Николай Носов
Веселото семейство (13)

Най-тежкият ден

Да се работи дружно беше весело и последните дни се изминаха бързо. Най-после настъпи двадесет и първият ден. Беше петък. Ние вече бяхме приготвили всичко за посрещането на пилците. Намерихме голяма тенджера в килера и направихме от нея отоплител, т.е. покрихме я отвътре с плат, за да бъде топло на пилетата в нея. Сетне поставихме този отоплител над една чугунена паница с гореща вода — в случай, че пилето се излюпи, веднага да го сложим в отоплителя.

Вечерта ние с Миша никак не искахме да легнем да спим, но за тази нощ Владик Зайцев измолил от майка си разрешение да дежури при инкубатора.

— Какъв дежурен ще бъда, ако вие цяла нощ седите при мене? — каза Владик — Моля ви, по-добре вървете да поспите.

— Ами ако изведнъж пилетата почнат да се люпят през нощта? — рекохме ние.

— Какво мъчно има тук? Щом се излюпи някое пиле, вземам го и бух в тенджерата, нека си съхне.

— Как така „бух“? — казвам. — С пилетата трябва да се отнасяш внимателно!

— Внимателно де, не се безпокойте. По-добре си легнете да спите. Утре вие ще дежурите. Как ще дежурите, ако не си отспите през нощта?

— Добре — каза Миша. — Само че те молим да ни събудиш, щом започнат да се люпят пилетата. Толкова дни сме чакали този момент!

— Добре, ще ви събудя — съгласи се Владик.

Отидохме да спим. Само че тази нощ дълго не можах да заспя, тъй като много се тревожех за пилетата. Сутринта се събудих в зори и веднага изтичах у Мишови. Миша също беше станал вече. Той седеше при инкубатора и внимателно разглеждаше яйцата. Като ме видя, каза ми:

— Още няма нито една клъвка.

— Навярно сега е още рано — отговори Владик. — По-късно ще започнат да прокълвават черупките си.

Владик скоро си отиде в къщи, понеже вече беше се свършила нощта. Сега започваше нашето дежурство. Когато той си отиде, Миша реши още веднъж да огледа всичките яйца. Започнахме да ги обръщаме и оглеждаме от всички страни няма ли на някое яйце малка дупчица, която пиленцето да е пробило отвътре. Но всичките яйца се оказаха цели. Затворихме инкубатора и дълго седяхме мълчаливо.

— Какво ще кажеш, ако счупим едно яйце и видим има ли там пиле или не? — рекох аз.

— Сега още не бива да се чупи — каза Миша. — Пилето засега диша с кожата си, а не с дробовете си. Щом започне да диша с дробовете си, веднага ще пробие черупката. Ако го счупим по-рано, пилето ще умре.

— Но пилетата в яйцата би трябвало да бъдат живи — казвам. — Може би ще чуем как те шават вътре?

Миша взе едно яйце от инкубатора и го долепи до ухото си. Аз се наклоних по-близо и също взех да се прислушвам.

— По-тихо! — скара ми се Миша. — Разпъхтял се като кон!

Затаих дишането си. Стана тихо. Чуваше се само как часовникът тик-така на масата. Изведнъж звънецът издрънча. Миша се стресна и едва не изтърва яйцето. Бързо изтичах да отворя вратата. Беше Витя. Той искаше да разбере не са ли започнали да се люпят пилците.

— Още не — каза Миша. — Още е рано.

— Е, аз после, преди училище пак ще намина — каза Витя.

Той си отиде, а Миша отново взе яйцето и го долепи до ухото си. Той дълго стоя и като затвори очи, старателно се прислушваше. Най-после каза:

— Нищичко не се чува.

Взех яйцето и също послушах. В яйцето — гробна тишина.

— Може зародишът в това яйце да е погинал? — казах аз. — Трябва да проверим другите.

Започнахме да проверяваме едно след друго яйцата и да ги прислушваме, но нито в едно яйце не ни се удаде да открием каквито и да е следи от живот.

— Нима всичките зародиши са погинали? — каза Миша. — Би трябвало да се запази поне в едно яйце.

Отново се чу звънене, беше Сенка Бобров.

— Защо си се вдигнал толкова рано? — питам го.

— Дойдох да разбера как са пилетата.

— Още няма пилета. Много е рано — отговори Миша.

След Сенка дойде Серьожа:

— Е, как е, има ли вече поне едно пиле?

— Какъв си нетърпелив! — отвърна Миша. — Да не би да искаш от сутринта да се излюпят пилетата? Има още време.

Серьожа и Сенка поседяха малко и си отидоха. Ние с Миша отново започнахме да прислушваме яйцата.

— Всичко пропадна! — съсипваше се Миша. — Съвсем нищо не се чува!

— А може би те си седят там и се спотайват — казах аз.

— Защо пък ще седят и ще се спотайват? Време е да пробиват черупките си.

Надойдоха Юра Филипов и Стасик Левшин, а след тях Ваня Ложкин. Децата започнаха да се събират едно след друго, така че накрая стана нещо като общо събрание у нас. Аз и Миша повикахме Майка, обяснихме й какво трябва да се прави, ако пилетата започнат да се люпят без нас, и тръгнахме заедно с децата за училище.

Как сме прекарали този ден в училище не може да се разкаже. Това беше най-мъчителният ден в нашия живот. Струваше ни се, че някой нарочно е разтегнал времето и е направил часовете десет пъти по-дълги. Всички се страхувахме, че докато стоим в училище, пилетата ще започнат да се люпят. А Майка без нас ще направи нещо не така както трябва. Особено дълъг се оказа последният час. Времето като че съвсем беше спряло. Даже взехме да мислим, че са пропуснали да бият звънеца. После взе да ни се струва, че звънецът се е развалил и затова не сме го чули. След това си въобразихме, че леля Дуня е забравила да удари звънеца и си е отишла в къщи, а сега ние трябва да седим тук до утре, докато се върне отново в училище.

Децата нервничеха и шепнеха. Всички пращаха записчици до Женя Скворцов и питаха колко е часът, но Женя за беда тоя ден беше си забравил часовника в къщи. В класа беше шумно и Александър Ефремович на няколко пъти помоли да се въдвори тишина. Но тишина не се въдворяваше. Накрая Миша вдигна ръка и искаше да каже, че часът трябва да е свършил, но тъкмо тогава удари звънецът. Момчетата наскачаха от местата си и се спуснаха към вратата. Александър Ефремович накара всички да седнат по местата си и каза, че никой не бива да излиза вън от чина си, докато учителят е в клас. После се обърна към Миша.

— Струва ми се, че ти искаш да питаш нещо?

— Не, исках да кажа, че часът е свършил.

— Но ти вдигна ръка преди звънеца.

— Помислих, че звънецът се е развалил.

Александър Ефремович само поклати глава, взе дневника и излезе от клас. Децата вкупом се изсипаха на коридора и затрополяха надолу по стълбите. Изходът се беше задръстил, но ние с Миша успяхме да се проврем първи и препуснахме с всички сили по улицата. След нас, разтегнати в дълга верига, препускаха останалите деца.

След пет минути вече бяхме в къщи. Майка седеше на своя пост при инкубатора и шиеше нова рокля на куклата си Зинаида.

— Нищо ли не се случи? — попитахме я ние.

— Нищо.

— А ти отдавна ли не си надниквала в инкубатора?

— Отдавна, още когато обръщах яйцата.

Миша се приближи до инкубатора и се накани да отвори капака. Всички деца се стълпиха наоколо. Протягаха шии, повдигаха се на пръсти, а Ваня Ложкин се покачи на стола, за да вижда по-добре и оттам се строполи право върху Льошка Курочкин и едва не го събори. Миша все не се решаваше да отвори капака. Той като че ли се боеше.

— Отваряй де! Какво се бавиш? — не се стърпя някой.

Най-после Миша отвори инкубатора. Яйцата, както и по-напред, спокойно лежаха на дъното, като големи бели камъни. Миша постоя мълчаливо над тях, след това внимателно ги обърна едно по едно и всяко огледа от всички страни.

— Няма нито една клъвка! — печално обяви той.