Лори Макбейн
Ветровете на съдбата (8)

Осма глава

Е, Фортуна, лека нощ! Усмихни се

още веднъж и завърти колелото си!

Шекспир

Покритите със захарна тръстика хълмове на Антигуа се издигаха на зелени вълни от утринното море, когато „Морският дракон“ видя земя за първи път след напускането на Чарлзтаун. Опънал блестящо белите си платна, корабът се плъзгаше към пристанището на Сейнт Джонс. Лоцманът измери дълбочината, преди да навлязат в плитки води. Салютът, даден към форт Джеймс, който стърчеше самотно на издадения скален нос, обрасъл с буйна зеленина, получи съответния отговор и гордата бригантина хвърли котва в пясъчното дъно. Тукашният лоцман, който бе превел „Морския дракон“ през скалите до сигурното пристанище, се върна на брега и към новопристигналите веднага се отправиха лодките на местните жители.

Заоблените хълмове, които затваряха пристанището, бяха осеяни с обработени поля, заградени с палми, които стигаха чак до далечните долини, засенчени от разкошни кедри и ракити. По склоновете се белееха каменните господарски къщи на големите плантации. Парещото западноиндийско слънце огряваше щедро тази богата земя, която събуждаше завистта на английските земевладелци в майката — родина. Цилиндричните мелници, построени насред полята със захарна тръстика, стърчаха като безучастни свидетели на това карибско богатство.

Над смарагдовозелените хълмове на Антигуа се събираха бели облаци, носени от вечно неспокойния вятър. Лекият крайморски бриз развяваше палмовите листа и хвърляше шарена сянка над плажовете от фин бял пясък. Откъм кърмата на „Морския дракон“ тези плажове изглеждаха като копринени лунни сърпове, паднали от небето.

За Реа Клер Доминик, която тъкмо се качваше на палубата — по нареждане на капитана беше останала в каютата си, докато чуждият лоцман си отиде, — тропическото великолепие с лазурното небе над зелените хълмове и ясносинята лагуна беше неземно видение. Никога преди това не беше наблюдавала толкова ярки, толкова многообразни цветове.

— Да, гледката наистина е великолепна — отбеляза доволно Соумс Фитсимънс — Даже зелените хълмове на Ирландия не могат да се сравнят с нея, макар че никога не бих посмял да кажа това в присъствието на някой сънародник — обясни той с обичайната си широка усмивка и весело намигна на Реа. Не можеше да не му направи впечатление, че топлата усмивка на девойката днес беше малко измъчена, очите й бяха обкръжени с дълбоки лилави сенки. Очевидно не беше спала добре.

— Прекрасна гледка — присъедини се и Алек Макдоналд, преди да се изкачи по стълбичката към кърмата. Бащинският му поглед не пропусна нито една подробност от кожената пола на спътницата им. Но като видя голите рамене и ръце, да не говорим за стройните пети и глезени, рунтавите му сламеноруси вежди се сключиха заплашително.

— Май ще се наложи да си поговоря малко с мистър Кърби — промърмори сърдито той. Не му беше убягнало жадното внимание, с което Соумс се наслаждаваше на безупречния момински профил, и как погледът му постоянно се плъзгаше надолу — нещо недопустимо за един джентълмен.

— Моряците ще има да се радват, като я видят, а, Алек? — попита засмяно Соумс Фитсимънс.

— Така е, и точно това ми създава грижи — отговори лаконично шотландецът и вдигна високо рунтавите си вежди, като чу стъпки по стълбичката. На палубата изникна беззъбата уста на Лонгакрес, следван по петите от Кони Брейди. — Ето че опасенията ми се потвърждават — промърмори недоволно Макдоналд и издуха облак синкав дим.

— Нали ви казах, мистър Лонгакрес? — Вятърът си играеше с мутиращия момчешки глас на Кони.

— Прав беше, момчето ми — изхихика старият пират и огледа с присвити очи девойката. — Гледката е почти толкова красива, колкото платното на хоризонта за претърпял корабокрушение моряк — изръмжа той, потърка брадичката си и се запъти към Реа с танцуващата си крачка.

Макар че вътрешно трепереше, тя се усмихна смело на стария пират и се постара да прогони неприятните си мисли.

— Надявам се, че Кони е предал на целия екипаж най-сърдечната ми благодарност за милия подарък, мистър Лонгакрес — проговори меко тя и срещна погледа му.

— О, разбира се, милейди — отвърна Лонгакрес. Макар да беше вече на възраст, вниманието на една млада лейди му беше повече от приятно.

— Наистина съм ви много благодарна — продължи тя и намери, че всяващият ужас пират всъщност не е толкова страшен.

— За мен беше голямо удоволствие, и за екипажа също — отговори Лонгакрес и добави с дяволската си усмивка: — Разбира се, аз щях да ги погреба живи, ако не беше така! — Той избухна в смях и Реа неволно се запита дали някога е постъпвал така с жертвите си.

— Видяхте ли кой е хвърлил котва непосредствено до нас, момчета? — попита с многозначителна усмивка Соумс Фитсимънс и посочи кораба, вдигнал флаг на шотландски карета.

— О, да — отговори мрачно Макдоналд, но Лонгакрес го прекъсна разгорещено:

— Струва ми се, че в последно време старият бандит е непрекъснато по петите ни — извика ядосано той и изплю кафява струя тютюнев сок през релинга.

— Сигурно има важна работа тук — рече Макдоналд, който не се впечатляваше лесно.

— Ами да, Берти Макей е винаги зает — подхвърли подигравателно Соумс Фитсимънс, който много добре знаеше, че карираните платна ги преследваха още от нос Сан Антонио.

— Берти Макей ли? — попита изненадано Реа. — Вече съм чувала това име, но къде?

— Ами, би могло да се каже, че този човек е в същия занаят като нас — обясни ухилено Соумс и намигна на Лонгакрес.

— Значи собственикът на кораба е познат на капитан Лейтън? — попита с надежда Реа. Сигурно капитанът щеше да спусне на вода някоя от лодките и да направи посещение на приятеля си. А когато напуснеше кораба…

— Ха-а-а! Ама че смешка! Двата кораба толкова често са кръстосвали носовете си, че капитаните им никога вече не биха седнали заедно да пият чай. Разбирате ли ме, милейди? — попита Лонгакрес и отново избухна в смях при представата как Данте Лейтън и Берти Макей си правят компания на чаша чай.

— Аз бих се изразил малко по-различно — обади се Соумс Фитсимънс и се ухили злобно. — С приятел като Берти Макей човек няма нужда от неприятели.

Докато слушаше тези неласкави забележки за непознатия капитан, Реа се сети кога беше чула за първи път името му. Разтрепери се от ужас, защото това означаваше недоверчивият капитан на „Морския дракон“ да я наблюдава още по-внимателно отпреди, особено ако все още хранеше подозренията, че пленницата му работи за врага му.

— Има твърде малко живи хора, които могат да твърдят, че са врагове на Берти Макей — заяви Лонгакрес и отново изплю струя тютюнев сок през релинга.

— Но капитанът враждува с него много отдавна — възрази Кони. — Когато бяхме в теснините, му погоди добър номер, нали?

— О, да! Разказвал ли съм ви вече тази история, милейди? — попита Лонгакрес и се покашля, за да говори по-добре. — Старият Берти Макей си въобразяваше, че ще ни измами, нас, почтените моряци от „Морския дракон“, но очевидно сбърка посоката на вятъра, кучият му син. Прати един от хората си да ни шпионира, надявайки се да открие тайните ни заливи и да ни предаде на кралските войници — обясни той и очите му запламтяха от гняв. — Но ние му отговорихме, както подобава, а шпионинът си получи заслуженото, нали, Кони?

— Ама разбира се, капитанът се разправи набързо с него — отговори с гордост юнгата.

— Какво стана? — попита колебливо Реа, защото кръвожадно святкащите очи на Лонгакрес не предвещаваха нищо добро.

— Заловихме шпионина на борда и го пуснахме в една спасителна лодка да се поразходи по теснините. Дадохме му и специален фенер, за да не се заблуди Берти Макей — отговори през смях старият пират, задави се с тютюна, който дъвчеше, и Алек Макдоналд трябваше дълго да го тупа по гърба, докато се оправи.

— Какво стана с човека в лодката? — попита тихо Реа. Най-после разбра колко умно е постъпил капитанът, като я е посъветвал да не споменава нищо за случилото се в каютата му през първия ден от пребиваването й на „Морския дракон“. Щом той беше сметнал, че натрапницата е съучастница на Берти Макей, какво ли щяха да си помислят хората му?

— Сигурно още се носи по вълните — изграчи Лонгакрес.

— Ако е така, сигурно съм видял призрак при последното ни слизане в Сейнт Еустатиус — възрази ухилено Соумс Фитсимънс.

— Обзалагам се, че много му се е искало да си остане в лодката, когато Берти Макей го е изтеглил на борда — добави Кони и се опита да си представи какво се е случило.

Реа погледна блещукащото море, после отмести очи към безбройните кораби в пристанището и откри на една мачта английското знаме. Не, не беше само едно — корабите с червено-бяло-сини флагове бяха поне десетина! Английски кораби, каза си тя и сърцето й се и тътни с нова надежда. Кралски кораби. Антигуа беше британска колония и тя непременно щеше да намери човек, който да й помогне. Само да успееше да слезе на брега…

— Момчетата сигурно ще се радват да слязат на сушата — отбеляза Лонгакрес и посочи увисналите по релингите моряци, които се взираха жадно към брега. Тесните улички, които водеха към пристанището, бяха отрупани с кръчми и дюкянчета. Част от града беше горяла само преди няколко месеца и все още беше в овъглени руини.

— И ти го искаш не по-малко от тях — усмихна се Соумс Фитсимънс.

— Е, може и да си прав, но не смей да ме дразниш, момченце, защото няма да стигнеш до брега — отговори Лонгакрес, който не позволяваше на никого да има последната дума, най-малко на остроумния ирландец.

— Ще почакат още малко — настави Алек Макдоналд — Капитанът ще слезе пръв, за да съобщи за кораба в митницата. Така ще ти остане малко време да се нагласиш, мистър Фитсимънс — прибави той и мустаците му потръпнаха.

Вероятно за първи път в живота си Соумс Фитсимънс се смути като момче. Виолетовите очи на Реа бяха устремени любопитно към лицето му и той разбра, че девойката също мисли за панделките, който й беше подарил, и за това, че сега ще отиде при любимата си с празни ръце.

Реа въздъхна и се запита каква трябваше да бъде следващата й стъпка. Тъй като капитанът не беше споменал нищо за подозренията, които хранеше към нея, и мъжете проявяваха пълно разбиране за неприятното й положение, най-лесното беше да убеди някого от тях да я вземе в града, след като капитанът напуснеше кораба.

Докато Реа стоеше и размишляваше, събраните на палубата матроси избухнаха в ликуващи викове. Те замахаха с ръце и започнаха да подсвиркват към лодките, които се приближаваха откъм подветрената страна и вече бяха почти до кораба.

Добре познато кожено кълбо се потърка в краката й. Реа се наведе, без да поглежда надолу, и вдигна Ямайка на ръце. Прегърна го и отново се наведе над релинга, за да види кое е предизвикало това всеобщо ликуване.

Любопитството й беше задоволено. Десетки малки лодки се тълпяха покрай корпуса на „Морския дракон“, отрупани с плодове и зеленчуци, с риба, миди и дори с пъстри букети цветя. Някои от черните лодкари бяха запънали греблата си в гредите на кораба, за да останат на сигурно разстояние.

— Лейди, лейди! Искате ли красиви цветенца? Красиви цветя за красивата дама! — изкрещя една жена, която беше застанала на носа на лодката и първа забеляза златната глава на Реа.

В лодката беше струпана цяла грамада екзотични цветя — виолетови бугенвилии, тъмнорозови и яркочервени тропически рози и какво ли още не. Реа вдъхна дълбоко сладкия аромат.

— Жасмин — прошепна тъжно тя, когато видя нежните бели цветчета, които излъчваха любимото й ухание. Голям кристален флакон с жасминов парфюм стоеше вкъщи на тоалетната й масичка в Кемъри.

Соумс Фитсимънс забеляза тъгата във виолетовите очи, хвърли една дребна монета на жената в лодката и сръчно улови запратеното към палубата жасминово букетче.

— Милейди — проговори галантно той и с драматичен жест й подаде цветята. — Вижте колко са красиви, милейди, макар че изобщо не могат да се мерят с вас — допълни тихо той и този път в черните му очи нямаше подигравка.

Реа зарови лице в цветовете и вдъхна толкова дълбоко сладкия им аромат, че й се зави свят.

— Благодаря ви, Соумс — прошепна тя и виолетовите очи заблестяха.

Соумс Фитсимънс разбра, че е направил решаваща крачка към сближаването си с прекрасната млада лейди. Е, поне няма да съм й чужд, каза си с въздишка той, а това е по-добре, отколкото нищо. Човек трябваше да приема живота такъв, какъвто е, а обикновен моряк като него никога нямаше да живее редом с лейди Реа Клер Доминик.

За разлика от приятелката си, Ямайка не хареса аромата на жасмин. Много повече го привличаше миризмата на прясна риба, да не говорим за пъпните кани мляко, които също се предлагаха.

Реа усети как козината му настръхна и го пусна на палубата. Котаракът знаеше много добре как да привлече вниманието на някой от мекосърдечните, щедри жители на острова, който с радост щеше да се лиши от парче риба в негова полза.

Соумс посочи с глава към веселите моряци, които подвикваха любезни, но недвусмислени забележки на младите момичета в лодките.

— Мисля, че трябва да сляза долу и да въдворя ред — промърмори с хитра усмивка той и се затича към палубата, последван от Лонгакрес.

Макдоналд продължи да пуши спокойно лулата си, загледан към приказния тропически остров. До релинга на кърмата останаха само Реа и Кони.

— Защо толкова се натъжихте от цветята, които ви купи мистър Фитсимънс, лейди Реа? — поиска да узнае момчето. Поведението на дамата го объркваше. Човек или беше щастлив, или не, но лейди Реа беше и двете, и то в най-необичайно време. — Само преди минута бяхте толкова весела, а като ги помирисахте, едва не се разплакахте.

— Мисля, че стана така, защото си спомних за дома — прошепна Реа, тръгна към десния борд и се наведе над водата.

— За Кемъри, нали? — попита Кони, разбрал, че младата дама отново страда от носталгия. Тя трябваше да се върне отново в Англия и да заживее живота си на лейди Доминик.

— Хей, лейди! Искате ли красиви цветя за косата си? Красиви цветя за красивата дама! Или сладки портокали? Имам и банани — извика един глас от самотната лодка, която се беше приближила до „Морския дракон“ от тази страна.

Реа погледна към лодката и си пожела да седне в нея и да избяга завинаги от кораба и от капитана му. Изведнъж й хрумна чудесна мисъл. Всичко беше толкова просто, че тя поклати невярващо глава. Обърна се към Макдоналд, който беше потънал в мислите си и очевадно не забелязваше какво става около него. А останалите моряци, каза си с нарастваща възбуда тя, са заети да флиртуват и да се пазарят с търговците от другата страна. Бяха с гръб и към нея, и към стълбичката за слизане в лодките.

Реа махна на чернокожия в лодката и му направи знак да загребе към стълбичката. После се обърна към смутения Кони Брейди и се взря тъжно в невинните му сини очи. Имаше чувството, че се сбогува със собствения си брат.

— Кони, аз ще сляза в тази лодка и ще отида на брега. Не мога да чакам повече. Опитай се да разбереш, че това е единственият ми шанс да се върна у дома. Ако държиш на мен, няма да кажеш на никого къде съм отишла. Моля те, Кони, нали мога да ти имам доверие? — прошепна умолително тя.

— Но капитанът сам щеше да ви отведе на сушата, милейди — възрази обърканото момче.

— Не, Кони, така е много по-добре, повярвай. Не искам капитанът да си прави труд заради мен. Ще предадеш ли на останалите моряци най-сърдечни поздрави? О, Кони — добави тя и пламна от срам, — би ли ми заел малко пари, за да платя на лодкаря? Нямам нито пени у себе си.

Кони кимна, бръкна в джоба на панталона си и извади няколко монети.

— Ето.

— Много ти благодаря, Кони, никога няма да те забравя. Непременно трябва да ми дойдеш на гости в Кемъри, миличък — промълви задавено Реа, прегърна го и го целуна по зачервената буза.

Очите на момчето се напълниха със сълзи, а когато ги изтри, Реа вече я нямаше. Тя беше изчезнала, точно както се беше опасявал. Неспособен да се помръдне от мястото си, Кони разсъждаваше трескаво. Какво да стори сега? Струваше му се, че не е редно да разкрие тайната на лейди Реа. Хвърли безпомощен поглед към Алек Макдоналд, но той му беше обърнал гръб. Не, лейди Реа не биваше да си отиде просто така, без да се сбогува с никого. Не беше редно да тръгне сама, без придружител. Къде щеше да отиде? Кони се разтревожи не на шега. Беше виждал достатъчно пристанищни градове и знаеше, че те не са място за една истинска лейди.

Кони захапа треперещата си долна устна и се загледа след лодкаря, който гребеше усилено, за да се отдалечи по-бързо от „Морския дракон“ Монетите, дадени му от лейди Реа, бяха на сигурно място в беззъбата му уста.

 

— Е, капитане? Какво ще правите с лейди Реа? — попита твърдо Алистър Марлоу и меките му очи бяха изпълнени с решителност. Крайно време беше да заговори направо, да поиска сметка от капитана си.

През това време Данте Лейтън обличаше сиво-синия си сюртук и с дразнеща бавност нагласяваше тънките дантели на ръкавите.

— И какво би трябвало да направя според вас, мистър Марлоу? — опита през рамо той. — А аз си мислех, че сте достатъчно зает с товара и нямате време да се тревожите за неща, които не ви засягат добави саркастично той, обърна се и затвори корабния дневник, който лежеше пред него на писалището.

— Обичайно не се съмнявате в честните ми намерения, сър — започна Алистър и преглътна нервно, когато сивите очи се устремиха към лицето му. Започваше да проумява как се е чувствала бедната лейди Реа под този поглед от стомана. — Но смятам за свой дълг да говоря по този въпрос, не само защото съм загрижен за вас, но и защото считам, че е наше джентълменско задължете да изпълним желанието на лейди Реа. Не мога да повярвам, че все още я подозирате в съучастничество с Берти Макей, нито пък, че продължавате да я смятате за проститутка от пристанището на Чарлзтаун. Вие също вярвате, че тя е лейди Реа Клер Доминик, нали? — попита смело Алистър, верен на чувството си за чест.

— Я виж ти — подхвърли Данте и устните му се опънаха в опасна усмивка — По всичко личи, че младата дама има във ваше лице истински верен рицар. Отдавна храня подозрението, че сте сбъркали професията си. Трябваше да станете адвокат, след като умеете да се изразявате толкова изискано. Тя ли ви помоли за това?

Алистър присви очи. Много рядко му се беше случвало да изпита върху себе си гнева на капитана. Не, нямаше да му позволи да го сплаши.

— Капитане — заговори глухо той, без да знае точно какво да каже, — това поведение е необичайно за вас. Доколкото си спомням, вие винаги сте се старал да се отнасяте почтено към хората, а сега, надявам се да ме извините за грубите думи, сякаш сте твърдо решен да се отнасяте към лейди Реа сурово и…

— И не по джентълменски, така ли? — попита с блеснали от гняв очи Данте.

— Точно така, капитане — съгласи се мрачно Алистър. — Тя е благородна, добре възпитана дама и вече е изтърпяла достатъчно страдания. Няма нужда и ние да добавяме нашата част към тях.

— Ние ли?

Алистър се покашля нервно.

— Никой не може да предвиди какво ни очаква по време на това плаване. Честно ли е да изложим живота й на опасност само защото упражнява върху вас странна притегателна сила? — попита твърдо той, без да се смути от пренебрежително вдигнатите вежди на капитана. — Не можете да го отречете, защото виждам как я гледате. Тя ви е омагьосала, но вината не е нейна, нали? Мястото й не е на борда на „Морския дракон“, между грубите моряци. — Алистър спря и пое дълбоко дъх, защото думите, които следваха, бяха болезнени и за него. — Ние не сме подходящо общество за нея. Като я гледам как седи на палубата и се опитва да връзва моряшки възли в компанията на един стар пират и на един ирландец с меден език, да не говорим за другите от екипажа… Не, това не е редно — заключи безпомощно младежът.

— Онова, което изразявате така тактично — заговори тихо Данте, — е, че аз не съм подходящ за нея. Смятате, че дамата има нещо против обществото на един контрабандист и бандата му главорези, нали? — попита глухо той и мислите му се върнаха към изминалата нощ и към страстната реакция, която беше успял да изтръгне от младото тяло. Припомни си меките й устни и възбуждащите пеперудени милувки. При мисълта за раздялата им се почувства неловко, а споменът за пламналите от омраза виолетови очи му причини болка. Същите тези очи само минута преди това пламтяха от страст! Не, той нямаше да си блъска главата с тези горчиви мисли. Щом веднъж беше успял да събуди страстта й, щеше да успее и втори път. Обърна се към светлината, която проникваше през разтворените прозорци, и започна да събира разпилените по писалището монети.

— Вие умеете да убеждавате, капитане, а лейди Реа Клер е само едно невинно младо момиче. Тя не може да се противопостави на изкуството ви да прелъстявате дамите — заговори грубо Алистър. Стараеше се да говори разумно, но едва бе изрекъл тези нещастни думи, когато разбра, че е постъпил възможно най-глупаво.

Данте остана с гръб към него, загледан през прозореца, гърбът й раменете му изглеждаха по-сковани от всякога и Алистър изпита внезапна тревога. Вече много години служеше при този човек — уважаваше го, наричаше го свой приятел, — а сега трябваше да изложи на риск приятелството им само заради една жена. Не, нямаше друг изход. Алистър никога нямаше да си прости, ако с лейди Реа Клер се случеше нещо лошо, ако тя претърпеше някаква вреда, все едно душевна или телесна, и щеше да престане да уважава капитана си, ако това станеше по негова вина.

— Струва ми се, че оказахме неоценима услуга на младата лейди. Когато имаше отчаяна нужда от помощ ние бяхме там и я подкрепихме. Но се боя, че колкото и да я харесваме, времето да се разделим с добро. Съдбата я доведе при нас, за да проявим човечност, нищо повече. Мястото й е в Англия, при семейството й. Нямаме право да я лишим от това, капитане — обясни настойчиво Алистър, но капитанът сякаш не го чуваше.

Но видът му лъжеше. Данте чуваше всяка дума — и слушаше много внимателно. Разбира се, Алистър беше прав. На него можеше да се разчита, той беше винаги готов да се притече на помощ, когато другите се препъваха, заслепени от… от какво всъщност? Защо друг мъж трябваше да вземе онова, което беше открил той, Данте Лейтън, което му беше станало по-скъпо от всичко на света? Защо Реа трябваше да дари на друг мъж страстта, която беше готова да му даде снощи? Защо трябваше да се откаже от щастието, когато то беше толкова близо? Ето какви въпроси си задаваше капитанът.

— Нима можем да контролираме чувствата си, Алистър? — попита внезапно той. — Нима мислим логично и разсъждаваме разумно, когато се влюбим?

— Любов? — повтори невярващо Алистър, вцепенен от изненадващото признание на капитана. Не знаеше дали да се зарадва или да се уплаши още повече от откритието, че Данте Лейтън се е влюбил в лейди Реа Клер Доминик. Господ да ни е на помощ ако това е вярно, каза си той и изведнъж видя ситуацията в съвсем друга светлина. Капитанът щеше да се изправи пред нови трудности, да не говорим за младата лейди.

— Защо се изненадахте, приятелю? Защото Реа Клер и аз сме като деня и нощта, нали? Дявол и ангел, светица и грешник, знам ли? При първата ни среща възникна дълбоко недоверие, което съществува и сега, но после станахме раними. Бях жесток с нея, плашех я нарочно, играех си с нея — заяви твърдо той и продължи с понижен глас: — Но играта беше приета, Алистър. Тази жена знае как да ме нарани. Аз я обичам, Алистър. — Данте не се побоя да изрече на глас онова, което досега не бе посмял дори да си помисли. Миналата нощ беше разбрал, че никога не се е чувствал така, и това прозрение го бе разтърсило до дън душа.

— А лейди Реа? — попита Алистър, стреснат от откровенията на мъжа, който винаги пазеше чувствата и мислите си само за себе си.

— Ако й дадем време, може би ще се научи да ме обича. Тя изпитва нещо към мен, знам, но се страхува от пробуждането на чувствата си. — Данте замлъкна внезапно, когато покрай прозореца на каютата му се плъзна една от шарените островни лодки. Дамата, за която говореше, седеше на носа и махаше към някого на борда, докато лодкарят гребеше в посока Сейнт Джонс.

Когато капитанът избухна в груб смях, Алистър се уплаши до смърт.

— Както изглежда, нашата лейди е решила да не ми даде нито секунда повече — отбеляза горчиво Данте Лейтън.

Алистър отиде при капитана и погледна през прозореца. Видя лодката, но му трябваше малко време, за да разбере какво е привлякло вниманието му.

— Велики Боже! — прошепна невярващо той, когато видя златната глава на лейди Реа Клер и развяващите се дантели на блузата й, когато отново вдигна ръка и помаха към „Морския дракон“. В продължение на един дълъг миг той повярва, че младата дама ги е видяла и им маха за сбогом.

Алистър никога не се беше чувствал толкова зле. Капитанът току-що му беше разкрил любовта си към тази жена, а тя се бе възползвала от първия удобен случай, за да му избяга.

Данте проследи мълчаливо отдалечаването на лодката, очите му бяха само две тесни цепки.

— Какво ще правите сега? — попита плахо Алистър. Може би играта беше спечелена.

— Ще слезем на сушата, както беше уговорено, мистър Марлоу. Трябва да декларирате товара, а аз да се погрижа за митницата. Ако не се лъжа, Реа Клер скоро ще преживее няколко доста неприятни мига. За нея ще бъде истински шок да разбере, че никой тук няма намерение да я поздрави като изгубената дъщеря — заключи мрачно Данте Лейтън.

— Какво искате да кажете? — смути се още повече Алистър.

— Така както е облечена и без придружител… — обясни намръщено капитанът. — Съмнявам се, че ще повярват в историята за отвлечената дъщеря на дук Кемъри.

Алистър смръщи загрижено чело. Реа Клер наистина бе постъпила непредпазливо. Видът й наистина щеше да събуди любопитството на хората в пристанището — но това любопитство щеше да се насочи в съвсем погрешна посока.

— А сега — продължи Данте и обърна гръб на прозореца, — бих желал да узная как Реа е успяла да слезе от борда, без някой да я спре. Още повече ми се иска да узная на кого махаше за сбогом. — Лицето му стана още по-мрачно.

Като чу стъпки, Кони Брейди се обърна с очакване, макар да знаеше много добре, че няма да види златната глава на лейди Реа. Въпреки това не беше очаквал появата на капитан Данте Лейтън, навъсен и строг, с опасни искри в сивите очи.

— Мистър Брейди? — проговори сухо Данте и се запъти към побледнялото момче, чиито очи бяха станали по-големи от лицето. — Да смятам ли, че нямаш представа къде се намира лейди Реа Клер?

Макдоналд, който все още стоеше до десния борд, се обърна изненадано, защото мислеше, че младата дама не е напускала мястото си до Кони.

— Тя беше тук само преди минути — рече той и се озърна. — Стори ми се малко тъжна. В каютата си ли слезе, Кони? — попита той и се смая от пепелявото лице на корабния юнга. Какво му беше станало изведнъж?

— Отговори, ако обичаш, Кони — настоя рязко капитанът и обърканият Макдоналд веднага разбра, че нещо не е наред.

Кони захапа с такава сила долната си устна, че я разкървави.

— Тя замина за Сейнт Джонс, капитане — прошепна дрезгаво той и сведе очи към земята.

— Какво? — провикна се стъписано Алек Макдоналд. — Малкият сигурно се шегува. Как така ще тръгне за Сейнт Джонс? — повтори невярващо той. — И как, моля? Да не се е качила на гърба на някоя птица?

— Слязла е в една от лодките, които предлагаха стоките си — обясни търпеливо Данте и изгледа с разбиране шокирания шотландец, чиято лула бе угаснала в мазолестата ръка. — Не се отчайвайте, човече, не се е сбогувала нито с мен, нито с когото и да било. — Сега вече разбираше как Реа е успяла да се измъкне незабелязано: екипажът все още беше събран около десния борд и се занимаваше с дошлите от острова лодки.

Макдоналд приглади назад посивялата си коса и изгледа поред капитана, Кони Брейди и Алистър Марлоу.

— Но защо си е тръгнала така внезапно? Не разбирам — промърмори той. Чувстваше се засегнат, че младата дама не се е сбогувала. После през главата му мина друга мисъл и той измери Данте Лейтън с недоверчив поглед. — Надявам се, че не сте й сторили нищо лошо, капитане? Наблюдавах и двама ви и усещах, че има проблеми.

— Да, мистър Макдоналд, наистина има проблеми, но те биха могли да бъдат разрешени, стига да имаме шанс да поговорим открито — отговори капитанът, който съвсем не беше въодушевен от мисълта, че трябва да се оправдава пред подчинения си.

— Не се тревожа от разговорите, които водите, капитане.

— Не съм длъжен да обяснявам поведението си пред вас, Макдоналд, но ако това ще ви успокои, ще ви кажа, че намеренията ми по отношение на лейди Реа са честни и почтени — отговори рязко Данте и погледна стария планинец право в очите.

— Мисля, че това отговаря на всичките ми въпроси — рече Макдоналд и направи неуспешен опит да разпали лулата си. — Нямаше да бъда на борда, ако не вярвах в думата ви, капитане.

— Трябваше да дойдеш при мен, мастър Брейди. — В гласа на Данте нямаше и капка милост към момчето. — Ти си член на екипажа и дължиш лоялност на моряците и капитана. Тъй като не си оценил ситуацията правилно, си изложил лейди Реа на опасност — обясни рязко той, без да се трогва от потиснатото лице на момчето.

— Никога не бих причинил болка на лейди Реа — прошепна Кони и от очите му потекоха сълзи.

— Допуснал си тя да слезе на сушата без придружител, без пари и без ни най-малка представа къде би могла да намери помощ.

— Дадох й малко пари, за да плати на лодкаря — обясни Кони, без да смее да погледне капитана си в очите.

— Разбирам — отговори кратко Данте и обърна гръб на нещастното момче. Кони Брейди не смееше да се помръдне от мястото си. Целият му свят се беше срутил. Само той беше виновен, че лейди Реа е заплашена от опасност, а сега и капитанът отказваше да има нещо общо с него.

— Ако успеете да отделите Лонгакрес от релинга, помолете го да спусне на вода една от лодките. Отиваме в Сейнт Джонс — обърна се Данте към Алистър.

— Капитане, сър! — Кони Брейди все пак посмя да привлече вниманието на господаря си.

Данте Лейтън се обърна и изгледа безучастно своя юнга. Кони трябваше да получи добър урок — само така щеше да се научи да бъде беззаветно предан на капитана си, за да може да служи и занапред на борда на „Морския дракон“. В открито море не можеше другояче, ако човек искаше да оцелее.

— Моля за разрешението ви да дойда с вас — проговори задавено Кони. — Искам да помогна в търсенето на лейди Реа — обясни през сълзи той.

— Много добре, мастър Брейди. След като ти си отговорен за необмислената й постъпка, имаш право да вземеш участие в търсенето. Надявам се само, че не е твърде късно. — Гласът на капитана беше твърд, както винаги, но ако Кони беше посмял да вдигне поглед, той щеше да забележи, че очите на Данте Лейтън вече не са толкова ледени. За съжаление момчето беше засрамено до дън душа и си остана със сведена глава.

 

Щом слезе на сушата, Реа Клер веднага получи възможност да се убеди колко прав е бил Данте Лейтън. Тя беше чужденка тук, а видът й беше повече от странен. Твърде късно осъзна, че ще й бъде много трудно да намери подкрепа у тези хора и че надали ще се намери някой, който да повярва на историята й. Не и с дрехите, с които беше облечена.

Тя остана само няколко минути на кея, защото се уплаши до смърт от дръзките забележки на моряците, които разтоварваха корабите, и на рибарите, които кърпеха мрежите си. Тези първи прояви на внимание накараха лицето й да пламне от срам и тя побърза да напусне това опасно място. Обърна се учтиво към един господин, съвсем почтен на вид, но в отговор получи само грубо предложение за по-интимен разговор. А той не се различаваше почти по нищо от джентълмените, които се срещаха по улиците на Лондон… Не, тук не беше Лондон и тя не беше лейди Реа Клер Доминик, добре възпитаната дъщеря на дук Кемъри.

Реа тръгна напосоки по една улица, опитвайки се да се държи по-далеч от свинете, които се разхождаха свободно и се ровеха в откритите канали. Чуваше как хората разговарят помежду си през отворените прозорци и макар с всяка измината крачка да се убеждаваше, че не може да очаква помощ атмосферата на града й се струваше много приятелска. Мина покрай една гостилница, чиято врата беше точно на улицата, и помисли, че би могла да получи сведения от собствениците. Влезе в сенчестото входно антре и усети облекчение, че вече не е на слънце. Още беше рано сутринта, но горещината едва се понасяше.

— О, не, нямаш работа тук! Не при мен, не! — обади се сърдит глас от полумрака и Реа подскочи изненадано. — Това е почтен дом и в него не се допускат уличници като теб. Няма да ти позволя да се появиш пред очите на добрите ми клиенти, които винаги си плащат сметките. Излез от тук, или ще те отведа при съдията! — За да бъде сигурна, че Реа я е разбрала, жената грабна голямата метла от ръцете на негърката, която метеше коридора, и я размаха заплашително. Реа изскочи на улицата, преследвана от подигравателния смях на гостилничарката.

Когато излезе отново на слънце, младото момиче примигна ослепено и едва не попадна под колелата на една елегантна, отворена карета, впрегната с два буйни коня. В каретата седеше красива жена, облечена в зелен сатен, с широкопола сламена шапка, украсена със зелена панделка. Срещу нея се беше настанила добре облечена мулатка, очевидно камериерката й, а на капрата се кипреше грамаден мулат, който се справяше с юздите не по-зле от отлично обучените кочияши на Кемъри.

Каретата изчезна и Реа спря да тича. Тя нямаше представа какво би следвало да предприеме сега, съмненията, че ще я допуснат в който и да било магазин, гостилница или дом на Сейнт Джонс, ставаха все по-силни. Докато стоеше и размишляваше, една добре облечена двойка мина покрай нея и я блъсна. Реа се извини и реши отново да опита късмета си.

— Прощавайте, аз съм лейди…

— Я виж ти! — извика отвратено жената и острото й око не пропусна нито една подробност от странното облекло на непознатата. — Простолюдието е станало направо непоносимо! Какво си позволявате, госпожице? Скоро почтените хора ще трябва да се затворят в къщите си. Хайде, Джон, какво зяпаш? — изсъска разгневено тя и смушка мъжа си, който нервно наместваше очилата си, за да огледа по-добре стройните глезени на Реа.

Младото момиче въздъхна и проследи с поглед отдалечаващата се двойка. Улицата беше пълна с хора, твърде заети, за да се занимават с една чужденка, застанала объркана насред пътя. Дългата златна плитка стигаше чак до хълбоците й. Без да знае къде отива и към кого би могла да се обърне, Реа продължи да се скита из града. Усещаше болезнено липсата на люлеещата се палуба на „Морския дракон“. На няколко пъти се запита какво ли е сготвил днес Хюстън Кърби, защото уханията, които се носеха от магазинчетата и кръчмите, бяха повече от примамливи. Ямайка сигурно не се отделяше от стюарда, както и малкият юнга. За съжаление, ако поискаше да се върне при тях, тя трябваше да се срещне отново и с Данте Лейтън, а това не биваше да става. Никога, никога вече нямаше да погледне в сивите му очи…

Изведнъж Реа зави към тъмната сянка на един вход, притисна се до стената и замря. В края на улицата се беше появил човекът, с когото бяха заети мислите й. Тя се облегна на хладния камък и сърцето й заби като лудо. Капитанът на „Морския дракон“ вървеше право към нея, гордо изправен, разкрачил крака, сякаш все още се намираше на борда на своя кораб — господар на всичко наоколо, докъдето стигаше погледът. Този мъж беше толкова уверен в себе си, толкова самодоволен, че направо я вбесяваше.

Свита в нишата, тя чакаше. След малко една врата насреща се отвори и на улицата се изсипа шумна група раздърпани моряци. Разгневен женски глас избълва подире им цял поток груби ругатни.

Последен излезе дебел мъж, облечен в кадифе, и се промуши с учудваща ловкост покрай грамадната келнерка, препречила половината врата. Зачервеното му лице изглеждаше доволно. Той ощипа жената по стегнатия задник, но веднага се извини, че го е направил неволно. Келнерката изквича изненадано, сякаш не беше очаквала такова нахалство от добре облечения господин.

Скрита в сянката, Реа проследи групата, която се отправи към края на улицата, все още заета от Данте Лейтън и моряците му. Алистър Марлоу, Макдоналд, Кобс, Лонгакрес и Кони Брейди стояха като жива стена зад капитана си. Сърцето на Реа се сви от болка, когато видя момчето да стои настрана от групата като прогонено.

Младото момиче напрегна слух, за да не пропусне нищо от предстоящата среща, дори издаде глава напред. Беше очевидно, че това няма да бъде разговор между стари приятели, а по-скоро сблъсък между ожесточени врагове.

— Я виж ти кой бил тук! — проговори изненадано Берти Макей, сякаш не вярваше на очите си.

— Не съм чул, че приливът е довлякъл костенурки — захили се един от хората му и смушка съседа си в ребрата.

— Нищо чудно, приятелче, защото си бил твърде зает да държиш над водата ореховата черупка, която наричате кораб — отговори веднага Лонгакрес и изплю тютюна си точно пред босите крака на моряка.

— Ей, внимавай, стари пирате! — изръмжа мъжът, но като забеляза святкащите очи на Лонгакрес и бързото движение на ръката му към колана, благоразумно отстъпи крачка назад.

— Я виж ти кой бил тук! — повтори подигравателно Кобс, имитирайки съвършено Бърти Макей и изгледа със зяпнала уста един от мъжете зад капитана на „Ани Джейн“. — Нима това наистина е Джордж Гримс, носещият се по водата? — попита той и едва не се задави от смях при спомена за случилото се в теснините на Флорида.

— Малкият Джордж? — присъедини се към него Макдоналд и разтегна уста в усмивка.

— Да, аз съм, и имам да ви кажа няколко думички — отговори мрачно Гримс. Обкръжен от приятелите си, той се чувстваше много по-сигурен, отколкото в мига, когато трябваше да се изправи очи в очи с отмъстителния екипаж на „Морския дракон“. Ако му се удадеше удобен случай, без колебание щеше да забие стоманеното острие на ножа си в широките гърди на Данте Лейтън.

— Недейте така, момчета — побърза да се намеси Берти Макей. Не можеше да допусне сбиване пред очите на целия град. Нали трябваше да пази доброто си име. — Не бива да привличаме вниманието на пристанищната полиция.

— Да, капитане, прав сте. Не мога да си представя, че изисканият господин ще ни окаже съпротива — отбеляза един от хората му, после безсрамно подуши косата на Барнаби Кларк.

— С удоволствие ще ви науча на добри маниери, сър — изсъска разгневено Кларк и посегна към камата си.

— О, миличък, та аз ще те насека на парчета още прели да успееш да извадиш оръжието си — проговори предупредително морякът.

— Дълго ли ще останете в Антигуа, капитан Лейтън? — попита учтиво Берти Макей. За да отслаби напрежението, той се промуши ловко между своите хора и капитана на „Морския дракон“.

— Ще остана, колкото и вие, капитан Макей — отговори небрежно Данте и двамата знаеха какво означава това.

Смехът на дебелия огласи улицата. Реа потропваше с крак от нетърпение. Защо двете групи не се разделяха? Защо не й даваха възможност да избяга?

— О, капитан Лейтън, вие наистина умеете да ме разсмивате като никой друг! — изпъшка тежко Берти Макей. — Все още не съм се отказал от желанието да станем партньори. Размислихте ли междувременно? — попита той и огледа бдително настървената за бой дружина около стария му съперник. — Защо не се върнете в кръчмата да пиете още по едно, момчета? — обърна се той към моряците си, извади от джоба си няколко монети и ги хвърли в протегнатите им ръце. — Хайде, да ви няма!

Макар и мърморейки недоволно, моряците го послушаха. Повлякоха крака към края на улицата, направиха завой и изчезнаха.

— Сега, след като въздухът малко се поразчисти, капитане — продължи Берти Макей и хвърли многозначителен поглед към хората на съперника си, — не бихме ли могли да поговорим на четири очи?

Данте се обърна към моряците си, които внимателно претърсваха с очи оживената улица с надеждата да зърнат някъде една златна плитка.

— Е, добре — промърмори той и кимна с глава към Алистър да продължи търсенето. — Е, какво имате да ми кажете? — попита учтиво той, когато остана насаме с Берти Макей, макар че едва сдържаше нетърпението си да намери Реа Клер.

— Бих желал да продължим разговора, който водихме преди известно време, капитане — отговори открито Берти Макей, усмихна се любезно на един минувач и свали шапка пред една дама.

— Така ли? — попита незаинтересовано Данте.

— Да, капитане, мисля, че все още имате нужда от таен съдружник. Човек като мен би могъл да се занимава със сделките в Чарлзтаун, докато вие уреждате работите си тук, ако разбирате какво имам предвид — обясни доверително Берти.

— Боя се, че или вие не сте ясен, или аз не схващам толкова бързо — промърмори в отговор Данте. С ъгъла на окото си беше забелязал някакво движение в края на улицата и можеше да се закълне, че е била Реа.

— Ще убедя всички останали собственици на кораби, че не сте успели в търсенето, капитане, ще се погрижа дори собственият ми екипаж да не заподозре нищо. Така, ако случайно намерите съкровището, ще делите само с мен — предложи със сияещо лице Берти Макей.

Данте видя как Кони се отдели от сянката и хукна надолу по улицата. Юнгата не се беше присъединил към екипажа, а остана с капитана си.

— Както вече казахте, капитан Макей — заяви нетърпеливо Данте, — нашият интересен, но безполезен разговор е приключен. Не виждам причини да го продължаваме, след като много добре знаете, че „Морският дракон“ намери само остатъците от холандски търговски кораб, чийто трюм беше пълен с изгнили подправки. Препоръчвам ви да продължите да си купувате карамфил и пипер от тукашния пазар. Желая ви приятен ден, капитан Макей — заключи учтиво той, мина покрай запъхтелия се от гняв капитан на „Ани Джейн“ и закрачи с големи крачки към края на улицата. От устата на Берти избликна поток толкова ядни ругатни, че минаващата наблизо дама едва не припадна. Загрижената камериерка започна да й вее с ветрилото и двете побързаха да пресекат улицата.

 

След като двете групи се разделиха, Реа остана още малко в скривалището си, изчаквайки Данте да последва хората си. Вместо това той остана и продължи да си приказва с дебелия мъж в костюм от зелено кадифе.

Реа размишляваше трескаво какво да стори, когато изведнъж откри в навалицата синя униформа със златни ширити, която можеше да принадлежи само на кралски морски офицер. Това беше единственият й шанс. Знаеше, че няма да мине много време и моряците ще я намерят. Половината екипаж на „Морския дракон“ начело с капитана си беше тръгнал да претърсва Сейнт Джонс. Реа изскочи от сигурното си скривалище и хукна през улицата, без да съобрази, че Данте Лейтън може да я види. Изобщо не забеляза как Кони излезе от сянката на една тераса и изтича след нея.

Внезапно навалицата стана гъста и непроходима и Реа с усилие си пробиваше път. Странното й облекло вече не правеше впечатление никому. Тя се промушваше покрай хората, като се стараеше да не блъска тъмнокожите жени с белите им муселинени блузи и поли.

Много от тях носеха върху великолепните си пъстроцветни тюрбани огромни плетени кошове. Тъй като и повечето мъже бяха облечени в широки бели панталони и развяващи се ризи, синята униформа на британския флотски офицер би трябвало да се откроява на белия фон, но Реа почти веднага го загуби от очи.

Тя се огледа отчаяно и едва сега разбра къде е попаднала. Намираше се на пазара, където се тълпяха стотици хора, най-вече чернокожи и мулати. Точно пред нея продаваха свине и птици в кафези. Навсякъде се виждаха изкусно наредени пирамиди от сладки картофи, кокосови орехи, папая, авокадо и кошове кафе.

Малки деца тичаха без надзор наоколо, кучета се гонеха, душеха и захапваха всичко, което им се изпречеше на пътя. Реа въздъхна уморено и изтри потта от челото си. Синята униформа беше изчезнала.

Тя изостави търсенето и реши да влезе в някое дюкянче или гостилница. Там щеше да вдигне шум и да принуди собственика или собственицата да я предадат на властите. Така поне можеше да разкаже историята си пред хора, които бяха длъжни да я изслушат.

Реа продължи пътя си през пазара и след малко видя Алек Макдоналд да върви право към нея. Приведе се и се скри зад струпаните на купчина сандъци, в които крякаха възбудени петли. Шотландецът мина толкова близо до нея, че можеше да го докосне с ръка, и внезапно я обзе непоносим копнеж по сигурния борд на „Морския дракон“, по стария планинец, който беше познавал прадядо й. Но не се помръдна и го изчака да се скрие в множеството. Едва тогава излезе от скривалището си и тръгна в противоположна посока. Озова се в тясна, извита уличка, която извеждаше от пазарния площад, и закрачи бързо напред. Шумът от пазарящи се гласове и буйни смехове лека-полека заглъхна. Реа разбра, че е попаднала в не толкова изисканата част на града, и подозрението й се потвърди, когато от отсрещната кръчма внезапно изскочиха група мъже. Тя ускори крачка и изтича покрай тях, стараейки се да не я забележат, но усилията й останаха безполезни. Един от пияниците забеляза меко полюляващите се бедра и нададе див вик.

Реа се огледа страхливо и разбра, че е попаднала на същите недодялани типове, които само преди малко бяха разговаряли с екипажа на „Морския дракон“. Възбудени от порядъчното количество ром, което бяха погълнали, моряците си търсеха забавление, все едно какво. Очевидно не им беше приятно някой да се изпречи на пътя им, все едно мъж или жена, и с радост щяха да го накарат да съжалява, че се е родил.

За съжаление насъбралата се ярост се изля точно върху нищо неподозиращата лейди Реа Клер Доминик. Когато девойката се втурна да тича, мъжете я последваха с дивашки крясъци. Мятащата се златна плитка им сочеше пътя.

Реа тичаше по неравната улица и на няколко пъти едва не падна. Ужасът й нарасна, когато установи, че мястото е пусто. В края на улицата започваше безкрайният тропически гъсталак, толкова преплетен, че никой не можеше да мине през него. Обзета от паника, Реа се обърна, вслуша се в приближаващите се стъпки на мъжете и се запита как може да се страхува толкова посред бял ден. Потърси някакъв изход, но буйната зеленина беше непроходима. Внезапно тишината бе разкъсана от гръмогласния рев на пияните моряци, които стигнали до жертвата си.

— Страхотна гледка, а, приятел? — промърмори възхитено единият.

— Защо побягна от нас, момиче?

— Щяхме да си платим честно и почтено, но ти ни умори от бягане, затова няма да получиш нищо — ухили се третият, известен под името Джордж Гримс Очите му погълнаха крехката фигура на Реа и се залепиха върху вълнуващите се малки гърди.

— Ау, каква красавица!

— Радва ти окото, нали?

— Дай да я поогледаме малко по-отблизо, приятел!

Реа стоеше като вцепенена, неспособна да откъсне очи от суровите мъжки лица. Не беше изпитвала такъв страх, откакто се беше събудила в мрака на „Лондон лейди“.

— Как се казваш, малката?

— Хайде, отговори на стария Джако, знаеш ли колко му се иска да чуе гласчето ти. Я виж косите й. Същинско злато! Виждал ли си някога такива очи? Трябва да ги погледна отблизо, приятели! — изрева Джако и закрачи тежко към нея.

Реа усети, че почва да трепери. Ако се опиташе да избяга, краката щяха да откажат да я носят. Когато мъжът с мазни коси и овехтели, раздърпани дрехи, наближи, тя изпищя с все сила:

— Не смей да ме докосваш!

— О, колко мило. Това момиченце говори като същинска лейди — хили се морякът и направи още една крачка към нея, пришпорван от виковете на другарите си, образували полукръг, за да затворят улицата. — Хайде, милинка, кажи още нещо на стария Джако, гласчето ти е толкова звучно — продължи подигравателно той и пристъпи още по-напред.

— Не я докосвай, кучи сине! — изкрещя детски глас и се втурна между мъжете и девойката. Моряците се огледаха стреснато. Момчето се хвърли върху гърба на Джако и го блъсна. Двамата се търколиха в топлия пясък, но битката беше неравна, защото притеклият се на помощ на Реа Кони не беше и наполовина толкова тежък, колкото стария моряк. Не беше и убиец като него: изведнъж блесна острие на кама и Реа заслепено отвори очи. Само след миг се възцари потискаща тишина. Само Джако се изправи и огледа жертвата си с вълчи поглед.

Рея отвори очи и като видя Кони да лежи на земята, с разпилени черни коси по смъртнобледото лице, едва не припадна. Големите сини очи на момчето бяха затворени, детският глас беше замлъкнат.

— По дяволите, та той беше само дете — промърмори ядосано един от мъжете.

Реа изпищя пронизително и мъжете се паникьосаха още повече.

— Стисни я за гушата, човече! Не знаеш ли, че ако ни хванат, ще ни пратят на бесилката?

Джако се запъти с решителна крачка към Реа, която беше коленичила край ранения Кони Брейди. Тъкмо когато я сграбчи за косата, нещо остро се заби в рамото му и той се обърна като ужилен. Вдигна глава и се сгърчи от страх, когато се озова лице в лице с кралски офицер, стиснал в едната си ръка димящ пистолет. В другата държеше шпага и острието й беше в опасна близост до гърдите му.

— Пуснете дамата, или ще умрете — проговори спокойно офицерът и застана между мъжете и момичето, предпазвайки с тялото си падналото дете. Моряците бяха изпили толкова много ром, че все още се чувстваха смели и офицерът можеше да отгатне без усилия какво става в главите им. Той беше сам, а те бяха шестима. Той имаше шпага, но те носеха ножове и поне един от тях щеше да улучи целта дори от това разстояние.

— Ако имате малко ум в главите си, ще се върнете на кораба си, разбира се, без приятеля си. Той трябва да се изправи пред съдията — проговори любезно офицерът, без да изпуска от очи и най-малкото движение в групата.

— Ей, не можете да ме оставите така! Да не би само аз да съм виновен за случилото се? — изрева Джако и отправи предупредителен поглед към умърлушените си другари, които тихо се съветваха по предложението на офицера.

— Помислете пак, момчета — продължи вразумително офицерът, със същия глас, с който се обръщаше към хората си под град неприятелски куршуми. — Дали този смел моряк, който е пробол с ножа си едно дете, ще остане и ще се бие за някого от вас, ако е изпаднал в тежко положение? Помислете, преди да извършите нещо, което със сигурност ще ви отведе на бесилката — заключи делово той.

Джако имаше какво да загуби, ако другарите му го изоставеха и когато офицерът се извърна настрана, морякът посегна светкавично към колана си и измъкна дълъг нож. Вдигна го, но така и не успя да го хвърли, защото в същия миг проехтя оглушителен изстрел. Джако изрева от болка и се взря невярващо в разтрошената си ръка и в кръвта, която се стичаше по ризата му.

Офицерът хвърли гневен поглед към ножа на Джако, паднал до ботуша му, и се обърна в посоката, от която беше дошъл изстрелът. Срещна сивия поглед на Данте Лейтън и лицето му се озари от усмивка.

— Капитан Лойд — проговори учтиво Данте. Но когато видя ранения Кони Брейди и плачещата над него Реа, се обърна към моряците на Берти Макей и дори замъглените им от рома мозъци усетиха убийствената му ярост. Ако имаше човек на света, когото не желаеха да срещат по пътя си, това беше именно Данте Лейтън. Всички знаеха, че този човек е безмилостен. С горчива усмивка капитанът на кораба на Негово кралско величество „Порткълис“, сър Морган Лойд, трябваше да установи, че пет двойки очи се впиха с няма молба в синята му офицерска униформа — макар че иначе бяха готови да плюят върху нея.

— Данте! — изплака Реа, като видя доскорошния си враг. Бе вдигнала главата на Кони Брейди в скута си и се опитваше да спре кръвта от рамото му. — Онзи човек го прониза с нож и за всичко съм виновна аз — захълца тя. Залюля момчето като бебе и в този момент тежките му ресници се надигнаха.

— Лейди Реа? — прошепна безсилно Кони. — А аз си мислех, че няма да ви видя никога вече. Не исках да напускате „Морския дракон“, но не казах на никого. Капитанът се разсърди ужасно и вече не ме обича — промълви с угасващ глас той и очите му се остъклиха. — Видях ви да тичате през улицата и ви последвах до пазара, но после ви изгубих. Внезапно се появиха тези хора и аз трябваше да ви защитя, лейди Реа. — Очите му отново се затвориха.

— О, Кони, ти ме спаси! Ти си моят малък герой! — увери го през сълзи Реа.

Данте Лейтън пристъпи към смълчалите се мъже. Изгледа ги един по един, но после посвети цялото си внимание на моряка, опитал се да убие сър Морган.

Кралският офицер се почувства неудобно от жаждата за убийство, която светеше в очите на капитан Лейтън. Твърде често беше виждал този поглед у мъже в разгара на битката и знаеше, че трябва да предприеме нещо, иначе щеше да бъде принуден да свидетелства срещу Данте Лейтън пред съда.

— Данте! — Реа отчаяно се опитваше да привлече вниманието на капитана върху себе си. — Трябва да повикаме лекар. Кони е толкова блед и студен! — извика тя и сър Морган се възползва от удобния случай.

— Познавате ли момчето и дамата?

— Момчето е моят юнга — отвърна кратко Данте.

— Предлагам ви да последвате съвета на младата дама. Малкият има нужда от помощ. На борда на „Порткълис“ имаме отличен хирург. Ако желаете, ще го изпратя веднага на „Морския дракон“, за да се погрижи за раната — заговори бързо офицерът, макар че не вярваше момчето да остане живо.

— Благодаря ви, но моят стюард е много опитен в лечението на такива рани и със сигурност знае какво трябва да се направи — отговори тихо Данте и отново се обърна към утихналите мъже. — Какво ще правите с тази паплач?

— Мисля, че ще бъде трудно да ги обвиним в престъпление — виждате, че са пияни, а това не е нещо необичайно в тази част на града. Затова предлагам да ги пуснем — отговори сър Морган, но Данте прие думите му без особено вълнение. Цялото му внимание беше съсредоточено върху ранения Джако.

— А този?

— Аз лично ще отведа този подлец при съдията — отговори рязко сър Морган. — Ще имам нужда от свидетелските ви показания. Ще останете ли още известно време в Сейнт Джонс? — попита той и изправи на крака уплашения Джако.

— Само ден или два — отвърна кратко Данте. — Най-късно в събота ще изляза в открито море. — Той вдигна внимателно припадналия Кони Брейди и помогна на Реа да се изправи.

— А дамата? — попита учтиво сър Морган, едва скривайки любопитството си. Момичето беше облечено като островна жителка, но езикът му беше цивилизован, а нежното и благородно лице беше неповторимо в красотата си. — Къде мога да ви намеря, ако имам нужда от още един свидетел? — попита внимателно той.

Колкото и трудно да му беше, капитанът на „Морския дракон“ взе решение, че Реа сама трябва да отговори на този въпрос. Ако желаеше, тя можеше да разкрие самоличността си, да разкаже историята на отвличането си и да си възвърне свободата. Сър Морган Лойд не беше глупак и щеше да я изслуша внимателно, а после щеше да предприеме всичко необходимо, за да изясни истината. Може би щеше да я върне лично в Англия и да я изправи пред семейството й. Така щеше да отстрани веднъж завинаги всички съмнения относно личността й.

— Реа? — попита тихо Данте и погледите им се срещнаха. След като й каза с очи, че предоставя отговора на нея, той се извърна настрана.

Реа погледна мъртвешки бледото лице на Кони Брейди и видя как устните му се движат безшумно. Отново и отново те оформяха името й.

— Ще ме намерите на борда на „Морския дракон“, капитане — отговори решително тя и приглади една черна къдрица от студеното чело на момчето.

— Лейди Реа! Лейди Реа! Моля ви, не ме напускайте! Не си отивайте!

— Тук съм, Кони, няма да те изоставя. — Реа напразно се стараеше да успокои разтърсваното от треска момче и го притискаше до гърдите си.

— Моля ви се, капитане, не ми се сърдете, моля ви! Тя е толкова мила. И плака. Сам я видях. Искаше да се върне в къщи, капитане. Направи го, нали, и ме напусна? И вие ли ще ме оставите, капитане? Всички ме оставят — хълцаше Кони и трепереше с цялото си тяло.

— Не, не, Кони, не се безпокой — прошепна окуражаващо Реа и притисна мократа кърпа към горещото му чело. — Аз съм при теб. Няма да те напусна, обещавам ти.

— А една Доминик никога не нарушава дадената дума, така ли беше? — попита тихо Данте. Реа не го беше чула да влиза.

— Какво ще стане с негодника, който прониза Кони с ножа си? — попита тя и се надигна изтощено от столчето до койката. От три дий насам бдеше неотстъпно над раненото момче. Направи се, че не забелязва ръката, която се протегна да й помогне.

— Мисля, че властите бяха много доволни да го пъхнат в затвора. Нападението над Кони и сър Морган най-после им даде основателна причина да го сторят. Вече на няколко пъти е причинявал безредици в Антигуа и е добре познат на съдията. А сега направи глупостта да се нахвърли върху офицер на Короната. Ако Кони умре, ще иде на бесилката — заключи мрачно Данте. Реа изпъшка уплашено и мъжът се стресна. Не беше искал думите му да прозвучат жестоко.

— Не казвайте това! Той няма да умре! Кони ще живее! Аз съм виновна за всичко и ако той умре, ще се чувствам още по-виновна — захълца девойката.

Тя усети как силните мъжки ръце я обгърнаха и твърдите устни зашепнаха нежни думи в ухото й. Опита се да се изтръгне от топлината им, защото не искаше съжаление и утеха. Заслужаваше да страда, докато Кони лежеше в койката си и се гърчеше в пристъпите на треската.

— Недей, Реа, не бягай от мен — прошепна умолително Данте. — Ти не си виновна.

— Напротив! Аз разруших света на това момче. Възползвах се от това, че ме обожава, и го настроих срещу вас, като го помолих да не ви казва, че съм напуснала „Морския дракон“. Знаех, че постъпвам зле, но исках на всяка цена да избягам. Вдъхвах сладкия аромат на жасмина и си спомнях Кемъри… Просто не можех да търпя повече. А мисълта, че ще се изправя срещу вас, след нощта, в която ние… — Реа потрепери и думите й заглъхнаха в сълзи.

— Знам и не те обвинявам, Реа — отговори Данте и устата му се опъна в горчива усмивка. Беше сигурен, че сълзите й са предизвикани от спомена за нощта, от отвращението, което изпитваше към него. Очите му се сведоха към златната главица, която почиваше на гърдите му. Тя беше толкова нежна и най-съкровеното му желание беше да я задържи завинаги в прегръдката си.

— Екипажът обвинява мен. Чета го в очите им, когато ме поглеждат — призна тихо Реа.

— Не, това не е истина. Те са загрижени за Кони, не разбираш ли? Не по-малко бяха загрижени и за теб, скъпа моя. Никой не те обвинява за раняването на Кони. Напротив, мъжете се гордеят, че малкият е доказал смелостта си, като е излязъл съвсем сам срещу толкова много противници. Ако проклинат някого за проявената подлост, това са Берти Макей и екипажа му. Искам още да ти кажа, че няма да допусна само ти да изпитваш чувство за вина, мила моя. Аз съм не по-малко виновен от теб — заяви твърдо Данте, за да я изтръгне от обзелата я апатия. — Аз се отнесох много грубо с момчето, макар да знаех колко ще го нараня. Аз съм човекът, който му разреши да слезе на сушата и който му обясни с най-силни думи, че се намираш в опасност. Кони се прояви като герой само за да ми напрани впечатление. Аз съм също толкова виновен, колкото и ти, Реа — завърши той и погледна загрижено неспокойно мятащото се момче.

— Чувствам се толкова безпомощна. Нима не мога да сторя нищо, за да му помогна? — попита едва чуто Реа и погледна Данте в очите. — Знам, че Хюстън Кърби прави за момчето всичко, което е по силите му — продължи тя и спря смутено. Не искаше думите й да прозвучат като критика към дребния стюард. Той се грижеше неуморно за ранения и наистина успяваше да успокои трескавото малко тяло. — Но не е ли по-добре да потърсим истински лекар?

— Боя се, че е невъзможно — отговори кратко Данте и Реа разбра, че го е обидила.

— Съжалявам, не исках да поставя под въпрос уменията на Кърби, но толкова ме е страх за Кони — прошепна потиснато Реа.

— Невъзможно е да повикаме лекар — повтори Данте, поколеба се и погледът му се устреми към широките прозорци на каютата. — И то е, защото напуснахме Антигуа. Вече сме в открито море, мила — обясни меко той.

Реа се изтръгна от прегръдката му и изтича до прозореца. Пред погледа й се разкри безкрайният океан. Дъхът й спря, когато осъзна, че вече няма надежда да избяга от „Морския дракон“ и неговия капитан. Усети мекото полюляване на кораба, чу плющенето на платната, издути от южния вятър. „Морският дракон“ беше насочил бушприта си към следващата цел.