Хаим Оливер
Енерган 22 (9) (Роман за едно фантастично приключение)

9. Весело продължение с розови перспективи

Никога не съм броил с по-голямо удоволствие: бяха хиляда и сто зърна. Следователно имах суровина за хиляда и сто литра гориво. Над тон! А тежеше сто и десет грама, сиреч съотношението беше едно към хиляда. Не съм физик и не зная каква е пропорцията на енергията към материята, когато една атомна бомба експлодира и превръща в пепел цял град. Известна ми е само онази Айнщайнова формула E=mc², но за моите нужди освободената от светлозелените зрънца енергия бе напълно достатъчна. За работа и за доказателства.

Находката, пък и всички други събития от днешния неделен ден, от отпечатването на повестта ми до предложението на Лино Батали да я завърша, възвърнаха самочувствието, което бях загубил през последните години на безработица. Общо взето аз съм оптимист и добряк, не мързелувам, обичам острите вицове, не отминавам хубавите жени, попийвам уиски, когато е натурално, радвам се на живота, когато той заслужава това, а в тия часове той не бе чак толкова лош, въпреки отровния Стайфли навън с индекс 87. Ето защо с помощта на Клара и пред нейните захласнати очи превърнах седемдесет зърна в седемдесет литра енерган. Трийсет сипах в резервоара на форда, като се постарах да не ме зърнат съседите, а с останалите четиридесет напълних два бидона, които пъхнах в багажника. Взех уискито — в бутилката имаше още половин литър, — накарах Клара да вземе едно яке и потеглихме.

Панчо тъкмо се излежаваше.

— Ставай, търтей! — извиках и дръпнах завивките.

— Какво те е прихванало? — изпъшка той страдалчески, като ме изгледа с малките си кръгли очи.

— Отиваме на излет.

— Къде, по дяволите, в това време?

— На чист въздух. Към планините. Към Рио Алто. С колите.

— Ти си луд за връзване! Луд! Знаеш ли колко струва едно отиване и връщане до Рио Алто? — И добави не без жлъч, но без всякаква завист: — Аз не съм писател, нито пък произвеждам енергани.

— Аз пък произвеждам! — казах. — Хайде, обличай се! Днес си на мои разноски.

— А жената?

— И жената, и децата, и куклите, всички! — Панчо имаше тъкмо три малячета, всички ситни, закръглени Санчо Пансовци като него.

Когато влязохме в неговия гараж, аз му дадох двата бидона. Без много да се замисля, той изпразни единия в резервоара на колата си, другия тикна в багажника.

— Това е да си журналист в тия времена — рече той. — Колко ти бутнаха за онази вестникарска измишльотина?

— Не питай! А това тук е енерган, истински енерган.

— Браво, браво! — изръкопляска той.

— Не ми ли вярваш?

— Слушай, Теди, мене поне не баламосвай! Хайде, да вървим!

Не настоях повече.

После изпратихме жените и децата с неговата кола, а той седна до мен. В този неделен ден пътищата бяха доста свободни, хората пестяха горивото. Само тук-таме пред бензиностанциите виждахме опашки: хората се запасяваха в очакване на ново повишение на цените. А в къщи аз имах цял тон!

— Е, казвай сега, колко ти бутнаха за повестта? — попита Панчо.

— Не зная, тя още не е завършена. Но Лино Батали спомена за три хиляди.

— И какво, съгласи ли се? — наежи се Панчо.

— Това не е малко пара, Панчо. Особено в моето положение…

— Ох, какви наивни Дон Кихотовци са моите приятели! — въздъхна той съчувствено. — Ти никога няма да прокопсаш. Три хиляди! А той ще дигне тиража си с триста хиляди! Кажи му да върви по дяволите! Кажи му, че искаш десет, не, петнайсет хиляди. Да има и за мен…

Той беше прав, макар че нямаше и понятие за радиофонния звън на стария жрец и за находката в цигарената кутия. Защото, когато утре се явя в редакцията с доказателството за истинността на моя материал и повестта ми получи съвсем непредвидено и още по-сензационно продължение, предложеният от Лино Батали и повишеният от Панчо хонорар щеше да изглежда смешен.

Първите сто километра изкарах с два-три литра. Панчо не забеляза това, иначе щеше да откачи. А след още два часа бяхме в Рио Алто. Тук въздухът бе по-чист, а в късните следобедни часове видяхме нещо, което отдавна не виждахме в големия град: по улиците се разхождаха хора. Ей тъй, разхождаха се, безцелно, с децата си, с жените си, а младите се заглеждаха в очите и се смееха. И дърветата не бяха съвсем изсъхнали, и по дворовете тук-таме имаше зеленикава трева, а маски носеха предимно стайфлитозните.

Хапнахме при мама курабии и се върнахме в къщи късно през нощта много весели, и бодри. Преди да се разделим отново помолих Панчо да скрие за известно време записа с регистрацията на „Енерган компани“.

— Бъди спокоен — каза той. Бе в много повишено настроение. — Нямам намерение да развалям писателския ти бизнес. Но и ти не нарушавай моя: не дрънкай!

Нощта прекарах в трескав полусън, разбира се, без клупа на палача, а с видения за прекрасното бъдеще, което ме очакваше. И си представях как рано сутринта ще застана пред Лино Батали и ще му покажа кутийката с енергана, а той ще скочи и ще ме прегърне, и ще извика касиера, и ще ми даде нов аванс, този път с тринулева цифра.

Богове, какъв хапльо бях! Панчо беше прав — бях непоправим Дон Кихот.

И тъй — в девет сутринта казах на Клара да не мърда от къщи и да чака вести от стария жрец, сетне прехвърлих голяма част от зърнестия енерган в три шишенца, които пъхнах в три различни дупки в кухнята, стаята и килера, сложих в джоба кутийката с останалите двайсетина зърна и излязох.

Предстоеше ми битка, голямата битка за моето бъдеще.

Тя започна веднага. Лошо. Пред кабинета на Лино Батали ме спря секретарката:

— Шефът има седмично редакционно съвещание.

Чаках цял час. После Лино Батали изхвърча край мен, без дори да ме поздрави. Върна се към обед, очевидно раздразнен.

— Е, какво има пак? — измърмори той. — Авансът ли не ти стига? Добре, отбий се в касата…

— Не, не за това ида, Лино. Работата е много по-интересна… — И след ефектна пауза добавих: — Имам доказателства.

— Какви доказателства? — попита той разсеяно.

— Енергана.

— А?

— Енергана. Тоест — зърнестата материя, която дава високо октановото гориво. От моята повест.

Извадих кутийката с етикета на белия орел, отворих я и както бях сънувал през нощта, я тикнах под носа на Лино. Той дори не я удостои с поглед.

— Теди, драги, хубаво е, когато авторите се палят, но ти се увличаш прекалено много. Нима имаш намерение да вкараш и мен в твоята повест? Пощади ме, моля ти се, имам достатъчно главоболия напоследък. Ел Капитан ни е пратил предупредително послание…

Тогава аз, без да слушам по-нататък, отворих вратичката на зареденото с първокласни напитки барче в ъгъла на кабинета, взех един шейкър, с който Лино Батали забъркваше коктейли, напълних го с вода и го сложих върху лъскавото бюро. Лино не мърдаше, но ясно виждах как гневът се надига в него.

С подчертано безгрижен жест извадих от кутийката едно зрънце и го пуснах в шейкъра.

— Добре е да се поотдалечиш от бюрото — казах.

— Слушай, Тед! — извика несдържано той. — Престани с тази комедия! Имам работа.

И веднага млъкна: течността в шейкъра започна да съска, да изпуска леден дъх и да намирисва на свеж озон.

— Какво значи това? — попита той, този път по-внимателно.

— Виж! — Отсипах малко течност в празния пепелник и я запалих. Тя горя няколко секунди със синкав пламък.

Лино ме изгледа изпитателно. О, той не беше глупав, не! Само аз бях глупак. Той каза:

— Искаш да ме увериш, че историята с твоя материал е истинска?

— Да, Лино, истинска е, заклевам се в най-скъпото, което имам на тази земя: моите деца.

Той мълча дълго, много дълго, загледан в шейкъра, който изпълваше безупречно чистия и окислороден кабинет със свежия дъх на озон, примесен със сладникавия аромат на неизвестно летливо вещество. После, без да каже дума повече, вдигна слушалката на синия телефон, който го свързваше директно с определени лица, и завъртя шайбата:

— Мистър Мак Харис?… Тук Лино Батали. Налага се да ви видя веднага, неотложно, по изключително важна работа… Не, не по повод предупреждението на Ел Капитан, далеч по-важна… Заедно с моя сътрудник Теодоро Искров… Да, същия… Не, нищо общо няма и с „Далия“. Тръгваме веднага!

Остави слушалката, загърна с вестници пълния шейкър, внимателно го вдигна с две ръце и излезе. Последвах го.

Долу ни чакаше кола.