Ерик Нюланд
Първият удар (4)

Глава 3

0649 часа, 30-ти август, 2552 г. (по военния календар) / система Епсилон Еридани, съоръжение A–331 на защитния орбитален генератор, планета Рийч.

Фред огледа бойното поле от върха на южния бункер, където беше временният му команден пункт. Постройката беше издигната набързо и някои от бързо съхнещите бетонни подпори още не се бяха втвърдили.

Бункерът не беше идеалната отбранителна позиция, но осигуряваше обширен изглед към местността, докато отрядът му укрепяваше периметъра на комплекса от генератори. Спартанците опъваха бодлива тел, заравяха противопехотни мини и патрулираха около района. Шестчленен екип за бързо действие претърсваше бойното поле за оръжие и муниции. Доволен от това, че ситуацията беше максимално стабилна, Фред седна на земята и започна да сваля части от своята броня. При нормални обстоятелства технически екип щеше да му асистира в тази работа, но с времето спартанците се научаваха да правят елементарни поправки по броните си при полеви условия. Той намери счупения печат и бързо го замени с нов, който беше взел от бронята на спартанец–059.

Фред се намръщи. Не му харесваше, че се налага да използва части от костюма на Малкълм, но би било обида за падналия му приятел да не използва някоя и друга резервна част. Пропъди спомените за приземяването и довърши ремонта на печата. Самообвиненията бяха лукс, който едва ли би могъл да си позволи, а и червеният отряд спартанци не беше единственият в тежко положение.

Оцелелите флотски пехотинци от рота „Чарли“ бяха успели да удържат атаката на Съглашението в продължение на почти час с помощта на батареи от автоматични оръдия, глигани и двойка танкове „Скорпион“. Грънтовете бяха пробили път през минното поле, за да минат след тях чакалите и елитните. Лейтенант Бакмън, от ротата флотски пехотинци, беше заповядал на по-голямата част от хората си да отидат в гората, за да се опитат да нападнат фланга на врага. Беше повикал и въздушно подкрепление. И го беше получил. Главното командване на Рийч бе осъзнало, че има опасност генераторите да бъдат унищожени и поради това някой се беше паникьосал и беше изпратил бомбардировачи да атакуват гората в половината от радиуса на обхвата на оръжията им. Това бе прекъснало атаката на Съглашението. Но беше убило и лейтенанта, и неговите хора. Това беше голяма загуба.

Фред смени и останалите повредени части от бронята си и включи захранването й. Сензорите за статус светеха в яркосиньо. Доволен, той се изправи и активира предавателя си.

— Червен–12, докладвай накратко за ситуацията.

Гласът на Уили разцепи канала.

— Периметърът е укрепен, шефе. Не е засечено вражеско присъствие.

— Добре — отвърна Фред. — Какво е положението?

— Десет автоматични оръдия са поправени и вече могат да покрият с огън района около генераторите — докладва Уили. — Имаме и три работещи банши. Поправихме и тридесет от преносимите енергийни щитове на чакалите, плюс няколкостотин пушки, плазмени пистолети и гранати.

— А муниции? Имаме нужда от тях.

— Тъй вярно, сър — каза Уили. — Имаме достатъчно, за да поддържаме стрелба в продължение на цял час, без да спрем. — Последва кратка пауза, след която той добави: — Главното командване трябва да е изпратило подкрепления по някое време, защото открихме контейнер маркиран с надпис „Бронирана рота «Омега» на главното командване“.

— Какво има вътре?

— Шест ракети земя-въздух „Анаконда“. — Гласът на Уили заглуши радостните нотки в гласа на Фред. — Имаме и чифт тактически ядрени бомби „Фюри“.

Фред тихичко подсвирна. Тактическите ядрени бомби „Фюри“ наподобяваха в най-голяма степен ядрените гранати от арсенала на Космическото командване на Обединените нации. Те имаха формата и размера на надута до пръсване футболна топка. Предизвикваха малко по-слаб взрив от този на едномегатонова бомба и бяха изключително опустошителни. За съжаление бяха абсолютно безполезни в тази ситуация.

— Осигурете на артилерията защита от въздушни нападения. Тези ядрени бомби няма да ни свършат работа. Електромагнитният импулс ще стопи генераторите.

— Прието — каза Уили, изпускайки въздишка на разочарование.

— Червен–3? — сигнализира Фред. — Докладвай.

За момент настана неловка тишина. Джошуа прошепна:

— Тук ситуацията е лоша, Червен–1. Намирам се на билото между нашата долина и следващата. Съглашението разполага масивни военни формирования. Един вражески кораб служи като военна база, а около него има батальон войници в пълно бойно снаряжение. Разгръщат се грънтове, чакали, екипировка и поддържащи бронирани единици. Изглежда, че врагът се готви за втори рунд, сър.

Фред усети как стомахът му се свива.

— Дай ми картина на ситуацията.

— Прието.

На дисплея на главата на Фред се появи малка картинка и той видя онова, което Джошуа току-що беше наблюдавал през оптиката на снайпера си. Един крайцер на Съглашението висеше на триста метра над земята. От него стърчаха енергийни и плазмени оръдия. Спартанците не биха могли да го приближат на разстояние, от което да стрелят по него, без да бъдат изпържени.

От кораба към Рийч се спусна гравитационен асансьор и от него се изсипа многобройна войска — няколко легиона грънтове, цели три ескадрона елитни, пилотиращи „Банши“, плюс поне дузина танкове „Привидение“. Нещо в ситуацията не се връзваше. Защо крайцерът не се приближеше и не откриеше огън? Или може би Съглашението се опасяваше от възможността за друг въздушен удар? Врагът никога не се колебаеше, когато трябваше да атакува… но фактът, че той беше още жив, свидетелстваше за някаква промяна в нападателната му тактика.

Фред не проумяваше, защо силите на Съглашението бяха толкова предпазливи, но това го устройваше. Тази предпазливост щеше да му даде време, за да измисли как да им се противопостави. Ако спартанците бяха достатъчно мобилни, щяха да сформират бойна единица, подходяща за прилагане на тактиката „удари и се изтегляй“. Да се удържи установена позиция беше съвсем друго нещо.

— Искам актуална информация за ситуацията на всеки десет минути — каза той на Джошуа. Гласът му изведнъж беше станал твърд и сух.

— Прието.

— Червен–2? Имаме ли някакъв напредък със сателитните комуникации?

— Съвсем не, сър — измърмори Кели с напрегнат глас. Тя тъкмо тестваше пробитата от изстрели и впоследствие закърпена от нея комуникационна станция на рота „Чарли“. — Отвсякъде се чуват съобщения за хода на битката, които задръстват целия спектър, но от тях става ясно, че горе нещата не вървят добре. Трябва да задействаме този генератор — независимо от това, какво ще ни струва.

— Разбрано — каза Фред. — Дръж ме…

— Почакай. Получаваме съобщение от Главното командване на Рийч до рота „Чарли“.

„От главното командване?“ — Фред мислеше, че главният щаб на Рийч е унищожен.

— Кодове за потвърждение?

— Проверяваме ги — отвърна Кели.

— Препратете ми съобщението.

— Рота „Чарли“? Джейк? Как по дяволите върви отбраната там? Защо още не си измъкнал хората ми?

— Тук старши сержант спартанец–104, водач на червения отряд — отговори Фред, — в момента командир на рота „Чарли“. Идентифицирайте се.

— Дай ми лейтенант Чапман, спартанецо — озъби му се някой с раздразнен глас.

— Това не е възможно, сър — отвърна Фред, осъзнавайки инстинктивно, че говори с висш офицер и проявявайки нужното уважение. — С изключение на четирима ранени, рота „Чарли“ вече не съществува.

Последва дълга пауза.

— Спартанецо, слушай ме много внимателно. Говори вицеадмирал Данфорд Уиткомб, главнокомандващ операциите на военния флот. Знаеш ли кой съм аз, синко?

— Да, сър — каза Фред, потрепвайки, след като адмиралът се представи. Ако Съглашението подслушваше това предаване, старши сержантът и хората му току-що се бяха превърнали в гигантска мишена.

— Аз и хората ми сме притиснати в едно дере на югоизток от бившият Главен щаб — продължи Уиткомб. — Ела тук незабавно с отряда си и ни измъкни.

— Невъзможно, сър, не мога да направя това. Категорично ми е заповядано да отбранявам комплекса от генератори, захранващ орбиталните оръдия.

— Анулирам тези заповеди — изрева адмиралът. — Преди два часа поех тактическото командване на отбраната на Рийч. Не ми пука дали си спартанец или самият Исус Христос, слизаш надолу към проклетата река Биг Хорн — давам ти пряка заповед. Потвърди, спартанецо.

Ако сега вицеадмирал Уиткомб беше главнокомандващ отбраната, голяма част от висшия офицерски състав не знаеше какво да предприеме след унищожаването на Главния щаб. Фред забеляза малък жълт индикатор да примигва на дисплея на главата му. Биомониторът му показваше леко повишение на кръвното налягане и пулса. Той усети, че ръцете му треперят почти незабележимо. Овладявайки треперенето, той включи предавателя.

— Потвърждавам, сър. Можем ли да разчитаме на въздушна подкрепа?

— Невъзможно. Корабите на Съглашението унищожиха въздушното ни прикритие от изтребители и бомбардировачи при първата вълна на атаката.

— Добре, сър. Ще ви измъкнем оттам.

— Побързайте, командир. — Сигналът заглъхна.

Фред се зачуди, дали вицеадмирал Уиткомб не беше отговорен за стотиците мъртви флотски пехотинци, които са се опитвали да отбраняват генераторите. Без съмнение той беше брилянтен командир на кораб… но флотски офицер да ръководи наземна операция? Това обясняваше извън всякакво съмнение, защо ситуацията за флота беше изключително напечена. Не беше ли заповядал той на млад и неопитен лейтенант да нападне във фланг превъзхождащ го противник? Не беше ли изпратил той въздушно подкрепление със заповед да засипе с бомби местността? От една страна, Фред не се доверяваше на преценката на адмирала, но от друга страна не можеше да не изпълни това, което му беше заповядано.

Той разгледа списъка на хората си на дисплея на шлема — двадесет и двама спартанци: шест тежко ранени, които едва можеха да вървят, и четирима изтощени от битката флотски пехотинци, които вече бяха преминали през същински ад. Първо, трябваше да отблъснат масивни военни части на Съглашението. Второ, трябваше да измъкнат също и адмирал Уиткомб. И на трето място по значение беше тяхното оцеляване. Разполагаха с оръжие за защита на съоръженията: гранати, автоматични оръдия и ракети.

Фред се колебаеше. Може би не възприемаше правилно тактическата ситуация. Той си мислеше за отбрана на съоръженията, а пропускаше това, в което спартанците бяха най-добри — офанзивата. Включи предавателя.

— Всички ли хванаха последното предаване?

Индикаторите за потвърждение премигнаха.

— Добре. Чуйте какъв е планът. Ще се разделим на четири отряда. Екип „Делта“… — той посочи ранените спартанци и четиримата флотски пехотинци — ще се изтеглят на тази позиция. — Постави навигационен маркер в едно дефиле на шестнадесет километра на север. — Вземете два глигана, но ги зарежете незабелязано, ако срещнете вражески сили. Вашата мисия е да обезопасите района. Това ще бъде позицията за отстъпление на взвода. Оставете ни задната вратичка отворена, както се казва.

Те незабавно потвърдиха. Спартанците познаваха идеално дефилето. То не беше отбелязано на нито една карта, но те се бяха обучавали там месеци наред с доктор Хелси. В подножието на планината имаше пещери, които флотското разузнаване беше превърнало в строго секретни съоръжения, укрепени и устойчиви на радиация, и вероятно биха устояли на всичко, дори и на директна ядрена атака. Идеалното убежище, ако ситуацията се закучеше.

— Екип „Гама“. — Фред избра Червен–12 и първи, Червен–22 и Червен–23 от списъка. — Вие ще измъкнете адмирала и хората му и ще ги доведете при генераторите. Нуждаем се от още жива сила.

— Тъй вярно — отвърна Червен–21.

Технически Фред изпълняваше заповедта на Уиткомб да го измъкне от сегашното му положение. Това, което адмиралът не осъзнаваше беше, че в момента се намираше на по-безопасно място.

— Екип „Бета“. — Фред посочи всички от Червен–4 до Червен–20. — Вие ще отбранявате генератора.

— Разбрано, командир.

— Екип „Алфа“. — Това бяха Кели, Джошуа и той самият.

— Очакваме заповеди, сър — каза Джошуа.

— Ние отиваме в онази долина, за да изтребим там всичко, което не е човек.

Фред и Кели погледнаха към трите баншита, които бяха довлечени в импровизирания лагер. Фред се промъкна в кабината на най-близкия от тях и натисна активиращия бутон. Самолетът се издигна на метър от земята с антигравитационен реактор, излъчващ слабо синьо сияние, и се понесе напред. След това го изключи и той кацна на земята.

— Добре. Всичко работи.

Кели кръстоса ръце.

— Ще се поразходим ли малко?

Пред тях изскочи и спря един глиган с Джошуа на волана. Отзад бяха натоварени половин дузина ракети „Джакхамър“ и три ракетомета. На седалката за пътника беше натоварен контейнер с тъмна, изумруденозелена залепваща лента, която всеки войник от Космическото командване на Обединените нации наричаше „Изумрудчо“.

— Мисията е изпълнена, сър — каза Джошуа, докато се подаваше от глигана.

Фред грабна един ракетомет, две ракети и руло лента от глигана.

— Ще имаме нужда от тези, когато ударим Съглашението от другата страна на билото — обясни той. — Всеки от вас също да си вземе по един ракетомет и муниции в баншито.

Джошуа и Кели оставиха за момент работата си и го погледнаха.

— Позволете да говоря, сър — помоли Кели.

— Разрешено.

— Нямам нищо против една добра битка, Фред, но тези изроди имат много голямо числено превъзходство, дори и за нас… Десет хиляди към едно.

— Бихме могли да се справим при съотношение сто към едно — обади се и Джошуа, — даже бихме се справили и при съотношение петстотин към едно с малко по-добра стратегия и поддръжка, но срещу тези изроди фронтална атака би била…

— Това няма да бъде фронтална атака — прекъсна го Фред. Той закрепи ракетомета върху тясната кабина на баншито. — Лента.

Кели откъсна малко лента и му я подаде. Той приглади лентата и закрепи ракетомета на мястото му.

— Този път ще си свършим работата, колкото се може по-незабелязано.

Тя обмисли плана му за момент и попита:

— Добре, да предположим, че ги забаламосаме и успеем да минем през позициите им… после какво?

— Въпреки че много ми се иска, няма да можем да използваме тактическите ядрени бомби — размишляваше Джошуа, — не и в другата долина. Билото между двете не е достатъчно високо, за да спре електромагнитния импулс и той ще стопи генератора на орбиталната защита.

— Можем да ги използваме по друг начин — каза Фред. — Ще проникнем в крайцера посредством гравитационния асансьор и ще детонираме ядрените бомби вътре. Енергийните щитове на кораба ще омаломощят електромагнитния импулс.

— Това ще превърне кораба в най-голямата осколочна бомба в историята — отбеляза Кели.

— А ако нещо се обърка — каза Джошуа, — ще се озовем право в центъра на десетхилядна сбирщина от вбесени гадове.

— Ние сме спартанци — отвърна Фред. — Какво би могло да се обърка?