Хедер Меспи
Билкова отвара и рог от еднорог (12)

VI глава
Жилка жилава

Златните кули на Исиней проблясваха дори в мрачния дъждовен ден. Слънцето бе пробило тук-там облаците и се разхождаше весело по покривите на града. Мостовете бяха спуснати, както винаги в мирно време. Ермиар и Загарда поеха към източната порта. Ермиар съобщи на стражите кой е, но отказа ескорт. Изпрати вестоносец в двореца и поведе Загарда из външния град.

— Гладна ли си?

— Да — отвърна тя и го погледна изпод вежди. Беше отслабнала. Тъмните кръгове под очите й, сякаш тежаха върху красивото й лице.

Озоваха се в някаква живописна, тясна уличка.

— Все някъде трябва да предлагат топъл качамак — изтърси той, а тя го погледна учудено, ала нищо не каза. Дори и Заграда не разбра кога и как се бяха изгубили формите на двата коня, които Ермиар сътвори, за да пътуват. Просто вече ги нямаше.

Уличката ги изведе на пазара, където въпреки дъждовното време се размотаваха много и всякакви хора. От едно заведение се носеше апетитна миризма и двамата тръгнаха към него.

— Ще хапнем тук, пък после ще се приберем в двореца.

Кръчмата беше чиста и спретната, но празна, вероятно поради ранния час. Те седнаха на една маса до прозореца и поръчаха квесел и качамак с много сирене.

— Защо не отидохме направо в двореца? — запита го най-после Загарда.

— Мислят ме за мъртъв. Искам да им дам време да свикнат с мисълта, че не съм.

— Нямаше да се сетя за това — поклати глава Загарда и продължи да яде с апетит.

Нахраниха се, но Ермиар не бързаше да става. Седеше облегнат на масата и зяпаше хората навън.

— Каква разлика с Кодили — каза Загарада, — тук са свободни, както бяхме и ние преди.

— И пак ще бъдете — убедено отвърна Ермиар, — въпрос на време е.

— Какво ти време — ядно се сопна тя, — защо кановете не правят нищо, а се гушат като страхливци в дворците си?

— Политика — сви рамене той и отпи от квесела. — Доколкото познавам нещата, все още не са решили кой от стети сантропи да бъде император. Щом постигнат съгласие, ще свалят самозванеца.

— А дотогава ние да страдаме, така ли? — в гласа й прозвучаха мъка и обида.

Ермиар обаче не се трогна. Така си беше устроен светът.

* * *

— Ставай, момиче, хей, събуди се!

Някой я буташе грубо по рамото и викаше в ухото й. Бендидора отвори очи и видя една червендалеста и подпухнала физиономия над лицето си. Притежателката на физиономията носеше горяща свещ в огромните си лапи, но не я държеше с особено внимание и пламъкът се люлееше, а восъкът се ръсеше по пода и дрехите й.

— Ха, събуди се, добре — ухили се жената, но после рязко смени изражението. — Какво се туткаш, ставай и се обличай. Грегон ме прати да те извикам, и то бързо. Тъй че не ми се помайвай, а нахлузвай дрехите, и да тръгваме.

Бендидора се изправи и въпреки че й прикипя от яд, замълча и започна да се облича. Бе навикнала да премълчава, за да крие самоличността си. Затова тутакси се успокои и наистина положи усилие да се приготви възможно най-бързо.

— Кое време е? — попита тя.

— Виж я ти — опули се жената. — Момиче, аз съм свинарка, да не мислиш, че се ориентирам по звездите като царски жрец!? Ей го на, нощ е. Не виждаш ли?

Бендидора прехапа устни и кимна.

— Готова съм — каза и прибра дългата си плитка на стегнат кок.

— Идвай — избоботи жената и затътри крака по дървения под.

Небето навън бе ясно и пълно със звезди. Все още кълбета вечна светлина светеха навред из въздуха, но бяха оредели и светлата пелена, с която покриваха земята през горещите дни вече я нямаше. А луната, аха да я пипнеш с ръка — близка, огромна и ярка. Грегон я очакваше на двора до отворената порта на чифлика. Държеше на къс повод красивата кобила с мъдрите сини очи. Щом свинарката се отдалечи достатъчно, за да не ги чува, той й подаде повода:

— Вземи я и тръгвай, докато не е късно.

— Да тръгвам?! Къде?

— Тия тримата току преди малко ме изненадаха и потеглиха към Ябрус без теб. Щяла си да им пречиш, като че на мен няма да пречиш. Какво да правя с принцеса в чифлика си!

— Принцеса!? — Бендидора толкова дървено изигра учудване, че миг по-късно цялата се изчерви от срам.

— Познах те аз, Бендидора от Ябрус, още като дойдохте. Виждал съм те веднъж в двореца на Истрос. Беше малка тогава, но не си се променила много. Не те знам защо се криеш, ти си знаеш, но нямаш работа в моя чифлик. Тук принцесите скучаят. Виж я и тази — той потупа кобилата по задницата, а тя изпръхтя недоволно, — и тя принцеса се извъди от „Еднорог дворец“. Само място ми заема. За един обяд работа не ми е свършила. Тъй че я вземай, и да ви няма.

— Кога заминаха? — попита Бендидора, без да оцени нито хумора, нито прямотата му.

Знаеше, че й готвят нещо такова и въпреки това не успя да усети как приспаха бдителността й и я измамиха. Минаха няколко дни, откакто пристигнаха в Змейковия чифлик, а сякаш бе година. Бендидора се отпусна, успокои и забрави да дебне и внимава да не тръгнат без нея.

— Преди малко. Поискаха ми някакви дрехи, че с техните много биели на очи. Че то дрехите добре, ама конете!? Кой ще повярва, че селяни яздят аркаинци? — Грегон се потърка по челото, изгледа я внимателно и продължи да боботи с плътния си глас: — А ти? Ти ще ги настигнеш като нищо. Видях, че се погоди с еднорогата, само на теб даде да я яздиш. А тя е по-луда от трима аркаинци, взети заедно, и е по-бърза. Ама не им се откривай веднага, че да не те върнат обратно. Изчакай ден-два, следвай ги по-отдалече и тогава се покажи.

— Няма да ме върнат — стисна устни Бендидора.

Поглади коня по шията, прошепна галено в ухото му и го възседна с лекота.

— Благодаря, няма да забравя добрината ти, бъди здрав.

— Чакай, чакай, ама че порода сте това принцесите. Или и ти като тая тук се храниш от лунната светлина?

Грегон свали от гърба си издута кожена мешка и я подаде на момичето.

— Ето, ще стигне за пет-шест дена, може и повече, ако пестиш. А знаеш ли коя посока да хванеш? — но не дочака отговор и посочи с ръка една ярка звезда ниско до хоризонта. — Като за начало я следвай, а когато изгрее слънцето, гледай да ти се пада отляво. До средата на деня трябва да си ги настигнала, иначе… Ако не успееш, по-добре се върни.

Тя кимна и с очевидно нетърпение подкара коня през прага, а Грегон затвори портата след нея и въздъхна. Ябруска принцеса — жилка жилава! Все още си беше малко момиченце, но не можеше да го заблуди. Със сигурност е инатлива като магаре, преследва целта до край и носи на всякакви несгоди. Грегон не се съмняваше, че когато и да бе научила за отпътуването на Крамик, Вананд и Булик, щеше да хукне да ги гони. И след като размисли, реши, че е по-добре тя да тръгне още сега, когато има шанс да ги настигне, за да не пътува сама, отколкото да я остави в неведение до сутринта.

Принцесата на Ябрус последва звездата.

Тримата й доскорошни спътници мълчаливо яздеха в същата посока.

— Ама как само ще се опули русолявото, като види на сутринта, че ни няма, а? — с весел тон прекъсна мълчанието Вананд.

— Не постъпихме хубаво, тя е от Ябрус и сигурно иска да се прибере при близките си — поклати глава Булик.

Самият той се измъчваше, че е далече от дома си и не му бе трудно да съчувства на момичето.

— В чифлика си е добре. Намери си и дружка, да не скучае — намеси се Крамик.

— Каква дружка? — попита Вандо.

— Онази красива кобила, дето Грегон твърди, че била еднорог. Вида успя да я обязди, не видя ли?

— Еднорог друг път — изсумтя Вандо. — А къде й е рогът тогава? Колкото аз съм таралеж, толкова и онзи кон е еднорог. Грегон се помайтапи с нас, а вие му се хванахте на приказките.

— Аз досега се съмнявах, но щом ти, Вандо, бодлив таралежо, твърдиш, че не е вярно, значи най-вероятно кобилата наистина е еднорог.

— Булик, ти си глупак — сопна се Вананд.

Крамик и Булик се спогледаха и избухнаха в смях, а Вандо се начумери.

Но не се стърпя задълго и отново наруши настъпилото мълчание:

— Ам’ хубаво, че я оставихме, а? Сега щеше само да ни се пречка. И да язди не я бива.

— Вандо, колко пъти да ти повторя, че си влюбен, човече? — отвърна му Булик. — Все за Вида говориш. Оставихме я за нейно добро в чифлика. А да язди си може, и то по-добре от тебе даже.

— Влюбен в нея? Не е вярно! Ако искаш да знаеш, тя се опита да ме прелъсти, ама не й се получи работата. Аз на такива грозотии не се давам.

— И кога го сънува тоя сън? — захили се Булик.

— Не съм влюбен.

— Да бе, щом казваш.

Този път Вандо се умисли и смълча за дълго. Хоризонтът бавно просветля и пурпурни лъчи заиграха сред мрачните облаци. Птичките зачуруликаха, лек, но студен вятър обрули лицата им. В далечината се мернаха схлупените покриви на някакво село. Трябваше да го заобиколят, за да избегнат среща с пазачите, затова свиха встрани и навлязоха в гората. Спряха, когато от пътя вече бе невъзможно да ги видят. Конете трябваше да починат, а те да хапнат. Имаха нужда и от вода, да напоят животните, но според думите на Грегон щяха да стигнат до река чак привечер. Дурум се бе запилял нанякъде, като напуснаха чифлика, и все още го нямаше.

Откъм пътя чуха конски тропот и утихнаха. Не се виждаше нищо, но до ушите им достигна глъчка, някой извика. Изведнъж екна женски писък.

— Вида — прошепна Вананд и скочи на крака.

— Каква Вида, глупако, нали я оставихме в чифлика — изсъска Булик.

Но Вананд не му обърна внимание. Метна се на коня и препусна към пътя.

— Ще го убия — ядосано викна Булик, докато се качваше на коня си.

Крамик ги последва мълчаливо.

Бендидора бе на пътя, яхнала еднорогата, а Дурум стоеше в краката й и заплашително ръмжеше срещу заобиколилите ги пазачи. Вандо се спусна като побеснял към тях. Пронизателните му крясъци целяха да ги изненадат и объркат, но ефектът нямаше да е задълго. Щом го видяха, те наистина се стъписаха, изоставиха момичето и се скупчиха заедно, за да го посрещнат. Намерението на Вананд обаче съвсем не беше да се нахвърли и върху петимата пазачи. Все пак ценеше живота си. Щом ги наближи достатъчно, за да има място и време за маневра, внезапно издърпа юздите и побягна обратно. Петимата хукнаха след него, без да забележат Крамик и Булик, които се криеха в гората. Почти настигаха Вандо, когато в редиците им се врязаха двамата мъже, мълчаливо изскочили иззад дърветата. Още в този момент двама от пазачите се изтърколиха в тревата, съборени от устрема и оръжията на Булик и Крамик. Конете ги стъпкаха и писъците им бързо замряха. Вандо отново обърна посоката и застана с лице към останалите трима, като отряза пътя им за бягство. Но един от тях успя да се върне назад, избегна Крамик и Булик и препусна обратно към пътя за селото.

— Дръж го — викна Булик към Вандо.

Ако изпуснеха и един жив пазач, потеря щеше да тръгне по следите им. Вананд пришпори коня с крясъци.

Пазачът набираше скорост, но изведнъж насреща му бавно, сякаш тръгнала на разходка, се появи кобилата с Бендидора на гръб. Девойката спря и го погледна за един кратък миг в очите, в които блесна изненада, бързо заменена от пренебрежение. Жена на пътя, при това все още дете, не е препятствие. Пазачът приготви меча си за удар, а момичето сведе очи към канията в ръката си, пое бързо въздух и отново го погледна. Но този път се взираше в гърдите му, вляво, където туптеше живот. С рязко движение измъкна ножа и го метна. Острието проблесна за миг на слънцето, преди да се забие с глух звук в плътта на мъжа. Тялото му се килна, свлече се от седлото, заплете се в стремената и увисна в краката на животното, което уплашено от падналия ездач сви встрани от пътя и продължи да тича. Постепенно обаче забави ход и спря.

Въпреки че хвърли оръжието и уби пазача със завидно хладнокръвие, Бендидора трескаво скочи от коня и се затича към трупа. Главата висеше неестествено със счупен от влаченето по земята врат. Очите изцъклено се взираха в нищото. Вече не изразяваха нито изненада, нито пренебрежение. Тя уби за първи път. От гледката й се повдигна, всичко наоколо се завъртя. Обърна гръб на тялото, преглъщайки позивите, но не успя да се удържи. Сви се на две и започна да повръща.

— Глупава овца — развика се Вандо, препускайки към нея. Скочи от коня, прихвана я и остана така, докато тялото й престана да се гърчи от напъните. Отдведе я до конете, свали мех с вода и изми лицето й.

— Вандо, влезте сред дърветата, ние ще разчистим тук и ще ви намерим. Че ако ни усетят, цял отряд ще тръгне да ни преследва — викна му Булик.

Булик и Крамик се бяха справили с останалите двама пазачи и притеснено наблюдаваха пристъпа на Бендидора.

— Можеш ли да яздиш? — запита я Вандо.

Бендидора кимна.

Той я поведе към кобилата. Щом наближиха, животното изпръхтя раздразнено и заотстъпва назад.

— Какво й става на проклетата кранта? — ядоса се Вандо.

— Не я наричай кранта, измислих й име. Вече е Звездолика — лека усмивка заигра по пребледнялото лице на момичето. — И ти няма доверие. Аз ще се оправя, ти иди да доведеш твоя кон.

Той я изгледа изпод вежди, но я послуша. Скоро след това и двамата навлязоха в гората. Руменината се върна по лицето на Бендидора. Видял, че е по-добре, Вандо я запита:

— Защо се намеси? Аз щях да го настигна този. Ама че си глупава. И откъде знаеш да мяташ така нож?

— Нямаше да го настигнеш — сопна се девойката и инатливо стисна устни. — И не аз, а вие сте глупави, че ме изоставихте в чифлика.

— Па и устата си била, брей — повдигна вежди Вананд. — Как да не те оставим, като си глупава. За какво ни е глупава жена, че и устата?

— Защото съм принцесата на Ябрус, разбра ли? Не съм никаква Вида, а съм Бендидора, дъщерята на кан-предводителя Язник. И не ме наричай глупава — сопна се тя.

Вананд замълча за момент.

— Друг път си Бендидора — поклати невярващо глава.

— И Грегон ме позна, затова ми каза, че сте ме изоставили, даде ми и Звездолика, да ви настигна.

— Лъжкиня.

— Глупак.

И двамата млъкнаха. Продължиха да яздят навътре в гората, но нито се поглеждаха, нито си продумваха. Вананд откри мястото, където бяха спрели, преди да се появят пазачите и Бендидора. На земята още се въргаляха мешките с провизии. Той скочи от коня, привърза го за едно дърво и седна да си дояде. Държеше се така, сякаш Бендидора я няма. Тя от своя страна също отвори торбата от Грегон и си отчупи парче хляб. Започна да оформя топчета от средата му, лапаше ги и дълго ги смучеше, преди да ги сдъвче и глътне. Още от дете обичаше да яде хляба така, но от години й се налагаше да се крие, за да го прави, нали е принцеса.

Скоро сред дърветата се появи Дурум, а малко след това чуха, как Булик и Крамик ги наближават. Двамата си говореха нещо шепнешком и щом стигнаха до тях, млъкнаха. Нахвърлиха се върху храната, озверели от глад. Мълчаха и също като Вандо не поглеждаха Бендидора. Най-накрая Булик се закашля притеснено и каза:

— Глупаво постъпи, че ни последва, момиче. Сега трябва да се връщаме, за да те оставим. Бавиш ни, а и пазачите могат да ни надушат след тия убийства.

— Престанете да ме наричате глупава — ядоса се тя. — Продължаваме към Ябрус. Аз съм Бендидора, дъщерята на кан-предводител Язник. Няма да се връщам в тъпия чифлик. А пък Грегон ми даде кобилата, за да ви настигна, защото ме позна.

— Лъже — намеси се Вананд.

— Не лъжа.

— А защо кри досега коя си? — попита Крамик.

— Отначало не ви знаех кои сте и дали мога да ви се доверя. Отдавна исках да ви кажа, но все не намирах удобен момент.

Отново настъпи мълчание.

— Да поспим, а? — предложи Вананд.

— Не тук, опасно е — поклати глава Булик. — Ако мине някой по-опитен, ще разбере, че се е случило нещо, може да намерят и труповете. Трябва да се махаме веднага.

— Така е — подкрепи го Крамик и се надигна. — А тебе — обърна се към Бендидора и й подаде ръка, за да я изправи на крака, — приветствам те отново сред нас. Принцеса или не, тръгвай, пък каквото стане. И без това нямаме време да се връщаме назад. А и добре си служиш с ножа.

В това време Булик хвърли тревожен поглед към Ванданд, който зяпаше Бендидора, без да крие болката си. Невъзможна любов, ех младост! Булик се сети за своята несподелена любов, но осъзна, че от дистанцията на времето хич не съжалява за нея. При все това бе имал много безсънни нощи и сериозно бе обмислял да се самоубива, за да накаже бленуваната за пренебрежението. Той поклати с разбиране глава и се изправи. Дали има човек, който не е минал през това? Едва ли.

Бенидора метна торбата на рамо и тръгна към Звездолика, без да види погледа на Вананд. Беше доволна, че няма да се крие, че вече ще бъде себе си, а най-вече, че успя да победи в единоборството с пазача. Откакто премина първоначалният шок, Бендидора мислеше за това с тиха радост. Чувстваше се пораснала, зряла и опитна. Хъм, направо страхотна! Тя изтри пренебрежението от очите не само на онзи пазач, но и от очите на Булик, Вананд и Крамик. Истинска ябруска принцеса!

* * *

— Пазачи — прошепна мъжът, докато надзърташе през процепите на дървената порта. — Тичай да кажеш на Грегон.

Дребното момче, което също надничаше през пролуките, се затича с всички сили към къщата, дето живееше господарят на Змейков чифлик.

В това време пазачите затропаха по дървената порта:

— В името на императора, отворете!

Мъжът, наблюдаващ ги през цепнатините, отскочи назад и бързо откачи големия железен ключ от пояса си. Нямаше избор, дори не можеше да изчака пристигането на Грегон. Пъхна ключа в катинара, превъртя го и разви веригата. Една по една разтвори тежките порти и побърза да се дръпне встрани, за да направи път на десетимата конници. Те нахлуха в двора на чифлика, насред който жива душа не беше останала. Вестта, че идват, се разнесе светкавично сред всички обитатели, които сега се кътаха зад прозорците и вратите. Никой не смееше да се мотае пред очите и камшиците на пазачите. Само Грегон се подаде от една къща, рошав и разгащен, току-що станал от сън. Вървеше и пътьом пооправяше вида си, а очите му, зачервени и подпухнали, се въртяха във всички посоки, като че виждаше това място за пръв път. Когато наближи достатъчно конниците, за да може да различава чертите им, Грегон се сепна и спря.

— Ернак Жълтия — рече го повече на себе си и присви очи в презрителна гримаса.

— Да, Грегоне, аз съм — един от конниците се отдели от останалите и се приближи към стопанина. — Не ме очакваш, знам. Но съм тук с важно поръчение от императора.

— Слушам те, учителю — обърна се към него Грегон със званието, с което се обръщаха хората към жреците. Само че подигравката в тона му нямаше как да се сбърка с уважение.

Но Ернак не обърна внимание и слезе от коня.

— Къде можем да си поговорим само ние двамата? — запита и се огледа.

— Славик — провикна се Грегон.

Млад, върлинест младеж се появи отнякъде, за да се погрижи за коня на Ернак, а Грегон кимна към една от постройките и тръгна натам, последван от Жълтия. Въведе го в широкото помещение, където посрещаше гостите си, но този път в камината не гореше огън, бе студено и неуютно.

— Кажете, учителю, с какво мога да бъда полезен на императора? — сухо попита Грегон и потри студените си ръце една в друга, за да ги стопли.

Ернак потрепери и огледа с неприязън бедната обстановка, но бързо се стегна и отговори някак припряно:

— Императорът се нуждае от опитни хора — земеделци и скотовъди. Поне пет-шест души, а може и повече. Околностите на Истрос се напълниха с народ. Всякакви диви чергари, скитници, сган. Записват се във войската, но няма с какво да ги изхранваме. Трябват ни хора, да ги учат на твоя занаят, за да си отглеждат и месото, и хляба.

Грегон сви вежди над светлите си очи, изтри с ръкав носа си, потекъл от рязката смяна на топлото легло със студа навън и едва сподави една прозявка, преди да отвърне:

— Добре, ще избера хора. До утре ще са готови да ви последват. Но кога ще ми ги върнете?

— Веднага щом си изпълнят задачата и научат достатъчно народ от новодошлите на земеделие и скотовъдство.

— А, тези не ми минават, какво означава достатъчно? Целият дворец снабдявам с какво ли не. Моите хора си ми трябват, иначе как ще насмогвам? Кажи ми точен срок.

— Добре, добре — нетърпеливо се съгласи Ернак, — колкото прецениш ти, но трябва да си свършат работата. Сега обаче трябва да те питам друго, а то е по-важно.

Грегон не каза нищо. Само го изгледа с подозрение, а Жълтия сниши глас:

— Трябват ми немаркирани птици. Шест броя, обучени за кореспонденция с областите.

— Императорът знае, че не разполагам с такива гуги. В този чифлик се спазват законите, Ернак. Ако той наистина иска такива птици, ще е нужно време, да ги набавим. А и трябва да съм сигурен, че заповедта идва от самия император.

— Ветровете да го отнесат, Грегоне — изпъшка Ернак, — тези птици не са за императора, а за мен. Знам, че ми нямаш доверие, но е важно. Представа си нямаш на какво станах свидетел в Истрос.

Като чу думите на Жълтия, Грегон повдигна заинтригувано едната си вежда и любопитство просветна в очите му, но бързо смени изражението с безразличие.

— Съжлявам, Ернак. Тук няма такива птици.

— Виж — бившият жрец измъкна от дрехите си няколко свитъка, — ето това е съобщението, което искам да пратя до кановете. В шест екземпляра е, подписано. В ръцете ти съм, ако те подведа.

— Не ме интересуват предателствата ти, Ернак. Ако нямаш друго съобщение от императора за мен, то ще те проводя до стаите за гости. Утре ще ти предам хората, които са нужни — скотовъди и земеделци, и можете да си вървите.

— Грегоне, недей така, заради едната си омраза към мен да проваляш делото ми. Знам за отношението ти към Салистар, познавам те. Нещата не опират до теб или мен, а до Биляра, до свободата ни.

Грегон стисна устни и отмести погледа си встрани.

— Добре — въздъхна Жълтия и остави свитъците на масата. — Виждам, че няма да промениш мнението си. Оставям това на твоята съвест. Аз направих каквото можах.

Изричайки тези думи, Ернак обърна гръб и излезе от помещението. Грегон бързо напъха свитъците в едно глинено гърне до камината, взе други от една полица на стената и го последва навън. Демонстративно и шумно накъса хартията на парчета и я натика в ръцете на коняра Славик.

— На — рече високо Грегон, — сложи ги в камината, бързо.

Момчето хукна да изпълни поръчката, а Грегон, запазил невъзмутимото си изражение, извика хората си и им даде нареждане да настанят пратениците от Истрос. Ернак го гледаше, без дори да се старае да прикрие злобата, стегнала гърдите му. За един кратък миг останаха отново сами и Жълтия процеди през зъби:

— Мръсник!

— Да се благодариш, че изгорих писмата ти, а не ги предадох на императора — наставнически му отвърна Грегон и присви очи.

— Глупак!

Жълтия обърна гръб и изчезна в мъглата на ранното утро. А Грегон се разбърза. Върна се обратно и взе от гърнето свитъците. Приближи се на по-светло до прозореца и съсредоточено зачете:

— Тъй, тъй… Виж ти! Не може да бъде! — мърмореше си Грегон, а по челото му потече капчица пот, въпреки студа. — Само дано не е някой капан!

Напъха свитъците под дрехите си и тръгна към кочините. Отби се да вземе малко от смеската за кокошките, птиците я обичаха. Мина зад кочините, където бе направено нещо като дворче, оградено с гъста, висока растителност. Десетина едри червеникави птици се разхождаха из дворчето и ровеха земята за храна. Щом го видяха, се скупчиха около него. Грегон пръсна смеската на земята и ги загледа как кълват.

Не бяха гуги. Тези птици, с остри, тежки клюнове и червеникаво оперение, бяха една от тайните на Грегон, за която малцина знаеха. Бяха обучени досущ като гугите, но ги държеше свободни, без клетки, без маркировки. Грегон беше сигурен, че по границите проверяват гугите, без значение маркирани ли са, или не. Всеки, който въдеше гуги, беше длъжен да ги маркира и да води дневник на броя и полетите им. Но Грегон не се съмняваше, че Салистар не разчита само на тези дневници и на добросъвестните стопани. Затова тайно обучи червеникавите птици, които с нищо не привличаха ничие внимание. Дори и ловците ги подминаваха, тъй като имаха сухо, жилаво и безвкусно месо. Той познаваше всяка от птиците си, докато страничен човек не би могъл да ги различи една от друга.

Щеше да изпрати по две от тях във всяка от областите — ако едната не стигне по някаква причина, поне другата да успее. Дори ако Ернак му готвеше капан и бе написал съобщението, с цел да го хване, никой не знаеше за червените птици. Щяха да дебнат за гуги. Някакво вътрешно чувство обаче му подсказваше, че Ернак не го мами.

— Дърво на предците ми, докъде я докарахме! — въздъхна той и посегна към една от птиците си, хвана я и започна да прикачва единия свитък. — Дано поне в думите на Жълтия се вслушат, че кой знае дали хващат вяра на обикновен ури като мен.