Линда Хауърд
Убий и кажи (15)

Петнадесета глава

— Разбираш ли какъв е проблемът, Реймънд — каза сенатор Лейк. Едрият сивокос мъж кимна в съгласие. Двамата седяха в хола на вашингтонската къща на сенатора и пиеха сутрешното си кафе. Реймънд бе взел късен полет от Минесота предишния ден и бе пристигнал във Вашингтон доста след полунощ, така че сенаторът го бе изчакал да се наспи добре, за да поговорят на спокойствие.

Затова сенаторът бе изостанал от обичайния си дневен режим и сам бе спал до осем.

— Изпитвам известни съмнения относно начина, по който Хейс се справи с Медина — каза той замислено. — А сега изглежда, че ме е излъгал, за да ме накара да действам точно по този начин. Не мога да си представя защо Франк Вини каза, че не знае за смъртта на Медина, щом вече е знаел, или пък защо заяви, че Медина няма роднини, щом наистина има. Не задавах въпроси от секретно естество и освен това съм председател на сенатската комисия по разузнаването.

— Хейс сигурно си има свои собствени цели — каза Реймънд, сбърчил вежди. Приличаше на боксьор, който е успял да издържи още един рунд пряко сили, но зад тази обрулена външност имаше мозък, остър като бръснач.

— И аз така си помислих. Чудя се дали не събира доказателства, с които да ме изнудва. Може да е взел тази идея от Уитлоу.

Единственото хубаво на този вариант бе, помисли си сенаторът, че това доказва, че хората на Хейс не бяха открили тетрадката и той не я е задържал, възнамерявайки да го изнудва. Ако тетрадката бе у Хейс, нямаше да му трябва никакво друго доказателство, което да използва при изнудването.

— Нали знаеш мнението ми за хлабавите връзки — поклати глава Реймънд. — Опасни са. Не трябва да се използват хора, на които не се доверяваш. Казваш, че Хейс е наел срещу Медина хора, които ти не познаваш?

— Да. Той се закле, че хората му не знаят нищо за мен, че го възприемат за шеф на операцията. Но щом ме е излъгал за едно нещо, май не може да му се има вяра.

— Накарай го да ти даде имената им — каза Реймънд. — Аз ще се погрижа за останалото.

Реймънд винаги се бе справял с проблемите. Сенатор Лейк си спомняше, че като дете бе чувал как грубоватият мъж бе казвал на баща му: „Аз ще се погрижа за останалото“, и баща му винаги бе кимал усмихнат, а всеки проблем биваше разрешаван. Беше успокоително да чуе отново тези думи, да знае, че е поверил делата в ръцете на човек, на когото може да довери живота си.

— Имаш ли адреса на Хейс?

— Да, разбира се. — Сенаторът се бе постарал да го научи. Обаче той не го бе записал в тефтерчето си, нито бе поръчал на секретарката си да го прибави в компютърните файлове. Не, всичко, свързано с Хейс, се запаметяваше единствено в главата му. Заради поста, който заемаше, сенаторът знаеше прекалено много за възможностите на модерните технологии, за да смята, че някаква информация, запаметена в компютъра му, е неприкосновена и достъпна единствено за него. Смяташе, че взема мерки за сигурност, които всеки здравомислещ човек би предприел, и съвсем не мислеше, че системата е недосегаема. Ако информацията не бе записана по някакъв начин, тя не бе достъпна за никого. Това бе най-сигурният начин за съхранение на данни. Сенаторът произнесе адреса на Хейс и Реймънд леко помръдна устни, докато си го повтаряше, за да го запомни наизуст.

— Ще действам направо — заяви Реймънд и сенаторът се успокои, че всичко ще бъде наред.

 

 

— Сигурна ли си, че си добре? — попита за десети път Пайпър, докато двете с Карън вървяха през открития паркинг към колата на Пайпър. В сградата на болницата имаше паркинг, но той бе резервиран за лекарите и административния персонал, така че на тях да не им се налага да ходят дълго и да се мокрят, ако вали. Сестрите и другите простосмъртни очевидно бяха в по-добра форма и съвсем не бяха алергични към водата, защото за тях бе отреден паркинг, който се намираше на половин пресечка разстояние от болницата.

Карън примигна срещу яркото следобедно слънце и съжали, че не носи слънчевите си очила.

— Добре съм — повтори за десети път тя. Пайпър бе настояла да заведе Карън в дома си. Няколко от приятелките и колежките им се бяха отбили в спешното отделение, за да видят как е. Сложиха лед на всички охлузвания, порязването на крака бе обработено с антисептик и покрито с бинт. Бяха я принудили да остане да лежи още няколко часа абсолютно безпричинно и междувременно я бяха затрупали с храна и плодови сокове. Карън вече не се чувстваше в шок, а само притеснена и изтормозена.

Пайпър носеше куфара й, категорично отказвайки да позволи на Карън с нейните натъртени ребра да го докосне. Детектив Сътър бързо бе организирал да донесат вещите й, за което Карън му бе неизмеримо благодарна. Ако не бе получила дрехите си, Карън трябваше да остане в изцапания си с кръв халат или в болничната нощница. В трудния избор би надделяло болничното облекло. А сега Карън вече бе облечена чисто, спретнато и типично по американски с дънки, тениска и маратонки.

— Не ми се готви в тази жега. Хайде да си вземем нещо по пътя. Какво ти се яде? Мексиканска или мексиканска?

— Не знам. Мисля, че по-скоро мексиканска.

— Че това е добра идея. Кое предпочиташ — „Тако Пийт“ или…

Една кола потегли от мястото, където бе спряла, и се отправи по пътеката между спрените коли срещу тях. Карън спря да слуша бърборенето на Пайпър и се втренчи в колата. Караше някакъв мъж, вероятно от поддръжката на болницата. В колата нямаше нищо необичайно — бежов понтиак на няколко години. Но той се движеше прекалено бързо и Карън избута Пайпър настрани, за да има достатъчно място за колата.

Ако този ден вече не бе нападната веднъж, и то в собствения й дом, Карън сигурно не би обърнала на колата никакво внимание. Но тя се чувстваше на ръба на кризата, дълбоко в себе си бе още силно изплашена и разгневена, че някой бе посегнал на неприкосновеността на дома й. Вече не се считаше в безопасност. Така че продължи да гледа колата и видя как набира скорост, доближавайки се все повече към тях.

Шофьорът бе с тъмни очила. Карън го видя достатъчно ясно през предното стъкло, докато колата се носеше към тях, и й се стори, че той също я гледа.

Пайпър спря с изброяването на мексикански ресторанти и отбеляза:

— Тоя кара много бързо.

Карън настръхна. Спря и се взря в шофьора. Все по-близо, все по-близо. Той ускори още повече колата и тя се стрелна към тях. Карън се извърна и бутна с рамо Пайпър настрани, между спрелите автомобили. Чу се сблъсък и шум от огънат и смачкан метал. Двете се строполиха лошо на паважа една върху друга. Колата до тях се разтресе силно и задницата й се завъртя към тях. Предната й част се блъсна в колата от другата страна на улицата и отскочи назад, така че мина само на сантиметри от главата на Пайпър.

На паркинга се чуха свистящи гуми. Някой изкрещя и се разнесе шум от тичащи боси крака. Гумите пак изсвистяха и някакъв автомобилен двигател заръмжа.

Карън предпазливо и несигурно се надигна и седна. Вече започваше да я боли, а най-скорошното преживяване само влоши и предишните наранявания. Сега и ръцете й започнаха да кървят, защото ги бе издрала при падането, а дясното й коляно пулсираше от болка.

Пайпър също седна и подпря глава с ръката си. Облегна се на една гума и погледна Карън.

— Добре ли си — попитаха двете в един глас. Огледаха се една друга за момент.

— Да — каза най-после Карън. — А ти?

— О, стандартните контузии и абразии. Тази кола почти ни блъсна!

— Добре ли сте? — Някаква сестра се наведе напред, за да ги чуе. — Той дори не спря! — Коленичи до тях и извади разни неща от джобовете на туниката си. Според табелката на престилката тя се казваше Анджела и малката коала, закачена за слушалките й, подсказваше, че е сестра от педиатрията.

Повечето от сестрите от първа смяна вече си бяха отишли. Пайпър се бе забавила, защото се бе отбила в спешното отделение, за да вземе Карън със себе си. Но наоколо все още имаше хора и сега всички се скупчиха около тях.

— Докарайте колички от спешното — извика Анджела спокойно и решително на един санитар.

— Нищо ни няма — казаха Пайпър и Карън в един глас.

— Не говорете глупости. И двете трябва да бъдете прегледани. Знаете, че понякога хората усещат, че са ранени чак няколко часа по-късно, когато отмине шокът. — От Анджела би излязъл отличен генерал, може би това качество се развиваше при ежедневното общуване с деца.

— Вземете — обади се една друга сестра и извади едно пакетче с антисептична кърпичка, разкъса опаковката и я подаде на Анджела.

— Имате ли още? — попита Анджела, като хвана ръцете на Карън и изчисти охлузените й разкървавени длани.

— Не, само една. Да видим какво друго имам — и втората сестра пак затършува из джобовете си. — Имам една-две марли, но нищо повече. — Прескочи бронята, тъй като колата бе спряла в такова положение, че предницата й почти докосваше съседната кола. Карън и Пайпър седяха в ъгъла, образуван между двете коли. Сестрата се наведе над Пайпър и попи с марлята едно порязване на челото й, което изведнъж бе започнало леко да кърви.

— Някой трябва да извика полиция — каза тя решително. — Този негодник не само, че едва не ви прегази, ами и изчезна яко дим. Собствениците на тези две коли ще имат нужда от полицейски доклад заради застраховките.

— Имам клетъчен телефон — обади се един мъж. — Ще се обадя.

След няколко минути паркингът гъмжеше от хора от спешното отделение, фелдшери, един лекар и две сестри. Докараха две носилки въпреки усилващите се протести на Карън и Пайпър. Пайпър се опита да се изправи, но се отпусна обратно на паважа с вик.

— Като че ли съм си изкълчила глезена — промълви тя уплашено. — Май все пак ще имам нужда от носилката, освен ако някой не иска да ми даде чифт патерици.

В този момент на паркинга спря една полицейска кола и всички бяха помолени да разкажат за случилото се на полицаите. По-възрастната сестра възкликна:

— Божичко, ние дори не записахме номера на колата. Добре я видях, когато тръгваше от паркинга, защото бе очевидно, че няма да спре.

Никой не бе разпознал шофьора на колата, но това бе голяма болница и бе невъзможно всички да се познават. А тъй като на паркинга нямаше охрана, всеки можеше да паркира там, независимо дали работи в болницата или не. Би трябвало на колите на хората от болницата да има специално обозначение, но никой никога не проверяваше за това, така че идеята си оставаше напълно безсмислена.

— Седях ей там — разказа Анджела. — Стори ми се, че той се опитва да ги блъсне. — Не се впусна в размишления какъв коктейл от химикали е бушувал в кръвта на шофьора.

Карън обаче се бе досетила. Когато успя, каза шепнешком няколко думи на полицая.

— Бих ви била много благодарна, ако информирате детектив Сътър за този случай.

Полицаят я изгледа като някаква откачалка, но тя добави:

— Само за днес това е втори опит да бъда убита. Сигурно сте чули, че тази сутрин двама полицаи застреляха един крадец. Той бе влязъл в моя апартамент.

Полицаят бързо смени изражението си.

— Мислите, че е било нарочно?

— Сигурна съм, че е било така. Той се бе насочил право към нас. — Успя да запази гласа си спокоен, но вътрешно кипеше от гняв. Шофьорът на колата не се бе замислил, че Пайпър също ще бъде сериозно ранена, дори може би убита. Очевидно всеки, намиращ се близо до Карън, бе също така уязвим, както и самата тя.

Не можеше да определи точно кога бе стигнала до извода, че някой се опитва да я убие — може би когато бе политнала между двете коли, чувайки зад гърба си сблъсъка. Но тя не бе глупава и съвсем не бе параноичка. Колкото и малко вероятно да изглеждаше, някой наистина се опитваше да я убие.

 

 

Детектив Сътър замислено потропа с бележника по коляното си. Карън седеше мълчаливо, след като вече му бе казала всичко, което мислеше. Бе му разказала накратко за убийството на баща си и за пожара в старата й къща. Като се прибавеха и двата инцидента през деня, всеки би се усъмнил.

Направиха рентгенова снимка на глезена на Пайпър и откриха, че има пукване на костта. Не бе необходим гипс, но глезенът бе здраво бинтован и на Пайпър й наредиха да не стъпва на този крак една седмица. Ожулванията на Карън бяха почистени и бинтовани и можеше веднага да си тръгне. Въпросът бе къде?

— Мис Уитлоу — каза детектив Сътър замислено, подбирайки думите така, че да прозвучат възможно най-малко обидно, — имахте тежък ден. Всеки, който е издържал това, което ви се случи днес, може да бъде извинен, ако му се струва, че срещу него има някаква конспирация. Съжалявам за баща ви, но съдейки по това, което ми казвате, той е живеел на улицата, а при такива обстоятелства подобен тип престъпление е много често срещан. Що се отнася до пожара на къщата… — Той изглеждаше безпомощен. — Как би могло това да се свърже с всичко останало, което се случи.

— Проверих в телефонния указател — каза тя. — Всички промени се отразяват чак през декември. Изгорялата къща все още се води като мой адрес според указателя.

— Но въпреки…

Карън се наведе напред.

— Някой е знаел, че съм още в болницата този следобед. Знаел е, че ще си тръгна с Пайпър. Защо иначе би чакал на паркинга? Работя трета смяна. При нормални обстоятелства не съм тук по това време на деня. Вие знаехте, че ще отида при Пайпър, защото бяхте тук, когато тя ме покани. Кой още знаеше?

Лицето на детектива стана напълно безизразно и сурово. Той каза бавно:

— Не знам за какво говорите. Сигурно трябва да се радвам, че не обвинявате самия мен в нещо.

Карън не му се доверяваше напълно, но не му го каза. Тя го смяташе за честен, праволинеен полицай и точно затова бе помолила да го извикат, но сега вече не вярваше на нищо.

— Местонахождението ви не е било тайна — отвърна той бавно. — Няколко души се заинтересуваха за състоянието ви и аз им казах, че сте добре и че ще се приберете с една от сестрите след края на нейната смяна. Така че може някой да се е обадил в болницата и да е попитал за вас.

— Но биха му съобщили само в какво състояние съм, не какви са плановете ми за вечерта.

Той изглеждаше съвсем раздразнен.

— Мис Уитлоу, като се погледнат нещата в такава светлина, съгласен съм, че става нещо необичайно. Но защо някой ще се опитва да ви убие? Дължите ли голяма сума пари на някого? Станали ли сте свидетел на нещо, което не е трябвало да видите? Знаете ли някаква ужасна тайна?

Карън поклати глава на всички тези въпроси.

— Не, нищо подобно. Не знам защо някой би искал да ме убие, но по всичко личи, че се опитва да го направи. А човекът, който искаше да ме прегази с колата, изобщо не се интересуваше, че може да блъсне и Пайпър. Приятелите ми са в опасност, детективе. Не мога да остана при никого, без да се тревожа, че той може да умре при пожар или да бъде застрелян, ако случайно бъде до мен в неподходящ момент. Какво би трябвало да направя?

— Не знам. — Той продължаваше да върти бележника си. — Не мога да ви помогна. Дори не мога да намеря основание за разследване на случая, защото такова няма. Единственият мъртвец е мъжът, който е влязъл в апартамента ви. Ако попаднем на бежов понтиак без номера, с повредена дясна броня и издраскана боя, можем да арестуваме шофьора за напускане на мястото на пътното произшествие, но това е всичко. Не можем да го разглеждаме като опит за убийство. Не знам какво да ви кажа, освен, че трябва да си вземете отпуска и да отидете на някое сигурно място. И не казвайте на никого къде отивате.

Отпуска? Тя въздъхна. В болницата нямаше такова нещо като отпуска, освен ако не ставаше дума за болнични. Администрацията би могла да й даде неплатена отпуска, но дали като се върнеше на работа щяха да й пазят мястото, бе доста несигурно. Заплатите на медицинските сестри изглеждаха много привлекателни за безработните. Освен това неплатената отпуска щеше да изяде спестяванията й. Неотдавна Карън бе получила пари от застраховката живот на майка си и от продажбата на къщата. Сега разполагаше в банковата си сметка с повече пари, отколкото някога бе очаквала да има, но в никакъв случай не можеше безболезнено да напусне работа.

 

 

Този път Карън отиде сама до паркинга, качи се в колата и отиде до входа на спешното, за да вземе Пайпър. Нощта почти се бе спуснала, все още бе полуздрач, но уличните лампи вече светеха. Би помолила някой санитар или сестра да я придружат до колата, но след инцидента с понтиака на паркинга тя не желаеше да рискува ничий живот.

Цялата ситуация й приличаше на епизод от „Зоната на здрача“ — опасността бе надвиснала от всички посоки и Карън не знаеше каква форма може да приеме и защо точно тя бе нарочена за жертва.

Замини! Това я бе посъветвал детектив Сътър. Но щом тя не знае от какво да се крие, как би могла да е сигурна, че е на безопасно място и може да излезе от скривалището си?

Някак си всичко се навърза. Абсолютно всичко. От убийството на баща й до двете нападения днес. Причината за всичко бе една и съща.

Карън бе толкова уморена, прекалено уморена, за да мисли трезво. Когато си починеше, сигурно би успяла да види в цялост картинката, която сега й се изплъзваше. Но бе спала толкова малко през последните два дни, а днес бе изживяла такъв шок, че се чувстваше напълно изтощена.

Обаче можеше да прецени достатъчно трезво, че не бива да отива в дома на Пайпър, защото онзи знаеше за плановете й да пренощува там. След като бе пропуснал първия път, изглеждаше съвсем логично да опита отново, този път в къщата на Пайпър. Може би вече бе там и чакаше.

Тръпки я побиха при мисълта, че може да влезе в една тъмна къща, където я причаква въоръжен непознат.

Трябваше да отидат в мотел, точно така. Само за тази нощ. Двете с Пайпър. Приятелката й не бе глупава, щеше да разбере, че единственото разумно нещо е да не се прибират в дома й. Утре, утре щеше да измисли нещо. Пайпър имаше сестра, при която може да отседне временно.

А Карън знаеше къде ще отиде. Щом трябваше да се скрие, то тя възнамеряваше да го направи на единственото място, където й се искаше да бъде. Щеше да отиде в Ню Орлиънс. При Марк. Само трябваше да оцелее дотогава.

 

 

Марк постави слушалката обратно на телефона и се намръщи. Карън още не се бе прибрала у дома. Беше й се обадил два пъти, въпреки че все още бе адски ядосан. След кървавата баня в Гардън Дистрикт изведнъж му се бе сторило по-важно да разговаря с нея, отколкото да изчака да се успокои. Дори и да продължаваше да е сърдит, тя трябваше да знае, че иска да се свърже с нея незабавно. Опитвайки се да не я подплаши, той бе направил грешката да не й покаже, че тя означава за него много повече от жена, с която да си преживее една страстна нощ. Обикновено не бе така непохватен в любовните работи, но…

Прекара пръст по челото си. По-рано използваше думата връзки за отношенията си с жените. Сега бе различно.

Любов. Никога преди не се бе влюбвал. Бе се чувствал по-привързан към някои от любовниците си, но никога преди не бе изпитвал такава страст, такова обсебване по отношение на жена. Той я обичаше и това ужасно го плашеше. Ами ако сбъркаше нещо? Вървеше по тънкото въже между прекалената заинтересованост, която би я отблъснала, и прекалената въздържаност, която би я накарала да смята, че тя не го интересува изобщо.

По дяволите всичко, помисли си той. Отсега нататък щеше да следва инстинкта си, а той му подсказваше да действа възможно най-бързо, за да увери нея и всички останали в намеренията си. Примитивният импулс да заяви своята територия надхвърляше чисто физическото. Сексът с Карън се бе оказал приказен, но той желаеше да се свържат по закон, искаше тя да носи на пръста си неговия пръстен и всички да могат да го видят.

Но къде, за бога, бе тя?

Ако вече добре познаваше Карън, тя бе отишла на работа миналата нощ въпреки недоспиването и умората от пътуването, въпреки хаоса на летищата и тежестта на багажа. Не й се бе обадил по-рано през деня, защото бе предположил, че е легнала да спи, но сега бе достатъчно късно и тя би трябвало да е будна. Нощта се бе спуснала и старият френски квартал бе изпълнен с туристи, тръгнали да търсят вкусна храна, хубава музика, стриптийз барове с красиви момичета — все неща, които се намираха в изобилие в центъра на Ню Орлиънс.

Хрумна му, че Карън не знае домашния му телефон и че не би могла да го научи от справки, защото номерът му не фигурираше в указателя. Отново набра телефона й и остави трето съобщение, в което бе номерът му, и завърши с: „Обади ми се, сладка моя. Когато и да се върнеш, обади ми се.“

Сети се, че тя знаеше телефона му в полицията. Без да разчита много на вероятността да се е обадила там и да е оставила съобщение на телефонния секретар, Марк набра номера, с който прослушваше съобщенията си. Имаше само две, едно от някакъв негодник, който се опитваше да печели точки, като му дава информация, която Марк знаеше от два дни, а второто съобщение бе от Карън. Сърцето му подскочи, когато чу гласа й.

— Обажда се Карън. Някой се опитва да ме убие. Ще пристигна с полет 1621 на „Америкън“ утре в десет и трийсет.

Всяко негово косъмче настръхна. Марк изпсува, облян в ледена пот, и изчака да чуе дали в съобщението се казва къде може да я открие дотогава, но линията прещракна и последва тишина.

По дяволите, по дяволите! Той се изправи и бавно закрачи из хола, размишлявайки. Това сигурно бе свързано с баща й, точно като убийството на Медина. Но как? Защо? Бяха направили сравнение между куршумите, открити в тялото на Рик Медина, и тези от Декстър Уитлоу. Бе се оказало, че не са изстреляни от едно и също оръжие, но това не означаваше, че оръжията не са свързани. Всички детективски инстинкти, които бе развил през годините, му подсказваха, че Карън бе в опасност точно поради същата причина, поради която баща й е бил убит. Проблемът бе, че той не знаеше каква е причината, нямаше никакво понятие кой стои зад всичко това. Карън очевидно се криеше някъде и той не знаеше как да се свърже с нея.

— Кучи син — изръмжа той и пак хвана телефонната слушалка. Имаше нови инструкции за Шанън.

 

 

Единственото свободно място за този полет бе до прозореца на най-последния ред. Карън се взря в синия овал на езерото Пончартрейн и в кафеникавите извивки на река Мисисипи — Ню Орлиънс се бе разпрострял между тях. Всичко бе започнало оттам. От убийството на Декстър. Даже и Марк да не се интересуваше от нея лично, все пак би й помогнал, защото бе добър полицай и защото Декстър бе убит на негова територия.

Още не бе говорила с него. Когато предната вечер му се бе обадила от един уличен телефон, пак й бе отговорил телефонният секретар. Бе оставила кратко съобщение, което излагаше фактите по същество. „Обажда се Карън. Някой се опитва да ме убие.“ После му бе съобщила номера на полета, часа на пристигане и тъй като бе прекалено уморена да измисли каквото и да било друго, просто бе оставила слушалката.

Може би не бе добра идея да ходи при Марк, но той бе единственият човек, за когото се сети, че може да й помогне, и освен това със сигурност щеше да е в по-голяма безопасност в Ню Орлиънс, отколкото в Кълъмбъс. Наложи се да даде истинското си име, когато купи билета за самолета, тъй като от пътниците се изискваше да представят документ за самоличност, когато се явят за полета. Като се предполагаше, че преследвачът й сигурно разполага с опит, връзки и финансови средства, сигурно щеше да успее да я проследи до Ню Орлиънс. Но щом пристигнеше там, тя възнамеряваше да се настани в някой мотел под измислено име и да плаща само в брой, така че да не могат да я открият чрез кредитната карта. Ню Орлиънс бе голям град с хиляди туристи, които пристигаха постоянно и пълнеха многобройните хотели и мотели. Лесно щеше да се скрие.

След като вече бе поспала и можеше отново да разсъждава, сега й хрумна, че съвсем спокойно би могла да отседне и в някой мотел около Кълъмбъс и да се крие по същия начин. Но в Кълъмбъс бе по-опасно, защото хората я познаваха и биха могли да кажат, ако някой ги попита: „А, да, видях я преди два-три дни. Беше в супермаркета на еди-коя си улица.“ Много хора минаваха през болницата и мнозина я запомняха. Постоянно й се случваше да я заговарят непознати, които й разказваха за престоя си в болницата, и тя винаги се усмихваше, като кимаше, но рядко си спомняше нещо за тези хора.

Не искаше да стои в Кълъмбъс. Искаше да е в Ню Орлиънс, с ужасната му лепкава горещина и атмосферата на непринудена палавост и безгрижие. И тя бе тръгнала натам, макар че нямаше представа дали Марк ще я чака на летището и по какъв начин ще я посрещне. Ако го нямаше, тя щеше да си вземе такси. Той имаше работа, и то много напрегната. Това, че й бе отделил време предния път, не означаваше, че би могъл и че възнамерява да го направи отново.

Самолетът кацна с лек подскок и бавно се приближи към терминала. Веднага щом спря окончателно, пътниците забравиха за молбата да останат по местата си, докато не им дадат знак да разкопчеят коланите си, и се скупчиха на тясната пътека, като започнаха да свалят ръчния си багаж от багажните отделения над главите си или да го изваждат изпод седалките. Карън остана седнала — задната част на самолета винаги се изпразваше накрая, а тя бе и на последната редица. Протегна крака, защото нямаше смисъл да става, редът й за слизане нямаше да дойде скоро.

Най-после опашката от хора се отправи навън и самолетът постепенно се изпразни. Карън се измъкна от тясната седалка, разтри натъртените си ребра, удареното коляно и охлузените си длани. Навсякъде я болеше. Тази сутрин двете с Пайпър внимателно се бяха превързали една друга и после, плачейки, се бяха прегърнали за сбогом. Отначало Пайпър бе оспорила невероятната идея, че някой се опитва да убие Карън, но колкото повече мислеше за това, толкова по-загрижена ставаше и най-после се съгласи, че е най-безопасно да се измъкнат от града.

Пайпър се бе оказала права за едно нещо. Като видеха превързаните й ръце, хората се втурваха да й помагат с багажа.

Въпреки че дрехите й се свеждаха само до донесеното от полицайката, когато Карън пристъпи навън от самолета и усети жегата и влажния въздух, осъзна, че сега е по-подходящо облечена за времето в Ню Орлиънс, отколкото предния път. Гардеробът й се състоеше от два чифта дънки, тънка дълга пола на цветя, три памучни потничета, чорапи, бельо, маратонки и сандали. Сега бе с полата и сандалите и не чувстваше жегата така натрапчиво като предния път.

Марк я грабна веднага щом стъпи в терминала. Това бе най-подходящата дума за действието му. Една уверена ръка се сключи около врата й, дръпна я да спре и Марк изрече с едва потиснато напрежение.

— Какво, по дяволите, става?