Чарлс Буковски
Всичко на масата (17)

17.

От всички момчета, които останаха в квартала, Франк беше най-добър. Станахме приятели, започнахме да се мотаем заедно и нямахме нужда от останалите. Така или иначе, вече горе-долу бяха изритали Франк от тяхната банда, така че той се сприятели с мен. Не приличаше на Дейвид, с когото едно време се прибирахме заедно от училище. Франк беше доста по-напред с материала от него. Аз дори започнах да посещавам католическата църква, защото Франк ходеше там. Родителите ми одобряваха това. Неделните литургии бяха много скучни. А и трябваше да ходим на неделно училище. Там учехме катехизиса от една книга. В нея имаше само скучни въпроси и отговори.

Веднъж, следобед, седяхме на верандата на моята къща, а аз четях катехизиса на глас пред Франк. Прочетох ред, в който пишеше:

„Господ има очи навсякъде и вижда всичко.“

— Очи навсякъде ли? — попита Франк.

— Да.

— Тоест така? — попита той.

После сви ръцете си в юмруци и ги сложи пред очите си.

— Като бинокъл — каза Франк, завъртя се към мен и ме погледна през ръцете си.

После се разсмя. Аз също се разсмях. Двамата се смяхме много дълго. После Франк спря.

— Според теб Той дали ни чу?

— Предполагам. Щом може да вижда всичко, сигурно може и да чува всичко.

— Страх ме е — каза Франк. — Може да реши да ни убие. Мислиш ли, че ще ни убие?

— Не знам.

— Най-добре да поседим и да почакаме. Не мърдай. Стой неподвижно.

Седяхме на стъпалата и чакахме. Чакахме много дълго.

— Може би няма да го направи веднага — предположих.

— Ще издебне по-подходящ момент — съгласи се Франк.

Почакахме още час, после отидохме до къщата на Франк. Той имаше модел на самолет, който сглобяваше сам, и аз исках да го разгледам…

Един следобед решихме за пръв път да се изповядаме. Отидохме до църквата. Познавахме един от свещениците, който беше като началник на останалите. Бяхме го срещнали за първи път в някаква сладкарница, където той ни беше заговорил. Дори веднъж бяхме ходили у тях на гости. Той живееше в къща до църквата, с една стара жена. Останахме доста дълго и го питахме най-различни неща за Господ. Например колко е висок Той? И дали само седи на един стол по цял ден? А ходи ли до тоалетната като всички останали? Свещеникът не отговори на нито един от въпросите ни директно, но беше добър човек, с добра усмивка.

Вървяхме към църквата, мислехме си за изповедта и се чудехме какво ли ще представлява. Когато наближихме църквата, с нас тръгна едно бездомно куче. Изглеждаше много мършаво и прегладняло. Спряхме да го погалим и да го почешем по гърба.

— Много е тъпо, че кучетата не могат да отидат в рая — каза Франк.

— Че защо да не могат?

— За да отидеш в рая, трябва да си кръстен — обясни той.

— Тогава най-добре да го кръстим.

— Мислиш ли, че може?

— И то заслужава да отиде в рая.

Вдигнахме кучето и го занесохме в църквата. Отидохме до купела със светена вода и аз го държах на ръце, а Франк го поръси с вода по главата.

— Кръщавам те — каза той.

После го изнесохме навън и пак го оставихме на тротоара.

— Май даже изглежда различно — отбелязах аз.

На кучето му омръзна да стои с нас и си тръгна по тротоара. Ние влязохме обратно в църквата и първо спряхме при светената вода, където си намокрихме пръстите и се прекръстихме. После коленичихме зад една пейка близо до изповедалнята и зачакахме. Завеската се дръпна и оттам излезе една дебела жена. Миришеше лошо. Усетих го, когато мина покрай нас. Миризмата й се смесваше с миризмата на църквата, която пък миришеше на пикня. Всяка събота хората идваха на литургия и усещаха тази миризма на пикня, но никой не смееше да се обади. Искаше ми се да обърна внимание на свещеника, но нямаше как. Сигурно беше от свещите.

— Аз влизам — каза Франк.

После се изправи, влезе зад завесата и изчезна от поглед. Остана доста дълго. Когато излезе, беше ухилен до уши.

— Много е готино! Страхотно! Сега ти влез!

Аз станах, дръпнах завесата и влязох. В изповедалнята беше тъмно. Коленичих. Пред мен имаше решетка. Франк ми беше казал, че отзад стои Бог. Стоях на колене и се мъчех да си спомня нещо лошо, което съм направил наскоро, но не можех да се сетя за нищо. Не знаех какво да правя.

— Давай де — обади се глас. — Кажи нещо!

Стори ми се ядосан. Не очаквах да чуя глас. Мислех си, че Господ заникъде не бърза. Изплаших се. Реших да излъжа.

— Добре — рекох. — Аз… ритнах баща ми. Ъ-ъ, наругах майка ми… и откраднах пари от чантата на майка ми. Похарчих ги за бонбони. Изпуснах топката на Чък. Погледнах под рокличката на едно момиче. Ритнах майка ми. Ядох си сополите. И това май е всичко. А, и днес кръстих едно куче.

— Кръстил си куче?

Край. Смъртен Грях. Нямаше смисъл да продължавам. Станах да си ходя. Не съм сигурен дали гласът ми препоръча да повторя няколко пъти „Отче наш“ или нищо не каза. Дръпнах завесата и Франк ме чакаше отвън. Излязохме от църквата обратно на улицата.

— Чувствам се пречистен — заяви Франк. — А ти?

— Аз не.

Повече никога не отидох да се изповядам. Беше още по-зле и от литургията в десет часа.