Цончо Родев
Бурята (100)

13.

Изнизаха се първите есенни месеци. Затворът в Сливен почти опустя: без да го признаят гласно, турците осъзнаха грешката си и малко по малко пуснаха стотиците невинни, само неколцина, за които се доказа, че са били ятаци на хайдутите, получиха присъди и бяха отведени в тъмниците на Одрин, Стамбул и още по на юг в Анадола. А Никола Аджема го напусна по друг начин — с краката напред. Никой в Сливен не пожали за него; българите го изпратиха с клетви и пустосвания, а турците изразиха отношението си, като го заровиха под едно бунище…

Сега вече можеше да се очаква, че размирният град най-сетне ще се укроти. И той наистина се укроти, и то задълго, но преди това стана свидетел на още едно събитие, което години наред не слизаше от устата на хората. И от него щеше да се разбере, че вихрушката, която набираше сили под Сините камъни, един ден щеше да се стовари не само върху главите на турците, но и върху онези, които им угодничеха и ги подкрепяха.

… В една безлунна и мразовита нощ някъде около Въведение Богородично^[1] няколко мъже се спущаха във върволица по един от височината на Бармук баир, като внимаваха да вдигат колкото се може по-малко шум. Ако имаше повече светлина, щеше да се види, че те бяха седмина. Носеха турски дрехи и чалми на главите, но бяха наметнати с български ямурлуци, изпод които се подаваха какви ли не оръжия — пушки, прави ками и извити пали, пищови… На шестимата лицата бяха зацапани със сажди или позакрити със зебешки шалове, само седмият — мъж със среден ръст, строен и с гъвкава походка, широколик и с ястъклии мустаци — не си бе дал труд да се преобрази или скрие по какъвто и да е начин. Този човек се казваше Желю Христов Чернев, но го знаеха главно като Дядо Желю; през тази година „дядото“ беше точно на тридесет и пет години. А както читателят вече се е досетил, останалите бяха момците от дружината му, събрана лятос, но вече завоювала почит и име по тези краища.

Седмината очевидно добре знаеха пътя си, защото не удариха направо през Мангърската махала — вижда се, „тайният“ пост, който турците разполагаха всяка нощ край Башевата чешма, не представляваше никаква тайна за тях, — избягнаха и добре вардените Кокошарска и Славчева махали, а избиколиха от север и влязоха в града по най-тесните сокачета на Дели Балта. Също и тук те не се полутаха. Свърнаха отново на юг и като избираха най-тъмните и пусти улички, се отправиха „на вълка в устата“ — към средищните части на Сливен, където живееха предимно управниците, най-имотните и първенците. И не след дълго бяха до своята цел — къщата на чорбаджи Евтим Димитров.

Явно, че предварително бяха обмислили всичко, а може би незабелязано бяха и разузнали в последните дни, понеже и сега не загубиха време за разговори и наговаряния. Две двойки застанаха на стража с показалци върху спусъците на пушките, останалите трима, като си помагаха един на друг, сръчно се прехвърлиха в съседния двор. Не се страхуваха от изненади — знаеха, че там е безлюдна градина. Мислеха, че ще трябва да прескачат и другия дувар, но този път късметът беше на тяхна страна: протката на комшулука между градината и двора на чорбаджията се оказа отворена.

Тримата се хлъзнаха като сенки към уличната врата, освободиха запречника и безшумно я открехнаха. Другарите им отвън не чакаха подканяне, а един по един се шмугнаха вътре.

— Първо слугите! — тихо заповяда Дядо Желю.

— Насам! — упъти ги един от начернените момци; даже и в тъмнината се виждаше, че ушите му стърчат по някакъв по-особен начин.

Нахълтаха в страничната пристройка и преди спящите там хора да се опомнят, изловиха ги и им затиснаха с длани устите. Натикаха ги, мъже и жени, в една собичка, в която мъждееше кандило, запалиха и още няколко борини. Нещастниците отначало трепереха като обезумели, но като виждаха, че нападателите не се канеха да им сторят зло, започнаха да се съвземат. И тогава войводата застана пред тях:

— Наричат ме Дядо Желю — каза той просто, — трябва да сте чували за мене. — Повечето закимаха усърдно с глави. — Искам да разберете едно. Зная, че не от добро сте дошли тук да слугувате. И затова ви обещавам: стоите ли мирни, косъм няма да падне от главите ви. Ние имаме работа само с вашите господари. Но решите ли да креснете или е нещо да ни попречите!… И тъй, решавайте!

— От нас лошо няма да видиш, войводо — отговори един от мъжете. — Само ще ви молим да ни вържете, зер утре да не изкарат, че сме се били наортачили с вас…

Навързаха ги и ги заключиха там, в малката собичка. Сетне двама от хайдутите останаха да вардят на двора, а другите пет връхлетяха в затоплените одаи на чорбаджиите, натикаха им по един чорап между зъбите и ги измъкнаха изпод меките завивки. Минута по-късно бащата и синът стояха изправени пред войводата и пулеха уплашени очи. А хайдутите се подхилваха — смешни им се виждаха тези зрели мъже с дълги до коленете нощни ризи и с подаващи се под тях два чифта космати крака…

— Е, хайде да се запознаем — поде Дядо Желю; докарваше гласа си така, сякаш му е все едно дали тук ще си хортува пет минути, или пет часа. — Ние, чорбаджилар, сме неколцина от онези, заради които вашият господ Абдул Азис хан ви удостои с почетни нишани. Пък ако държите да научите и името ми, то е Желю. Дядо Желю. Аха, виждам, че не стига до ушите ви за пръв път…

Последните думи той каза, защото при изговарянето на името му бащата и синът се олюляха — явно бяха на границата на припадъка.

— Сторихте ни голяма почит лани — продължи войводата по същия начин. — И тъй като ние не сме неблагодарници, дойдохме да ви се наплатим по справедливост. Какво? — попита чорбаджи Евтим. — Искаш да ни кажеш нещо ли? Добре, ще ти извадим парцала, чорбаджи. Но нека още отсега да те предупредя: излишно е да викаш, зер аргатите ви са извързани, а цялата махала е завардена от наши другари. Ти — кимна към Тодор Харбоолу, на когото от анадолския шал се виждаха само очите. — Освободи му устата. Що имаш да ми кажеш, чорбаджи?

— Вземете ни каквото искате, господин войводо — не каза, а почти изплака Евтим, — само душиците ни пощадете. Каквато и вина да имаме, не сме чак заслужили от християнска ръка да погинем.

— Аха, неотричането е все едно признание — доволно се подсмихна Дядо Желю. — Ашколсун, значи е останало ей толкънцък човешка чест в тебе, чорбаджи. Туй ще се има предвид, когато след малко ще те съдим. — Сетне се обърна към своите: — Е, що, момчета, да уважим ли просбата на негова милост? Или да резнем главата поне на единия?

Онези отново се разтрепераха. Йосиф се отпусна на колене, по лицето му се стекоха сълзи, неясен шум избълвна от гърлото му, но се удави в чорапа между зъбите.

— Зависи как ще си откупят вината, войводо — рече Христо Кавлаклията. — Да видим откупа, пък тогава да решим дали стига за две предателски чутури.

— Така да бъде — съгласи се Дядо Желю. — Хайде, чорбаджи, води ни при сандъците със златото. И си опичай акъла: решиш ли да хитруваш, ще станеш свидетел как ще отрежем главата на тоя лихварин, сина ти.

Евтим не се опита да хитрува. Той наистина им предаде всичките пари, които имаше в къщата — негови и на Йосиф, — а те бяха толкова, че дори Дядо Желю, през чиито ръце беше минало много злато, ахна пред плячката. А после, когато разпределиха алтъните и грошовете в две торбички, хайдутите видяха бая зор, дорде ги изнесат в Балкана.

— Аферим! — възкликна Стоян Арнаудов при тази гледка. — Не сте били за оплакване вие, чорбаджилар…

— Да смятам ли, че съм откупил двата ни живота, господин войводо? — с надежда попита Евтим Димитров.

— Колкото е до парите — откупил си ги — призна Дядо Желю. — Ала само парите не стигат, чорбаджи.

Евтим облиза пресъхналите си до пропукване устни — беше чувал някой път народните отмъстители да осакатяват виновниците, уши да им отсичат, лица да им обезобразяват „за спомен и поука“.

— Какво друго, господин войводо? — попита.

— Още три, не, още четири неща, чорбаджи. Ти и синът ти ще отнесете един пердах, без него ще е грях да се разделим. Но освен това ще искам още лихварските тефтери на сина ти, двата лийакат нишанъ̀, дето получихте на наш гръб, и… И какво беше другото? А, да, последно ще ми дадеш и шепичка брашънце.

— Какво, какво?

Същия въпрос го имаше и в очите на хайдутите, но те не го изразиха гласно.

— Шепичка брашънце казах.

Започнаха с тефтерите на Йосиф. Късаха ги на листове и ги тъпкаха в оджака, та се разгоря не огън, а цяла клада.

— Ех — прошепна Гунчо, докато подаваше листовете, а пламъците лакомо ги поглъщаха, — не допущах, че такъв огън лумва от човешката мъка…

— Аз да бях — обади се Тодор Харбоолу, — щях да дам огъня на цялата къща. И с тия двамата хубавци в нея.

— Ти луд ли си? — сгълча го Дядо Желю. — Ами невинните ратаи долу? А комшиите? Нали ще изгориш и тях?!… Я вместо да измисляш таквиз нелепици, вземи да забъркаш малко лепило с туй брашънце.

После дойде ред на пердаха. Запретнаха нощните ризи на бащата и сина и ги повалиха на пода. Гунчо и Тодор от сърце помолиха войводата да остави тази част от казънта само на тях двамата — че миналата година и Гунчо, и Харбоолу бяха минали през тюрмата заради издайствата на тези чорбаджии. Дядо Желю не им отказа, съгласи се. И двамата младежи с примерно усърдие се наплатиха на Евтим и Йосиф — за своите си ланшни теглила и за теглилата на всички, които заедно с тях бяха препатили в хапуса.

… На сутринта случаен посетител най-напред откри навързаните в собичката слуги и ги освободи. След това всички заедно се качиха горе. И попаднаха на гледка, каквато нивга друг път нито е виждани, нито е чувана:

Вързани като пашкули и с по един чорап в устата, на пода на одаята лежаха по корем Евтим и Йосиф Димитрови. Бяха със запършени нагоре ризи, а месата им от кръста до табаните бяха на сини и червени ивици, не липсваха и петънца засъхнала кръв. Но най-необикновеното беше, че на левия бут на всеки от двамата с тесто бе залепен по един султански лийакат нишанъ̀…

Когато в конака се разбра за този подвиг на Дядо Желю и хайдутите му, пратиха подир дружината им небивала потеря, вдигнаха също башибозука от цялата кааза. Една неделя претърсваха Балкана, ала от нея ни вест, ни кост… И нямаше как да я намерят. Още през нощта, като се изтеглиха на безопасно място, Дядо Желю раздели плячката между момците, разпусна дружината и всеки пое към предварително подготвеното си укритие. А докато самия него още търсеха под всяка шумка на Сливенския балкан, той вече бе минал Дунава и се шляеше безгрижно по влашките улици.

* * *

Излишно е да се казва, че през цялата зима разказът за наказанието на двамата чорбаджии-изедници беше най-сладкото мезе при всяка среща на сливналии.

А когато научил за разплатата над Евтим, скованият от болестта Добри Желязков вдигнал очи към небето и произнесъл следните думи:

— Отмъстен съм, сега вече мога спокойно да умра…