Рафаел Сабатини
Капитан Блъд (17)

Глава XVII
ИЗМАМЕНИТЕ

На палубата при кърмата, под ярките лъчи на утринното слънце, заседаваше набързо свиканият съвет. Паднал духом, капитан Блъд председателствуваше съвета. По-късно той заяви, че това е бил един от най-горчивите моменти в кариерата му. Трябваше да преглътне факта, че след като бе провел боя със завидно майсторство, от което имаше право да се гордее, и разби ескадрата на дон Мигел де Еспиноса, превъзхождаща го по кораби, оръдия и хора, считана за непобедима от испанския адмирал, победата му бе отнета от три сполучливи изстрела на неподозираната батарея, която ги изненада напълно. Тяхната победа щеше да бъде безплодна, докато не разрушат крепостта, която продължаваше да защищава изхода.

В началото капитан Блъд предложи да поправят корабите на място и веднага да направят нов опит да си пробият път към морето. Но другите го разубедиха. Тази му прибързаност, така неприсъща за него, беше породена от мъка и наранено честолюбие, чувства, които са в състояние да направят неразсъдлив и най-разумния човек. Капитан Блъд се овладя и трезво прецени положението. „Арабела“ не беше в състояние да излезе в открито море; „Инфанта“ едва се държеше над водата, а „Сан Фелипе“ беше пострадал доста от огъня на пиратите, преди да бъде превзет.

Трябваше да признае накрая, че не им остава нищо друго, освен да се върнат в Маракайбо и да поправят там корабите, преди да извършат повторен опит за излизане в открито море.

И така, победените победители в кратката, но жестока битка се върнаха в Маракайбо. Раздразнението на капитан Блъд се засили от песимизма на Каюзак, който не пестеше думите си. Отначало французинът бе изпитал силно главозамайване от бързата и лека победа, спечелена сутринта от малобройните им сили, но след това изпадна в още по-дълбоко отчаяние. Неговото настроение зарази по-голямата част от французите.

— Това е краят — заяви той на капитан Блъд. — Този път ни дадоха мат.

— Ще си позволя да ви припомня, че казахте същото и по-рано — отговори търпеливо Блъд. — Въпреки това сам видяхте какво стана, а и не можете да отречете, че се връщаме с повече кораби и оръдия, отколкото имахме на тръгване. Погледнете, човече, каква флота имаме сега.

— Виждам я — каза Каюзак.

— Пфуй! В крайна сметка вие сте страхливо псе!

— Наричате ме страхливец?

— Ще си позволя това.

Бретонецът се вгледа гневно в него и се задъха. Но нямаше намерение да иска удовлетворение за обидата. Знаеше много добре какво удовлетворение ще му даде капитан Блъд. Още помнеше съдбата на Левасьор. Затова се задоволи с думи.

— Това е прекалено! Много си позволявате! — оплака се горчиво той.

— Вижте какво, Каюзак, дотегнахте ми с вечните си хленчения, когато нещата не се развиват като на прием. Ако сте търсили спокоен и лесен живот, не трябваше да се впускате в морето и не трябваше да тръгвате с мене, защото при мене нещата никога не са спокойни и лесни. Това е всичко, което възнамерявам да ви кажа тази сутрин.

Каюзак напусна Блъд с ругатни и отиде при хората си да разбере какво мислят те.

Капитан Блъд пък се отправи при ранените, за да им помогне като добър лекар, и остана при тях до вечерта. Накрая слезе на брега с взето решение и се прибра в къщата на губернатора, за да напише на дон Мигел едно предизвикателно, но крайно учтиво писмо на чист кастилски език.

„Тази сутрин показах на Ваше превъзходителство на какво съм способен — писа той. — Въпреки че Вие имахте почти два пъти повече кораби, хора и оръдия, аз плених и разруших корабите на Великата флота, с която щяхте да навлезете в езерото и да ни разбиете. В резултат Вие вече не сте в състояние да изпълните своята заплаха дори когато получите подкрепление от «Санто Ниньо». От това, което се случи, можете да извадите заключение какво още може да стане. Не бих безпокоил Ваше превъзходителство с това писмо, ако не бях човечен и не ми беше противно излишното проливане на кръв. Поради това, преди да се справя с Вашата крепост, която може би мислите за непревземаема, също както се справих с флотата Ви, която мислехте за непобедима, от чисто човечни подбуди Ви правя едно последно предложение. Ще пощадя града Маракайбо и ще го напусна, като оставя в него четиридесетте пленници, при условие че ми пратите петдесет хиляди песети откуп и сто глави едър рогат добитък. Повечето от пленниците са известни хора и ще ги задържа като заложници до нашето отплаване; ще ги върна в лодките, които ще вземем за тази цел. Ако Ваше превъзходителство прояви неблагоразумието да отхвърли тези условия и ме принуди да разруша крепостта с цената на няколко живота, то аз Ви предупреждавам, че не ще можете да очаквате никаква милост от наша страна и че ще започна действията си, като превърна в пепел красивия град Маракайбо.“

Като написа писмото, Блъд нареди да доведат вицегубернатора на Маракайбо, взет в плен при Гибралтар. Той му разкри съдържанието на писмото и го изпрати да го занесе на дон Мигел.

Изборът на пратеник беше твърде находчив. Вицегубернаторът беше най-заинтересуван да се запази градът и щеше от свое име да моли той да бъде пощаден от съдбата, определена му от капитан Блъд.

Предвижданията се изпълниха. Вицегубернаторът присъедини горещата си молба към предложенията в писмото.

Но сърцето на дон Мигел беше кораво. Вярно, че неговата флота беше отчасти потопена и отчасти пленена. Но той си казваше, че го бяха изненадали. Подобно нещо нямаше да се повтори. Нямаше да го изненадат в крепостта. Нека капитан Блъд прави каквото си ще с Маракайбо, той ще си получи заслуженото, когато рано или късно реши да излезе от езерото. А все някога трябваше да се реши.

Вицегубернаторът изпадна в паника. Загуби самообладание и наговори доста неприятни неща на адмирала. Но те не бяха и наполовина толкова неприятни, колкото нещата, които адмиралът му каза:

— Ако вие бяхте толкова предан на нашия крал и не бяхте позволили на проклетите пирати да влязат в езерото, колкото предан ще бъда аз, като не ги пусна да излязат, сега нямаше да се намираме в такова положение. Затова престанете да ме отегчавате със страхливите си съвети. Не влизам в никакви споразумения с капитан Блъд. Знам какви са задълженията ми към моя крал и имам намерение да ги изпълня. Знам и задълженията към себе си. Имам частни сметки с негодника и възнамерявам да ги уредя. Отнесете му този отговор.

И така, вицегубернаторът се върна в Маракайбо, в собствената си красива къща, където се беше настанил капитан Блъд, и донесе отговора на испанския адмирал. Проявата на кураж от страна на адмирала го беше засрамила и той предаде отговора му така предизвикателно, както адмиралът би желал да бъде предаден.

— А, така ли? — рече капитан Блъд с усмивка, въпреки че сърцето му се сви. — Жалко, че адмиралът е толкова упорит. По същия начин загуби собствената си флота, но тя беше негова. А Маракайбо не е. Затова ще го загуби, без да се безпокои толкова. Съжалявам. Ненавиждам разрушението и проливането на кръв. Но какво да се прави! Утре сутринта ще накарам да приготвят клади в града и може би, когато види блясъците на пожара вечерта, той ще повярва, че Питър Блъд държи на думата си.

Вицегубернаторът си излезе с провлачени стъпки, последван от пазачите. Моментната му дързост се бе изпарила.

Но щом той си отиде, веднага скочи на крака Каюзак, който вземаше участие в съвета, събран, за да приеме отговора на дон Мигел. Лицето му беше бяло, а протегнатите в протест ръце трепереха.

— Кълна се в собствената си смърт, какво ще кажете сега? — извика той с прегракнал глас и без да дочака отговор, продължи: — Знаех си, че няма да изплашите толкова лесно адмирала. Той ни държи в капан и го знае много добре, а си мислите, че ще се уплаши от нахалното ви писмо. Глупавото ви писмо само ни обрече всички на гибел.

— Свършихте ли? — попита тихо Блъд, когато французинът си пое дъх.

— Не, не съм.

— Тогава ми спестете останалото, което сигурно ще бъде от същото качество и с нищо няма да ни помогне да разрешим трудното положение, в което се намираме.

— А какво ще правите сега? Ще ми кажете ли? — запита настоятелно Каюзак.

— Как мога да зная, дявол да го вземе? Надявах се, че вие ще дадете някаква идея. Но понеже се грижите толкова много за спасението на собствената си кожа, ще бъде най-добре вие и тези, които мислят като вас, да ни напуснете. Не се съмнявам, че испанският адмирал ще се зарадва на това дори и при сегашните обстоятелства. Ще ви дадем едномачтовото корабче като прощален подарък и пет пари не давам дали ще се присъедините към дон Мигел, както не давам пет пари за помощта ви в предстоящите събития.

— Хората ми трябва сами да решат това — отговори Каюзак, като преглътна гнева си и излезе да поговори с тях, оставяйки другите да разискват спокойно.

Рано на следващата сутрин той отново потърси капитан Блъд. Намери го сам във вътрешния двор, където се разхождаше напред-назад с глава, клюмнала върху гърдите. Каюзак взе размисъла за отчаяние. Всеки от нас носи в душата си мярка, с която мери другите.

— Решихме да приемем предложението ви, капитане — съобщи той мрачно и предизвикателно.

Капитан Блъд се спря с приведени рамене и ръце зад гърба и изгледа мълчаливо пирата. Каюзак поясни:

— Миналата нощ изпратих при испанския адмирал един от моите хора с писмо. Предложих му да се оттеглим, ако ни разреши да си отидем оттук с военни почести. Тази сутрин получавам отговора. Разрешава ни, при условие че няма да отнесем нищо с нас. Моите хора се качват на корабчето. Тръгваме веднага.

— Добър път — каза капитанът, кимна с глава, обърна се и потъна отново в размишления.

— Само това ли ще ми кажете? — извика Каюзак.

— Има и някои други неща — отвърна Блъд през рамо. — Но съм сигурен, че няма да ви харесат.

— Хо! Добре тогава. Довиждане, капитане! — И прибави ядовито: — Убеден съм, че вече няма да се видим.

— Вие сте убеден, а аз се надявам — отговори Блъд.

Каюзак избяга с мръсни ругатни на уста. Преди пладне още той и хората му се намираха на път. Тези шестдесет души бяха напълно отчаяни и въпреки усилията, положени от Ибервил, позволиха да бъдат убедени да си тръгнат с празни ръце. Адмиралът удържа Думата си и ги остави да излязат в открито море. Капитан Блъд познаваше добре испанците и не очакваше подобно нещо.

Междувременно веднага щом дезертьорите вдигнаха котва, капитан Блъд получи съобщение, че вицегубернаторът моли да се види с него. С влизането си дон Франсиско разкри факта, че нощните размишления бяха засилили безпокойството му за съдбата на града и възмущението от упоритостта на адмирала.

Капитан Блъд го прие любезно.

— Добро утро, дон Франсиско. Отложих фойерверка за вечерта. В тъмното ще се вижда по-добре.

Дон Франсиско беше хилав, нервен, възстар човек от благороден произход и не се отличаваше с особена храброст. Той веднага заговори делово:

— Дойдох, дон Педро, да ви съобщя, че ако почакате три дена, аз се наемам да събера откупа, който искате и който дон Мигел де Еспиноса отказва да даде.

Капитан Блъд се изправи срещу него със смръщени вежди над светлите си очи.

— А откъде ще ги вземете? — го запита накрая той с известно учудване.

Дон Франсиско поклати глава.

— Това си остава моя работа — отговори той. — Знам къде да намеря парите и моите съграждани също трябва да вземат участие в събирането им. Пуснете ме под честна дума за три дена и аз ще се погрижа да останете напълно доволен. Междувременно синът ми остава при вас като заложник за моето връщане.

Той започна да се моли, но беше прекъснат рязко:

— Кълна се във всички светци! Вие сте храбър човек, дон Франсиско, щом идвате при мене с такава басня — известно ви е къде можете да намерите пари за откупа, а отказвате да ми дадете подробности. Не мислите ли, че с няколко запалени клечки под ноктите ще станете по-приказлив?

Дон Франсиско пребледня леко, но поклати глава.

— Така постъпваха Морган, Д’Олоне и другите пирати. Но капитан Блъд не постъпва така. Ако изпитвах някакво съмнение по този въпрос, нямаше да разкрия дотолкова картите си.

Капитанът се засмя.

— Ах вие, стар мошенико — каза той. — Разчитате на моята суета, нали?

— На вашата чест, капитане.

— Честта на пират? Вие сте полудели!

— Аз вярвам в честта на капитан Блъд — настоя дон Франсиско. — Вие се славите, че воювате като джентълмен.

Капитан Блъд отново се изсмя горчиво и презрително. Дон Франсиско се уплаши. Той не можеше да предположи, че капитанът се надсмива над себе си.

— Давам ви трите дни, които искахте, само защото в крайна сметка така е по-доходно. Толкова по този въпрос, дон Франсиско. Ще се погрижа да ви дадат необходимите мулета.

Дон Франсиско се отправи да изпълни поетото обещание и остави капитана потънал в мисли. Блъд изпитваше и горчивина, и задоволство, загдето славата му на рицар, доколкото беше съвместима с пиратския занаят, принасяше известна полза.

Точно на третия ден вицегубернаторът се върна в Маракайбо с мулета, натоварени с пари и слитъци скъпоценни метали на стойност петдесет хиляди песети, а зад мулетата няколко негри роби караха стадо от сто глави добитък.

Добитъкът беше предаден на пиратите, които по-рано са се занимавали с лов и бяха опитни в приготовлението на месото. По-голямата част от седмицата те прекарваха на брега, заети с разрязването и осоляването на месо.

Докато се вършеше това и поправяха корабите, капитан Блъд непрекъснато обмисляше задачата, от чието решение зависеше собствената му съдба. Разузнавачите индианци, с които си служеше, го осведомиха, че испанците са се възползували от отливите и са успели да спасят тридесет оръдия от „Салвадор“ и по този начин са прибавили още една батарея към мощната артилерия на крепостта. Накрая, надявайки се да получи вдъхновение на място, капитан Блъд отиде лично на разузнаване. Придружен от двама приятелски настроени индианци, с риск на живота си, той прекоси езерото под булото на нощта и слезе на острова. Скриха се заедно с лодката в гъстите храсталаци, с които беше обрасъл този бряг, и пролежаха там до утрото. Тогава Блъд продължи сам с безкрайна предпазливост. Искаше да провери едно свое предположение и се приближи до крепостта много повече, отколкото беше разумно.

Изкачи се на четири крака върху едно възвишение, отдалечено на около една миля, и оттам успя да види вътрешността на укреплението. С помощта на телескопа, който носеше, той се увери, както бе предполагал и се надявал, че всички оръдия са обърнати към морето.

Доволен от резултата, той се завърна в Маракайбо и изложи пред шестимата души, които съставяха неговия съвет — Пит, Хагторп, Ибервил, Волверстон, Дайк и Огл, — предложението да нападнат крепостта откъм сушата. Ако стигнат до острова под покровителството на нощта, те ще изненадат испанците и ще се опитат да ги разбият, преди последните да обърнат оръдията, за да отблъснат нападението.

Предложението беше посрещнато доста хладно от всички офицери с изключение на Волверстон, който по темперамент принадлежеше към хората на отчаяните рискове. Хагторп веднага се противопостави.

— Това е твърде лекомислен план, Питър — каза той сериозно и поклати красивата си глава. — Помисли само: не можем да разчитаме да се приближим, без да ни забележат, на такова разстояние, от което да нападнем крепостта, преди да бъдат преместени оръдията. Но даже и да успеем, самите ние не можем да вземем оръдия; трябва да разчитаме изключително на лекото си оръжие: как тогава ние, едва триста души (защото след заминаването на Каюзак техният брой беше намалял), ще прекосим откритите места и ще нападнем два пъти по-силния противник в крепостта?

Другите — Дайк, Огл, Ибервил и дори Пит, който от привързаност към Блъд може би не щеше да се противи — го подкрепиха шумно.

— Обмислил съм всичко — рече капитан Блъд, когато млъкна ха. — Прецених рисковете и се помъчих да намеря начин да бъдат намалени. Но при това отчаяно положение…

Той замлъкна внезапно, намръщи се и се замисли дълбоко. След малко лицето му доби вдъхновен израз. Наведе бавно глава над гърдите си и известно време премисляше. Кимна на няколко пъти и измърмори: да, да. Накрая се изправи и ги погледна в очите.

— Слушайте — извика той. — Вие може би сте прави. Може би рисковете са твърде големи. Независимо дали е така, или не, аз намислих нещо по-добро. Вместо истинско нападение, то ще бъде само привидно. Ето плана, който предлагам.

Той започна да говори бързо и ясно и докато обясняваше своя план, лицата на офицерите просветнаха. Когато свърши, всички единогласно заявиха, че ги е спасил.

— Това трябва да се докаже на дело — заключи той.

От двадесет и четири часа всички бяха готови, така че нищо не ги задържаше, и те решиха да тръгнат на следващата сутрин.

Капитан Блъд беше толкова уверен в успеха, че освободи веднага заложниците и дори пленените негри роби, които другите смятаха за законна плячка. Като единствена предпазна мярка той заповяда да ги отведат в църквата и да ги заключат, докато бъдат освободени от тези, които щяха да дойдат в града.

После, след като ценната плячка и робите бяха настанени на сигурно в трюмовете на трите кораба, всички се качиха, вдигнаха котви и се отправиха към морето. Зад всеки кораб се влачеха на буксир по три пироги.

Адмиралът забеляза тържественото им приближаване по белите платна, блеснали от ослепителните лъчи на обедното слънце, потри тънките си ръце и се изсмя през зъби.

— Най-сетне! — извика той. — Сам господ ми ги дава в ръцете! — Той се обърна към офицерите, застанали зад него. — Рано или късно трябваше да стане така. Кажете, господа, не е ли оправдано търпението ми? Днес тука ще бъде сложен край на неприятностите, които поданиците на негово католическо величество търпят от негодника дон Педро Сангре, както той сам ми се представи навремето.

Той се извърна да даде необходимите заповеди и крепостта забръмча като кошер. Прислугата отиде при оръдията и канонирите вече разпалваха фитили, когато испанците забелязаха, че пиратската флота се приближава към Паломас, но неизвестно защо се отклонява на запад. Хората от крепостта наблюдаваха озадачени.

На около миля и половина в западна посока от крепостта и на половин миля от брега — до плитчините, които правеха острова недостъпен от двете му страни за големи плавателни съдове — четирите кораба хвърлиха котва пред погледа на испанците, но извън обсега на най-дългобойните им оръдия.

Адмиралът се изсмя презрително.

— Аха! Колебаят се английските кучета! Бога ми, има защо!

— Ще чакат нощта — предположи племенникът му, който стоеше досами него и потръпваше от възбуда.

Дон Мигел го погледна и се усмихна.

— А какво ще им помогне нощта, този тесен пролив под дулата на моите оръдия? Бъди сигурен, Естебан, че тази нощ ще отмъстим за баща ти.

Той вдигна телескопа си, за да види какво вършат пиратите. Видя, че пирогите, теглени на буксир от всеки кораб, бяха докарани до бордовете им, и се зачуди какво ли може да означава подобна маневра. Известно време пирогите останаха закрити зад корпусите на корабите. После се показаха една след друга иззад тях и той забеляза, че всяка лодка е пълна с въоръжени хора. С този си товар те се отправиха към едно място на брега, където островът беше обрасъл с гъста растителност до самата вода. Озадаченият поглед на адмирала ги проследи, докато се скриха зад листака.

Тогава той свали телескопа и погледна офицерите си.

— Какво може да означава това, дявол да го вземе? — попита той.

Никой не му отговори, защото всички бяха озадачени като него.

След известно време Естебан, който не преставаше да гледа към водата, дръпна чичо си за ръкава.

— Ето ги! — извика той и посочи с ръка.

Наистина лодките се връщаха. Но сега в тях бяха останали само гребците. Въоръженият им товар беше оставен на брега.

Лодките се върнаха при корабите и отново се отправиха натоварени с въоръжени хора към острова. Накрая един от испанските офицери изказа предположението си:

— Ще ни нападнат откъм сушата. Ще се опитат да щурмуват крепостта.

— Разбира се! — Адмиралът се засмя. — Отгатнах намеренията им. Когато господ иска да погуби някого, най-напред му взима разума.

— Ще излезем ли насреща им? — попита възбудено Естебан.

— Да излезем? Сред тези храсталаци? Ако го направим, ще попаднем в ръцете им. Не, не, ще чакаме нападението тука. А когато ни нападнат, самите те ще бъдат напълно унищожени. Можеш да не се съмняваш в това.

Но привечер увереността на адмирала беше малко нещо разклатена. До този момент пирогите бяха направили по пет-шест курса с въоръжени хора и дон Мигел съвсем ясно бе забелязал през телескопа, че стовариха поне дванадесет оръдия.

Той не се усмихваше вече; обърна се към офицерите с тревожен и сърдит израз на лицето:

— Кой глупак ми разправяше, че пиратите били само триста души? Досега свалиха на брега поне двойно повече.

Адмиралът беше изумен, но изумлението му щеше да бъде още по-голямо, ако му бяха казали истината — че на остров Паломас нямаше нито един пират и нито едно оръдие. Измамата беше пълна. Дон Мигел не можеше да предположи, че хората в пирогите оставаха винаги същите; на връщане към корабите те лягаха на дъното и лодките изглеждаха празни.

Испанските войски изпитваха нарастващ страх пред вероятното нощно нападение откъм сушата на всичките сили, с които разполагаха пиратите и които бяха два пъти повече, отколкото предполагаха, че се намират под командуването на негодника Блъд. Накрая този страх се предаде и на адмирала.

В последните часове на полумрака испанците направиха това, което капитан Блъд беше уверен, че ще направят — взеха всички мерки да посрещнат нападението, чиято подготовка беше така добре симулирана. Хванаха се като обречени на работа, за да преместят огромните оръдия, насочени към тесния излаз в морето.

Ръмжаха, потяха се, офицерите ги подканяха с ругатни и дори с камшици, работеха, обхванати от паника, за да успеят да преместят колкото се може повече оръдия, и то от по-големите, към страната на сушата и да ги настанят на новите им места, за да бъдат готови да посрещнат нападението, което можеше всеки момент да започне откъм отдалечената на половин миля гора.

И така, когато падна нощта, въпреки смъртния страх, който изпитваха от нападението на ужасните дяволи, чиято безразсъдна храброст беше станала пословична сред водите на МеЙн, испанците бяха готови да ги посрещнат. Те стояха около оръдията и чакаха.

Докато испанците чакаха, под прикритието на тъмнината и с началото на отлива корабите на капитан Блъд вдигнаха тихо котва. Също както и преди разпънаха платна само на бушпритите, за да могат да бъдат управлявани по-леко. А и тези платна бяха боядисани в черно. Четирите кораба бяха загасили всичките си светлини и с постоянно измерване на дълбочините напипаха пътя до пролива, който водеше в открито море.

Най-отпред плаваха един до друг „Елизабет“ и „Инфанта“ и едва когато-стигнаха на една линия с крепостта, испанците, чието внимание до този момент беше насочено в противоположната страна, откриха техните неясни очертания и дочуха бълбукането на водата. Тогава нощният въздух се изпълни от такъв взрив на безсилна човешка ярост, какъвто по всяка вероятност не е бил чуван от деня на вавилонското стълпотворение.

Понесен от бързия отлив, при преминаването си край укреплението „Елизабет“ даде залп по него от оръдията на левия си борд и засили още повече объркването сред испанските войници.

Адмиралът разбра веднага, без да знае точно по какъв начин, че е изигран и че плячката му се изплъзва от ръцете. Изпаднал в страшен гняв, той нареди оръдията, които с толкова труд бяха пренесени, да бъдат върнати на старите си места и заповяда на канонирите да се заемат междувременно с малокалибрените оръдия, които единствени от цялата му мощна, но неизползуваема в момента артилерия оставаха насочени към пролива. След загубата на няколко скъпоценни мига укреплението откри най-после огън с тези оръдия.

В отговор се разнесе страхотен залп от борда на „Арабела“, който се беше изравнил с крепостта и разпъваше всичките си платна. Вбесените и брътвещи испанци видяха за момент червения му корпус и блясъка на оръдията, а гърмът от залпа му заглуши шума на скърцащите въжета. Не видяха вече кораба. Благоприятната тъмнина, сред която малокалибрените испански оръдия стреляха напосоки, погълна бягащите кораби и те не дадоха нито един изстрел, който би помогнал на разстроения и озадачен неприятел да открие местоположението им.

Флотата на Блъд понесе незначителни вреди. Но докато испанците се оправят от объркването си, за да представляват известна опасност за пиратите, корабите, подгонени от южен бриз, успяха да излязат от пролива в открито море.

Така дон Мигел де Еспиноса остана на острова да предъвква горчивата мисъл за загубената възможност да си отмъсти и да се чуди с какви думи да доложи на върховния съвет на краля, че Питър Блъд си е отишъл от Маракайбо, като е взел фрегати с по двадесет оръдия, принадлежащи дотогава на Испания, двеста и петдесет хиляди песети и друга плячка. И всичко това въпреки четирите галеона на дон Мигел и силно въоръжената крепост, която бе задържала така успешно пиратите в клопка.

Дългът на Питър Блъд към дон Мигел нарасна много и испанецът се закле в небето, че на всяка цена ще се разплати с него.

Но загубите, понесени от краля на Испания, не се ограничиха с това. Вечерта на следния ден край бреговете на остров Оруба, при излаза от Венецуелския залив, ескадрата на капитан Блъд се натъкна на закъснелия „Санто Ниньо“, който бързаше, разпънал всичките си платна, към Маракайбо, за да се притече на помощ на дон Мигел.

Отначало испанците помислиха, че насреща им е победоносната флота на дон Мигел, която се завръща, след като е разгромила пиратите. Когато корабите се приближиха, на гротмачтата на „Арабела“ се издигна английският флаг и разпръсна заблужденията им. „Санто Ниньо“ предпочете да не проявява излишна храброст и смъкна знамето си.

Капитан Блъд нареди екипажът на испанския кораб да се прехвърли в лодките и да слезе в Оруба или където пожелае. Толкова благосклонен се показа към тях, че дори им подари няколко от пирогите, които все още влачеха на буксир.

— Ще видите — каза той на капитана на кораба, — че дон Мигел е в ужасно настроение. Предайте му моите поздрави и му съобщете, че си позволявам да му припомня, че трябва да вини само себе си за всички нещастия, които се струпаха на главата му. Той изпрати неофициално брат си да нападне остров Барбадос и злините, които причини, му се върнаха стократно. Посъветвайте го да помисли добре, преди да се реши отново да насъска дяволските си испанци по някое английско селище.

С това Блъд освободи капитана и той се прехвърли през борда на „Санто Ниньо“. Питър Блъд се зае да разгледа новата плячка. Когато отвориха люковете, откриха, че в трюма на испанския кораб има жив товар.

— Роби — каза Волверстон и започна да ругае злината на испанците, докато от тъмната вътрешност на кораба изпълзя Каюзак и започна да премига от силната слънчева светлина.

Разбира се, бретонецът премигаше не само от слънцето. След него изпълзяха останките от екипажа му. Те го проклинаха страхотно заради малодушието му, причина сега за позора да дължат спасението си на хората, които бяха изоставили и обрекли на гибел.

Преди три дни „Санто Ниньо“ срещнал и потопил корабчето им, а Каюзак избягнал бесилката само за да стане в течение на дълги години посмешище за „Бреговото братство“.

Дълго след това на остров Тортуга го питаха с насмешка:

— Къде харчиш златото, което донесе от Маракайбо?