Христо Калчев
Нерон вълкът (11)

XI

Вълкът спря на вратата на вилата.

„Какъв го дървя тук! — помисли ядосан. — Да не съм на посещение на болен!“ Отвътре се чуваше тракането на зарове. Прекрачи прага следван от Слънцето, малките близнаци играеха табла. Жорж го нямаше.

— Къде е? — попита той.

— Спи — отговори Гери. — В спалнята.

— Ще го събудя — каза Вълкът, но Гери му препречи пътя.

— Остави го да спи… — надвеси се над ухото му. — Хем е друсан, хем пиян.

Вълкът седна.

— Кой му доставя дрога?

Близнаците му се изсмяха в очите.

— Кой зарибява децата по улиците? — каза Драго и беше прав, естествено. Стига да имаше пари човек можеше да си купи всякакъв боклук — от хероин до марихуана.

— Мразя лигави мъже — беше единственото, което можа да каже.

Гери стана, излезе и се върна с писмото на Оливия. Вълкът знаеше съдържанието, но въпреки това го прочете. „Абортирах. Връщам се при мъжа си. Сбогом!“

— Това ли го извади от равновесие?

— Не познаваш ли брат си? Чувства се излъган и обиден. — Гери търсеше думата и я намери. — Преебан е отвсякъде. Не го юркай. Остави го да му мине.

— И кога ще му мине според тебе!

Гери сви рамене.

— Когато му дойде времето.

— И дотогава ще се друса като негър, така ли?

Гери се ядоса.

— Д’еба мама му, Вълк, ти май не си виждал страдащ човек. Аз бях до него през цялото време. На моя гръб се стовари тая криза! Бях сигурен, че полудява. С нищо не можеш да помогнеш. Най-много да доизкофтиш състоянието му.

— Добре, бе, добре. — Седна отново. — Дайте нещо за къркане.

Драго отиде до бара.

— Какво искаш?

— Нещо силно… Водка.

Драго наля „Смирноф“ за него и уиски за себе си и Гери. Отпиха. Гери затвори таблата.

— Не си черпил за сватбата?

— Ще черпя, бе. Само ми е до купони сега. Поне вие не се отделяйте от него… Поне докато трае тая шибана криза.

— Ти, па — подхвърли Драго. — Кога сме се отделяли? — и беше прав.

От бебета се влачеха заедно. Къщите им бяха съседски, бяха връстници и едва ли имаше ден в живота им, когато не са се виждали.

— Лоша работа — подхвърли Вълкът, колкото да каже нещо.

Гери кимна.

— Нямаш представа колко е зле. Смъртта на чичо Андрей понесе по-лесно.

„Чичо Андрей беше баща им. След смъртта му, Жоро отказа да живее у тях и се пренесе при леля им. Близо година не беше стъпвал и кой знае още колко време нямаше да прекрачи прага на бащиния им дом, ако не беше пипнал бронхопневмония. Тогава Вълкът и близнаците го пренесоха на сила.“

— Кога мислиш, че ще бъде по-читав?

— Не знам — каза Гери. — Изчакай го той да ти се обади.

— Няма да е скоро, май?

— Не. От една страна, страда като куче, от друга, се срамува от страданието си. Шибана работа!

* * *

В 13.30 ч. Мартин въведе Димо Вергил Димов или ДВД както наричаха адвоката си клиентите му от подземния свят. Потомствен адвокат, специалист по наказателни дела, ДВД беше водил петнадесетина дела само на Вълка, а сумарно на „Нерон“ няколко стотин. Още при първия процес отношенията им от служебни бързо бяха станали приятелски, а с годините ДВД се беше превърнал в специален консултант на всички недостатъчно „светли“ дела на холдинга.

Вълкът го посрещна, въведе го в гостната и го настани на масата, на която вече димеше гювеча на Лидия, който ДВД много обичаше и специално си го поръчваше когато го канеха на обяд. С времето Вълкът престана да го кани, обаждаше му се, казваше „Лидия готви гювеч!“ и затваряше телефона. В един и половина ДВД идваше като експрес по разписание.

Този път адвокатът се огледа, видя, че на масата са поставени само два прибора и погледа му се напрегна.

— Какво се е случило?

Вълкът му наля бяло евксиноградско, сервира му гювеч, бяло сирене пресносол, наля водка и докато ДВД ядеше с наслада първата си порция, разказа с подробности инцидента в болницата.

— И на влизане, и на излизане се разминавахме с хора — завърши той. — Полицията е в състояние да събере тридесетина очевидци.

ДВД дояде гювеча и запали цигара.

— Още? — попита Вълкът. Ако адвокатът се задоволеше с толкова, Лидия щеше да реши, че не е харесал манджата.

— После… Слушай ме внимателно, Вълк. Важно е да запомниш всичко, което ще ти кажа. Някога във варшавския университет преподаваше наказателно право професор Валдемар Холанд, световноизвестна фигура и страхотно любопитен за слушателите. На лекциите му се тълпяха студенти от всички факултети. Във втори курс и аз започнах да слушам лекции при него. Един ден идва по коридора към аулата, до него върви някакъв мъж и натрапчиво му говори нещо. Холанд се измъкне, оня го спре за ръката и продължава да плямпа. Ние седиме и чакаме. Влиза професора, оня след него, обръща го, удря му шамар, тръшва вратата и изчезва. Настъпи гробна тишина. Адска конфузия. Холанд седя няколко секунди като онемял, бавно се качи на катедрата, избърса си очилата, погледна гузно и каза: „Извинете, колеги, станахте неволни свидетели на моето унижение.“ Ние мълчим, той мълчи. По едно време продължи. „Такова унижение цивилизован човек не бива да преглъща. Ще го дам под съд. Имам една молба, ако някой от вас уважава стария си професор, нека опише с няколко думи сцената, която се разигра пред очите ви. Желателно е, ако помни, да опише и нападателя. Това е молба, колеги!“ Всички, повече от двеста души курс грабнахме писалките и го затрупахме с най-искрените си показания.

На следващата лекция Холанд бръкна в чантата си, извади куп листа и ги размаха. „Колеги, това тук са вашите показания на очевидци. Сега ще ви прочета как според вас изглежда нападателя, за един — висок, строен с тъмен костюм, за друг- оплешивяващ, със склонност към напълняване облечен в сиво, за трети — с очила със златни рамки, рус, дребен и т.н.“ „А сега — каза Холанд — искам внимателно да огледате човека, който извърши инсценираното от мен нападение.“

Професорът отиде, отвори вратата и въведе млад мъж със спортно сако и поло. Никой не беше описал тези подробности.

— Дами и господа, да ви представя моя зет инженер… — вече съм забравил името му. — При инцидента той беше облечен по същия начин.

— Разбра ли, Вълк. Професорът отнесе шамара доброволно за да ни докаже, че очевидците са празна работа, въздух под налягане, или гола вода, както се изразявате вие, тарикатите.

— Ясно ми е, ДВД — каза Нерон. — Благодаря ти!

— Щом ти е ясно, давай гювеча!

* * *

Тъкмо подмамваше съня, когато Мартин каза:

— Драго е на директната!

Вълкът скочи и хукна към офиса. Жоро, Жоро, Жоро…

— Драго, какво става?

— Откачи. Викнахме психиатри! Сега спи в усмирителна риза…

— Къде? — изкрещя Вълкът.

— Тук, в леглото си. Не сме деца, Вълк.

— Добре, Драго, идвам…

— Вълк?

— Кажи.

— Какво значи Джерман?

— Джерман… Не знам. Защо?

— Жоро повтаря тази дума непрекъснато. Чакаме те. — Линията прекъсна.

Бесният спеше упоен и вързан. Гери беше отишъл да доведе доц. Александър Алексиев, техен приятел от гимназията, известен психиатър, който щеше да се заеме с лечението на брат му в домашна обстановка.

— Ела оттатък — каза Драго. — Ще спи поне до утре. Лекарите казаха, че сънят е най-добрата терапия.

Седнаха. Гледаха се сконфузено.

— Джерман, казваш… — Вълкът се опита да изрови от детските си спомени тази дума, това понятие. Напразно! — Не, нищо не ми говори.

— Гледаше в стената с ужасени очи и крещеше Джерман. Сигурно го повтори хиляда пъти.

— Какво е Джерман? — попита Вълкът, когато Гери въведе доктор Алексиев.

— Зъл дух. Власите го олицетворяват с дявола — каза психиатъра и влезе при пациента си.

* * *

Взривиха колата на Жоро, Големия близнак. На връщане от Боровец, няколко завоя преди „Щъркелово гнездо“, мерцедесът хвръкнал във въздуха. Жоро, шофьорът и охраната загинали на място. Било невъзможно да се познае коя част от тялото на кого принадлежи.

Вълкът изслуша новината мълчаливо, затвори мобифона, отиде в банята и повърна. „Започна се!“ Изми си зъбите, напръска лицето си със студена вода и се върна в офиса. Завари Мартин и Слънцето.

— Шефе, кой ще съобщи на Кольо Близнака? — плахо попита коменданта на бункера.

— Аз. Намери го.

Мартин набра мобифона и му го подаде.

— Кажи, Вълк? — чу добре познатия му глас.

— Убиха Жоро.

— Не! — изкрещя Близнакът.

— Да, Кольо. Взривиха ги.

— Не! Не! Не!

— Господи, да! — на свой ред изкрещя Вълкът. — Тръгвай веднага! С усилена охрана, но първо провери колите за бомби.

Настъпи траурна тишина. Какво ли значи „траурна тишина“?

— Мартине, иди и предупреди филиалите. После ела. Слънце, налей ми водка… Без лед. Само със сода. На майка ми да не сте посмели да кажете!

Мартин отиде да изпълни заповедта му. Слънцето му поднесе чашата. Отпи и набра Козела.

— Взривиха Кольо Близнака. Беше ми по-близък от брат, Козел. За тази смърт ще отмъщавам до гроб.

— Моите съболезнования, Вълк. Афгански почерк. Ескадронът все още е в курортна пауза.

— Сигурен ли си?

— Напълно. Имаш честната ми дума.

— Добре, Козел. Вярвам ти.

Нерон изпи на екс водката си и подаде чашата на Слънцето.

— Наливай!

Тръгна из офиса. Главата му се цепеше по шевовете.

— Имаме ли седалгин?

— Да.

— Донеси ми и кажи на Лидия да не ме чака. Да ляга и внимавайте мама да не надуши нещо!

Афганците? Ние застреляхме техните „военни кучета“, в болницата, те взривиха Жоро. И така до кога?…

— Моля? — обади се Дебелият.

— Пентхауз, на телефона е Изов от „Нерон“.

— Вълкът?

— Същият.

— На какво дължа тази чест — Дебелият се засмя весело. — Да не би Оливия литовката да се е върнала?

— Не, по дяволите! Ще те помоля за лична услуга. Дължиш ми я, Пентхауз.

— На твоите услуги, Вълк. Стига да съм в състояние да ти помогна.

— Разбира се, че си. Къде е Чайковски?

— Чайковски, кой Чайковски?

— Не композиторът, разбира се. Трябва ми новият шеф на „Нева“.

— О, така ли? Защо не се обърнеш към Япончик?

— Много добре знаеш, че замина за Щатите.

— От тебе чувам. — Дебелият мисли известно време, после каза: — Ще трябва да поразпитам за този Чайковски. Можеш ли да ми се обадиш след един час?

— Ще се обадя.

Влезе Слънцето. Вълкът изпи един седалгин-нео и взе чашата.

— Какво прави Лидия?

— Вечеря с майка ти.

— Добре. Усили охраната.

— Тридесет цигулари има долу.

Вълкът кимна одобрително. „Ще се напия като скот! Тази нощ аз ще бъда най-пияния човек в България!“ Набра вилата на брат си. Обади се Гери.

— Говорих с Мартин, Вълк. Лека му пръст, горкият.

— Да, Бог да го прости. Как е брат ми?

— Спи.

— Не му казвайте. Не е в състояние да понесе такава новина.

— Даваме си сметка, Вълк. Бъди спокоен. Къде е Кольо?

— Казах му. Идва.

— Имаш ли нужда от нас?

— Не. Стойте във вилата и си отваряйте очите. Мартин ще ви държи в течение… — изключи. — Наливай, Слънце. Чашата да е винаги пълна.

Няма го Жоро. Отиде си. Ред е на Чайковски. Влезе Мартин.

— Змея е блокирал Боровец, шефе! Гепил е трима афганци. Един чеченец и двама украинци.

— Да ги черпи по една малка. Веднага! И в пещерата. Той знае!

Мартин отново хукна да изпълнява заповеди. Не беше минал половин час, когато Дебелият го потърси.

— Вълк, оказа се, че има такъв човек. Япончик ли ти съобщи името му?

— Не.

— Точно такъв отговор очаквах. — Дебелият се изсмя отново. — Запиши един номер. Чайковски чака да му се обадиш.

— Пентхауз?

— Това е всичко, което мога да направя, Вълк! — връзката прекъсна.

„Трябва ми не мобифона на Чайковски, а местонахождението му. Вълкът вкара номера в компютъра си, но не се обади. Какво да си говори с този скот. Трябва ми главата му, не гласът…“

В полунощ обаче се обади самия Чайковски.

— Моите съболезнования, Вълк.

— Кой се обажда? — Нерон вече беше много пиян и го съзнаваше.

— Майор Анатолий Чайковски — беше отговорът.

— Ти ли взриви колата?

— Лично, не. Ти ли застреля моите хора в болницата?

— Слушай ме внимателно, другарю майор. Ще ти прегризя гърлото, руско копеле! Ти си мъртъв, смърдящ плъх… ти си…

— Господи, какви маниери! — руснакът се изсмя в слушалката и изключи.

Вълкът си даде сметка, че е чувал музика през цялото време. Да, Чайковски слушаше валсове.

Всъщност Чайковски слушаше „Лешникотрошачката“ на П. И. Чайковски.

* * *

Погребаха и Жоро Близнака. И той по реда си легна между цветята. Погребението беше пищно, царско, но погребение. Струпаха се всички живи „артисти“, изпратиха стария си приятел във вечното му жилище и се разотидоха потиснати, обзети от мрачни мисли. Кольо близнака отведе майка си направо в болницата, Вълкът и Борис Каранов се прибраха в бункера. Избягваха да говорят, но и не можеха да мълчат вечно.

— Помниш ли имаше един депутат Асен Мичев? — попита Борис.

— Дебел с очила? Комунист.

— Същият. Беше комунист, после стана АСО, АСП, СДС… Какъв ли не беше. Всъщност е мошеник с икономическо образование.

— Сещам се. Та какво, Мичев?

— Събрал е няколко бивши приятели и са образували застрахователно дружество. „Пирана“ АД, Маджо и Пашата са съпрезиденти. Депутатът ги отваря на финансиране, кредити т.н. Няма по-добри пазители на застрахователно имущество от бивши рекетьори. Помисли върху такава възможност.

Вълкът натисна звънеца и изчака появата на Мартин.

— Доведи Валери!

Каранов повтори същото и пред председателя на банката.

— Не си обърнал внимание, бате Вельо — каза шуреят му. — В доклада за фондовия капитал на „Нерон-банк“ специално се спирам върху огромните възможности на застрахователното дело. Трябва да бързаме, докато все още има място на пазара.

— Прав си, пропуснал съм тази чест. — Вълкът въобще не беше отварял разработката му, но я държеше на бюрото си и всеки ден се канеше да я прочете. — Искаш да вдигнем уставния капитал от 1 на 5 милиарда, така ли?

— Да — каза Валери. — Ще бъде много далновидна операция с оглед приватизацията.

— Вдигни го тогава… И застрахователното дружество! Как не съм се сетил, д’еба мама му. Това е идеалната форма да легализираме дейностите си… Всичките! Каране, имаш едно пиене от мен. Още сега…

Влезе Мартин.

— Шефе, брат ти е на телефона.

— Кажи му, че довечера ще ида във вилата! — отсече той.

Гореше от нетърпение да види брат си, но преди това имаше друга много важна среща.

* * *

Козелът го очакваше. Беше се облякъл като за прием. Благоденствието беше започнало да му личи, но поне проявяваше вкус и се опазваше, засега от лукса на парвенюто.

Срещнаха се както обикновено в творческия дом в Лесидрен. Козелът беше сам както винаги. Нерон влезе придружен единствено от Слънцето.

— Ще се жениш ли? — попита Вълкът докато сядаше.

— Сам не се живее — неопределено каза бившето ченге. — Какъв ти е зора, Вълк!

Нерон го погледна разсеяно.

— Иззех функциите на Господ, Козел. Осъдих трима души на смърт. Повиках те да ти поверя екзекуцията им.

Козелът подсвирна изненадано.

— И кои са щастливците?

— Пентхауз, Тодор Беров, Чайковски.

„Ти си мъртъв, Вълк!“ — помисли ченгето, но попита:

— Не е ли голям залък за преглъщане? Да не се задавиш, Вълк?

— Трябва внимателно да изпипаме работата. Бижутерска изработка и ти ще бъдеш моя ювелир. Това ще бъде краят на всички шибани войни. Стига кръв, да му еба майката. Днес погребах един от най-близките си приятели. За кой ли път! Стига! Падне ли Чайковски, афганците ще подвият опашка, свитнем ли Дебелият и Додко, ескадронът ти ще се саморазпусне… Тогава с кого, по дяволите, ще воювам? — Направи знак на Слънцето да приближи. — Искаш ли нещо? — Козелът поклати глава. — Водка, Слънце, лед и сода!

Козелът мислеше трескаво. Да, войната трябваше да свърши. Крайно време беше, но не и по начина, който Нерон си представяше. Неговият вариант беше неизпълним… по-лошо — абсурден. И „Нева“ и „Пентхауз“, и „Полиинс“ разполагаха с хора, които биха заместили веднага настоящите им титуляри.

— Имаш ли план, Вълк?

— Имам пари — беше отговорът. — Планът е твоя работа.