Тур Хейердал
Кон-Тики (11) (Със сал през Южното море)

ШЕСТ МЪЖЕ, ЕДИН САЛ И ЕДНА ЛЕГЕНДА

В Осло има един необикновен музей. За да стигне до него, човек трябва най-напред да слезе към Големия кей по някоя от онези извити от старост улички, просмукани от миризмата на солена риба и катран. Долу на пристана чака бяло параходче. То с писък се провира между морските исполини, от които тече поток от бали, сандъци и хора. И когато най-после корабчето се измъкне от този лабиринт, човек отдъхва и едва тогава вижда какъв странен, теменуженосин цвят има водата на фиорда, на който е стъпил Осло.

Насреща е малкият полуостров с музея „Кон-Тики“. По-точно — там има още два музея: в единия се пази знаменитият „Фрам“ на Фритьоф Нансен, а в другия лежат бойни кораби от времето на викингите. За „Кон-Тики“ е отделено специално здание. Вътре, в полумрак, върху циментова плоча в басейн, е поставен легендарният сал. Така, както си е било, така и сега е опънато голямото платно и брадатото лице на Кон-Тики Виракоча добродушно се усмихва от него. Непокътнати са балсовите трупи, кърмата от яко мангрово дърво, кабината от бамбук. Всичко е както тогава. Даже китарата на Хеселберг виси в кабината и подръпва струни, а на кърмата трепти светлинката на малкия фенер. „Кон-Тики“ е жив.

Вярата в науката днес взима много странни образи. Тя вече не ни гледа с очите на Джордано Бруно от средновековно строга гравюра, нито гори на кладата. Тя се въплътява в ония хора, които се състаряват в лабораториите и само нощем със скрита тъга мислят, че годините са минали и че са били много кратки. Тя — вярата в науката — стои зад ония лекари, които и сега, във втората половина на двадесетия век, се самозаразяват с тайнствени тропически трески, за да ги изучат. Тя беше, която тласкаше сала „Кон-Тики“ по океанските течения от Каляо до архипелага Туамоту — осем хиляди километра!

„По необикновената решителност и умение — пише академик С. В. Обручев, — с които участниците в експедицията, използувайки нищожни технически средства, извършват опасното морско плаване през Тихия океан, това пътешествие е една от най-смелите и значителни научни експедиции през последното столетие.“

Осем хиляди километра върху сал от свързани балсови трупи, заплашвани от океана всеки миг, шестима мъже живеят сто и един дни и блестящо потвърждават една догадка. Щастлива случайност ли е успехът на експедицията? Не. Той идва от точното научно предвиждане, от подробното изучаване на климатичните особености в южната част на Тихия океан. И в добавък — от смелостта, пред която и най-решителните опоненти вдигат удивено рамене…

Защо тръгват в океана Тур Хейердал и петимата му другари?

Историята на тази експедиция започва всъщност доста отдавна, още от 1722 година, когато холандският мореплавател Рогевеен разказва в Европа, че далеч в Тихия океан, на три хиляди километра от Южна Америка и единадесет хиляди и петстотин километра от бреговете на Азия, намерил малко късче земя, рожба на подводни вулканични изригвания. Никак не би обърнал внимание на този загубен между морето и небето остров, ако от брега не гледали към моряците огромни каменни исполини без крака. Рогевеен не бил виждал другаде такива статуи. Той стоял изумен пред тези гранитни глави, високи колкото камбанарията в родния му град. Кой ги е изсякъл, кой е вдъхнал живот на мъртвата скала? Как са били довлечени от каменоломните далеч по склоновете на изгасналия вулкан? Местните жители ли са ги изваяли? Не. Те били съвсем изостанали полинезийци, с примитивни брадви и копия, които можели само да палят жертвени огньове и да се кланят смирено на каменните идоли. Хората от Великденския остров — така бил наречен той — живеели още в каменната епоха. Но в древните им предания се преплитали смътните спомени за мореплаватели богове — високи, снажни, могъщи…

На Рогевеен не повярвали. Та и кой ли ще повярва? Моряците открай време имали славата на изкусни фантазьори. Но след няколко години испански и френски мореплаватели потвърдили разказите за каменните великани и добавили, че такива статуи видели и на някои острови в Полинезия. Каменните идоли станали тайна на Великденския остров.

Едва в края на миналия век някои етнографи и археолози пристъпили към тази тайна. Те започнали да събират легенди и предания сред местните жители. Не получили много данни, но в почти всички сказания се говорело за белокожи червенокоси люде, дошли отвъд океана — богове, родствени на Слънцето. Изследователят Томпсън изказал предположението, че островът бил населен, когато тук доплавали откъм Океания полинезийците. Една английска експедиция извършила през 1914 година някои археологически изследвания, но без разкопки. Двадесет години по-късно, през 1934 г.. на острова стъпила френско-белгийска експедиция. Но единият от археолозите починал по пътя, а другият съсредоточил своите усилия главно в изучаване на изображенията, изсечени от камъните. Исполинските идоли продължавали да гледат загадъчно морето с мъртвите си очи.

Едно било ясно — имало е дополинезийска култура. Имало е цивилизация на острова в древни времена. И тази цивилизация е дошла тук преди Колумб да тръгне за Америка. Докато от амвоните на катедралите в Европа били анатемосвани неверниците, които дръзвали да мислят, че Земята е кълбо, живеели и много по-дръзки мореплаватели, но на оттатъшната страна на кълбото. Те се носели по вълните на океана, който наричали не Тихи, а другояче. Открили самотния остров, слезли на брега му и се заели да ваят каменни исполини — образи на своите деди покровители. Кои са били тези мореплаватели?

Тук вече мненията се разделят и въпросът за цивилизацията на Великденския остров се преплита с въпроса за произхода на полинезийците. А това е кълбо от загадки. Кое е коренното население? Какъв е бил тайнствения народ „манахуне“ в Полинезия? Мнозинството от учените смятат, че полинезийците са дошли откъм Меланезия и имат азиатски произход. Други отхвърлят това становище. Може би те са доплавали от изток, от Южна Америка? Но как? Та древните народи от Средна и Южна Америка не са познавали желязото, не са имали сигурни кораби, всеки час океанът готвел смъртоносни изненади…

По-нататък историята на спора е известна. Тур Хейердал се опитва да доказва, носи ръкописа си по редакциите, убеждава… И когато решително му дотегна да убеждава, той и петима негови сътрудници сглобяват в Перу сал от балсови дървета, натоварват го с провизии и от пристанището Каляо се понасят по океанските течения. Странна, полуфантастична история! Ние даже не можем да си я представим както трябва. Сал от петия век носи по вълните кабинетни учени, които се хранят с консерви от двадесетия век и непрестанно се стъписват пред изненадите, поднасяни от океана.

Но само този експеримент, колкото и да е ефектен, колкото и сензационно да прошумява в световната преса, не стига за доказателство. В археологията и етнографията са нужни и материални данни. Тур Хейердал се заема да ги намери. През 1955 година той организира нова експедиция. Този път главен обект е Великденският остров и освен него — островите Рапаити, Раиваевае, Раиатеа и Маркизките острови, където се предполага, че има останки от древната култура. Това са и първите сериозни археологически изследвания там.

Кой е Тур Хейердал?

Роден е на 6 октомври 1914 година. Любопитна подробност — в семейството винаги първият син се нарича Тур. Тур е бащата. Тур е и синът на пътешественика. Хейердал завършва университета в Осло през 1936 година и в 1937–1938 е вече на Маркизките острови. Етнографията го води през 1939 година между индианците в Британска Колумбия, където разкопава скални рисунки. В ума му е вече проблемът за произхода на полинезийците. Той търси древната връзка с Южна Америка.

Но избухва войната. Хейердал трябва да изостави скалните рисунки и да работи в една железолеярна в Канада. После постъпва в Норвежката свободна армия като парашутист, минава през школа за радиотелеграфисти и както сам казва — „докато слънчевият бог отсъствуваше, господствуваше военният бог на техниката“.

После, след войната, започват научните диспути за полинезийците и в добавък — куп неприятности. Тогава стига до смелото решение, което осъществява така блестящо. Идва признанието на заслугите. Сега Хейердал вече сам не знае точния брой на медалите награди. Те са от Стокхолм, Глазгоу, Париж, Лондон, Перу… По случай 150-ата годишнина на университета в Стокхолм той бе провъзгласен за почетен доктор на университета и получи знаменития медал Вега. През 1962 година Московският университет му присъди забележително научно отличие — Ломоносовия медал. Член е на Норвежката кралска академия на науките (от 1958 г.), на Нюйоркската академия на науките (от 1960 г.), хоноруван член е на Географското дружество на Съветския съюз (от 1964 г.).

Тур Хейердал е автор на книгите: „Тайните на Великденския остров“, „Аку-Аку“ (преведена на български език), „Отчети на Норвежката археоложка експедиция за Великденския остров и Източна Полинезия“. „Изкуството на Великденския остров“. След експедицията с папирусова лодка в Атлантическия океан през 1969 година написва книгата „Ра“. Автор е и на сборник статии „Древният човек и океана“ и на „Пътешествие с Тигрис“ — дневник на пътешествието му с тръстикова лодка през 1980 година.

Светослав Славчев