Камило Хосе Села
Семейството на Паскуал Дуарте (1)

Няколко думи на автора към българския читател

Моят приятел Тодор П. Нейков ме помоли да напиша няколко думи, за да представя на българските читатели превода на моя роман „Семейството на Паскуал Дуарте“. С голямо удоволствие ще се опитам да изпълня молбата му.

Мисля, че книгите са винаги тайнствени или почти тайнствени, както преди, така и след като се появят на бял свят. В известен смисъл може би не е чак толкова неуместно да се разказват на глас произведенията — а не да се пишат страница след страница, — за да бъдат словата им отнесени или поне изгладени от вятъра, който духа над всички нас. Устното предаване на мисли не е в никой случай по-малко съществено от писменото, което, до известна степен, не е нищо друго освен първото. Не мога да си представя как „Семейството на Паскуал Дуарте“ ще звучи на български. Една и съща ситуация, едно и също душевно състояние, една и съща случка не могат да бъдат изразени по един и същи начин на два различни езика. Искам да кажа, че това, което се разказва, не може да бъде съвсем същото, защото думите, дори и най-елементарните, нямат същата стойност в два различни езика. Но нека не се увличаме прекалено много в такива разсъждения. Моя задача сега е да приветствувам новото издание на моя роман и нищо не трябва да ни отклонява от това скромно намерение.

На мнение съм, че моето произведение не е особено педагогично, поне от гледна точка на онова, което е общоприето да се разбира под педагогика. Като оставим настрана чисто повествователното, Паскуал Дуарте е всъщност образец на всичко онова, което всеки човек трябва да избягва по житейския си път. В това отношение съвестта ми е спокойна. Още при раждането на героя ми аз забелязах този му недостатък и предупредих за него. Не мисля, че Паскуал Дуарте е майстор в изкуството на културния говор. Езикът му е някак наивен и грапав, колкото народен, толкова и елементарен. Паскуал Дуарте прибягва към първата дума, която случаят му предлага, и говори с грубия глас на простия човек. Паскуал Дуарте не обича нито да разяснява нещата, нито да се покайва на дребно. Палачът прекъсва неговия живот и покаянието му го е освободило от тегобата да се изповядва непрекъснато и да се признава виновен за всичко или почти за всичко, което му се е случило, така както правят примирените и богобоязливите. Никога не му е станало ясно защо правосъдието го е наказало. Няма съмнение, че той беше извършил престъпления, и то не малко, но Паскуал Дуарте, който, чувствувал се неспособен да не убива, умира, без да схване какви са били странните сили, чужди на съзнанието му, които са го тласкали. Ние всички с общи усилия убихме Паскуал Дуарте, защото ни се стори крайно неудобно да го оставим жив. В името на истината трябва да се каже, че просто не знаехме какво да правим с него.

Може би е добре да се излезе пред читателите с простичкия език на народа, макар и с този език — чудни дела твои, господи! — да се създава литература. Мисля, че Стендал беше казал: пиша на френски, а не на езика на френската литература. Чувствувам се обнадежден, като си помисля, че може би и българската публика ще отсъди, че Стендал е бил прав. В такъв случай моята вина несъмнено намалява и съвестта ми може и за в бъдеще да остане спокойна.