Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Нинджа (3)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
White ninja, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010 г.)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2010 г.)

Издание:

Ерик Ван Лустбадер. Белият нинджа

Американска, първо издание

Превод: Веселен Лаптев

Редактор: Константин Божинов

ИК „Гарант 21“, София, 1993 г.

ISBN: 954-8009-23-4 (ч. 1)

 

 

Издание:

Ерик Ван Лустбадер. Белият нинджа

Американска, първо издание

Превод: Веселен Лаптев

Редактор: Константин Божинов

ИК „Гарант 21“, София, 1993 г.

ISBN: 954-8009-23-4 (ч. 2)

История

  1. — Добавяне

На моя приятел и литературен посредник Хенри Морисън, без когото…

Питай вятъра — той ще каже кое от листата на дърветата ще се отрони и ще полети в неизвестното!

Сосеки

Който избегне ужаса, ще падне в яма; а който излезе из ямата, ще падне в примка.

Книга на Пророк Йеремия 48:44

Токио
Есен

Събуди се в мрак. Навън беше пладне, но прозорците на „Кан“ — хотел в покрайнините на Токио, в който отсядаха бизнесмени, бяха плътно покрити с метални капаци и вътре беше тъмно като в гроб.

Това впечатление се подсилваше още повече от тясната стаичка, малко по-голяма от ковчег. Стените и подът бяха тапицирани в мъртвешко сиво, таванът беше едва на метър и половина височина и това беше причината, която караше нищо неподозиращите гости да се събуждат с чувство на световъртеж.

Но не поради това Сенжин не запали лампата, след като се надигна от леглото-футон. Той имаше далеч по-убедителни доводи да стои в сянка.

Както винаги, когато беше пиян или в настроение да убива, Сенжин мислеше за майка си. Всъщност майките бяха две — едната го беше родила, а другата го беше отгледала. Втората беше леля му — сестрата на истинската му майка, но той винаги я наричаше Хаха-сан, мама. От нейната гръд беше сукал, тъй като истинската му майка почина от някаква родилна инфекция само седмица след като го роди. Хаха-сан разхлаждаше челото му, когато гореше в треска, нейните ръце го стопляха, когато трепереше от студ. Тя беше жертвала всичко в живота си за Сенжин, а после той я напусна, без дори да се сбогува, без думичка на благодарност.

Това не означаваше, че Сенжин не мислеше за нея. С широко отворени в мрака очи той си спомни как укротяваше гнева си в снежнобялата мекота на гръдта й, как тя му даваше всичко от себе си с любяща усмивка на уста, докато той я удряше и хапеше с единственото желание да му се отвърне със същото. Но тя само го притискаше към себе си, убедена, че майчиното спокойствие ще победи безграничния му гняв.

Натрапчивият сън му се явяваше от години, подобен на отдавна изстиналата лава край кратера на угаснал вулкан: изнасилват Хаха-сан многократно, а Сенжин наблюдава този акт, обзет от необяснимо чувство на задоволство. Толкова силно и всеобхватно, че неизменно го довежда до могъщо сексуално освобождаване.

Вече от доста време наблюдаваше как капките сперма се стичат по стената, не знаеше дали е сънувал, или не. После се обърна по гръб и стана. Облече се за секунди, движенията му бяха точни и безшумни като на призрак. Не си направи труда да заключи вратата след себе си.

Късен следобед. Небето над града имаше цвят на олово — наситено сив, същевременно меко като памук. Въздухът беше тежък като сироп от промишления смог. Бели маски носеха не само колоездачите по платното, но и много от пешеходците. Всички се страхуваха от белодробни заболявания.

Дневната светлина беше разкъсала нощта на неоновите светлини, но с какво я беше заменила? С безцветен здрач, воднист и щипещ очите. Като дъното на тъмно море.

Имаше много свободно време, но това не го притесняваше. Нарочно бе планирал нещата по този начин. Напусна анонимното си убежище пеш, придвижваше се из града, без да използва превозни средства, чертаеше пътеката си в огромния лабиринт от улици и сгради така, че никой да не може да я открие и проследи.

Въпреки заобикалящата го среда, Сенжин се чувстваше прекрасно — наелектризиран и изпълнен с огромна енергия. Той се усмихна на себе си, разпознал безпогрешно признаците — галещи и удобни като стара риза по тялото му. Под дрехите си усещаше хладното докосване на метала. Затоплен от кръвообращението му, той живееше свой собствен живот, сякаш бе придобил някаква особена чувствителност благодарение на неукротимата енергия, излъчваща се от мъжкото тяло. Сенжин имаше чувството, че е бог, че е митичен меч на възмездието, който разсича Токио на две, освобождавайки го от разяждаща проказа.

Вървеше, безшумно по тесните улички — човек на мрака, страховита икона на бруталността и смъртта. Прескачаше локвите застояла вода, воняща на рибешки вътрешности, чиято мазна повърхност хвърляше разноцветни отблясъци в тежкия от смог мрачен въздух.

Когато стигна входа на „Силк Роуд“, нощта вече встъпваше в правата си. Разноцветните неонови лампиони и ярките изкуствени цветя на фона на евтин креп и станиол бяха аранжирани така, че да наподобяват отдалеч на огромна разцъфнала орхидея или пък — ако човек е склонен към подобни сравнения — на гостоприемно разтворен женски полов орган.

Сенжин бутна стъклената врата и се озова в пространство, изпълнено с отразена светлина. Имаше чувството, че е попаднал във вътрешността на стъклена призма. Светлината на бавно въртящите се прожектори се отразяваше в стените и тавана, покрити изцяло с огледала. Ефектът беше толкова дезориентиращ, колкото и стаичката ковчег на Сенжин. Но тук той се чувстваше като у дома си.

Американската рок музика дънеше с такава сила, че говорителите на огромните тонколони напрегнато трептяха. В резултат на това помещението ехтеше от тежкия тътен на басите, примесен с разкривено от пресилване дрънчене на чинелите.

Сенжин тръгна по покрития с гумена настилка под, който много приличаше на покритието, което се използваше на детските площадки. Барът беше очертан от високи пластмасови цилиндри, в които бълбукаше оцветена вода.

Очите му за миг срещнаха погледа на управителя, който се обърна и забърза към канцеларията си в дъното. Намери свободна маса в близост до подиума и седна. Една сервитьорка започна да си пробива път към него, но той я отпрати с махване на ръка.

Хвърли поглед наоколо. Заведението беше претъпкано предимно с търговци и бизнесмени, дошли да похарчат малко служебни пари. Въздухът тежеше от тютюнев дим, сред който се долавяше миризмата на уиски „Сънтъри“ и пот, примесена с нетърпеливо очакване. Езикът на Сенжин се стрелна навън, сякаш искаше да опита вкуса му.

Малката сцена пред него беше от прозрачен плексиглас на три отделни нива. Въртящите се светлини на прожекторите се отразяваха в издрасканата повърхност, заведението се изпълваше от разноцветните им отблясъци.

Появиха се и момичетата. Бяха облечени в необичайно строги роби, които покриваха телата им от брадичката до петите. Приличаха на оракули, които всеки миг ще предскажат бъдещето на тълпящите се наоколо нетърпеливи мъже.

Фигурите им бяха изцяло скрити, под широките дрехи се виждаха единствено лицата им. Човек неволно беше принуден да се довери на тези усмихнати лица, които не можеха да се нарекат нито ангелски, нито сатанински. Бяха по-скоро майчински и от изражението им липсваше каквато и да било заплаха. Това беше и крайната цел, разбира се. Вярвайте ми, казваха тези лица. И човек автоматически се подчиняваше. Дори Сенжин, който не вярваше на никого. Но и той беше японец, и той беше част от тази хомогенна тълпа наоколо, независимо дали вярваше на изкуственото целомъдрие на подиума, или не.

Насочи вниманието си към едно от момичетата — това, което беше най-близо до него. Беше изненадващо младо и много красиво. Макар да не бе подготвен за подобна младост, той съвсем не беше разочарован. Напротив — възрастта й, някак засили приятните му предчувствия. Облиза устни, сякаш сядаше на дългоочакван пир.

Музиката се смени. Стана по-звънлива, с далеч по-чувствен ритъм, меко подчертан от чинелите. Момичетата развързаха робите си и ги оставиха да се плъзнат на прозрачния под. Отдолу носеха делнични дрехи от различен тип, всяка посвоему предизвикателна. Прожекторите започнаха да пулсират, момичетата се заеха да се събличат в такт с музиката. Вършеха го по-различно от европейските стриптийзьорки с техните резки движения — тук всичко бе подчинено на пластичността и някакво особено вътрешно съзерцание. Колкото повече намаляваше облеклото, толкова по-разгулни ставаха позите им. Накрая всички бяха голи.

Музиката затихна, осветлението рязко намаля. Публиката нетърпеливо се раздвижи. Миризмата на пот вече доминираше над всичко останало.

Момичето пред Сенжин имаше безупречна кожа, мускулите й бяха гладки и закръглени, но едновременно с това твърди. Едно от неоспоримите предимства на младостта. Малките й гърди стърчаха право нагоре, тясната ивица косъмчета между краката й би разкрила много повече, ако не беше умело прикрита в сянката.

Тя приклекна, в шепите й се появиха малки електрически фенерчета, върху които бе изписано името на заведението — „Силк Роуд“. Подаде едно от тях на Сенжин, но той отказа с поклащане на глава. В следващия миг зад гърба му настана истинско боричкане — търговците се надпреварваха кой пръв да вземе фенерче.

Когато ръцете му се изпразниха, момичето започна да се огъва назад. Накрая зърната на малките й гърди се насочиха право към покрития с огледала таван, който ги отрази в безброй отчетливи копия. В тази странна поза момичето изведнъж му заприлича на вълчицата с увиснали ненки, от която сучеха Ромул и Рем. Някога Сенжин беше виждал тази скулптурна група.

Балансирайки на пети като акробатка, младата жена започна да разтваря краката си. Това беше главната част на номера, която се казваше „токудаши“, но сред простолюдието беше известна просто като „отварянето“.

Около Сенжин защракаха бутоните на фенерчетата, малките им рефлектори заблестяха в мрака като очичките на безброй насекоми в житна нива. Някой зад гърба му започна да диша тежко. Беше убеден, че очите на всички мъже в заведението са заковани върху онова малко местенце между краката на момичетата, което продължаваше да ги вълнува със своята тайнственост. Лъчите на фенерчетата се насочиха към тази Светая светих, а самите момичета започнаха бавно да обикалят сцената, краката им си оставаха неестествено широко разтворени. Да се ходи по този начин е истинско изкуство, не по-малко трудно от изкуството на майстора на голфа или на скачача от висока кула. И не по-малко достойно за възхищение.

Сенжин наблюдаваше как подскачат мускулите на краката на момичето докато се придвижваше по сцената с лекотата на цирков акробат. През цялото време лицето му си оставаше спокойно и под контрол — сякаш бе кралица или богиня, под чиято власт са всички тези смъртни наоколо. Предлагайки за внимателна инспекция широко разтворените си крака, това момиче, а и останалите край нея и над нея, излъчваха някаква особена магнетична сила, която нито можеше да се опише, нито да се обясни. Напълно равнодушен към носителя на женската сексуалност, Сенжин се чудеше с какво той толкова силно привлича останалите мъже.

После осветлението рязко се включи, всички заслепено примижаха, напрегнатото мълчание отмина. Рок музиката отново гръмна, а момичетата се увиха в своите скромни роби. Сега лицата им бяха напълно безизразни, тайнствеността им се появи с нова сила.

Но Сенжин беше твърде зает, за да оцени по достойнство великолепната сдържаност на танцьорките. Беше станал и вече си пробиваше път към задната част на заведението, обозначена с червени лампички.

Откри гримьорната, която търсеше, и безшумно се вмъкна вътре. Заопипва тясното и тъмно помещение и скоро откри това, което търсеше. Прозорчето беше малко и прашно, отдавна неотваряно, но щеше да свърши работа. Провери дали не е залостено. Не беше.

Доволен от проверката, той се зае да отвива крушките, наредени около голямото стенно огледало. Други осветителни тела в стаичката нямаше. След като помисли малко, той завинти обратно една от крушките.

Когато Марико — така се казваше танцьорката, която привлече вниманието на Сенжин — влезе в гримьорната си, неговият силует се очертаваше в мрака нереален, сякаш изрязан от картон. Бледата светлина на крушката едва очертаваше линията на лицето му и тя всъщност не разбра какво точно вижда насреща си. Стори й се, че това е част от новия плакат, който колежката й бе окачила съвсем скоро на стената.

Мислеше за своята власт — тази, която упражняваше тук, между тези стени, но никъде другаде. В нея имаше някакъв парадокс, но тя не беше в състояние да разбере същността му, а още по-малко — да го използва, за да подобри положението си в живота.

Все още не бе овладяла тайната на търпението, а както се оказа сега — така и нямаше да я овладее.

Сенжин се плъзна покрай стената в момента, в който Марико отвори вратата. В следващия миг се притискаше към нея с цялото си тяло, сякаш бе някаква зловонна течност, процедила се от сянката.

Изненадана от внезапното оживяване на плаката, Марико отвори уста да изкрещи, но Сенжин стовари юмрук върху нея и момичето безсилно се отпусна в ръцете му.

Завлече я в ъгъла и разтвори полите на робата й. В дланта му се появи малък нож, затоплен от тялото му. С точни и икономични движения той наряза дрехите й, смъквайки ги от тялото на прецизни, съвършено оформени квадрати. После подреди парчетата по начина, който желаеше.

Злите му очи се спряха за миг върху разкошното тяло на момичето — сякаш искаше да го запечата завинаги в съзнанието си. После коленичи, уви китките й с ивица здрав бял плат и ги пристегна към пожарния кран. Стегна ги толкова силно, че тялото на Марико се изпъна в цяла дължина на пода.

След това извади още едно парче плат, уви го около врата си, а другият му край преметна около крана, след като прецени на око разстоянието. После разкопча панталона си и се стовари върху голото тяло на момичето без страст, без тръпка на нетърпение. Не му беше лесно да я обладае в подобно състояние, но болката на насилственото проникване му подейства странно възбуждащо.

Най-сетне дишането на Сенжин започна да наподобява дишането на онези край него, които бяха наблюдавали номера на Марико. Същевременно нямаше никакъв чувствен стимул — нито от тялото на Марико, нито от своето собствено. Както обикновено, се оказа в плен на неспокойните си видения, съзнанието му се блъскаше като плъх в капан, мислите му се въртяха в безкраен омагьосан кръг.

В главата му блясваха и угасваха видения за смъртта и живота, преплитаха се и се точеха в един до болка познат филм, превърнал се в негова втора, неизлечимо заразена кожа, пулсираща в тялото му всеки ден, всяка нощ, всеки миг…

Безсилен пред тези кошмари, Сенжин отпусна глава, тялото му се изпъна. С всеки тласък, по-груб от предишния, той проникваше дълбоко в безжизненото тяло на момичето, а възелът около шията му все повече се затягаше.

С наближаването на еякулацията тялото му вече бе почти напълно лишено от кислород, той най-сетне усети как слабините му се наливат с приятна тежест, а в душата му нахлува екстаз.

Сенжин се чувстваше сигурен единствено на прага на смъртта, само тогава преставаше да усеща безмилостно надвисналия над главата му меч на възмездието. Именно в това се състоеше същността на великото, но изключително трудно за овладяване изкуство Кшира. Той беше разбрал, че само пред прага на смъртта може да постигне всичко, което желае.

Всеки, който е гледал смъртта в лицето, знае, че представата му за живота е безвъзвратно разбита. Но едновременно с това у него се изгражда нова, различна представа за действителността, изгражда се автоматично, без никакви усилия. Това особено богоявление, твърде много наподобяващо християнската концепция за апокалипсиса, се беше случило доста рано в живота на Сенжин и го беше променило изцяло.

Почти мъртъв, той успя да изхвърли семето си. Светът наоколо се стопи и изчезна. Следвайки вечния инстинкт за живот, той впи устни в широко отворената уста на Марико и започна да пие дъха й. Алчно, като давещо се животно.

После се изправи, едната му ръка разхлаби възела около гърлото, другата автоматично дръпна ципа на панталоните. Лицето му беше напълно безизразно и твърде много наподобяваше лицето на Марико по време на представлението.

Приключил акта, Сенжин изведнъж изпита депресия, примесена с остро чувство на загуба. Душата му се сгърчи от болка. Вече си даваше сметка, че когато човек се завръща от състоянието на екзалтичен благодат, той не може да не се чувства празен.

В ръцете му отново се появиха късчета стомана, които приятелски разхлаждаха сгорещеното му тяло. С тях той повтори това, което вече беше направил с дрехите на Марико, но този път върху кожата й. С бързи и артистични движения я наряза на елегантни ивици, тя вече не наподобяваше нищо човешко. Докато обработваше тялото на момичето, той тихо си тананикаше. Очите му бяха полузатворени, бялото им мътно проблясваше. Приличаше на жрец по време на свещен ритуал.

Когато свърши, по тялото му нямаше дори капчица кръв. Извади лист хартия от вътрешния си джоб и натопи върха на едно от малките топли ножчета в локвата кръв. Натопи го още два-три пъти, преди да завърши посланието си. Ето какво беше то:

Това можеше да се случи и на жена ти.

Подуха алените букви, за да изсъхнат, пръстите му леко трепереха.

После нави хартията на руло и я пъхна в отворената уста на Марико.

Преди да си тръгне, изми внимателно ножчетата си под крана на малкия умивалник. Гледаше замислено как кръвта чертае абстрактни рисунки по белия порцелан.

Преряза парчето плат, с което се беше завързал за пожарния кран, отвори прозорчето и миг по-късно беше навън.

Смени няколко автобуса и линии на метрото, преди да стигне центъра на Токио. В сянката на императорския дворец бе погълнат от тълпата. Над главите на хората блестяха ярки неонови реклами — сякаш цветове на гигантско дърво, насочило невидими клони към небето. Беше толкова анонимен и незабележим, колкото мечтае да бъде всеки японец.

Вървеше с гъвкава походка, беше му леко и спокойно. С подобна походка би могъл да бъде прекрасен танцьор, но не беше такъв. Пред Националния театър на Хаябуса-чо спря и разгледа плакатите. Често ходеше на театър, неудържимо привличан от начина, по който там се внушаваха фалшиви емоции. Би могъл да бъде и прекрасен актьор, но не беше и такъв.

Прекоси рова, който ограждаше императорския дворец откъм югозапад, и излезе на широкия булевард Учи-бори-дори. Мястото, на което се намираше, можеше да бъде наречено площад според западните стандарти, но на японски такова понятие липсва. Сенжин подмина Министерството на транспорта и влезе в голямата сграда на Градското полицейско управление. По това време на денонощието тук винаги беше спокойно.

Десет минути по-късно вече беше потънал в работа зад бюрото си. На вратата на остъклената канцелария имаше следния надпис:

Капитан Сенжин Омукае

Началник отдел „Убийства“

Към градската полиция, Токио

 

 

Легнал под хирургическия нож, Никълъс Линеър се носеше по океана на спомените. Упойката не само го беше отнесла от реалния свят, но беше разрушила и всички бариери на племето и пространството, беше го превърнала в бог, който можеше да бъде навсякъде едновременно.

Събитията отпреди три години се превърнаха в кратък миг от настоящето — една кристалночиста капчица от съществени неща, дестилирана от неясните и профучаващи за секунди годишни времена.

Разперил е ръце с длани нагоре. „Гледам ги и се питам за какво могат да служат, освен да причиняват болка и смърт“, разнася се някъде отдалеч собственият му глас.

Джъстин плъзга ръка по дланите му и казва: „Те могат да бъдат и нежни, Ник. Когато ме галят, аз цялата се разтапям.“

„Това не е достатъчно, клати глава той. Винаги помня какво съм вършил с тях. Не искам повече да убивам!“ После с треперещ глас добавя: „Не мога да повярвам, че съм убивал, не мога!“

„Никога не си търсил смъртта, Ник. Убивал си само при самозащита, убивал си, когато лудият ти братовчед Сайго искаше да ни премахне, а после и Акико, неговата любовница, беше решила да те прелъсти и убие!“

„Но много години преди това аз сам пожелах да придобия необходимата подготовка! Първо буджуцу — умението на самурайските войни, а след това и нинджуцу. Защо?“

„Какъв отговор би те задоволил?“, меко пита Джъстин.

„Там е работата, че не знам!“, крещи извън себе си Никълъс.

„А според мен отговор изобщо не съществува.“

Продължаваше да плува в бурните води на спомените, а в главата му се въртеше една и съща натрапчива мисъл: „Отговор трябва да има! Защо станах такъв, какъвто съм днес?“

В съзнанието му проблеснаха като мълния няколко отдавна изречени слова: „За да бъдеш истински шампион, трябва да познаваш и тъмната страна на живота, Никълъс.“

Пред очите му изплува каменният шадраван във фермата на стара монета, който се намираше в двора на къщата. Спомни си как бе взел бамбуковия черпак, за да утоли жаждата на Джъстин в топлия летен ден. За миг водата намалява, мярка се тъмното дъно с издълбан върху него йероглифът на „мичи“, символизиращ пътека или далечно пътешествие.

Собственото му пътешествие от детството до опита на съвършен нинджа. С какво нетърпение се беше втурнал към този тайнствен и мрачен свят! С какво глупаво упорство се стремеше към собствената си морална разруха! Нима си беше въобразявал, че усвояването на всички тези колкото чудотворни, толкова и мрачни умения, ще му се размине безнаказано? Едно дете, неопитно и безразсъдно, хвърля камък в застиналото горско езеро. А после се удивява на промяната, настъпила вследствие на този уж невинен акт. Отразените от огледалната повърхност дървета и небе изведнъж изчезват, малки вълнички започват да тичат от мястото на падането към брега. После дърветата и небето отново се появяват, но вече гротескно разкривени, попаднали в плен на хаоса. А долу, на дъното, скрита във вечния мрак, тайнствената риба се пробужда и лениво се насочва към повърхността.

Не беше ли същото и когато Никълъс реши да изучава нинджуцу?

Той плува. Усещането за време отсъства изцяло, заменено от друго, далеч по-тежко измерение. Но, спомняйки си „мичи“, той вече мисли за каменното басейнче в двора на къщата, издигната северозападно от Токио. Преди да стане негова, тази къща беше принадлежала на Итами — майката на Сайго и негова леля. Тя му беше дала подслон по време на битката с Акико, беше се стремила да му помага по всякакъв начин. А той започна да я нарича Хаха-сан, мама.

Итами обичаше Никълъс, въпреки че беше убил Сайго. А може би именно заради това. Защото Сайго го беше подложил на безмилостно преследване, избиваше приятелите му, едва не ликвидира и него самия.

„Сайго беше олицетворение на Злото, казваше Итами. В душата си носеше една рядко срещаща се чистота, която при други обстоятелства положително би била достойна за възхищение. Аз желаех смъртта му. Нима имаше друг изход? Всичко, до което се докосваше той, повяхваше и загиваше. Той беше унищожител на самия човешки дух!“

Не по-различни бяха нещата и с Акико, любовницата на Сайго. Тя положително би успяла да ликвидира Никълъс, ако не беше толкова целеустремена, ако не беше се противопоставила с цялата си огнена страст на духа на Никълъс. Защото именно там изгуби битката и душата й се пречупи пред стоманената му воля.

Като част от плановете за отмъщение на Сайго се предвижда и сложната пластична операция, чрез която Акико става двойница на Юкио — първата любов на Никълъс. Но плановете се провалят, тъй като Акико се влюбва във врага си. Тя е в капан, защото иска да изпълни клетвата си пред Сайго и Никълъс съзнава, че ще трябва да я убие просто, за да спаси себе си. Но когато се изправя срещу нея, той силно се съмнява, че ще може да стори това — тя също е събудила дълбоки и опасни чувства в душата му.

Дори сега, увиснал в безтегловността на упойката, той не беше сигурен какво би сторил, ако не бяха се намесили боговете. Земетресението, разтърсило северните покрайнини на Токио, разтвори земята под краката й. Никълъс се опита да я спаси, но тя се плъзна в мрачната пропаст и земята се сключи над главата й.

„Не се гордея, че премахнах Сайго, твоя син“, казва Никълъс.

„Разбира се, отвръща Итами. Ти направи каквото трябваше, ти си достоен син на майка си.“

По време на този разговор, състоял се преди три години, Итами е вече осемдесетгодишна. Само час по-късно боговете ще отнесат Акико в земните недра. След шест месеца Итами ще е мъртва, а Никълъс ще плаче на погребението й и ще си мисли за прекрасните вишневи цветчета, откъснали се от дървото в апогея на своята красота, за да бъдат стъпкани в праха от краката на безгрижно играещите деца.

Тъгата изпълва душата му, когато отправя вътрешен взор към бавно пулсиращото сърчице на своята малка дъщеря — посиняла и крехка като вазичка от периода Мин. В продължение на три жестоки седмици тя диша чист кислород през специална система и води отчаяна битка да задържи мъждукащото късче живот. Накрая губи сили и издъхва.

Сякаш зрител на ням филм, Никълъс безпомощно наблюдава скръбта на Джъстин. Никога не си е представял, че жив човек може да пролее толкова много сълзи. Месеци наред скръбта й е дълбока и всеобхватна, светът край нея престава да съществува.

А как скърбеше самият Никълъс? Без сълзи, без всепоглъщащата самовглъбеност на майката, в чието тяло вече се заражда нов живот. Той вече е свързан с нея посредством онази тайнствена и дълбока интимна връзка, която остава навеки между душите на близките хора, той трябва на всяка цена да се отърси от мъката, да я изхлузи от себе си както змията се изхлузва от старата си кожа. Той сънува.

Сънува пара, която се вие над главата му. Загубен, той не знае къде е домът и се гмурка в гъстите талази… Пада. Земното притегляне е толкова силно, а той усеща — полетът ще продължи дълго. Знае, че това е само началото. Абсолютно сигурен в това, той иска само едно — да спре това падане, да успее по някакъв начин да го прекрати. Не може. Продължава да пада. Крещи.

Събужда се, тялото му е сгърчено и обляно в пот. Вече не може да заспи. Нощ след нощ се събужда в гърчове, облизва солта от устните си и отправя поглед в тавана, към изпаренията…

Никълъс е дошъл в Япония с бащата на Джъстин, двамата искат да обединят своята компания за производство на компютърни чипове с японския концерн „Сато Интернешънъл“. Изпълнен с отчаяние, Никълъс се хвърля с жар в новата работа и това е причината да остане в Япония и след смъртта на Акико. Изключително сложното обединение най-сетне е факт, сега трябва да се координира производството на чипове със „Сато Интернешънъл“. Никълъс се сближава с Танцан Нанги — президента на огромния японски концерн.

Започват съвместно производство на компютърен чип от революционно нов тип, наречен Сфинкс T-PRAM. Той е напълно програмируем и е с памет с произволен достъп. Откритие от подобен характер вещае тотална промяна в цялата огромна индустрия за производство на компютри, очакваните печалби от него са също така огромни. IBM прави опит да се включи в сделката и предлага услугите на своя научноизследователски институт в замяна на технологията на новия чип. „Моторола“ им предлага изключително изгодни условия за съвместна дейност. Същевременно технологията за производството на чипа се оказва толкова оригинална, че Никълъс и Нанги с изненада откриват как техният патент си остава техен докрай и никой не е в състояние да го копира.

В крайна сметка двамата решават да действат сами.

Джъстин е все така затворена в себе си, Никълъс прекарва по-голямата част от времето си в компанията на Нанги. Това положение вероятно би продължило с години, но е прекъснато от усилващото му се главоболие. Всъщност не от самото главоболие, а от тумора, който го причинява.

Той е доброкачествен, но продължава да расте и трябва да бъде отстранен. Тази нова тревога най-сетне изтръгва Джъстин от мъката по мъртвата им дъщеричка. Открила, че все още е необходима на някого, тя се връща към живота. Между нея и Никълъс се създава нов тип близост, родена от очакването на резултатите от изследванията и самата операция. Но Джъстин го предупреждава, че взема мерки, тъй като все още не е готова да понесе психическото напрежение на една нова бременност.

Упойката прилича на килим, по който Никълъс пристъпва с омекнали нозе и не знае накъде отива. В това отношение тя си прилича с живота, но рязко се отличава от „мичи“ — пътечката или пътешествието, които са известни и ясно очертани.

Впил широко разтворени очи в ангелското личице на своята дъщеря, която завинаги ще остане жива в театъра на неговото въображение, Никълъс за пръв път изпитва искрено желание да изостави своята „мичи“, своето трудно пътешествие. Иска да промени своята карма. В миналото беше огъвал съдбата си в различни посоки, като снопче върбови пръчки. Но сега вече му се иска да я прекърши на две, да я превърне в инструмент на собствената си воля.

За това мечтае в този момент, отворил душа да улови духа на мъртвата си дъщеря. Да я наблюдава така, както беше следил затихващите удари на сърчицето й на монитора, да притисне нежно до себе си цветчетата на нищожно жалкия брой на отредените й на тази земя дни, да разбере какво влива сили в крехкото й телце, какво я кара да плаче и да се смее…

Но това е невъзможно. Дори, когато се носи като бог в пространството и времето, той пак не е в състояние да я задържи, фрагментите от скъпия образ се изплъзват от треперещите му пръсти и изчезват като песъчинки сред огромната пустиня. И едва сега, пред себе си — единственият свидетел, от когото никога не може да се отърве — той стори това, което не можа да стори през тези три безкрайно дълги години.

Проля горчиви сълзи за свидната загуба.

Пробуди се сред толкова всеобхватна белота, че кръвта му се смръзна в жилите. В един кратък миг съзнанието му я възприе като онези гъсти изпарения от непоносимите кошмари, тялото му политна в бездната като камък, захвърлен към дъното на дълбок кладенец.

Викът му накара сестрите да се втурнат към леглото, гумените подметки на обувките им заскърцаха по лъскавия линолеум. Джъстин се стресна и вдигна глава, сърцето й бясно заблъска в гърдите. Дори не беше, усетила как е заспала край леглото му, стиснала в длани безжизнената му ръка. Несъзнателно бе поставила палец върху изпъкнала синкава вена на китката му, несъзнателно бе искала да усети бавното плискане на кръвта в нея — така, както три години по-рано се бе вслушвала в слабия пулс на обреченото си дете.

Сестрите я изтикаха настрана. В действията им нямаше враждебност, те бяха плод по-скоро на хладното безразличие, което се ражда от професионализма. И именно по тази причина бяха още по-болезнени, показвайки й съвсем ясно, че е напълно излишна и безполезна в този момент.

Разтърсван от конвулсиите на мъчителното си връщане към света, Никълъс беше разкъсал тръбичките на системата. Сестрите се скупчиха около него и му зашепнаха нещо на японски. Език, който въпреки тригодишния си престой в тази страна, Джъстин бе успяла да усвои на съвсем елементарно ниво. Откри, че ненавижда неизбежната интимност на тези млади японки по отношение на Никълъс. Интимност, произтичаща от задълженията им да го къпят, бръснат и се грижат за отпадъците, изхвърляни от организма му.

Изправена в ъгъла, далеч по-едра от сестрите, тя безпомощно надничаше зад гърбовете им. Тръпнеше от ужас, че нещо не е в ред, кипеше от гняв, че не може да стори нищо друго, освен безпомощно да наблюдава.

Ами ако умре? Сърцето й се превърна в бучка лед, ръката й конвулсивно се вкопчи в гърлото. Беше зима, земята беше покрита със сняг. Тя не беше свалила палтото си, макар в стаята да беше топло. Напоследък постоянно й беше студено.

Мили Боже, спаси го, започна безмълвно да се моли тя. Не беше религиозна, на практика изобщо не си даваше сметка дали вярва в съществуването на Бога. Но в момента не можеше да стори нищо друго, освен да се моли. В тихо прошепнатите думи се съдържаше все пак някаква утеха. Само чрез тях тя можеше да помогне на Никълъс и именно заради това си ги казваше, сякаш беше дете, което нощем притиска плюшеното си мече, за да се защити от движещите се сенки край леглото му.

— Добре ли е съпругът ми? — попита тя на тромав японски.

— Няма причини за тревога — отвърна една от японките, вероятно старшата сестра.

Всички болнични служители по света си приличат, помисли Джъстин. Никога не дават мнение за нищо.

Докато очите й механично следяха действията на сестрите, тя изведнъж си зададе въпроса какво, по дяволите, прави в Япония. В началото с готовност прие да остане тук. Това беше желанието на Ник, а и Рик Милар — нейният шеф, беше изразил готовност да открие представителство на своята рекламна агенция в Токио. Всичко се подреждаше чудесно като хепиенд на вълнуващ роман.

Но действителността се оказа доста по-различна. Поради факта, че е чужденец, който иска да започне самостоятелен бизнес в Япония, тя се изправи пред редица бюрократични прегради. И едва сега си даде сметка, че никога не би успяла да пробие, ако не бяха връзките и влиянието на Танцан Нанги, пък и на самия Ник.

С огромно учудване откри, че Ник разполага с доста голяма власт в тази страна. Макар и той да беше чужденец като нея, японците се отнасяха към него с онази почит, която пазеха единствено за своите сънародници. Естествено, част от тази почит се дължеше на източната кръв в жилите му, но останалата й част несъмнено се основаваше на факта, че е син на Полковника.

По време на Втората световна война полковник Денис Линеър е бил командир на английските части, освободили Сингапур. Именно там се запознал с Чонг, майката на Никълъс. След войната бил придаден към щаба на Окупационните войски на генерал Макартър, главно благодарение на факта, че познавал добре както езика, така и японските обичаи.

Полковникът бил изключителен човек и японците уважавали качествата му. Министрите им се въртели около него като луни около планетата майка. Когато починал, погребението му било като на император.

Друга причина за трудното преодоляване на преградите беше фактът, че е жена. Въпреки потоците мастило, с които се описваше еманципирането на жената в Япония, тя продължаваше да бъде считана за човек втора категория. На работното й място я търпяха и се отнасяха с нея добре, но за някаква кариера и дума не можеше да става. Когато Джъстин поиска да назначи хора в новата агенция, тя бързо забеляза, че кандидати мъже липсват. Принудена да назначи жени, тя откри и нещо друго — клиенти изобщо нямаше. Никой японец не я вземаше на сериозно и осемнадесет месеца по-късно тя се принуди да преустанови бизнеса.

— Съжалявам, дете — каза й по телефона Рик Милар. — Зная, че си сторила всичко, което е било по силите ти. Не се тревожи. Когато решиш да се прибереш у дома, мястото ще те чака. Не е лесно да се пипнат наистина важните клиенти. У дома.

Вперила поглед в бледото лице на Ник, едва подаващо се изпод бинтовете, тя осъзна, че много й се иска да се прибере у дома.