Евгений Гуляковски
Дългият изгрев на Ена (2)

2.

Това бе един дълъг, безкраен ден. Осем курса на карантинния катер от външния спътник до „Ленинград“. Осем уморителни часа в пълна неизвестност. Инструкцията забраняваше използуването на вътрешна връзка при карантина трета степен. Кабината на пилота беше отделена от карантинното помещение с плътна бронирана плоча, здраво заварена за обшивката и Ротанов не видя дори лицата на спасените от него хора. Можеше да наруши инструкцията и да включи дисплея, можеше да се свърже и с карантинния спътник. Но той сдържа нетърпението си. И твърдо реши да дочака последния, девети курс.

Ето че окачващите устройства с трясък се съединиха за девети път. Ротанов чуваше как свистят горивните помпи, подготвяйки катера за последния му скок до спътника, как проскърцват шлюзовите сглобки. В космоса всички звуци, разнасящи се в дълбоката, звънтяща в ушите тишина, са ясни и силни.

Ротанов различи стъпките на Олег дълго преди той да напусне кораба. Вървеше бавно, тежко и нищо не можеше да се отгатне от неговите крачки. И когато двете крила на шлюза се затвориха шумно и заработи автоматичното откачване, Ротанов за първи път през този ден наруши инструкцията и включи дисплея за вътрешна връзка.

Лицето на Олег, леко изкривено и синкаво от електрониката, изглеждаше странно спокойно на екрана.

— Здравей, приятелю. Казват, че си измислил тази карантина, за да отсрочиш срещата с любимата жена.

Олег се усмихна. Седна в креслото, въздъхна дълбоко и затвори очи, като си позволи едва сега да се отпусне и да свали от раменете си тежестта на похода. Дълго мълча, сякаш не разбираше нетърпението на Ротанов, а когато заговори, не обърна глава, все едно, че разказваше на себе си и претегляше всичко още веднъж, оценявайки го сега с очите на приятеля си…

Забелязали звездата, когато „Ленинград“ излизал от последния си скок. Експедицията искала да установи принципно възможността за прокарване на галактически трасета отвъд границите на звездните струпвания.

Галактиката се разстилала над тях като огромна мъглива спирала, озарена от светлината на неразличими от такова разстояние звезди. А долу, под това светещо петно, се простирала безкрайната тъмна бездна на празното пространство. Само на уредите успявали да различат в дълбините й петънцата на далечни чужди галактики.

И тъкмо тук, съвсем близо до „Ленинград“, блестял яркосинкав гигант от първа величина.

Звезда, която не би трябвало да се намира в този район, а в звездните струпвания в центъра на галактиката.

Установяването дори на факта, че съществува такава звезда скитник, изпаднала от галактическата система, вече било голямо научно откритие. И разбира се, те решили да я изследват.

До звездата се намирала планета, толкова необикновена, колкото и светилото. Орбитата на звездата минавала перпендикулярно на еклиптиката на нашата Галактика и от всичко това следвало, че звездната система е дошла при нас от някакви невъобразимо далечни светове.

Олег замълча, размърда се и се обърна. Погледът му беше устремен някъде в тавана на бронираното помещение. Сякаш отново бе видял онова ослепително феерично видение, своя успех и нещастието си…

За да не го притеснява и да не му пречи, Ротанов леко придърпа ръкохватката на щурвала. Катерът плавно и незабележимо пое нагоре, като удължи траекторията на полета и времето на кратката, странна среща между двамата приятели, участвували заедно в десетки експедиции, съученици от училището втора степен, принудени сега да разговарят помежду си през бронираната плоча.

Гласът на Олег звучеше хладно и неестествено в шлемофона. Сякаш говореше чужд, непознат човек.

— Голяма част от онова, което сега ти разказвам — предупреди го той, — няма да бъде потвърдено в официалния доклад. Не се запазиха почти никакви материали. Повечето ленти са размагнитени. Дори корабният дневник…

— Добре. Продължавай. Не докладваш пред Съвета, на мен твоите ленти не са ми нужни. Макар че е жалко, разбира се…

— Жалко е слабо казано! Това трябва да се види! С думи не мога да предам и една десета част… И тъй, когато се приближихме, ни се стори, че планетата е забулена в гъста мъгла. Но после се усъмнихме. Имахме впечатлението, че тя изобщо няма повърхност.

— Нещо подобно на Юпитер? Втечнен газ?

— Де да беше така. Планетата не отразяваше светлината. В нито една част на спектъра. Повтарям, това трябва да се види. Под мъгливата обвивка се криеше черна бездна. На кораба работеше цялата снимачна апаратура и после десетки пъти разглеждах лентите. Планетата сякаш нямаше повърхност. Лъчът на локатора потъваше надолу като в масло и не се връщаше обратно. Там изчезваха безследно всяка светлина, всяко излъчване.

— И ти, разбира се, реши да кацнеш…

— Така и щях да направя, не исках да изпусна тази черна загадка. Но ми попречиха. Виждал ли си някога кълбовидна мълния?

— Само в лаборатория.

— Тогава си представи няколко подобни светещи бодливи кълба, увеличени петдесетина пъти. Шест такива парчета изневиделица изскочиха от мъглата на планетата и се понесоха към нас, пресичайки курса на кораба по най-прекия път, сякаш за тях не съществуваха нито законите за привличането, нито законите на балистиката. А може би изобщо не притежаваха маса — не знам. На екрана на локатора те не се появиха. Само през оптиката се виждаха пъстрите им обвивки. Ако не беше разликата в електрическите потенциали на тяхната повърхност, щяха да бъдат съвсем незабележими. Отначало не ги приех сериозно. Те минаха встрани от кораба. По-точно, пръснаха се в кръг и нашият кораб се оказа в центъра.

Но не се случи нищо, пресякохме обкръжението им спокойно. После те изведнъж спряха и увиснаха на опашката ни. Това не ми хареса и аз започнах да намалявам скоростта, за да ги пропусна напред. Тогава между тях избухнаха ивици от електрически изпразвания. Доста продължителни. Получи се един вид кръг от огнена мрежа и миг по-късно нашата защита влезе в съприкосновение с тази мрежа.

— Не можеше ли да ги заобиколиш? Опита ли да се измъкнеш от тях?

— Нямах възможност за маневриране. Междувременно „Ленинград“ се бе приближил твърде близо до планетата. Нейната маса се оказа неочаквано голяма, а на всичко отгоре ни омота и тази мрежа и ни затегли надолу. Спирачните двигатели се задавяха от претоварването. Не ни достигна мощност, за да се съпротивляваме и на притеглянето на планетата, и на напора на мрежата. Насочих кораба напред, откъснах се с пълна мощност от кълбата и по тангентата преминах почти над самата повърхност на планетата, като разчитах, че ще завием по парабола. Тъй и стана, само че завоят се получи много по-остър, отколкото трябваше да бъде при тази маса на планетата, изчислена от щурмана. Заобиколих ме планетата и започнахме да се отдалечаваме. И тогава отново видях пред нас същите кълба… Инструкциите относно контактите с неидентифицираните обекти в космоса забраняват решителни действия в такива положения. Но аз не обичам насилствено да ме мъкнат нанякъде.

— Винаги си бил голям познавач и почитател на инструкциите. Олег, признай, стреля ли по тях?

— Само веднъж. И то не по тях, а по своя собствен катер. Ето как стана… Корабът отново започна да губи скорост в енергийното им поле. Преградните стени едва издържаха на претоварването. Скоростта падаше бавно. Върху носовия екран непрекъснато се появяваха разклонените отблясъци на електрически изпразвания. От двете ни страни, малко изостанали, висяха шестте синкави кълба, излъчвайки мъртвешка електрическа светлина.

 

 

Като че ли невидимата енергийна мрежа леко се бе огънала под напора на „Ленинград“, но вече ставаше ясно — двубоят между мощностите не се очертаваше в полза на кораба.

— Какво ще правим? — попита щурманът.

— Нищо. Това не са мишени. Не се знае какво представляват.

— Могат да бъдат механизми, животни или нещо друго…

— Дали са животни, ще проверим, като им поставим една малка задача…

Олег завъртя няколко ключа на пулта и рязко бутна стартовия лост. Автоматичният разузнавач се откъсна от кораба, заобиколи го и по отвесна дъга започна да се отдалечава в свободния космос. Ясно се видя как стройната редица на кълбата трепна и се залюля.

Няколко секунди те сякаш се колебаеха какво да предприемат, после две от тях се откъснаха от общата група и се спуснаха да го гонят. Олег незабавно намали мощността на двигателите наполовина и изхвърли втория разузнавач в противоположна посока.

Решило, че жертвата губи сили, още едно кълбо се откъсна и се устреми след автоматичния катер.

Олег им даде време да се отдалечат и пусна третия, последен катер напред по курса. Когато той стигна до енергийната преграда и започна да губи скорост, Олег стреля по него с противометеоритното оръдие…

 

 

— Бъди сигурен, че не съм бил пестелив. Зарядът беше максимално мощен. Страхувах се, че ще разтопи обшивката, така пламна пред нас. После корабът беше разтърсен от взривната вълна, но и кълбата си изпатиха. Пръснаха се на различни страни и тогава форсирах с всички генератори. Взривът унищожи енергийната мрежа. Пред нас беше свободният космос.

— Добре си го измислил с катера… Знаеш ли, в това положение те са се държали по-скоро като животни. Ако противникът беше умен, нямаше да разпилява силите си за такива нищожни цели, каквито са разузнавателните катери.

— Не избързвай с изводите. Още не съм свършил. Когато разбраха, че са ни изпуснали, кълбата незабавно и забележи, едновременно прекратиха преследването на катерите и се спуснаха да ни гонят. Но ни отстъпиха в скоростта, пък и пропуснаха момента. Докато се опомнят, ние бяхме набрали значителна скорост. И тъкмо тогава започна най-интересното…

Сякаш по команда шестте кълба изведнъж промениха посоката си и се понесоха едно срещу друго. Стори ни се че ще се сблъскат, но това не стана. Те притежаваха завидната способност да снижават до нула енергията на своето движение. Ако въобще я притежаваха, разбира се. За части от секундата се заковаха едно до друго, а миг след това допряха обвивките си и се сляха в едно цяло.

И това не беше кълбо, а светещ продълговат елипсоид. Искрите на електрическите изпразвания, които дотогава безредно играеха по повърхността на всяко кълбо, бяха завъртени от неизвестна сила в стегната спирала, която опаса странното тяло. То се издължи още повече и на мен дори ми се стори, че от планетата към него се насочи някакъв лъч. Но не съм сигурен. По-късно на лентите не успях да открия лъча. След като се преобразува, това нещо веднага се хвърли след нас. И да ти призная, видът му никак не ми хареса. Не ми хареса и това, че почти без форсиране то набра по-голяма скорост от нашата и бързо започна да ни настига. Ще ти кажа и друго, дотогава смятах, че имат известно право да са враждебно настроени към нас. В края на краищата без разрешение се приближихме плътно до тяхната планета. Но сега ние с пълна мощност се отдалечавахме. И вече ни разделяше разстояние от почти цял парсек^[1], пък и на мен ми омръзна да играя ролята на пасивна жертва. Обърнах кораба и забавих движението.

— Не трябваше да го правиш.

— Все едно, щяха да ни догонят. Разбираш ли, Игор, не знам какво представляват те, но съм сигурен, че това не е последната ни среща. Искаше ми се да им покажа, че трябва да се съобразяват с нас.

— Да се съобразяват или да се страхуват?

— Преследваха ме, аз само се защищавах. И после не се знае кой от кого трябваше да се страхува… Електрическото вретено също забави движението си, ала продължаваше да се приближава към нас. Намалих още скоростта и реших да не използувам пръв оръжие, каквото и да ни струва това. Съгласи се, че при възникналото положение от мен не можеше да се иска повече.

Вече знаех как да се справя с енергийната мрежа, ако отново се опитат да ни хванат в нея. Но те явно нямаха намерение да повторят предишната неуспешна атака.

Елипсоидът спря на около четиридесет мили от нас. В същото време ние прекратихме напълно ускорението, но аз нарочно продължих да се отдалечавам от планетата, с което исках да им покажа, че имам намерение да си отида.

Насочихме цялата мощност на генераторите за защита и вече се надявахме само на нея. Чувствувахме, че ще се случи нещо — не ни преследваха току-тъй.

— И в края на краищата стреляха по кораба.

Олег кимна мрачно.

— Ти просто си си изпросил този изстрел. След като си изложил кораба, ти си се лишил от възможност за маневриране и си се пред сверил на защитата.

— Тя би трябвало да издържи на импулс най-малко от четиридесет гигавата.

— По мощност им отстъпваш. Спомни си мрежата, която не успя да разкъсаш само с двигателите.

— Не помислих… Пък и работата не беше в мощността. Виж ти… Освен мен никой не забеляза изстрела…

— Как стана всичко?

— Не знам дали това може да се нарече изстрел. От вретеното се отдели някакъв коагулат… Но на всяко материално тяло апаратурата за защита би реагирала само еднозначно. По същия начин през нея не може да мине безследно и енергиен заряд.

— Какво означава „безследно“?

— Както го чуваш. Нямаше нито взривове, нито внезапно нарастване на мощността върху разходомерите на защитното поле. С една дума, нищо.

— А не ти ли се е привидял и самият изстрел?

— Де да беше така… След изстрела, когато взех да проверявам структурата на защитното поле, просто открих в него дупка, голяма колкото футболна топка.

— Не може да бъде!

— Може, Игор, може… На една от лентите успях да видя и самия изстрел. Ракурсът на камерата позволяваше вретеното да се заснеме на фона на Галактиката. На светлия фон съвсем ясно се очертаваше тъмна следа. Нещо подобно на черна мълния беше преминало през нашата защита и бе улучило носа на кораба.

— Но поне е имало удар или тласък?

Олег отрицателно поклати глава.

— Съвсем нищо. След изстрела преследвачът даде заден ход и без да се обръща, започна да се отдалечава към планетата. Скоро останахме съвсем сами. И както се досещаш, състоянието ми не беше много добро. Наредих на аварийната група да прегледа цялата обшивка, не се доверих на роботите. И никаква следа. Нито вдлъбнатина, нито драскотина, сякаш тая дяволия се бе стопила в защитното поле…

— Може и така да е станало, а?

— Отначало и аз си го помислих. Следата върху лентата не беше много ясна. Най-после трябваше да прекратим търсенето. През това време бяхме изразходвали дяволски много енергия. Дори се съмнявах, че ще ни стигне за връщане. Пък и вече не ми се искаше да се насочвам към тази планета без специална подготовка.

Накратко, изчислихме най-късия път до базата и безпрепятствено влязохме в първия скок.

Чак след като излязохме от втория скок, щурманът каза, че всички навигационни уреди едновременно са отказали да работят. Да си призная, не му повярвах. Но после започнаха неприятностите с управлението, с централния компютър, изобщо с всички механизми в носовото отделение.

За щастие след третия скок успяхме да се доближим макар и встрани до набелязаната точка, но затова пък доста близо до базата на Регос, и решихме да се доберем до нея с помощта на обикновените двигатели. При това състояние на навигационната апаратура не можехме и да помислим за пространствен преход. Пък и генераторите взеха да ни правят номера.

— Да ви „правят номера“ ли?

— Някак необяснимо загубиха мощност… Акумулиращите устройства престанаха да задържат енергия. Тя сякаш изчезваше вдън земя.

Сам разбираш, да се пълзи със скорост, по-малка от тази на светлината, не е много весела работа. До Регос ни предстоеше да се влачим почти четири месеца. Но само след месец у тези, които бяха дежурни в кабината за управление до носовото отделение, открихме необясними заболявания.

Хората започнаха да се разстройват подобно на механизмите. Отначало това напомняше простуда, грип, вирусна инфекция. Събори и доктора. Не помогнаха и антибиотиците. Странен беше и фактът, че след като напуснеха кабината, хората се оправяха по магически начин. И взеха да се страхуват от дежурството в носовата кабина. Наложи се да преместим всичко в кърмовото помещение. Но това не реши въпроса, защото разцентроването на механизмите нарастваше с катастрофална бързина и постепенно обхвана целия кораб.

Кораб без навигация, без управляващи системи, с несигурни генератори, на всичко отгоре и грип, ако това, разбира се, беше грип… Такива ми ти работи…

— Правилно си постъпил, като си обявил карантина.

— Най-неприятното в тази история е, че нищо не е ясно. Всички факти, които могат да се установят и докажат, се намират на границата на нормалните повреди, разстройване и неуспехи най-сетне. Фактите, които изложих пред теб, в доклада, уви, няма да се потвърдят. Карантината също може да се отмени. Сигурен съм, че срещу нея ще се обяви по-голямата част от екипажа. Представяш ли си след едногодишен поход да престоиш затворен в станцията още пет-шест месеца? Мога да ги разбера.

— Какво стана с лентите?

— Размагнитени са. И тук, както и за всичко останало, може да има две причини. Случайно да са попаднали под въздействието на временно магнитно поле, при повредите в апаратурата то е могло да се появи на най-неочаквани места. През дългите походи в корабните системи възникват множество повреди. Колкото по-сложна е системата, толкова по-често се поврежда. Ние свикнахме с този факт и започнахме да дублираме най-важните възли. Цялата работа е в броя на повредите. Едва ли ще успея да докажа нещо. Ще ми кажат: причината е в магнитното поле на планетата. А то наистина се оказа необикновено силно. Липсват ми доказателства, липсват ми неопровержими факти…

Двамата дълго мълчаха. Едва сега Ротанов погледна към екрана и забеляза колко много се е отклонил от спътника.

Наложи се да пренасочи катера и да включи импулсните двигатели. Мигащият фар на спътника започна бързо да се приближава. И двамата разбраха, че всичко вече е казано. Освен може би най-важното… Скоро ще дойде краят на тяхната среща и карантината за дълги месеци ще прекъсне каквото и да било общуване. После ще има комисии, разследване. Ротанов отново ще бъде погълнат от еднообразната всекидневна работа. Всичко, което сега му се струваше много важно, постепенно ще бъде забравено, ще отстъпи на втори план, изместено от дребните спешни задачи и проблеми… И тогава Олег се реши.

— Искам да ми помогнеш. Трябва да се изпрати специална експедиция до „Черната“, така нарекохме тази планета. Моят доклад вероятно ще се стори на Съвета неубедителен. Разчитам на твоя авторитет…

— Олег, няма да направя това.

— Не ми ли вярваш? И на теб ли са ти нужни доказателства?

— Разбира се, не. Тъкмо защото не се съмнявам, няма да те подкрепя в Съвета. Докато учените не разберат какво е станало, не можем и да помислим за експедиция до твоята „Черна“.

— Как ще разберат от нашите ограничени данни, без ленти, без експерименти? Знае ли някой по кои закони може да се обясни случилото се. Ние не ги познаваме. Помни ми думата — повечето учени ще отрекат всичко. Ние се сблъскахме с принципно ново нещо и забележи, тази звезда не стои на едно място, а се движи към нашия звезден ръкав. И се движи много по-бързо, отколкото предполагаш. Нямаме време да чакаме учените да построят своята теоретична база. Налага се да търсим защита в движение, дори да рискуваме. Тук нищо не можем да направим. Нямаме друг избор. Налага се да приемем предизвикателството, иначе можем да закъснеем.

— Никой не ни е предизвиквал. Случилото се с „Ленинград“ е само единичен случай. Не си струва да се вдига шум за това из цялата Федерация. Няма да ни позволят да излагаме на опасност хора. Още не сме готови да изследваме тази планета. Ти дори не си разбрал колко ти е провървяло.

— И в какво ми е провървяло?

— Че се върна! Че Регос се оказа наблизо! Че сега имаме карантина трета степен вместо поредния пропаднал без вест кораб! Сега поне съществуват някакви обяснения за зачестилото изчезване на наши кораби през последните години!

Олег дълго мълча. Светлините на спътника запълзяха нагоре. Вече се виждаше грапавият му борд, затулил Регос с гърлото на окачващия шлюз. Двигателят изрева за последен път, катерът рязко спря и започна да се обръща.

— Игор, станал си много предпазлив — достигна до него в шлемофона умореният и малко потиснат глас на Олег. — Това не е ли признак на старост? — Той сякаш четеше мислите му. — Или търсиш оправдание, за да не летиш с мен?

— Човек може да си помисли, че си ме поканил — измърмори Ротанов, като внимаваше да не удари кърмата на катера в шлюза.

— Говори направо. Няма да се обидя. — Олег нарочно го предизвикваше, за да го накара да каже всичко до край. Но Ротанов само прокара длан по лицето си, постара се гласът му да не издаде обзелото го вълнение.

— Станал съм по-мъдър, Олег. По-мъдър, а не по-предпазлив. Трябва да почакаш с тази планета.

 

 

Късно през нощта, когато се добра до своето жилище на единадесети хоризонт в базата, Ротанов се просна на леглото, без да се съблича. Отдавна не беше изпадал в толкова лошо настроение.

Животът отминаваше, стегнат във веригата от маловажни неща. Полетите към далечните звезди, към чуждите цивилизации, откритията, потресли цялата Федерация, останаха в миналото. Сега той беше само администратор. Един от многото и може би не особено добър. Наистина, научи се да поставя работата над всичко. Научи се и да отказва на приятелите, да не взема безразсъдни решения, които често пъти в сложни положения се оказваха единствено верните.

Ротанов лежеше по гръб, забил невиждащ поглед в тавана. Струваше му се, че десетте бронирани горни хоризонта на базата крепост притискаха гърдите му. Че от тази дълбока стоманена пещера вече никога няма да се измъкне навън към звездите и корабите… Струваше му се, че през безбройните тавани, които го отделяха от небето, вижда един мъртъв, изоставен от хората кораб с тъмни илюминатори. Вижда познатия олющен борд със стопени по краищата ромбове на бронята, с херметически затворени люкове. С изключени електрически вериги и завинаги угаснали двигатели. Кораб, който изобщо вече няма да лети, притаил в себе си тайната, така дълбоко прикрита зад множество въображаеми причини, незначителни факти и още по-незначителни последствия, че няма да успеят да я изтръгнат никога оттам, колкото и да се опитват, и тази тайна ще ръждясва години наред заедно с консервирания кораб, погребана завинаги под камари от ненужни доклади, безполезни комисии, експертизи и разследвания…

В нещо старият му приятел имаше право. Времето отлита безвъзвратно и полека-лека променя нас, решенията ни, мислите ни. Трябва да стане нещо необикновено, което да излезе извън рамките и да разтърси основите, за да прекъсне рутината, похабяваща хората с възрастта. Но такива събития се случват рядко. Много рядко.

Мислите му започнаха да се объркват. Вече бе на границата между съня и реалността. И в този странен полусън му се стори, че за миг видя мълния…

Черна мълния, която се отдели от борда на звездолета и се устреми надолу, към нищо неподозиращата планета…