Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Приказка
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
TriAM505 (2011 г.)

Издание:

Георги Иванов Русафов. Чудният пръстен

За ранна и средна училищна възраст

 

Редактор: Цветан Ангелов

Художник: Борис Ангелушев

Художествен редактор: Петър Василев

Технически редактор: Лазар Христов

Коректор: Ана Ацева

Метранпаж: Траян Михайлов

Издателство на ЦК на ДСНМ „Народна младеж“, София, 1956 г.

Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“, София, 1956 г.

История

  1. — Добавяне

2

Цял ден и цяла нощ пратеничката на цветята летя безспирно към Долината на топлите ветрове. И пристигна там, когато ранобудното слънце разпръскваше с първите си лъчи утринния здрач.

Пчелата веднага позна пещерата на Южняка.

Пред нейния вход се извишаваха като великански стражи два стройни чинара. Техните клони препречваха входа като ръце с хиляди пръсти. А отстрани на централната пещера бяха наредени дванадесет по-малки пещери, пред които се разстилаха само дребни храсти.

— Тези са жилищата на неговите синове — досети се пратеничката и бръмна направо към стройните чинари.

Но едва беше прелетяла десетина метра и един от чинарите я спря с гръмотевичен глас:

— Стой! Къде?

— При Южняка… Аз съм пратеничка на…

— Не ни влиза в работата коя си ти! При Южняка сега не може да влиза никой, той спи! Събира сили, за да помете дрипите на Зимата…

— Но разберете, трябва да се събуди… Цветята от градината на Ирина го чакат! И аз ще го събудя — въпреки вашата забрана!

— Ако не ти е мил животът, опитай се! — изгърмяха страшно едновременно двата чинара и клоните им започнаха да се вият зловещо с хилядите си пръсти, като настъпени змии.

Пратеничката изтръпна. Уплаши се. Крилцата й помръкнаха. И тя кацна разтреперана на земята. Нима може живо същество да премине тази преграда!

Ах, мили цветенца, напразно ще чакате Южняка скоро да ви освободи от снега, за да зарадвате с първото си ухание вашата любима стопанка! Крилцата на пратеничката ви са много слаби, едва ли ще могат да си пробият път до леглото на Южняка и той никога няма да чуе вашата молба от нейната уста!

Но не стана така.

Цветята имаха късмет тоя ден.

Чуйте какво се случи по-нататък!

Когато разтрепераната пратеничка от Иринината градина кацна на земята, току до ухото й се обади едно тъничко гласче:

— Не бой се, пчеличке… Аз ще ти помогна да стигнеш до Южняка и да му предадеш молбата на цветята!

Пчелата се огледа. Видя до себе си само една мравка и се изненада:

— Че как ти, мъничка мравке, ще ми помогнеш да направя това, не виждаш ли какви страшилища пазят входа? Ох, коя ли жива душа може да премине през техните ръце, та и ние с тебе!… Не, не, по-добре да не говорим за това — аз не бих се наела, макар че така много обичам Ирина и силно желая да й помогна!

— Ако не можем да минем през входа, какво ни пречи да сторим това по друг път — оттам, където никой не пази? — отвърна хитро мравката. После се усмихна насърчително на пчеличката и я покани: — Ела, ела с мене, аз ще те отведа в пещерата на Южняка, без дори да усетят неговите пазачи… Това ще направя заради Ирина, за която синовете на Южняка разказваха, че била толкова добра, та дори на мравките път правела!

— О, ако направиш това, всички цветя и живинки в нейната градина ще ти бъдат вечно благодарни! Тя е наистина така добра, така добра… — извика пратеничката и обзета от надежда, тръгна послушно след мравката.

Мравката я заведе току зад самата пещера. Там й показа една черна дупка, скрита умело под едно изсъхнало листенце, и запита:

— Досещаш ли се какво е това?

— Не.

— Ето, мила, това е началото на пътя, който ще ни изведе точно при леглото на Южняка. През зимата, когато ни домъчнее за него, ние оттук минаваме, за да му идем на гости и се посгреем от топлия му дъх…

Пчелата надникна и погледна любопитно. Но веднага се отдръпна страхливо:

— Ау-у-у!… Вътре е така тъмно… страшно!

— Но ей сега ще стане светло… успокои я с усмивка мравката.

След това тя надзърна в тъмния вход и се провикна с тънкото си гласче:

— Светулчице, светулчице, запалете фенерчетата си и осветете пътя до леглото на Южняка — водя му пратеничка на цветята от градината на Ирина!…

Същия миг от тъмната дупка бликна ярка светлина. А когато пратеничката надникна повторно в тайнствения вход, ахна от изненада. Подземният път — преди малко тъмен и страшен — сега беше облян от златиста светлина, като че ли бе посипан с диамантен прах.

Такава светлина бликаше и от всички страни на пещерата, дето спеше Южняка.

Щом двете душички влязоха вътре, пратеничката най-напред видя бащата на всички топли ветрове. Той лежеше на легло, застлано с уханен здравец, планински мъх и свежи теменужки. Дългата му бяла копринена брада се развяваше леко от равномерното дишане. По руменото му красиво лице — сега спокойно заспало — потрепваше от време на време чудна усмивка, при която всичко наоколо грейваше още по-ярко. А въздъхнеше ли в съня си, цялата пещера се изпълваше с омайващ пролетен дъх.

— Дали ще можем да го събудим? — запита шепнешком пчелата. — Виж колко дълбоко е заспал!

— Тази грижа остави на мене — отвърна мравката и се запъти решително към леглото на Южняка.

Когато се изкачи горе, тя пропълзя по мустаците на заспалия. След това докосна леко с пипалата си носа му. Южняка трепна и се размърда. Обаче не се събуди. Упоритата живинка повтори опита си. Спящият пак се размърда, дори замахна с ръце към лицето си, но отново се укроти и унесе в сладкия сън. Тогава мравката се приближи по-близо до носа му и го щипна. Сега вече Южняка изду гърди, кихна и отвори очи.

— Кой се осмелява да ме буди? — викна той сърдито и се надигна от леглото. Но като видя мравката, която при кихането беше отхвръкнала от мустаците му и сега страхливо го гледаше изпод едно стръкче мъх, Южняка се усмихна добродушно и я смъмра вече по-кротко: — Ах, ти, нетърпеливке!… Толкова ли е силен студът навън, че не изтрая да ме оставиш още мъничко да поспя? Такъв хубав сън сънувах!…

Гласът му — макар че още се мъчеше да бъде строг — прозвуча като звън от хиляди медни звънчета. И цялата пещера се изпълни с ромон, като че ли някъде из дълбочините й изведнъж бяха рукнали безброй ручеи.

— Прости ми, татко на топлите ветрове! — излезна мравката от скривалището си. — Тоя път не за себе си смутих съня ти… Дошла е пратеничка на цветята от градината на Ирина с много важна и бърза молба до тебе… Заради нея, заради цветята и заради тяхната малка стопанка те събудих, за да чуеш молбата им!…

— Каква пратеничка? Какви цветя? Нима цветята са се събудили преди мене! — заговори пак Южняка и пещерата отново се изпълни с ромона на невидимите пролетни ручеи и звъна на медните хлопатари.

— Ето ме, аз съм пратеничката! — бръмна съвзелата се от уплахата пчеличка и кацна върху ръката на Южняка.

— Ха, пчеличка! Нима и вие сте се пробудили вече? — посрещна радостно пратеничката Южняка. — И кой те изпрати при мене?

— Цветята от градината на нашата стопанка Ирина…

— Ирина?… — Южняка потърка чело, за да си спомни нещо, заличено от дългия сън. — Не е ли тя онова момиче, което живее в една бяла къщичка току под Витоша? Има чудно хубава градинка със сто вида цветя… Косите й са пухкави като коприна, а очите — вечно засмени. И все нещо си тананика… Ако е същата Ирина, познавам я. Много пъти сме минавали със синовете ми през нейната градина, за да се нагълтаме с ароматите на цветята й… Ах, колко е хубаво при нея!

— Да, да… точно тази е нашата Ирина! — извика радостно пратеничката. — Но чуй, татко на топлите ветрове, какво се случи с нея тази зима…

И пратеничката разказа на един дъх за болестта на Ирина, за разговора между нейната майка и лекаря, който беше чула розата, и защо цветята бяха я изпратили при него. Щом свърши, Южняка скочи пъргаво, изтича до входа на пещерата, разгърна тежките копринени завеси и излезе навън. Чинарите застанаха като вкаменени от изненада, когато видяха, че заедно с него от жилището му излетя и пчелата… Но Южняка не им обърна никакво внимание. Отмина ги и като се обърна с лице към дванайсеттях по-малки пещери, плесна три пъти с ръце.

След малко от пещерите изтичаха дванайсет стройни момци с дълги развети коси. Всички наобиколиха Южняка.

— Какво ще заповядате, татко?

— Мои момчета, пригответе се веднага за път: трябва час по-скоро да освободим от бремето на снега цветята в градината на Ирина!… Вие познавате добре тази градина, защото нейните цветя винаги са изпълвали косите ви с най-хубавите аромати на света.

— О, да!… Спомняме си добре и за нейната малка стопанка, тъй като не сме срещали по света очи по-весели от нейните!

— Тогава да не губим време, а да тръгнем веднага нататък — цветята в нейната градина имат голяма нужда от нас!

— Ей сега, татко!

И дванайсетте момци се пръснаха, за да се приготвят за път.