Пат Конрой
Блус в лятна нощ (5)

4

На следващия ден следобед изведох Ледар на разходка. Обиколихме различни части на града и аз я наблюдавах как се заглежда в елегантно облечените италианки, които забързано се прибираха по тесните улички. От малък бутик излезе една жена и тръгна право към нас, така че трябваше да отстъпя зад Ледар, за да й направя път да мине.

Ледар спря и очите им се срещнаха, огледа тоалета й, напетата й походка, красивите крака, естествената грациозност, всичко. Дори подуши парфюма й.

— Ще свикнеш с всичко това — казах.

— Съмнявам се — отвърна Ледар. — Красива е.

— Има нещо загадъчно у италианките.

— Изглеждаше като изваяна от чисто злато. Ако бях мъж, щях да тръгна след нея и да не я изпускам от погледа си — продължи Ледар.

Изсмях се и отново застанах до нея. Прекосихме Кампо ди Санта Маргарита, където група момчета ритаха топка под смръщения поглед на възрастен монсеньор. Старица поливаше сандъче със здравец на прозореца си, а един художник бе застанал на входа на площада и рисуваше тази сценка, обляна в меката светлина на късния следобед.

Вървях до Ледар, обзет от дълбокото усещане, че тя бе една възможност, която отказах да изживея. Навремето съдбите ни бяха така сложно преплетени, че ако се бяхме оставили на уловките на инерцията, и досега щяхме да смятаме, че сме родени един за друг. Приятелите от детството обаче ни разделиха, не без наше съгласие. Още от първо отделение нашите спокойни характери като че се допълваха. Сякаш и двамата принадлежахме към едни и същи фигури върху шахматната дъска. Майка ми бе онази, която първа ми отвори очите за това, че Ледар е болезнено стеснителна. Тя ме бе научила, че красотата често бива ценен и неприкосновен дар, но че почти винаги принадлежи много повече на света, отколкото на момичето, което я притежава. Пак майка ми бе забелязала, че Ледар се измъчва под бремето и отговорността на собствената си нежелана красота и се чувства много самотна. Съвсем безмълвно двамата с Ледар сляхме нашите две самоти в една и се оставихме на течението. Сега, когато вървяхме един до друг във Венеция, и двамата усещахме силата на онази недовършена история и на онова непредприето пътешествие. И тази сила крачеше като жива между нас, сякаш бяхме трима.

Знаех, че Ледар се упреква сурово за избора, който бе направила. Но тя бе израсла в онази по бебешки разглезена и леконравна среда, в която Югът отглежда своите момичета и ги кара да следват линията на най-малкото съпротивление. Точно когато смяташе, че вече е достатъчно самостоятелна, за да взима решенията си без страх, тя падна в клопката на най-лошите родителски инстинкти. Уж твърдеше, че е имунизирана срещу луксозно опакованата отрова на родителите си, но когато си избра съпруг, изведнъж откри, че въпросната течност не само действа, но и бавно я убива. Чрез серия блестящо измислени хитрости и внимателно обмислени възможности тя успя да се омъжи за единствения човек, който я презираше. Омъжи се за човека, който с радост потвърди и узакони най-лошите й предположения и страхове за самата нея и който в крайна сметка намрази всичко, свързано с нея.

Когато бях съвсем млад, смятах, че подобни бракове са рядкост. Сега знам, че се срещат на всяка крачка. Видял съм толкова много бракове без любов, че биха могли да запълнят ширналите се пустини на Американския запад. Американските майки учат синовете си как да прекършват духа на момичетата, без дори да съзнават с какво опасно познание ги въоръжават. Като момчета, ние се научаваме как да предаваме своите бъдещи съпруги, усвоявайки изкуството да съсипваме собствените си майки чрез сприхавост и вечно натяквани упреци. Не от друг, а от майка си съм научил всички възможни начини да разбия живота на всяка жена, имала глупостта да се влюби в мен.

Ледар ме хвана под ръка и за миг изглеждахме щастливи.

Ледар се бе омъжила за един от онези американци, които използват езика и секса без оглед на последствията или приличието. Любовта към него бе уронила вярата й в себе си. След като съпругът й я бе напуснал заради двайсетгодишна жена, която, макар и по-млада, не представляваше нищо друго, освен едно по-предизвикателно копие на самата Ледар, в продължение на цели пет години тя се мъчеше да възвърне психическото си равновесие. Каза ми, че тогава си съставила списък на мъжете, в които би си позволила да се влюби, ако въобще някога се съвземе и реши отново да припари в тази сфера на жестока конкуренция. И моето име фигурирало в този списък, но после Ледар се сетила, че Шайла се е самоубила. Когато си припомнила този зловещ факт, тя побързала да задраска името ми и се обадила на единствените трима, останали незачеркнати във въпросния списък. Както и другите жени, които ме познаваха, Ледар смяташе, че аз нося вина за смъртта на Шайла, въпреки, че не знаеше почти нищо за съвместния ни живот.

От мост над един от малките канали посочих на Ледар двама мъже, които строяха гондола. Бяха наети от фабриката, която продължаваше да ги произвежда ръчно.

— Имам приятел, който се казва Джино — казах аз и прихванах Ледар за лакътя. — Неговият пристан е наблизо.

— Хубав начин за препитание си си намерил, Джак. Знаех, че умееш да приготвяш стриди и да печеш прасе, но не съм си и помисляла, че един ден ще пишеш готварски книги. А още по-малко туристически справочници за красиви градове и техните ресторанти.

— А кой някога е смятал, че ти ще пишеш филмови сценарии?

— Например аз — рече тя и ме погледна в очите. — Както смятам, че ти просто избяга от Южна Каролина.

— И така да е, Ледар. Това искам, това правя — едно от малкото предимства на възрастните.

— Джак, понякога разказвам на приятелите си в Ню Йорк за ученическите ни години в Уотърфорд, за компанията, в която се движехме, и те не могат да повярват, че случките, които им описвам, са самата истина. Казват, че им звучи така, сякаш съм израсла сред богове и богини. Упрекват ме, че преувеличавам. Но, така или иначе, не ми вярват. Първо им разказах за Майк, защото всички са чували за него. После за теб и твоето семейство. За Шайла и нейното семейство. За Кейпърс и Джордан, и Макс, Великия евреин. Изглежда, не мога да улуча тона, за да ми повярват. Кажи ми, имаше ли макар и един от нас, който да не беше умен, дори тогава?

— Дааа. Аз не бях. Дори тогава. Ако бях, щях да се махна навреме.

— Да се махнеш от какво?

— Тогава не знаех, че всичко, което правиш, е опасно — всичко! — най-малкото, най-незначителното нещо може да се окаже фатално.

— А според теб имаше ли някакви поличби или знамения, които да ни подскажат какво ще се случи. Ако го бяхме предусетили, може би щяхме да отидем на гледачка.

— Човек не вижда поличбите. Те нямат цвят, нито мирис и не оставят следи. Човек дори не ги усеща, преди да се свлече на колене и да заплаче под тяхното непоносимо бреме.

Завихме в тиха уличка, покрай гостилница и химическо чистене със запарени прозорци. От гостилницата ни лъхна миризма на чесън и пушена шунка.

— Тук не съм идвал. Сигурно наскоро са я открили.

— Чудесно! — каза Ледар. — Значи така променяме темата на разговор и бързо се спасяваме от ужаса на миналото.

— Ледар, мъча се да не мисля много за Южна Каролина. Особено за онези неща, които ми причиняват болка. Например Шайла. Надявам се, че разбираш. Ако пък не разбираш, прощавай, но не възнамерявам да искам разрешение за собственото си мнение. Нито пък ти трябва да искаш моето разрешение, за да пишеш каквото намериш за добре, по дяволите. Всъщност аз не знам ти някога да си писала за онова, което се случи с нас, боговете и богините от твоето детство.

— Ей, Джак, от години не бях чувала председателят на нашия клас да държи реч — присмя ми се тя и се усмихна.

— Ах, ти, малка мръсница. И аз веднага се хванах на номера ти.

— Странно, Джак, за мен Южна Каролина винаги е била забранена тема. Една думичка не съм написала за нея, една алюзия дори и мислех, че никога няма да напиша, докато Майк не ме покани на обяд в Ню Йорк миналия месец. Моите родители живеят в постоянен ужас, че аз може да разкрия тайните на нашия дом и така да опозоря навеки семейното ни име.

— Ледар, вашето семейство няма тайни — казах. — Има само сметки за уреждане.

— Учудва ли те това, че Кейпърс се е кандидатирал за губернатор?

— Кейпърс губернатор, разбира се! — изсмях се гръмогласно. — Това беше неизбежно. Не си ли спомняш как тръбеше още в първо отделение, че ще става губернатор? Представяш ли си? Такава амбиция и целенасоченост още на седем години?

— Разбира се, че си представям, Джак, не забравяй, че аз бях омъжена за него и му родих две деца — каза тя остро и в гласа й се долови нотка на огорчение.

— Ти много добре знаеш какво мисля за бившия ти съпруг — казах. — Дай повече да не говорим.

— Но ти не знаеш какво аз мисля за него — продължи тя. — Не и сега. Представяш ли си, той е кандидат на републиканците.

— На републиканците ли? — зяпнах аз. — По-скоро ще си направя операция за промяна на пола, отколкото да гласувам за републиканците, особено пък в Южна Каролина. Дори копеле като Кейпърс би трябвало да се засрами. Но, не. Не и Кейпърс. За срама няма роля в театъра на абсурда, който той разиграва на живо.

— Синът ми и дъщеря ми са най-големите му почитатели. Не ме обичат така, както обичат баща си. Той умее да омайва хората. Ако го сложиш до хамелеон, Кейпърс ще си смени цвета по-бързо от него.

— Не мога и да си помисля за тези копелета, без да почувствам вина. Изпитвам угризения и за това, че мразя Кейпърс, макар да имам абсолютно всички законни основания да го ненавиждам.

— Аз пък не се чувствам виновна, че го мразя — каза тя. — Спряхме за миг да погледаме една заспала на близкия перваз котка. — Веднъж ти се опита да обясниш връзката между католицизма и чувството за вина, но аз нищо не разбрах. Това, че сте католици, е също една от чудатостите на семейство Маккол.

— Вината е моята същност — обясних. — Главната тема в моя живот. У мен църквата почива върху основи, излети от чиста вина. И върху тях тя издигна храма си насред неукрепналата душа на едно дете. И подът бе застлан с вина. Статуите на светците бяха издялани от огромни блокове вина.

— Джак, вече не си дете, време е да се отърсиш от всичко това. Сигурно съзнаваш колко смешно и глупаво е то.

— Напълно съм съгласен с теб. Но ти си възпитавана в духа на англиканската църква, а нейните последователи чувстват вина само ако са забравили да нахранят понитата, с които играят поло, или ако акциите им на борсата не печелят достатъчно.

— Не за това говоря. Ти винаги действаш така, сякаш вината е нещо реално, нещо, което можеш да държиш в ръка. От това трябва да се отървеш, Джак.

Влязохме навътре в града и продължихме да вървим в пълно мълчание. На няколко пъти хвърлих бърз поглед към лицето на Ледар. Имаше нещо свенливо и сдържано в неговата красота. Беше толкова миловидна, че хубостта й приличаше повече на мисия, отколкото на дар божи. Оказа се, че Ледар няма никакво желание да отговори на предизвикателствата, породени от собствената й красота.

Още си я спомням как караше водни ски в реката на Уотърфорд, след като майка й й беше купила жълти бикини от Чарлстън. Беше страхотна гледка! Докато моторницата даваше газ, тя изпълняваше невероятни номера на ските, а в слалома нямаше равна на себе си. Но през онзи ден всички мъже от града бяха накацали по двата бряга на реката като врани на тел, за да се полюбуват на меките женствени извивки, които наскоро бяха заоблили слабото й момичешко тяло. Съзряването й беше толкова внезапно и очебийно, че се превърна в основна тема за разговор из билярдните зали и баровете. И тогава Ледар откри, че за нея красотата е истински тормоз, а сексапилната външност — гнет и непоносимо страдание. Тъй като нищо друго не я притесняваше така, както нежеланото внимание от страна на мъжете, Ледар прибра жълтите си бикини в куфара с ненужни детски рокли.

Загледах се в нея. Лицето й имаше прелестни черти.

— Обеща да ме повозиш на гондола — смени темата тя, след като поехме отново към Канале гранде.

— Тук сме близо до пристана на Джино. Най-красивият от всички гондолиери.

— Налита ли на красиви американки?

— И още как! — казах и й намигнах.

Докато се разхождахме по улиците — толкова тесни, че въздух не достигаше, — подушихме миризмата на пържен лук, а над каналите доловихме звука на приглушени, сякаш понесени от течението загадъчни гласове. Ледар се спря пред магазина за маски, откъдето гледаха гротескни, получовешки лица, застинали в безмълвния ужас на своето кухоочие. Продължихме да вървим сред звъна на черковни камбани и детска глъч, сред гукащи гълъби и екота на собствените ни стъпки.

Джино стоеше на пристана, недалеч от Академията, видя ни и се усмихна. Представих го на Ледар и той направи дълбок поклон. Джино беше нисък рус мъж с типичното за всички гондолиери изваяно мускулесто тяло. Забелязах го как погълна Ледар с един-единствен поглед на одобрение и възхита.

Гондолата яхна водите на Канале гранде с гордо изпъната лебедова шия. Ледар седна до мен и ме хвана под ръка. Джино гребеше зад нас с мощни отмерени движения — съвършен синхрон на китките с останалата част на ръката.

— Този град омагьосва действителността — каза Ледар. — Откакто пристигнах, се чувствам като контеса. А сега, както сме се понесли по канала, имам странното усещане, че съм направена от коприна.

— Скоро ще ти се прииска да си направена от пари — отвърнах, — защото скъпотията е такава, че и в рая да живееш, по-евтино ще ти излезе.

— Мислиш ли, че раят е по-красив от Венеция? — попита тя и се огледа наоколо.

— О, ти искаш от мен да знам твърде много.

Спомних си моя престой във Венеция по време на големия карнавал, след смъртта на Шайла, когато трябваше да пиша репортаж за този пир, провеждащ се в навечерието на Велики пости. През най-разгулните часове на онази нощ аз не престанах да се удивлявам на венецианци, които се отдаваха на удоволствията на плътта с такова открито безсрамие, а още на следващия ден щяха смирено да потънат в мрачните радости на благочестивите лишения и себеотрицанието.

През онзи февруари беше завалял сняг и дълбоки преспи, довеяни чак от алпийските проходи, покриваха улиците. Изведнъж се почувствах като дете и заедно с другите туристи започнахме да се замеряме със снежни топки насред Сан Марко. Бях забравил, че южняците изпадат във възторг само при вида на сняг. Той винаги ни изненадва.

Купих си маска и карнавален костюм, за да мога успешно да се смеся с тълпата на този преобразен град.. Хукнах по улиците, като се присъединявах ту към някоя гуляйджийска компания, ту към пиршество, на което не бях поканен, оставяйки се на тълпата да ме води из побелелите от сняг, осветени с факли площади. Смълчан под прикритието на карнавалния си костюм, аз се носех из този бял, осеян със звезди свят, който ми бе така чужд, както и ангелите спасители, изпълнили църковните стенописи.

Тичах по хлъзгавите, сумрачни улички, навлизайки все по-надълбоко в утробата на Венеция. Исках да плача, веднъж да поплача за клетата навеки изгубена Шайла. Мислех, че сълзите ми ще потекат с лекота зад паравана на маската, но отново — за кой ли път — се оказах неправ. След смъртта й нямах време да плача за Шайла, прикривах скръбта си с извинението, че Лия има нужда от силен, а не съсипан баща. Затова уредих тази среща със себе си по време на карнавала и докато навлизах в дебрите на заснежения град, исках да излея всичките си сълзи, които ме задушаваха. Но не пролях нито една, защото духът на този град ме издигна заедно с парцалите от мъгла, които се носеха над водата.

Смешните обувки към костюма ми бяха платнени и краката ми измръзнаха. Красиви жени зад лакирани маски се изсмиваха и разбягваха, щом тръгнех към тях. Уличките на Венеция — клаустрофобично тесни — подчертаваха моя ръст и сянката ми покриваше дворовете — огромна и заплашителна. Край бароковата фасада на Църквата на йезуитите изведнъж се появи жена. Беше сама. Изсмя се, щом ме видя — застинал на място в абсурдния си евтин костюм, — но не избяга като другите. И двамата се засмяхме, като разбрахме, че сме останали сами в тази мрачна част на града.

Жената с маска, облечена в бяло като девица, ме хвана за ръка. Опитах се да кажа нещо, но тя ме спря, като допря пръст до устните ми. Отвръщайки на жеста й, аз прокарах пръст по пълната й долна устна. Тя рязко захапа пръста ми. После стисна ръката ми още по-здраво и ме поведе през сокаци и арки към онази част на града, където кракът ми не бе стъпвал.

Когато влязохме в една уличка, толкова тясна, че двама души не можеха да вървят един до друг, тя метна шала си върху очите ми, завърза го на тила ми върху маската и се изсмя звънливо. Вече напълно убедена, че нищо не виждам, тя продължи да ме води по пътя си, а аз се чувствах като акробат, стъпващ предпазливо по опъната във въздуха жица. Някъде откъм града долитаха гласовете на празнуващите венецианци — далечни и приглушени.

Продължих да я следвам слепешката, оставил се изцяло в нейните ръце. Прекрачихме праг, изкачихме четири реда тесни стъпала. Влязохме в стая и тя свали шала от очите ми; в стаята беше толкова тъмно, че в топлината на съвършения мрак аз не виждах нищо. Чувах само плисъка на водата, която миеше завързаните отвън гондоли.

Усетих как голото й тяло се притисна към мен, устните й потърсиха моите, езикът й трескаво подгони моя и се стрелна навътре в гърлото ми. Устата й имаше вкус на вино и морска вода, на дестилирана женственост. Облизах шията й, гърдите й, а тя ме подбутна към леглото и ме повали върху ухаещите на чисто памучни чаршафи, после започна да разкопчава костюма ми копче по копче. Облиза гърдите ми, изстена и се плъзна надолу по тялото ми. Когато стигна до пениса, тя бързо го пое навътре в устата си с гърлен бълбукащ звук, като гълтач на огън, стигайки до самата крайност на бурлеската на желанието. Игривият й език ме изведе до най-трепетните висоти на оргазма, след което ме пусна и обърна тялото ми върху себе си. Отново се целунахме и аз усетих собствения си вкус. Докато прониквах в нея, почувствах различната сочност на устните й. Знаех, че тя предпочита да запази своята анонимност, че церемонията по демаскирането няма да се състои. Докато се движех вътре в нея, напълно отдаден на забързания ритъм, аз потънах в нощта: нощ, в която сексът разцъфва като диво цвете в тайните кътчета на въображението, когато похотта вие и мучи, позволява си да бъде необуздана, първобитна, животинска, неименувана, както е било в пещерите и горите край светлината на огъня, когато огънят още не е имал име, а тялото вече е било същество, но също без име.

Сега, докато гондолата се полюшкваше върху игривите отражения в Канале гранде, аз се помъчих да си спомня дългите й, невидени от мен крака, да извикам в паметта си всяко нейно движение в онова мимолетно царство на плътското съприкосновение, всяко притискане на гърдите й, всеки тласък на бедрата, всеки трепет и въздишка на лумналата й за кратко страст. Не беше промълвила дума — нито на мен, нито на себе си, и самото ни безмълвие ме бе възбудило още по-силно.

Когато се изпразних, викът, който излезе от мен, се сблъска с нейния и силата на звука охлузи езиците ни. Отмалелите ни и потни тела се разделиха и в ушите ни отново нахлу плисъкът на вода, почукването на лодките о пристана, скърцането на опънатите от котви въжета и приливът, който отмерваше ритъма на тежкото ни дишане, докато любовната ни отмала бавно изстиваше. Косата й падна върху гърдите ми, докато лежахме в черната стая.

Ледар ме докосна по бузата с мокри пръсти.

— Давам всичките си пари, за да науча какво си мислиш в момента.

— Бях се замислил за мястото на екзистенциализма в модерната литература — отвърнах.

— Лъжец! — каза тя и игриво ме пръсна с вода от канала. — Не знам за какво се бе замислил, но беше нещо приятно.

— За вечно променящия се живот — казах.

— Така са го построили този град, че веднъж попаднеш ли в него, да не искаш да го напуснеш, нали, Джак? — рече Ледар.

— Не — отвърнах аз. — Още по-хубаво: построили са го така, че човек винаги да има за какво да мечтае.

— Тази красота направо сломява сърцето ми — каза тя.

Докато лежахме в стаята, изведнъж долових шума от стъпки в снега — лек и приглушен. Жената веднага скочи от леглото и постави пръст върху устните ми. Върна се с моя костюм и прогизналите ми обувки, които бе затоплила край някакъв огън. Когато се облякох, тя ме заведе до прага, взе ръката ми и я прокара по невидимото си лице като слепец, който чете любимата си поема на брайл. Сложи маската на лицето си, после моята и отново превърза очите ми с шал. Изведе ме по тесните стълби в снега.

Вървях след нея, нощният студ пронизваше тялото ми, а тя ме водеше към долитащия отдалеч шум, към веселящите се тълпи и началото на Велики пости. Опитах се да й кажа нещо на моя италиански от курса за начинаещи, поисках да узная името й, помолих я да се видим отново, поканих я на вечеря.

Тя само се изсмя и със смеха си ми каза, че смята тайнствеността и безмълвието за най-важните еротични елементи в краткия досег на нашата среща.

Прекосихме един мост и докато я питах дали е родом от Венеция, ръката й рязко се изплъзна от моята. Исках да извикам след нея, но изведнъж проумях, че не знам името й. Свалих шала от маската си и видях, че се намирам на съвършено непознато за мен място, където се кръстосваха четири венециански улици. Заслушах се да чуя нейните отдалечаващи се стъпки, но бягството й бе напълно безшумно. Завъртях се в кръг, но единственото нещо, което видях, бяха други маскирани като мен, които минаваха по моста, някои носеха бутилки вино, други — свещи или фенерчета. Кръстосваха лъчовете им на фона на сипещия се сняг. Гласове пронизваха въздуха от всички посоки, а аз копнеех за тишината на нейното безмълвие.

Опитах да се върна по стъпките си, но това беше Венеция и жената ме бе дарила с толкова, колкото бе пожелала.

Преди да напусна града, отидох да обиколя онзи мрачен квартал край Църквата на йезуитите, където си мислех, че се намира къщата на моята загадъчна любовница. Исках да й благодаря, да я благословя и да извикам името й с цяло гърло. Не бях се любил с жена от смъртта на Шайла. Дълго време тялото ми бе останало затворено и непохватно — до онази снежна нощ във Венеция, когато срещнах жената с маска, която владееше силата на безименната тайнственост и не промълви нито дума.

Години след това изведнъж ми хрумна, че тази жена трябва да е била самата Шайла, която е искала да ми каже, че трябва да живея живота си и да я забравя. Да се маскира и да играе бяха двете най-любими занимания на Шайла.

Когато двамата с Ледар пристигнахме в „Грити Палас“, платих на Джино петдесет хиляди лири. Той целуна ръката на Ледар и й предложи на следващия ден да я разведе с гондолата из по-малките канали безплатно. Отидохме да се преоблечем за вечеря.

Майк вече ни чакаше, когато малко по-късно същата вечер се появихме в „Таверна ла Фениче“.

— Сядайте! Ледар, изглеждаш прекрасно, но с тази рокля могат да те арестуват — каза Майк. — Джак, тук харесва ли ти? Пицариите не са място за тримата мускетари, нали?

— Отдавна го знам това заведение — казах. — Бях сигурен, че и вие ще го харесате.

Когато келнерът пристигна за поръчката, аз започнах да им обяснявам менюто.

— Спагетите тук са страхотни. Всичките ястия с телешко са добри. Ако обичаш дроб, във Венеция го правят най-вкусно.

— Кажи на момчето, че аз искам сандвич и зелена салата с рокфор — каза Майк.

— Тук няма сандвичи. Нито Италия е мястото да опитваш рокфор.

— Нямат сандвичи ли? Това ресторант ли е или какво? Дори шибаните „Четири сезона“ в Ню Йорк сервират сандвичи.

— Остави се в ръцете на Джак — намеси се Ледар. — Нали това е неговият ресор.

— Аз и за рокфора не им вярвам — додаде Майк. — Къде се прави рокфорът? Отговори ми.

— Във Франция — каза Ледар.

— Точно така. Във Франция. Те са съседи, нали? Обзалагам се, че няма и триста мили дотам. Аз не ям зелена салата без рокфор.

— Тази вечер обаче ще ядеш — отсякох аз.

— Братче, Италия си остава в Третия свят. Те още не са влезли в двайсетия век. Тогава ми поръчай зеленчуци с телешко, но тънко нарязано.

— Джак, за мен каквото ти кажеш — рече Ледар.

Усмихнах й се.

— Умно момиче!

Направих й истинска венецианска гощавка, която започваше с карпачио, после с ориз и пресни зелени връхчета от аспержи. Завършихме с агнешко бутче, патладжан, спанак и тъй като бяхме преситени, за десерт взехме по едно еспресо с грапа.

Салатата на Майк пристигна, но той не я докосна, след като видя, че е полята със зехтин. Затова помолих келнера на италиански да ни донесе разни компоненти от кухнята. Когато пристигнаха, той смеси в една купа кисело мляко с майонеза, прибави устърширски сос и табаско, после надроби вътре и горгонцола. Келнерът му донесе нова салата, като не успя да прикрие погнусата си от току-що приготвената смес.

— Страхотно! — зарадва се Майк, като я опита. — Казах ти, че не може да нямат рокфор.

След малко Майк подхвана въпроса, заради който бе пристигнал във Венеция.

— Сега да си поговорим по проекта. Вие двамата какво мислите? Коя е най-голямата промяна в Американския юг след Втората световна война?

Ледар се замисли и след миг отговори:

— Изобретяването на овесените ядки като готова храна за закуска. Не, не е това. Може би такото, това, че можеш да си купиш тако във всяко малко градче на Юга.

Майк се намръщи.

— Не говориш сериозно, нали? А ти, Джак, какво мислиш?

— Аз няма да работя по твоя проект и пет пари не давам коя е най-голямата или най-малката промяна в Американския юг.

— Джак, тук става въпрос за много пари. Повече, отколкото можеш да си представиш. Направил съм проучване. Приеми го като лична услуга от мен за теб. Трябва много бързо да говоря с някои хора, за да бъдеш одобрен. Ледар има няколко плюса, името й все пак се е чувало. Докато твоите досегашни писания нямат никаква връзка с киното.

— Майк, отпиши ме.

— А навиваш ли се да работиш като консултант?

— Не.

— Защо?

— Защото ще ни караш да пишем за Шайла, а аз такова нещо няма да направя.

— Не е нужно да казваме, че е скочила от моста. Или може да го направим зад кадър.

— Отпиши ме. Сигурно ще искаш да пишем за Джордан и за шейсетте.

— Не. Чакай да се разберем. — Майк вдигна ръка във въздуха. — Недей да избързваш. Най-много държа на контекста. Разбираш ли за какво говоря? Филмът няма да е просто за нас, а за този наш век. Как моят дядо пристига в Уотърфорд, без да знае бъкел английски. Среща се с твоя дядо, Джак. И тази среща променя завинаги живота и на двамата. Виждаш ли, седим сега тук, на тази маса във Венеция, и това е така, защото през двайсет и първа в Русия е имало погром. Така ли е?

— Да — съгласих се аз. — Така е.

— Виж какво, това минало ни оформи, направи ни такива, каквито сме, независимо дали ти харесва, или не. След това минахме през някои изпитания. Ти попита за Джордан. Да, разбира се. Джордан трябва да фигурира. Кой ни е променил повече от Джордан Елиот? Джак, знаеш ли къде е той?

— Говори се, че е умрял. Нали всички бяхме на литургията, отслужена специално за него в Деня на загиналите във войните.

— Говори се, че е жив и че ти знаеш къде е. Говори се, че е в Италия.

— Може и така да е, но никога не се е свързвал с мен — отвърнах.

— Не одобрявам действията на това копеле във войната, но кой каквото ще да разправя, това е ужасна драма. Особено ако научим как е успял да избяга.

— Това можеш и да си го измислиш, нали така? — каза Ледар. — Може би Джак е прав. Може би е загинал докато се е опитвал да избяга или да се скрие.

— Искам да стигна до истината — каза Майк. — Въпрос на принцип е да бъдем максимално близо до фактите. Ще го намеря аз това копеле и ще му изсипя един тон пари, за да разкаже историята си.

— Той ли каза „принцип“? — попита Ледар с престорена изненада. — Майк ли каза „принцип“?

— Има и друг един въпрос — рече Майк, без да обръща внимание на Ледар. — Искам двамата внимателно да ме изслушате, преди да се разврякате. Знам какво ще ми кажете, но онова, което аз имам да ви кажа, може и да ви изненада. Станах член на комитета, който организира кампанията на Кейпърс Мидълтън за губернатор на Южна Каролина. Всъщност аз съм неговият изпълнителен директор и отговарям за финансите. Много бихме искали и вашите имена да фигурират в организационния комитет.

Ледар беше толкова удивена, че остана със зяпнала уста.

— Джак, как да му кажа „майната ти“ на италиански?

— Не ти трябва да знаеш, Ледар. Кажи му го на английски и после го дублирай от мое име.

— Много добре знам какво мислите и двамата. Но грешите. Котаракът вече не е същият. Говорих с него в Ню Йорк, преди да тръгна насам, и ви уверявам, че страшно се е променил. Станал е доста свободомислещ, а някои от идеите му са направо радикални.

— Уо-уо, Майк! — изръмжа Ледар с убийствен глас. — Ти май забравяш, че аз бях женена за това свободомислещо копеле. Освен това той наистина има някои радикални идеи, особено за изплащане на издръжката на деца. В смисъл, че предпочита да не я изплаща.

— Разводът му с теб е голяма пречка за кампанията му. Съвсем сериозно — каза Майк.

— Това ми харесва — рече тя. — Майк, дай да не се лъжем, той е едно коравосърдечно и безскрупулно копеле. Навремето се влюбих в него, омъжих се за него, родих му две деца, после, с течение на времето, бавно и неусетно го намразих. Той е жива отрова, Майк, с каквото се хване, отравя го.

— Ледар, той съжалява за развода. Сам ми го е казвал. Признава си, че не е бил прав.

— Майк, забрави ли? Университетът на Южна Каролина — прекъснах ги аз. — Хиляда деветстотин и седемдесета. Страхотна година. Сигурно си спомняш, че тогава ние научихме нещо много важно за нашето момче Кейпърс Мидълтън.

— Не всички — добави Ледар. — Някои от нас нищо не научиха за същността на Кейпърс, нито си направиха извод за неговата почтеност от онази показателна случка. Някои от нас направо хлътнаха в обятията му и се омъжиха за него след въпросния съществен екзистенциален момент.

Майк си пое дълбоко въздух, изчака, докато ядът ни мине, и отново заговори.

— Тогава никой не намрази Кейпърс повече от мен. Но той не се отрече от постъпката си и до ден-днешен продължава да я смята за проява на патриотизъм. Той иска да ни разкаже всичко, което в крайна сметка е довело до онази нощ в наборната комисия. И това ще бъде част от сериала.

— Съжалявам, Майк, без мен — каза Ледар.

— За бога! какво толкова има? — ядоса се Майк. — На всичкото отгоре съм сигурен, че и двамата имате нужда от пари.

— Това ли било, Майк? — попитах. — Наистина ли мислиш, че ще ти се продадем, като вдигнеш цената?

— Слушай, Джак, никого не съм тръгнал да купувам — каза Майк вече с променен тон. — Тръгнал съм работа да върша, защото смятам, че като разкажем нашата невероятна история, това ще ни помогне отново да се сближим. Парите са си пари, но не за тях ти говоря.

— И нашето приятелче Кейпърс ще ни разкаже за голямото си геройство в университета, така ли? Чист и неопетнен, американският герой!

— Наистина стана герой в очите на много хора. Деветдесет и пет процента от населението на Южна Каролина го подкрепи.

— Това са същите хора, които подкрепяха Виетнамската война.

— Такива бяха шейсетте години. Скапахме се, но в това има пари, Джак, надушвам страхотен касов успех! — продължи Майк, макар и да се чувстваше малко неловко под строгия осъдителен поглед на Ледар.

— Дай да се разберем, Майк, още сега. Първо искам да ти кажа, че с цялото си сърце продължавам да вярвам във всичко, в което вярвах през шейсетте. От нищо не съм се отрекъл — казах.

— Трябва да си признаем, че моралните принципи, с които тогава парадирахме, се оказаха наивни измишльотини — каза Майк.

— Да, признавам, и продължавам да вярвам в тях.

— Добре — продължи Майк, — значи постъпката на Кейпърс подлежи на обсъждане. Аз съм готов, не страдам от предразсъдъци по въпроса. Но в крайна сметка никой не пострада от нея. Вярно, Джак, ти беше арестуван, но нищо лошо не ти се случи.

— Това не е вярно. Всички пострадахме. Майк, това беше убийствен удар за нас. Наистина ли не разбираш? Ние обичахме Кейпърс, вярвахме му и се водехме по акъла му — усмихнах се аз.

— Но вече сме го надживели. Всички.

— Не и онзи, когото търсиш. Обзалагам се, че Джордан не го е надживял — обади се Ледар. — Ако е жив, разбира се.

— Ти знаеш къде е, нали? — отново ме попита Майк.

— Не, Майк, не знам. Не си ли спомняш, събрахме се специално, за да му отдадем почит като на загинал във войната. По вина на Кейпърс Мидълтън никой от нас не е виждал Джордан от хиляда деветстотин и седемдесета.

Майк извади чекова книжка от горния джоб на сакото си и подписа чек за десет хиляди долара. Подаде ми го.

— Ето ти аванс, за да ме заведеш при Джордан... после ще има още толкова.

Погледнах чека и се изсмях. Взех свещта от масата и го запалих в единия край. Чекът изтъня, нави се на масур и точно преди да догори, го пуснах в еспресото на Майк.

— Майк, ще трябва да се явиш на изпит при мен. Започвай да зубриш още отсега. Трябва отново да се научиш да бъдеш човек. Навремето беше по-свестен. Изглежда си забравил някои основни неща.

Майк се наведе към мен, а очите му блестяха от злоба.

— Имам новини за теб, Джак. Вече не си капитанът на отбора. Гимназията свърши и нека погледнем нещата в очите. Малкият Майк се оправя най-добре от всички. От списание „Пийпъл“ до „Кой кой е“ и наградата Оскар. В света на киното Майкъл Хес не е случаен човек. Всъщност на тази маса няма случайни хора. Ледар е известна със сценариите, които пише, ти — с готварските книги за тлъсти туристи, както и с пътеводителите, в които обясняваш на кретените как да се доберат до Сикстинската капела. Но паралията съм аз.

— Майк, моля те, млъкни! — каза Ледар. — Чуваш ли се какво говориш?

— Ще говоря каквото си искам. Погледни Джак! Толкова праведен и самодоволен. И защо, Джак? Какво толкова си направил? Изгори чека като че си самият свети Франциск от Асизи. Слушай обаче какво знам аз, човече. Ще удвоя чека, ще продължа да прибавям цифри към него, докато накрая уцеля сумата, при която ще клекнеш, ще ми паднеш на колене!

— О, доста писане ще падне, преди да уцелиш тази цифра, Майк — отвърнах и се усмихнах с надеждата да разредя напрежението. Но Майк изглеждаше решен да продължи фронталната атака.

— Подиграваш се на мен. Презираш Кейпърс Мидълтън, чийто единствен грях е, че се опитва да направи живота в Южна Каролина по-хубав. Джак, ние може и да не живеем според твоите шибани високи принципи, но нито една от нашите съпруги не се е самоубила. Всички наши мацки се разхождат с кредитни карти и с пазарски торби от „Гучи“. На нито една не са й вадили тялото от водата. Съжалявам за откровеността, стари приятелю, но това са фактите.

Затворих очи и не ги отворих, преди да възвърна самообладанието си. Първото ми желание бе да се хвърля срещу Майк и да направя физиономията му на кайма. След това си помислих за Лия и Шайла и си сложих юздите.

— Давай, Джак — спокойно ме подкани Ледар. — Убий го. Той го заслужава.

— Съжалявам — каза Майк най-неочаквано. — Боже, Джак, наистина съжалявам. Това не бях аз, който го изрече. Отвори очи, Джак. Виж, разкаянието е изписано на лицето ми. Кълна се, Джак, това не бях аз, някой друг го каза с моите уста. Никой не е обичал Шайла повече от мен. Поне това трябва да ми признаеш.

Отворих очи и казах:

— Признавам ти. Ти обичаше Шайла и това е единствената причина, поради която още не съм те удавил в Канале гранде.

— Остави ме аз да го удавя — каза Ледар. — Ще се позабавляваме.

— Страхотна идея — рече Майк. Чукни я на машината да не я забравиш. Може да я използваш в сценария.

Вечерта свърши. Докато се връщахме към „Грити Палас“, Майк се опита да замаже положението, държеше се много мило и дори успя да ме разсмее.

Нищо не казах, задоволих се само да го слушам. Познавах Майк много добре и разбирах, че шегите и смехът са част от сложния му ритуал на извинение. Но под привидния ми смях умът ми трескаво работеше. Трябваше да се върна час по-скоро в Рим и да предупредя Джордан Елиот, че Майк Хес е по следите му.