Рик Риърдън
Морето на чудовищата (11)

Единайсета глава
Клариса изгърмява всичко

Ама яко сте загазили! — заяви Клариса.

Тъкмо бяхме приключили с обиколката на кораба, която изобщо не беше по наше желание — мрачните помещения бяха пълни с мъртви войници. Видяхме трюма с въглищата, пещите и двигателя, който стенеше и свистеше така, сякаш всеки миг щеше да избухне. Минахме през кабинката на щурмана, склада за боеприпаси и палубата с оръдията (любимото място на Клариса). Броненосецът беше екипиран с по две леки оръдия от лявата и дясната страна и по едно тежко на кърмата и носа — всички те специално пригодени да стрелят с гюлета от божествен бронз.

Навсякъде ни зяпаха мъртви моряци от Конфедерацията с призрачни брадати лица. Те си харесаха Анабет, тъй като тя им каза, че е от Вирджиния. Когато разбраха, че фамилията ми е Джаксън — като на южняшкия генерал, — проявиха интерес и към мен, но след това аз се прецаках с обяснението, че съм роден в Ню Йорк. Войниците веднага започнаха да съскат и да проклинат янките.

Тайсън адски го беше страх от тях. През цялото време държеше Анабет за ръката, което определено не й допадаше особено.

Накрая ни заведоха на вечеря. Капитанската каюта на „Бирмингам“ беше най-голямата на борда — в общи линии, колкото килер. Масата беше сложена — с бяла ленена покривка и порцеланов сервиз. Скелети на моряци ни поднесоха фъстъчено масло, сандвичи, чипс и безалкохолни. Направо ми се повдигаше при мисълта да сложа в устата си нещо, минало през ръцете на тези призраци, но гладът надделя.

— Тантал ви изключи завинаги — обяви злорадо Клариса. — Господин Д. заяви, че ако се появите в лагера, ще ви превърне в катерици и ще ви преследва с джипа си.

— Те ли ти дадоха кораба? — попитах.

— Не, разбира се. От баща ми е.

— Арес?

Клариса се усмихна подигравателно.

— Да не мислиш, че баща ти е единственият, който има власт над моретата? При всяка война духовете на загиналите от губещата страна са обречени да служат на Арес. Това е наказанието им, задето са били победени. Помолих се на татко да ми даде някакъв кораб и той ми прати този. Моряците са готови да изпълнят всяка моя заповед. Нали, капитане?

Застаналият зад нея мъж изглеждаше напрегнат и ядосан. Искрящите му зелени очи се впиха алчно в мен.

— Готови сме на всичко, за да приключи най-сетне тази адска война и да намерим мир. Ще се изправим срещу всеки, който пожелаете. И ще го унищожим.

Клариса се усмихна.

— „Ще се изправим срещу всеки, който пожелаете. И ще го унищожим!“ — повтори тя доволно. — Браво, капитане!

Тайсън премига уплашено.

— Клариса — обади се Анабет, — много е вероятно Люк също да се опита да вземе руното. Видяхме го. Той знае координатите и пътува на юг с огромен кораб, пълен с чудовища.

— Страхотно! Нямам търпение да го пратя на дъното!

— Не — възрази Анабет. — Трябва да обединим силите си. Нека ти помогнем…

— Няма да стане! — Клариса удари с юмрук по масата. — Това е моят подвиг, многознайке! Най-сетне е дошъл и моят ред да стана герой и няма да позволя вие двамата да ми откраднете възможността!

— Къде са ти приятелите? — попитах. — Нали ти позволиха да вземеш още двама души със себе си?

— Те не… Реших да ги оставя там. Да защитават лагера.

— Искаш да кажеш, че дори и другите деца на Арес са отказали да ти помогнат?

— Млъкни, Пърди! Не ми трябват нито те, нито вие!

— Клариса — рекох, — Тантал само те използва. Него лагерът изобщо не го интересува. Даже ще се радва, ако чудовищата го унищожат. Нарочно те е изпратил, за да се провалиш.

— Глупости! Каквото и да казва оракулът… — тя замълча, без да довърши изречението.

— Какво? — сепнах се аз. — Какво ти каза оракулът?

— Нищо. — Ушите й бяха пламнали. — Сама ще се справя и не ми трябва помощта ви. Точка по въпроса. От друга страна, не мога да ви оставя да се шляете на свобода…

— Значи сме затворници, така ли? — попита Анабет.

— Гости. Засега. — Клариса вдигна крака върху бялата покривка и си отвори ново безалкохолно. — Заведете ги долу, капитане. Дайте им койки. Ако не се държат както трябва, покажете им как се отнасяме тук с вражеските шпиони.

 

Сънят започна веднага, щом затворих очи.

Гроувър седеше на стана и отчаяно разнищваше платното. Изведнъж камъкът на входа рязко се изтърколи и циклопът изръмжа:

— Аха!

Сатирът подскочи.

— О, скъпи! Не те чух! Толкова си тих!

— Разнищва се, така ли? Затова ли толкова се бавиш?

— Не, не. Нищо подобно…

— Ела! — Полифем го сграбчи през кръста и го повлече по тунелите на пещерата. Гроувър се мъчеше да задържи обувките на високи токчета на копитата си. Булото му се свличаше постоянно на една страна.

Циклопът го замъкна в огромна пещера, по чийто под се беше натрупал дебел килим от овчи тор. Под огромните купчини остригана вълна се виждаха канапе, телевизор и груби полици, пълни с най-различни предмети с изображения на овце — чаши за кафе, изработени под формата на овце, фигурки на овце, игри с овце, албуми на овце. По земята се търкаляха избелели кости — повечето овнешки, но имаше и други, които явно бяха на сатири, попаднали на острова в търсене на Пан.

Полифем хвърли Гроувър на пода и премести друг голям камък. Вътре проникнаха слънчеви лъчи и сатирът трепна радостно. Свеж въздух!

Циклопът го извлече навън, на високо било, извисяващо се над най-красивия остров, който бях виждал.

Беше във формата на бъбрек, пресечен през средата с брадва. От двете страни се простираха тучни зелени хълмове, а между тях се гушеше широка долина, разделена от дълбока пропаст, над която минаваше въжен мост. Красиви поточета се спускаха надолу по склоновете и пропадаха в бездната в образуващи дъга водопади. По дърветата пищяха папагали. Храстите бяха окичени с розови и лилави цветове. По поляните пасяха стотици овце с искряща като сребърни монети вълна.

А в средата на острова, досами въжения мост, растеше гигантски изкорубен дъб и нещо блестеше на ствола му.

Златното руно.

Дори и насън долавях излъчваната от него мощ, от която тревата се раззеленяваше и по клонките на храстите избуяваха нови цветове. Направо усещах природната магия. Представях си колко неустоим беше този аромат за един сатир.

Гроувър изплашено изблея.

— Да — рече гордо Полифем. — Видя ли го? Руното е най-ценното ми съкровище. Откраднах го от героите много отдавна и оттогава — безплатна храна. Сатирите от целия свят прииждат насам като пеперуди към огъня. Сатирите са вкусни. А сега…

Циклопът сграбчи едни зловещи на вид бронзови ножици.

Гроувър извика изплашено, но Полифем не му обърна внимание, а придърпа най-близката овца, все едно беше плюшена играчка, и я острига. Събра вълната и я подаде на сатира.

— Ето, вземи и я изпреди — рече той доволно. — Вълшебна е. Не се къса и не се разнищва.

— О! Добре!

— Горката ми невеста! — ухили се Полифем. — Не е добра тъкачка, а? Ха-ха! Но не се тревожи. Тази вълна ще ти реши проблема. До утре да си свършила шлейфа на сватбената рокля.

— Колко… Колко мило!

— Ха-ха!

— Но, скъпи — Гроувър едва не се задави, — ами ако някой реши да спаси, тоест да нападне острова? — Той погледна право към мен, досетих се, че задаваше този въпрос заради мен. — Какво би му попречило да стигне до пещерата?

— Женичката се страхува, а? Толкова си сладка! Но не се тревожи. Полифем разполага със страхотна охранителната система. Който и да се появи, за да дойде до тук, първо трябва да премине през животинките ми.

— Животинките ли?

Гроувър плъзна поглед из острова, но не видя нищо, освен мирно пасящите си овце по поляните.

— А след това — изръмжа Полифем — трябва да пребори и мен!

Той стовари юмрука си върху най-близката скала и тя се разцепи на две.

— Хайде, ела! — извика той. — Обратно в пещерата.

Сатирът изглеждаше готов да се разплаче — беше толкова близо и същевременно толкова далеч от свободата. Очите му се навлажниха, но камъкът залости входа и Гроувър отново беше затворен в опушената и мрачна пещера на циклопа.

 

Събуди ме вой на сирена.

Обади се строгият глас на капитана:

— Всички на палубата! Намерете милейди Клариса! Къде е това момиче?

В следващия миг призрачното му лице се надвеси над мен.

— Събуди се, янки! Приятелите ти са вече горе. Наближаваме входа.

— Кой вход?

Черепът се разтегна в подобие на усмивка.

— Как така кой? Към Морето на чудовищата, естествено!

 

Набутах малкото си оцелели от сблъсъка с хидрата вещи в една моряшка мешка и я метнах на рамото си. Подозирах, че едва ли щяхме да прекараме още една нощ на борда на „Бирмингам“.

Докато се качвах към палубата, изведнъж се сепнах и застинах на място. Усетих нещо — едновременно познато и неприятно. Изведнъж ми се прииска да се сбия. Едва се сдържах да не халосам един моряк. Предишния път, когато ме беше обзел подобен гняв…

Вместо да продължа нагоре, пропълзях до една решетка на вентилационна шахта и надникнах в трюма.

Точно под мен Клариса разговаряше с изображение, което трептеше в парата от двигателя — едър мъж с черни кожени рокерски дрехи, с къса войнишка подстрижка, слънчеви очила и нож в калъф на бедрото.

Стиснах юмруци. Това беше най-неприятният обитател на Олимп — Арес, богът на войната.

— Не ми се оправдавай, момиченце! — изръмжа той.

— Добре, татко — прошепна Клариса.

— Не искаш да ти се ядосам, нали?

— Да, татко.

— „Да, татко“ — повтори Арес с престорен изтънял глас. — Виж се колко си жалка! Трябваше да пратя някой от синовете си на този подвиг!

— Ще се справя! — обеща Клариса с разтреперан глас. — Ще се гордееш с мен!

— Дано — отвърна той. — Ти сама пожела да те изпратя на този подвиг, момиче. Ако позволиш на онзи лигльо Джаксън да ти го измъкне изпод носа…

— Но оракулът каза…

— Не ме интересува какво е казал оракулът! — изрева Арес с такава сила, че изображението му затрептя. — Трябва да успееш! В противен случай…

Богът вдигна юмрук. И макар че той беше само един трептящ образ в парата, Клариса потръпна.

— Ясен ли съм? — изръмжа Арес.

Сирената зави отново. Чух гласове, към мен тичаха неколцина офицери и крещяха заповеди да се подготвят оръдията за стрелба.

Изпълзях обратно и се качих при Анабет и Тайсън на палубата.

 

— Какво става? — попита Анабет. — Пак ли си сънувал нещо?

Кимнах мълчаливо. Нямах представа какво точно означаваше това, което току-що бях видял долу в трюма, но то ме притесняваше почти толкова, колкото и сънят с Гроувър.

Клариса изскочи по стълбата непосредствено след мен. Сграбчи бинокъла на един офицер и се взря към хоризонта.

— Най-сетне! Пълен напред, капитане!

Проследих погледа й, но не видях нищо особено. Небето се беше свъсило заплашително. Отнякъде се беше появила гъста мъгла, но когато напрегнах взор, в далечината като че ли съзрях две тъмни петна.

Чувството ми за ориентация подсказваше, че се намирахме някъде на север от Флорида, което означаваше, че през нощта бяхме изминали голямо разстояние, много по-голямо, отколкото беше по възможностите на един обикновен кораб.

Двигателят заръмжа и затрещя, увеличихме скоростта.

Тайсън изплашено измърмори:

— Налягането на буталата е прекалено голямо. Не е създаден за дълбоки води.

Нямах представа откъде го знаеше, но безпокойството му се предаде и на мен.

След няколко минути тъмните петна на хоризонта вече се виждаха по-ясно. На север от нас в морето се издигаше огромна скала — остров с високи поне трийсет метра брегове. На около половин миля южно от него беше второто тъмно петно, което приличаше на надигаща се буря. Там небето и водата се сливаха с ужасяващо клокочене и ръмжене.

— Ураган? — попита Анабет.

— Не — отвърна Клариса. — Харибда.

Анабет пребледня.

— Ти добре ли си?

— Това е единственият начин да влезем в Морето на чудовищата. Трябва да минем между Харибда и сестра й Сцила. — Клариса посочи скалата. Имах чувството, че там живее нещо, което не бих искал да срещна.

— Защо да е единственият начин? — попитах. — Около нас е открит океан. Защо просто не ги заобиколим?

Тя въздъхна.

— Как може да си толкова тъп? Ако се опитам да ги заобиколя, те пак ще се появят пред нас. За да влезеш в Морето на чудовищата, трябва да минеш между тях.

— Ами Блъскащите се скали? — обади се Анабет. — Нали от там е минал Язон?

— С оръдията не мога да си проправя път през скалите — отвърна Клариса. — Но през чудовищата…

— Ти си луда! — извика Анабет.

— Гледай и се учи, умнице. — Клариса се обърна към капитана: — Пълен напред към Харибда!

— Тъй вярно, милейди!

Двигателят изръмжа, стоманената обшивка задрънча и корабът се устреми напред.

— Клариса — обадих се, — Харибда изпива водата, нали така беше?

— Да. И след това я изплюва.

— Ами Сцила?

— Тя обитава пещера горе в онези скали. Ако се приближим към тях, тя ще изпълзи и ще започне да отнася хората от кораба един по един.

— Избери Сцила тогава — предложих. — Всички ще се скрием долу в трюма и така ще минем покрай нея.

— Няма да стане — поклати глава тя. — Ако Сцила не вземе своето, може да се опита да погълне целия кораб. Освен това пещерата й е нависоко, а оръдията не могат да стрелят нагоре. Харибда си седи неподвижно в средата на водовъртежа. Щом се приближим достатъчно, ще насочим оръдията към нея и ще я пратим право в Тартар!

Заяви го толкова категорично, че за миг ми се прииска да й повярвам.

Двигателят пъхтеше. Пещите горяха толкова силно, че усещах как палубата под краката ми се нагрява. Комините бълваха пушек. Червеното знаме на Арес се вееше.

Отблизо шумът от Харибда беше много по-силен — ужасяващо бълбукане и клокочене като от пускането на водата в най-голямата тоалетна във Вселената. При всяко всмукване на чудовището корабът потреперваше и се устремяваше напред, а после при изплюването на водата се появяваха триметрови вълни и ни издигаха на гребените си.

Опитах се да измеря честота на действията й. Доколкото успявах да преценя, на Харибда й трябваха три минути, за да погълне и унищожи всичко в радиус от половин миля. Ако се опитахме да я заобиколим, щяхме да попаднем точно под скалите на Сцила. Колкото и страшна да беше тя, лично на мен ми се струваше за предпочитане пред Харибда.

Живите мъртъвци спокойно се приготвяха за предстоящата битка. И преди се бяха сражавали за губеща кауза и това явно не ги притесняваше. Или пък не им пукаше, че ще умрат, тъй като и без това вече не бяха сред живите. И двата варианта бяха потискащи.

Анабет стоеше до мен и се държеше здраво за перилата.

— Термосът с ветровете още ли е в теб?

Кимнах.

— Но е твърде опасно да го използвам в този водовъртеж. Ако се появи и вятър, ще стане още по-зле.

— Защо не се опиташ да овладееш вълните? — предложи тя. — Ти си син на Посейдон. Морето ти се подчинява.

Права беше. Затворих очи и се помъчих да успокоя бурната вода, но не се получи нищо. Грохотът от Харибда ме разсейваше и ми пречеше. Вълните не откликваха.

— Не става — признах нещастно.

— Трябва да измислим нещо — рече Анабет. — Оръдията няма да свършат работа.

— Анабет е права — обади се Тайсън. — Двигателите няма да издържат.

— Защо? — попита тя.

— Заради налягането. Буталата са повредени.

Преди да успее да обясни, космическата тоалетна заклокочи отново. Корабът се олюля и аз се проснах на палубата. Водовъртежът ни придърпа.

— Пълен назад! — извика Клариса. Морето кипеше около нас, на палубата се стоварваха огромни вълни. Стоманената обшивка така се беше нагорещила, че от нея се надигаше пара. — Още не сме достатъчно близо, за да стреляме. Пригответе оръдията дясно на борд!

Мъртвите моряци тичаха напред-назад. Колелото се завъртя на обратно, за да забави движението на кораба, но въпреки това продължавахме да се носим към центъра на водовъртежа.

От трюма изскочи един моряк и изтича до Клариса. Сивата му униформа димеше. Брадата му гореше.

— Двигателят прегрява. Ще избухнем!

— Слез долу и го оправи!

— Не мога! — извика морякът. — От топлината се изпаряваме.

Клариса удари юмрук по оръдието.

— Трябват ми още няколко минути! Само няколко минути, за да се доближим достатъчно!

— Няма да успеем — обади се мрачно капитанът. — Пригответе се за смъртта!

— Не! — извика Тайсън. — Аз ще поправя двигателя!

Клариса го изгледа смаяно.

— Ти ли?

— Той е циклоп — обади се Анабет. — Огънят нищо не може да му направи. И освен това разбира от машинарии.

— Върви! — заповяда Клариса.

— Недей, Тайсън — хванах го аз за ръката. — Опасно е!

Той ме потупа по рамото:

— Това е единственото ни спасение, братко. — Изражението му беше решително, за първи път го виждах толкова самоуверен. — Ще го поправя за нула време.

Тайсън се обърна и заедно с моряка се скриха в трюма. Връхлетя ме ужасно предчувствие. Искаше ми се да хукна след него и да го спра, но в този момент корабът се наклони отново и изведнъж пред нас се появи Харибда. Беше само на петдесетина метра от нас, забулена в мъгла и водни пръски. Първо забелязах рифа — черни корали с едно смокиново дърво върху тях, странна спокойна картинка насред вихрещия се въртоп. Водата се стичаше към тях като във фуния и изчезваше като лъч светлина в черна дупка. След това зърнах ужасното нещо, приковано към рифа точно под нивото на водата — огромна уста с мазни устни и обрасли с мъх зъби — всеки с размерите на гребна лодка. На всичкото отгоре зъбите бяха стегнати със скоби — ръждясали и зеленясали метални шини, по които се бяха закачили риби, отломки и донесени от водата боклуци.

Харибда беше сбъдналият се кошмар на всеки зъболекар. Не беше нищо повече от огромна черна паст с лошо подредени зъби и обратна захапка и в продължение на векове не й беше минавало през ума да си мие зъбите след хранене. Пред очите ми водата се стече в зейналия отвор, заедно с акулите, рибните стада и една гигантска сепия. След няколко секунди натам щеше да се устреми и „Бирмингам“.

— Лейди Клариса — извика капитанът. — Оръдията на нос и отдясно вече са в обхват!

— Огън! — заповяда Клариса.

Три залпа бяха изстреляни в пастта на чудовището. Едното гюле отчупи края на зъб. Другото изчезна в гърлото. Третото улучи скобите, рикошира обратно към нас и свали знамето на Арес от пилона.

— Пак! — заповяда Клариса. Моряците заредиха отново, но на мен вече ми беше ясно, че нямаше смисъл. Трябваше да изстреляме поне сто гюлета, за да нанесем някакво поражение на чудовището, а не разполагахме с толкова време. Вече се носехме със страшна сила към зиналото гърло.

В този миг вибрациите на палубата се промениха.

Двигателят забръмча по-силно и по-равномерно. Корабът потрепери и започнахме да се отдалечаваме.

— Тайсън успя! — извика Анабет.

— Спрете! — заповяда Клариса. — Насочете се обратно към чудовището!

— Ще загинем! — възразих аз. — Трябва да отстъпим!

Сграбчих перилата, броненосецът се бореше с придърпването към гърлото. Сваленото знаме на Арес прелетя над главите ни и след миг се закачи за скобите на Харибда. Не се отдалечавахме, но и не се приближавахме. Тайсън беше успял да вдъхне достатъчно сила на двигателите, за да не бъдем всмукани в нейната паст.

Изведнъж устата се затвори. Морето замря успокоено. Водата скри Харибда.

В следващия миг тя отвори уста и избълва огромна водна струя, изхвърляйки всичко, което не ставаше за ядене, включително нашите гюлета, едно от които се стовари в корпуса на „Бирмингам“ и се чу силно дрънчене, като при стреляне по панички на панаирджийско стрелбище.

Заля ни вълна, висока поне петнайсет метра. Впрегнах цялата си воля в мъчителния опит да овладея водовъртежа и да не позволя корабът да се преобърне, но вихърът ни понесе към скалите в другия край на провлака.

Един почти овъглен моряк изскочи от трюма. Олюля се и падна върху Клариса, като едва не я прекатури във водата.

— Двигателят ще избухне!

— Къде е Тайсън? — попитах.

— Долу — отвърна той. — Засега успява да го крепи, но няма да издържи още дълго.

— Трябва да напуснем кораба — рече капитанът.

— За нищо на света! — ядосано тропна с крак Клариса.

— Нямаме Друг избор, милейди. Корпусът вече се пропуква. Не може да…

Не успя да довърши изречението. От небето се стрелна нещо кафяво-зелено, профуча като мълния, сграбчи го и изчезна. На мястото му останаха само кожените му ботуши.

— Сцила! — извика един моряк и в същия миг друга змийска глава се стрелна от скалите и го отнесе. Все едно за миг проблесна лазерен лъч и угасна. Дори не успях да го разгледам, зърнах само зъби и люспеста кожа.

Извадих Въртоп и се опитах да наръгам чудовището, което вече отмъкваше трети член на екипажа, но не бях достатъчно бърз.

— Всички да слязат долу! — извиках.

— Няма къде! — отвърна Клариса и извади меча си. — Долу всичко гори.

— Спуснете спасителните лодки! — заповяда Анабет. — По-бързо!

— Те ще се разбият в скалите — рече Клариса. — И Сцила ще ни изяде.

— Трябва да се пробваме. Пърси, термоса!

— Няма да оставя Тайсън!

— Спуснете лодките!

Клариса я послуша. Накара неколцина от моряците да махнат покривалата на двете спасителни лодки, а в това време главите на Сцила прелитаха над нас като зъбати метеорити и след всяко тяхно преминаване изчезваше по някой моряк.

— Скачай в лодката! — заповядах на Анабет и й подадох термоса. — Аз отивам за Тайсън.

— Недей! — спря ме тя. — Ще изгориш жив!

Не я послушах. Изтичах към люка на трюма и изведнъж палубата изчезна изпод краката ми. Издигах се право нагоре, вятърът свистеше в ушите ми, а скалите бяха само на сантиметри от лицето ми.

Сцила ме беше сграбчила за мешката и ме издигаше към бърлогата си. Инстинктивно замахнах с меча и за късмет я уцелих в изцъкленото жълто око. Чудовището изсумтя и ме пусна.

Тъй като бях на стотина метра във въздуха, падането ми би трябвало да е смъртоносно, но преди да достигна до кораба, „Бирмингам“ избухна.

Бууум!

Разхвърчаха се парчета от металната обшивка и за миг от двете страни на корпуса запламтяха огнени криле.

— Тайсън! — изкрещях аз.

Спасителните лодки бяха във водата недалеч от кораба. От небето се посипаха горящи отломки. Клариса и Анабет бяха обречени — или отломките щяха да ги погребат, или водовъртежът от потъващия броненосец щеше да ги повлече към дъното, и то само ако извадеха късмет и преди това не ги прилапаше Сцила.

В този миг се чу нов взрив — този път предизвикан от рязкото отваряне на вълшебния термос на Хермес. Появи се ураганен вятър, разпръсна спасителните лодки, издигна ме още по-високо и ме понесе над океана.

Не виждах нищо. Нямах представа от колко време се въртях безпомощно във въздуха, преди да ме цапардоса някоя отломка по главата и да се стоваря във водата с такава сила, че ако не бях син на бога на моретата, щях да съм си изпотрошил всяка костица в тялото.

Накрая потънах в огнения ад с мисълта, че Тайсън вече го нямаше и с неустоимия копнеж да се удавя.