Джорджия Боковън
Нежни мигове (25)

XXIV

Сейнт Хелена, март 1990

Елизабет стоеше в края на лозето, облечена в черния костюм, който си бе купила преди осем месеца, за да изпрати за последен път Амадо. Мислеше, че ще и бъде по-лесно, ако изпълни предварително това тъжно задължение, но вместо това траурните дрехи се превърнаха в душевен тормоз, в злокобно присъствие, което вещаеше скорошния край.

Изминалите месеци бяха трудни в много отношения. През деня заседаваха за освобождаването на Амадо от поста директор на винарната й говорител на „Монтоя Уайнс“. Нощем Елизабет бдеше край леглото на мъжа си, който бавно се превръщаше в сянка на човека, с когото се бе запознала на коледното тържество на „Смит и Ноубъл“.

Младата жена реши да не лансират нова рекламна кампания, а постепенно да се оттеглят от сцената, пускайки все по-малко реклами с Амадо. По-късно щеше да помисли как „Монтоя Уайнс“ да си възвърне загубените позиции. Тя съзнаваше, че с оттеглянето рискува много, но засега тези безпокойства попадаха в графата „бъдещи проблеми“. Сега тя се бе посветила изцяло на Амадо и на работата във винарната.

Както и очакваше, Амадо не си отиде тихо в съня си. Той се бореше за живота дори и когато вече едва си поемаше дъх. Понякога Елизабет заставаше отвън пред вратата, вслушваше се в мъчителното му дишане и мислено се молеше Амадо да се предаде, да се довери най-после на често повтаряните си думи, че и след смъртта те двамата ще се намерят. Накрая, когато вече тялото отказа да се подчинява на волята, той се събуди от дълбок сън, за да се сбогува с нея. Отвори широко очи и с глух, хриплив глас й се закле в любов.

След погребението, когато всички се разотидеха, Елизабет щеше насаме да се прости с Амадо. Щеше да запали огън в огнището и да отвори бутилката с вино, което той бе прибрал в брачната им нощ за десетата годишнина от сватбата им. Щеше да пие от чашата, с която той бе вдигнал наздравица за техния годеж и после да я хвърли в огъня. На следващия ден щеше да опакова черния си костюм и дрехите на Амадо, и да ги изпрати някъде далеч от Сейнт Хелена.

Преди да се отправи към спрялата пред къщата лимузина, Елизабет за последен път огледа лозята, като внимаваше токчетата на обувките й да не потънат в меката пръст. Ако тази година Амадо се беше разходил из имота, щеше да хареса работата на хората, които тя бе наела за подрязването на лозите. Но най-вече щеше да се почувства горд заради способността й да преценява свършената работа.

Елизабет погледна ролекса, с който Амадо я бе изненадал на последния й рожден ден. Винаги се бе радвал като дете, когато й подаряваше скъпи и безполезни играчки, и никога не обръщаше внимание на нейните протести. Амадо я бе обичал, без дори да я познава. Виждаше я такава, каквато искаше да бъде, и тя осъществи всичките му мечти, освен една — да му роди син.

След половин час щеше да застане пред приятелите им в препълнената църква. Щеше да си наложи да не търси с очи единствения човек, за когото сърцето й подсказваше, че няма да е там. Майкъл нямаше да дойде, дори и да знаеше за смъртта на Амадо. Като оставаше настрана и си отказваше правото да се прости с Амадо, той се самонаказваше за греха, който смяташе, че бе сторил спрямо своя най-добър приятел.

А може би Майкъл бе много далеч и новината още не бе стигнала до него? Ако сега не работеше във винопроизводството, можеха да минат и месеци, докато узнаеше. Все пак щом разбереше, част от него щеше също да умре.

Елизабет се обърна и тръгна нагоре по хълма. Алис и Консуела, които я чакаха пред къщата, имаха угрижен вид. Щеше да направи всичко възможно, за да ги успокои, че е добре. А после щеше да убеди и тях, и всички останали, че е достатъчно силна, упорита и способна, за да продължи делото на Амадо. Най-скъпият дар, който получи от него, бяха знанията. В замяна на тях Елизабет обеща да продължи без него и да прегърне неговата мечта като своя.

Две седмици по-късно Елизабет бе в Напа за прочитането на завещанието. В махагоновия кабинет бяха още адвокатът, Елана и Едгар. Амадо бе пожелал в деня на погребението на всеки от дългогодишните му служители да се изпрати писмена благодарност и индивидуален чек, подписан от него. Фелиция се бе обадила на Елана да я представлява, понеже през изминалата година била прекарала доста време в Калифорния и щяло да й стане много, ако дойдела два пъти за един месец.

Прочитането на трите машинописни страници не донесе никакви изненади. Всичко бе така, както Амадо внимателно го бе разяснил преди смъртта си. Елизабет стана, сложи си чантата на рамото и протегна ръка към адвоката Джеймс Уебстър.

— Благодаря ти, Джим. Амадо ми поръча да ти благодаря за извънредния труд, който положи през изминалите няколко месеца.

Той пое ръката й с двете си ръце и я погледна състрадателно.

— Ако занапред мога да бъда полезен…

Елана, следвана по петите от Едгар, се изправи пред Джим, когато той стана, за да заобиколи бюрото си.

— Извинете, че ви прекъсвам — каза тя с тон, от който се разбра, че извинението й бе чиста формалност. — Но следобед с Едгар имаме среща в града и исках да знаете, че съм наела адвокат, който да представлява мен и сестра ми в цялата работа. Името му е Сандърс Мичъл. Може би ви е познато. — Тя се засмя пренебрежително. — Какво говоря?! Разбира се, че ви е познато. Както и да е, той ми поръча да ви предам, че ще ви се обади от кабинета си през тази седмица.

Джим се намръщи.

— Разбира се, ваша работа е да качите на борда още един адвокат, но ми е жал, че ще хвърлите много пари на вятъра. Ако ви интересува нещо, с радост ще ви отговоря. Бащиното ви завещание е ясно и мога да ви уверя, че всичко по него е в ред.

— Господин Мичъл е добър адвокат, но не моя бе идеята да го наема. Фелиция настояваше да бъдем представени и ние.

Джим видимо се изненада от подтекста на думите й.

— Госпожо Съливан, баща ви бе честен и щедър човек. Съжалявам, че изпитвате… — Той спря, за да се успокои.

— Простете ми. Вие, естествено, имате право да постъпите както намерите за добре. Ако мислите, че ще ви е от полза, първото нещо, което ще направя утре сутринта, ще бъде да изпратя на господин Мичъл копие от завещанието.

Елизабет не се изненада от поведението на Фелиция. Тя бе успяла да убеди Амадо, че е променила чувствата си към него, само защото той умираше и отчаяно искаше да й повярва. Фелиция подходи хитро към баща си. Знаеше, че ако се престори още в началото, той би се усъмнил в нейната искреност. Наградата си струваше усилията, а тя бе колкото злъчна, толкова и алчна. Само че не знаеше колко дълго и упорито бяха работили Амадо и Джим по завещанието. Двете с Елана си губеха времето и парите в търсене на някаква вратичка.

— Ще говорим по-късно, Джим — каза Елизабет.

— Не си тръгвай още. Ей сега свършвам.

— Трябва да вървя. С Алис ще ходим на пазар.

Когато спря на паркинга в търговския център, валеше слаб дъждец. Алис се бе подслонила под навеса на едно кафене.

— Как мина? — попита тя, когато влезе в колата и хвърли покупките си на задната седалка.

— Както се и очакваше — отвърна Елизабет. — Нямаше изненадващи допълнения към завещанието, ако това имаш предвид.

— Всъщност безпокоях се за Елана и Едгар. Надявам се, че не са те разстроили допълнително.

Елизабет нежно стисна ръката на баба си.

— Щастлива съм, когато си край мен. Караш ме да се чувствам обичана.

Алис не отговори.

— Какво става? — погледна я младата жена.

— Мислех си… Всъщност нищо не ме задържа във Фармингъм.

— Така ли?!

Елизабет предчувстваше, че ще се случи нещо такова. Алис не можеше да скрие безпокойството си от решението й да управлява сама винарната.

— Най-после реши да се пенсионираш, а? Е, аз няма да те разубеждавам.

Елизабет спря на червен светофар и погледна Алис в очите.

— Ами приятелите ти? Какво ще правиш с тях, бабо? Преместиш ли се тук, значи да ги загубиш завинаги или да поемем риска някой да ме разкрие.

— От време на време бих могла да им ходя на гости.

— А ако някой от тях реши да ти върне посещението?

— Ще се оправя с това, когато му дойде времето.

— Обичам те, бабо, но няма да ти позволя да се откажеш от живота и приятелите си, за да се грижиш за мен.

След няколко мили Алис наруши тягостното мълчание.

— Бих искала дядо ти да те познава.

— Аз също. Но защо изведнъж се сети за него?

— О, знаеш как от едно мисълта ти скача на друго и така нататък.

Елизабет знаеше, че баба й сравнява бремето да въртиш сама цяло стопанство с това да управляваш винарна. Ако успееше да успокои страховете на Алис, може би тя щеше да се откаже на първо време поне да напуска Фармингъм.

— Колко време след смъртта на дядо ти реши да продадеш фермата?

Алис видимо се стресна от въпроса й.

— Никога не съм вземала такова решение. Банката веднага я присвои. Организира търг, но той едва покри дълговете. Сигурно не мислиш, че станах сервитьорка за собствено удоволствие.

— Ти никога не си говорила за това.

— Защото не е от най-хубавите ми спомени. В живота човек прави онова, което се налага.

— Тогава ти бе трудно да ме приютиш, нали? И все пак никога не обели дума за това. Защо?

— От мига, в който те погледнах, знаех, че ти ще осмислиш отново живота ми. Въобще не ми пукаше за парите.

Елизабет никога не успя да раздели болката, която й бяха причинили нейните родители, от радостта, която изпита, щом за първи път видя баба си. Този ден продължаваше да буди у нея противоречиви чувства. Без никаква връзка тя попита:

— Ти обичаше ли дядо?

Алис бе свикнала с внезапните обрати на мисълта й.

— Да, но го осъзнах истински, едва когато се спомина. Съжалението пропи самотата ми.

— Преди да срещна Амадо, не знаех, че е възможно да обичаш някого по толкова много начини.

Никога не бе предполагала, че могат да се обичат и двама мъже едновременно. Тя обаче реши да не споделя това с баба си. Алис щеше да бъде далеч по-спокойна, ако си мислеше, че внучката й жали само един любим човек.