Васил Крумов
Родопски хоризонти (1) (Пътеписи, скици, приключения)

Вместо предговор
Познавате ли Родопите?

Ако някой ви каже, че познава планинския лабиринт, включен между Марица, Места и Егея — не му вярвайте. Не вярвайте много и на географите, които така безмилостно и всеки по свой вкус ги реже пряко вододелните им била, за да ги назовава Източни, Западни и Южни, без в тях да съществува каквото и да е естествено разграничение.

Родопите са наистина лабиринт, но не толкова объркан, колкото изглежда в учебниците по география, нито пък толкова лесен, колкото се струва на тези, които с моторни коли и на хотелски начала ги кръстосват през летните дни, или лениво си отдъхват под сенките на многобройните им летовища. Дори и тези, които с раници на гърба маршируват из пъстроцветните морави, избягвайки залутаните помашки махали, накацали като птичи гнезда из планинските ярове нямат право да твърдят, че са опознали лабиринта. Защото Родопите не са само планинска красота, но и жив човешки бит, прострян през рътлини и времена, преизпълнен с трагични възпоменания и неповторими по изящество носии и песни.

Наистина кой би могъл да каже, че познава тази разнолика и неизбродима планина, която започва от Рила и свършва с оглозганите плоскогория на многоръката кърджалийска Арда. Планина, която погледната от тревинистите картали на Централния Карлък е размахвала ахтоподовите си нозе чак до снеговитите дантели на Рила и Пирин, а на юг до изгладените каменни профили на драмския Боздаг.

Все пак ако някой е имал възможността да съзерцава от широколъшките Перелици тази необхватна планинска панорама и е изходил някои от вододелните била между реките Въча, Арда и Чая, които изхождат от Централния Карлък, то едва ли има право по роднински да говори за Родопите (както често правят това родопчани), щом не е надниквал от граничните височини на гюмюрджинския вододелен хребет към егейските острови, не е пълзял по глациалните каменни блокове на двехилядника Чил тепе (отбелязан в географиите като Преспа) и не е надниквал към храмовата красота на буйновския варовников каньон (южно от гр. Девин), съперничащ по своята скулптурна чудесия на царствената Ер-Кюприя…

Нима би могъл някой да каже, че познава Родопите, без да е бленувал из потайните лъки на тревинистия Триградски чаир, величествено охраняван от легендарните скали на Куру-бурун, и не се е лутал из лъкатушните извивки на доспатската речна джунгла по живописното сърнишко поле. Би ли могъл някой да каже, че познава Родопите, без да се е загубвал из просторното царство на белия бор, покриващ като плюшена драперия високото баташко плато и безизходните доспатски разхълмия, из които царствено се разхожда рогатия елен. А редица, прошарени от човешката ръка просторни гори като Пепелаш, Пашалийца, Кара Балкан, Мурсалица, Ардашлъ и поразяващата с мощните си стволове гранична Шабаница?…

Ами човекът, родопският човек, който допреди няколко десетилетия гурбетуваше по двете тракии като занаятчия, насаждайки образци от родопската къща чак из островите на Егея. Онзи безимен скитник, който отнасяше вълнени тъкани и овчи мехове с масло и бито сирене, за да донесе в живописно подредения си дом по нещо от благополучието на големите градове. Този, който майсторски изграждаше мостове и джамии чак из Мала Азия, а в родните си села съзиждаше многоетажни камбанарии, внушаващи респект не само на осакатените духом потурчени българи, но и на проходящи цариградски велможи, които ревниво поглеждаха към мравешкото трудолюбие на родопския човек.

Бунтарският дух на родопския човек не датира само от времето на Момчила и Деспот Слав. Такива като тях са израствали през разни времена, а най-вече през предосвободителната епоха, когато незнайно от букурещките хъшове се е подвизавал цели петнадесет години възпетият от тракийското население, неустрашимият възпитаник на Гарибалди Петко войвода — Петко Кирияка, всяващ ужас сред турските велможи и бодрост сред българската и турската беднотия.

Ами смолянският дерибей Салих ага, който със самоприкачената си титла „воевода“ е управлявал като истински народник цели десетилетия Ахъ-челебийската нахия, завършвайки по измамнически начин живота си в гр. Ксанти?

Не се ли е сражавал от конака си и чепеларския нахия Кара Ибрахим? Когато турските войскари идват насила да смъкнат този юначен помак, той успява да унищожи с местни доброволци изродените кърджалийска банди на непобедимия от турските войскари Мехмед Синап.

Три поречия, три околии, три истории и още други три околии из долното течение на Арда, а така също и цяла една област из поречията на Пещерската и Чепинската река, както и по притоците на Места чак до Пирин, Али ботуш и Боздаг, където живеят родопските хора, опазили през векове и размирни времена своя български говор, патриархален бит и ненадминати по елегичното си благозвучие родопски песни.

Различни с природните си богатства тези родопски покрайнини са изграждали типични за себе си етнографски особености, които правят лабиринта неповторимо пъстър и богато одухотворен. Пъстрота, която след прокарването на широките пътища и нахлуването на хора от други краища бърже изчезва, както изчезват и горските джунгли под ударите на безмилостната секира. Променя се и духът на помака, населяващ стотината селища, предявявайки вече права на осъзнат българин. Променя се и помакинята, а заедно с нея и ревниво опазваната през вековете благозвучно акцентуваната старинна народна реч.

Проблеми, достатъчно важни за нашите етнографи, музиколози, езиковеди, художници и най-вече за изоставащите в своето „безконфликтно творчество“ български писатели. Родопският човек, бил той християнин или мохамеданин, е най-ценната разновидност за нашата малка страна и ако не съумеем да го изучим, изобразим и духом опазим, то загубата ни ще бъде непоправима.

Това се отнася най-вече за селищата из долината на Арда, гдето сред шума на флотационните фабрики и жилищните удобства на новите рударски градове израства новият родопски човек, осъзнал своята значимост като член на съвременното общество, но до голяма степен загубил опазения си през вековете етнографски примитив.

Загубила е до голяма степен и самата родопска природа от своята девственост след прокарването на широките пътища, из които сирената на камиона е прогонила вече канските звънчета на пазарджийските кервани.

Ще минат години и животът на новите хора от родопския лабиринт ще надмине може би материалното благополучие на довчерашните овцевъди и гурбетуващи занаятчии, ще изчезне навярно и пасторалната мелодия на кавала и гайдата, измествани вече от шлагерите на пришълците. Малцина ще си спомнят и за тези, които довчера носеха на главите си червени фесове, свързващи безсмислено съдбата си с инородния им турцизъм. Безсмислица извършиха и някои ученолюбиви родопци, когато изместиха утвърденото им и така благозвучно название „помаци“ с литературното и неприемливо „българомохамедани“…

Ще мине време и самите те ще започнат да се наричат „българи“ — само българи, какъвто е и опазения им старинно акцентуван български език и каквито са типично славянските им небесносини зеници и красиво изрязани профили.

Тъкмо заради тази девствена родопска природа и за изчезващия родопски човек исках да си припомня, когато се залових да напиша изложените в тази книга скитнически преживелици, без в тях да влагам някакви особени географски претенции. А заедно с това да се отблагодаря косвено на родопската битова красота и заобикалящата я природа, които още от най-ранната ми младост са ме вдъхновявали към смислен човешки живот.