дискретни любовни истории. За разлика от майка ми, която приемаше недостатъците на любовниците си и дори им се наслаждаваше за известно време, той търсеше най-доброто. Съвършенството. Ала тъй като хората не са идеални, защото така са създадени, непрекъснато се разочароваше. Майка ми търсеше възвишената любов, а баща ми съвършената връзка. Аз не търся нито едното, нито другото.

— Тогава защо не ми кажеш какво търсиш?

— Успех — отвърна кратко тя. — Любовта си има начало и това, което следва, е край. Връзката изисква компромиси и търпение. Аз отдавам всичкото си търпение на работата си, а талант за компромиси просто нямам.

Това би трябвало да го задоволи, дори да го накара да се откаже. В края на краищата, Блейк не искаше нищо повече от една най-обикновена любовна историйка, без ангажименти, без обвързване, без обещания. Но не разбираше защо иска да върне обратно думите в гърлото й. Само знаеше, че го иска.

— Никаква любов — повтори той и кимна. — Никакви ангажименти. Ала това не променя факта, че ти ме искаш и аз също те искам.

— Не — цигарата остави горчив вкус в устата й. Самър я смачка в пепелника и си помисли, че разговорът им повече приличаше на преговори. Не предпочиташе ли всъщност точно това? — Казах, че ще бъде трудно да работим заедно, но това е и необходимо. Ти искаше от мен да се заема с ресторанта ти, Блейк, и аз се съгласих, защото искам да получа опита и признанието, които ще извлека от това. Ала реконструкцията и преобразуването на твоя ресторант ще бъде дълъг и сложен процес. В съчетание с моите други задължения няма да имам много време за развлечения.

— Развлечения? — защо тази дума така го вбеси? Също както и опитите й да скрие желанието си зад работа. Може би тя нямаше намерение да го предизвиква по този начин, но той точно така го прие. — Нима това те разсейва? — Блейк прокара пръст по шията й, преди да обхване с ръка врата й.

Самър почувства допира на пръстите му върху кожата си. И видя в очите му желанието, възбудата. И двете я притегляха неудържимо.

— Ти ми плащаш много пари, за да си върша работата, Блейк — гласът й беше стабилен. Слава Богу! Ала сърцето й не. — Като бизнесмен би трябвало да искаш да сведеш усложненията до минимум.

— Усложненията, значи — повтори той. Прекара другата си ръка през косата й така, че отдръпна лицето й назад. Самър почувства как възбудата плъзна по гръбнака й. — Това — докосна Блейк с устни бузата й — усложнение ли е?

— Да — мозъкът й изпращаше сигнали веднага да го отблъсне, но тялото й не се подчиняваше на командите.

— И развлечение? — той стигна до устните й, но само ги докосна. Никакво напрежение, нито натиск, само пръстите му върху врата й се движеха бавно и нежно по кожата й. Тя не се помръдна, макар да си повтаряше, че все още може да го направи. Никога не си позволяваше да бъде изкушена, ала тази нощ ставаше нещо различно.

Само един опит, помисли си Самър. Знаеше как да опита и да направи оценка, сетне да се отдръпне, дори ако бъде изкушена да продължи. Така, както знаеше да поеме всяка капка удоволствие от този малък тест.

— Да — прошепна Самър и затвори очи. Нямаше нужда от визуален образ, стигаше й само усещането. Горещо, меко, влажно — всичко това беше неговата уста върху нейната. Силна, властна, изискваща, търсеща.

Пръстите му продължаваха да галят кожата й. Изтънчен, мъжествен, интригуващ — това бе ароматът, който долавяше. Когато Блейк произнесе името й, гласът му премина като вятър. Полъх, който носеше топлина и предчувствие за буря.

— Колко просто искаш да бъде, Самър? — отново се бе случило, осъзна той. Това пълно увлечение, което нито искаше, нито търсеше. Тоталното увлечение, на което не можеше да устои. — Тук сме само ти и аз.

— И точно затова няма нищо просто — въпреки че според думите си тя не се съгласи, ръцете й го обгърнаха. А устните й не се откъснаха от него.

Беше само една целувка. Така си каза Самър, когато устните му се впиха в нейните. Все още можеше да прекъсне действието, все още можеше да овладее положението. Но първо, тя искаше още. Без да мисли, потърси с върха на езика си неговия език, за да се наслади напълно на вкуса. Собственият й стон прозвуча тихо в ушите й, а тя се притисна още по-плътно към него. Тяло срещу тяло, горещо, твърдо и настоятелно. Тази нова мисъл я обзе, докато усещанията й се съсредоточиха върху играта на устните им.

Защо всички целувки, които бе получавала преди тази, й изглеждаха обикновени и прекалено прости? Сякаш хиляди малки сърца в тялото й туптяха в очакване. Изпитваше някакво по-дълбоко, по-силно и по-плътно удоволствие, отколкото си бе представяла, че може да получи от най-елементарна целувка между един мъж и една жена. Самър си мислеше, че познава границите на своите желания, дълбочината на страстта си… Досега. А Блейк само с едно докосване изтръгна нещо от нея. Нещо, което бе подредено, дисциплинирано и спокойно. А когато то щеше да бъде напълно освободено, тогава какво щеше да стане?

Тя откри, че бе на ръба на нещо, което никога преди това не й се бе случвало — чувствата й напълно командваха мозъка. Още една стъпка и Блейк щеше да я има цялата. Не само тялото й, не само мислите, а онова най-лично, най-съкровено, най-добре пазено досега. Сърцето й.

Самър почувства нетърпелив порив да го притежава и се отдръпна. Ако тя беше така нетърпелива, то какво оставаше за него! Той все още я държеше в ръцете си, достатъчно леко, че да може да се отдръпне, и достатъчно категорично, че да не я пусне и да я държи до себе си.

Беше останала без дъх. Самър се помъчи да мисли трезво и реши, че ще бъде глупаво да се опитва са прикрие нещо. Или да излъже.

— Мисля, че доказах моята гледна точка — рече тя.

— Твоята ли? — попита Блейк и погали косата й. — Или моята?

Самър си пое дълбоко дъх и бавно издиша. Тази единствена, незабележима проява на чувства накара желанието да го сграбчи отново.

— Направих достатъчно, за да открия, че деловите и личните работи не бива да се смесват. В понеделник започвам работа за Кокрън. Имам намерение да заслужа заплатата си. Просто няма да има нищо друго.

— Вече има — той обхвана с ръка брадичката й и привлече очите й към своите. Вътре в него се блъскаше едно кълбо от желание и объркване. С тази дълга, нежна целувка, получи всичко, ала забрави най-стриктното си правило. Да владее чувствата си, както в работата, така и в удоволствието. В противен случай можеше да сбърка. Трябваше му време и Блейк осъзна, че му трябва и дистанция.

— Сега се познаваме по-добре — рече след миг той. — А когато правим любов, ще се опознаем още по-добре.

Тя остана седнала, докато Блейк стана. Не бе напълно сигурна, че ще може да стои права на краката си.

— В понеделник — подзе с равен глас Самър — започваме да работим заедно. Това ще бъде всичко помежду ни отсега нататък.

— Когато се занимаваш с толкова много договори, като мен, Самър, научаваш, че договорът е просто един лист хартия. И той няма никакво значение.

Блейк отиде до вратата с мисълта, че му трябва малко свеж въздух, за да прочисти съзнанието си и да успокои нервите си. Трябваше му и дистанция, и то достатъчно голяма, за да забрави всичко, освен изгарящото желание да я има.

С ръка на дръжката той се обърна и я погледна за последно. Имаше нещо особено в начина, по който тя го гледаше. Очите й бяха сериозни, а устните леко нацупени. Приличаше на малко момиченце. Това го накара да се усмихне.

— До понеделник — каза Блейк и излезе.