Даниел Стийл
Домът на надеждата (11)

Глава единадесета

През дните, последвали фиаското от Деня на благодарността, Лиз не сподели с никого факта, че Бил вече не присъства в живота й. Не каза нищо на Виктория, когато двете разговаряха по телефона, не спомена за случилото си и пред майка си, която определено имаше мнение по въпроса. В един от предишните им разговори майка й бе изтъкнала, че решението й да покани Бил в дома си за Деня на благодарността е грешка. А Лиз веднага си бе помислила, че майка й просто ревнува, защото самата тя не бе сред поканените.

Лиз обаче беше съсипана. От месеци не бе изглеждала толкова зле. Беше тъжна, уморена и раздразнителна. В началото и Керъл, и Джийн решиха, че това се дължи на наближаващите празници и на свързаните с тях спомени. Джийн обаче първа се досети за случилото се. Бил бе престанал да звъни в кантората.

— Скарахте ли се? — предпазливо попита тя, когато Лиз се върна от заседанието на съда, проведено в седмицата след Деня на благодарността.

Лиз я погледна с мрачно изражение. Край очите й имаше тъмни кръгове. През изминалите няколко дни бе отслабнала, а сънят й бе станал по-неспокоен и отпреди.

— Той ме напусна. Децата се държаха зле с него в Деня на благодарността. Не всичките, но Мегън и Ани го обидиха и на него му дойде твърде много. Те настина проявиха непростима грубост, но той пък очевидно само е чакал някакъв такъв повод, за да повярва, че всичко между нас е било една голяма грешка и че връзката ни се дължи на временна загуба на ума от негова страна. Преди две седмици Бил ме попита дали ще се съглася да се омъжа за него в Деня на влюбените. Но ето че не можахме да изкараме заедно и до Деня на благодарността.

— Може би просто се е паникьосал — внимателно предположи Джийн.

От месеци не бе виждала Лиз в подобно състояние и се безпокоеше за нея. Тя изглеждаше отчайващо нещастна, а като капак на всичко днешното съдебно заседание не беше протекло според очакванията й. Този път Лиз бе загубила, а това допълнително задълбочаваше депресията й. Истинската причина за унинието й обаче не беше загубата в съда, а поведението на Бил.

— Той ще се върне, Лиз. Нужни са му няколко дни, за да се успокои, а след това ще те потърси отново.

— Не мисля така. Струва ми се, че решението му е окончателно.

Предположенията й се потвърдиха, когато му позвъни в края на седмицата, а той изобщо не си направи труда да отговори на обаждането й. Лиз, изпълнена с презрение към себе си заради малодушието, което проявяваше, му позвъни на пейджъра. Най-накрая, след няколко часа, Бил все пак й се обади и обясни, че бил зает с някакъв спешен случай. Гласът му обаче звучеше студено и отчуждено.

— Исках само да проверя дали си добре — рече Лиз, опитвайки се думите й да прозвучат неангажиращо.

Той обаче очевидно нямаше никакво желание да разговаря с нея.

— Добре съм, Лиз. Благодаря за обаждането. Извинявай, но съм зает.

— Обади ми се някой ден…

Намрази се още повече заради тази молба, но той, верен на себе си, й отговори без всякакви увъртания.

— Не мисля, че това е добра идея точно в този момент. И двамата имаме нужда от време, за да излекуваме раните си, причинени от случилото се между нас.

— И какво точно се случи? — попита Лиз, макар да съзнаваше, че нейната настойчивост никак не му харесва.

— Ти знаеш какво се случи. Осъзнах се. Мястото ми не е в твоето семейство, Лиз, а и аз вече нямам дори желание да опитвам да стана част от него. Ти си страхотна жена и аз те обичам, но между нас няма да се получи нищо. Поне не и що се отнася до мен. Когато ти и децата най-сетне преодолеете мъката от смъртта на Джак — а това вероятно ще отнеме още доста време — ще трябва да си намериш някой друг.

През изминалата седмица обаче Лиз не бе мислила за Джак, а за Бил. За пръв път от единадесет месеца насам споменът за Джак бе започнал да избледнява, а болката, причинена й от Бил, бе много по-остра и плашеща.

— Ако двамата с теб наистина се обичаме, ще намерим начин да се справим с проблемите. Защо поне не опитаме?

— Поради една много основателна причина — директно заяви той. — Аз не желая. Не искам да се женя и да имам деца. Особено пък чужди деца, които не ме искат. Те го заявиха съвсем ясно и аз си направих съответните изводи.

— Те ще свикнат с времето…

Лиз му се молеше, макар да й се искаше да не го прави. Ситуацията беше много унизителна, но това не я притесняваше. Тя вече знаеше колко много го обича. Макар че прозрението очевидно я бе споходило прекалено късно. Той не желаеше дори да й даде възможност да се опита и да поправи стореното.

— Те може и да свикнат, Лиз, но аз няма да мога. И което е още по-важно — не желая да го правя. Намери си друг мъж.

Безсърдечни и студени думи, които обаче прозвучаха ясно и недвусмислено.

— Аз обичам теб. Това не е концерт по желание, докторе.

— Не мога да ти помогна — студено заяви той. — А сега трябва да се връщам в спешното отделение, където ме очаква едно петгодишно дете с трахеотомия. Весела Коледа, Лиз!

Думите му прозвучаха жестоко и безмилостно и на Лиз й се прииска да го намрази заради тях, но не можеше. Нямаше сили да го мрази. Имаше чувството, че в Деня на благодарността някой я бе лишил от цялата й жизненост и енергия. И това беше точно така. А човекът, отнел й радостта от живота, беше Бил.

Лиз се прибра у дома по-късно след обяд. Чувстваше се тъжна и победена. Джейми вдигна очи от курабийките, които правеха заедно с Керъл, и я попита къде е Бил. Интересен въпрос, предвид обстоятелствата. Лиз не знаеше какво да му отговори. Че Бил си е отишъл? Че всичко между тях е свършило? Приключило? Че Бил вече не ги харесва? Трудно й беше да намери най-подходящия отговор.

— Той е… зает, Джейми. Точно в този момент няма време за нас.

— Да не е умрял? — разтревожено попита Джейми. В неговите представи хората, които изчезваха така, както бе изчезнал баща му, най-вероятно са вече мъртви.

— Не, не е. Но не иска да се вижда с нас за известно време.

— Сърдит ли ми е?

— Не, миличък. Не е.

— Той ми обеща, че ще ми покаже хвърчилото си, но така и не го направи. Хвърчилото, което е направил сам като малък.

— Може би трябва да помолиш Дядо Коледа тази година да ти донесе хвърчило — предложи Лиз, чувствайки се напълно изцедена.

Не можеше да му каже нищо повече. Бил Уебстър бе излязъл от живота им и тя не можеше да направи нищо, за да го върне отново при тях. Дори и молбите й не биха помогнали и вече го знаеше. Безсмислено беше да се опитва да го убеди чрез разумни доводи, молби и клетви във вечна любов. Днес след обяд, в разговора им по телефона, бе опитала всичко това, само за да разбере с безпощадна яснота, че той вече не я иска. Не можеше да спори по този въпрос. Той имаше право да вземе сам подобно решение.

— Няма да е същото, ако Дядо Коледа ми подари хвърчило — тъжно констатира Джейми. — Хвърчилото на Бил е специално, защото си го е направил сам.

— Може пък и ние да си направим едно — заяви Лиз, борейки се със сълзите си.

Щом, беше в състояние да тренира заедно с него и да го подготви за състезанието на дълъг скок, защо пък да не го научи как да си направи хвърчило? Но какво още щеше да й се наложи да прави? Колко още трябваше да учи? Колко роли трябваше да изпълнява само защото един лунатик бе застрелял Джак, а Бил Уебстър, обхванат от паника, бе решил, че не желае повече да бъде част от живота й? И защо все тя трябваше да събира отломъците?

Тези въпроси не й даваха мира.

Малко след това Керъл отиде да прибере момичетата от училище, а в мига, в който те прекрачиха прага на къщата, Джейми побърза да им съобщи новината, която майка му бе споделила с него.

— Бил не желае да ни вижда повече.

— Добре — на висок глас възкликна Мегън, но след това, изпълнена с чувство на вина, погледна към майка си. Дори и за нея бе очевидно, че Лиз изглежда много нещастна.

— Не е хубаво да говориш така, Мег — тихо отбеляза Лиз. В очите й напираше такава тъга, че Мегън побърза да се извини.

— Аз просто не го харесвам — смотолеви тя.

— Но ти почти не го познаваш — възрази Лиз. Мегън само кимна в отговор, след което момичетата се прибраха по стаите си, за да подготвят домашните си за следващия ден.

До коледната ваканция оставаха само още три седмици. В къщата обаче не се усещаше празнично настроение, а сърцето на Лиз едва не се пръсна от болка, когато извади коледните украси.

Тази година бяха решили да не поставят светещи лампички пред къщата и по дърветата в градината — традиция, която Джак бе спазвал години наред. Споразумяха се да поставят украса само вътре в къщата. Две седмици преди Коледа Лиз заведе децата да си изберат коледна елха, но никой от тях не бе особено въодушевен.

Бил не се бе обаждал от две седмици и Лиз подозираше, че той никога повече няма да я потърси. Беше взел решението си и очевидно възнамеряваше да се придържа към него.

Най-накрая Лиз призна пред Виктория за разрива помежду им. Приятелката й, преизпълнена със съчувствие, я покани на обяд, но Лиз нямаше желание да се вижда дори и с нея.

С приближаването на коледните празници цялата къща бе обгърната от тъга и печал, а Лиз и децата, обхванати от отчаяние, започнаха бавно да затъват в тресавището на депресията. От смъртта на Джак бе изминала почти една цяла година, а изведнъж започна да им се струва, че трагедията ги бе сполетяла едва вчера. Децата не спираха да говорят за него. А Лиз имаше чувството, че постоянно се лута се между агонията, причинена й от отдръпването на Бил, и спомените от живота й с покойния й съпруг. Тя прекарваше по-голямата част от времето си затворена в стаята си, не се виждаше с приятели. Тази година отклони и всички покани за коледни партита. Реши дори да не кани и майка си, оправдавайки се пред нея, че предпочита да остане сама с децата. Майка й, макар й наранена от решението й, заяви, че я разбира и не й се сърди. Възрастната жена се бе обадила на своя приятелка вдовица и я бе поканила да прекара коледните празници заедно с нея.

Настъпването на коледните празници бе отбелязано в дома им само с украшенията, които Лиз и децата наслагаха по елхата, и с курабийките, които изпекоха. През цялото време обаче всички тайничко се молеха празникът да свърши по-бързо.

Лиз възнамеряваше да заведе децата на ски през почивните дни между Коледа и Нова година, но никой не беше в настроение за пътуване и, решили единодушно да си останат у дома, те се отдадоха на болезнените спомени, които ги обгърнаха като плаващи пясъци, заплашващи да ги погълнат напълно.

В деня преди Коледа Лиз седеше зад бюрото в кабинета си, когато й позвъни една клиентка и със задъхан глас попита дали би могла да я види веднага. Лиз имаше малко свободно време този следобед и покани жената в кантората.

Онова, което клиентката сподели с нея веднага щом влезе в кабинета й, никак не й хареса. Съпругът на жената постоянно застрашавал живота на шестгодишния им син — возел го на мотоциклет без каска по магистралата, разхождал го с пилотиран от него самия хеликоптер, и то само броени дни след получаването на разрешителното си, позволявал му да ходи на училище с велосипед — в натовареното движение и отново без каска. Клиентката искаше Лиз да го лиши от правото да вижда детето и, за да подчертае своята категорична решимост да не отстъпва в този спор, настояваше Лиз да замрази бизнеса му. Претенциите на жената задействаха познатата тревожна аларма в душата на Лиз и тя твърдо поклати глава.

— Не можем да му причиним това — без колебание заяви тя. — Ще се обърна към социалните служби за помощ. Ще ги помолим да изготвят списък на нещата, които бившият ви съпруг не може да прави със сина ви. Няма обаче да го изправим пред съда, за да се опитаме да отнемем бизнеса му.

Лиз изрече последните думи с такава безпрекословна категоричност, че клиентката я изгледа подозрително.

— И защо не?

В първия момент жената си помисли, че съпругът й бе успял да подкупи Лиз.

— Защото за подобни действия се плаща твърде скъпо — простичко отвърна Лиз.

През последните три седмици тя бе отслабнала почти с пет килограма, изглеждаше бледа и уморена, но в гласа й напираше такава мрачна решителност, че жената се видя принудена да изслуша тирадата й:

— Преди време имах подобен случай, макар че в него не бе въвлечено и дете. Тогава решихме, че единственият начин да привлечем вниманието на мъжа, за да го накараме да се вслуша в претенциите на клиентката ни, бе да замразим авоарите и бизнеса му.

— Постигнахте ли търсения резултат? — с надежда попита жената. Подобна стъпка й се струваше напълно разумна.

Но не и на Лиз.

— Не, не постигнахме нищо. Миналата година на Коледа той уби съпругата си и моя съпруг, след което се самоуби. Ако притиснете съпруга си прекалено силно, той би могъл да нарани вас и детето ви. А аз нямам никакво намерение да участвам в това.

В кабинета се възцари продължително мълчание. Жената бавно кимна.

— Съжалявам…

— Аз също. Ето какво ще направим, за да му попречим да нарани детето.

Двете изготвиха списък с опасните за живота на момчето дейности, които баща му не би трябвало да му позволява да върши, и Лиз, в присъствието на клиентката, се обади на назначения от съда посредник от социалните служби.

Социалната служба обаче бе претрупана с работа и първата свободна дата, в която можеха да изслушат двамата бивши съпрузи, беше единадесети януари. Дотогава оставаха цели три седмици и половина. Междувременно Лиз се съгласи да напише писмо на въпросния мъж, в което да му отправи, официално предупреждение.

— Така няма да постигнем нищо — отбеляза мрачно жената и погледна Лиз. — Той не разбира от човешка дума. Трябва да го заболи много, за да схване посланието.

— Ако го нараним, той би могъл в отговор да си отмъсти на вас или на сина ви — повтори Лиз. — А аз съм сигурна, че не бихте желали да се стига дотам.

Заплахата беше сериозна и жената си тръгна от офиса на Лиз без никаква надежда. Лиз обаче изпитваше известно удовлетворение, защото поне не бе сторила нищо, с което да застраши живота на клиентката и сина й.

А когато по-късно вечерта се прибра у дома, децата й се сториха малко по-весели и спокойни.

Беше последният ден преди ваканцията и Керъл заведе четирите по-малки деца на ледената пързалка, за да карат кънки. Питър излезе с новата си приятелка — двамата възнамеряваха да вечерят заедно и да отидат на кино. Лиз, останала сама у дома, се наслаждаваше на спокойната вечер, когато телефонът иззвъня. Беше девет и половина. Гласът, който чу в слушалката, звучеше истерично и на Лиз й бе нужна цяла минута, за да познае кой се обажда. Беше клиентката, с която се бе срещнала след обяд. За да й вдъхне някакво чувство на сигурност, Лиз й бе дала и номера на домашния си телефон. Жената се казваше Хелън, а по гласа й личеше, че едва се владее.

— Хелън, успокой се и се опитай да ми кажеш какво се е случило.

Бяха й нужни повече от пет минути, за да изясни всички подробности. Съпругът на Хелън, Скот, бе завел сина им Джъстин на разходка с мотоциклет по хълмовете на Сан Франциско. Хелън не знаеше със сигурност дали бившият й съпруг е бил пиян, но засега не се изключваше подобна възможност. Детето, разбира се, пътувало без каска. Мотоциклетът бил блъснат от камион. Детето, по някакво чудо, излетяло от мотоциклета и се приземило на затревената морава пред някаква къща. Въпреки това и двата му крака били счупени, претърпяло бе и травма на главата. Момчето бе прието в интензивното отделение на детската болница в Сан Франциско. Бащата, все още в кома, бил в критично състояние. Полицаите били намерили Хелън в дома й, за да я известят за катастрофата.

Единственото успокоение за Лиз бе мисълта, че дори и да се бе съгласила да изправи този кучи син пред съда, делото все още нямаше да е насрочено, а нейните действия по никакъв начин нямаше да могат да предотвратят случилото се нещастие. Вината за катастрофата не беше нейна, но това не променяше факта, че малкото момченце на Хелън се намираше в смъртна опасност.

— Къде се намираш сега? — попита Лиз и се изправи.

Протегна ръка към дамската си чанта, която стоеше в края на леглото й.

— В интензивното отделение на детската болница.

— Има ли някой е теб?

— Не, сама съм.

Жената се разрида неудържимо. Тя бе родом от Ню Йорк и имаше намерение да се върне да живее там веднага щом постигне някакво споразумение със съпруга си.

— Ще бъда при теб след двадесет минути — рече Лиз и затвори, без да чака отговор.

Грабна палтото си на път за входната врата. Радваше се, че не бе отишла с децата на пързалката. Отказът й да ги придружи я бе накарал да се чувства виновна, но, прибирайки се от работа, се бе почувствала толкова уморена, че бе предпочела да си остане у дома.

Осемнадесет минути по-късно Лиз паркира колата си пред болницата. Влезе в интензивното отделение и завари Хелън да ридае в прегръдките на една сестра. Току-що бяха вкарали Джъстин в операционната, за да оперират и двата му крака, но сестрата твърдеше, че момчето е в съзнание, а травмата на главата причинила само леко сътресение. Момчето и майка му бяха извадили голям късмет.

Докато седеше с Хелън в болницата, Лиз отново си спомни за Бил. Зачуди се къде ли е в момента и какво прави. Съзнаваше, че няма смисъл да мисли за него — бяха изминали, повече от три седмици от последния им разговор и тя вече знаеше със сигурност, че той няма да й се обади. Бил Уебстър бе взел своето решение и се придържаше към него. Той беше такъв човек. А тя и семейството й очевидно създаваха прекалено сериозни проблеми, които му идваха в повече.

Джъстин излезе от операционната малко след полунощ. Все още беше упоен, а краката му бяха превързани чак до таза. Приличаше на малка парцалена кукла, но лекарят ги увери, че момчето ще се възстанови напълно, а след шест месеца или след година ще му направят повторна операция, за да извадят металните пластини.

Хелън изслуша думите му със сълзи на очи, макар че след пристигането на Лиз жената бе възвърнала част от самообладанието си. Двете разговаряха от часове, обсъждайки бъдещите си действия по отношение на съпруга на Хелън.

Тя най-накрая бе успяла да убеди Лиз. Щяха да го изправят пред съда и да му наложат всяко възможно ограничение и съществуваща възбрана. След това Хелън щеше да се върне в Ню Йорк. Тя беше още млада, а в Ню Йорк живееше не само семейството й, но и някакъв стар приятел, който често й се обаждал напоследък и дори подхвърлял нещо за брак.

Лиз също смяташе, че жената трябва час по-скоро да се махне далеч от града и да се установи на място, където бившият й съпруг не би могъл да я намери и нарани.

— А след това… — тя погледна Хелън и се усмихна тъжно. Майката на момчето тъкмо я бе изпратила до асансьора и й бе благодарила за това, че бе останала с нея през цялата нощ. — След това ще се оттегля от адвокатската практика — довърши Лиз и въздъхна с облекчение.

От месеци обсъждаше тази възможност и най-накрая бе решила да приключи със семейното право. Случилото се с детето на Хелън й бе помогнало да вземе окончателното решение. Беше обсъждала тази възможност на път за болницата, а сега вече бе абсолютно сигурна, че трябва да го стори.

— И с какво ще се занимаваш?

— Ще отглеждам рози — Лиз се разсмя. — Или пък ще перфорирам билетчета. Не, всъщност смятам да се заема с нещо, към което от доста време проявявам силен интерес. Ще работя като детски адвокат. Ще закрия кантората, в която практикувах заедно с покойния си съпруг, и ще работя в дома си. През последната година поддържах кантората сама, но тази работа не ми е по сърце.

Изрекла най-после плановете си на глас, Лиз се почувства по-добре. От седмици не бе изглеждала толкова спокойна и уверена.

Преди да се разделят, Хелън отново й благодари за подкрепата.

— Ще ти се обадя, за да те информирам за датата на явяването ни пред съда.

Лиз се усмихна на клиентката си, преди вратите на асансьора да се затворят. С лека крачка тръгна към колата си, изпълнена с увереност, че е взела правилното решение. Запита се дали и Бил бе изпитал същото облекчение, след като й се бе обадил, за да й каже, че между тях всичко е свършено. Може би, реши Лиз.

Може би взаимоотношенията му с нея са били също толкова потискащи и неудовлетворителни за него, както адвокатската практика, която навремето бе споделяла с Джак, се бе оказала за нея след смъртта му.

Ако наистина беше така, тя бе готова да уважи решението на Бил. Тази вечер обаче, докато бе държала ръката на Хелън, която бе разкъсвана от желанието да убие бившия си съпруг заради онова, което бе причинил на Джъстин със своето лекомислие и безотговорност, Лиз най-сетне бе взела своето решение.

Когато Лиз си тръгна от болницата, съпругът на Хелън все още се намираше в кома и лекарите смятаха, че са възможни сериозни мозъчни поражения. Джъстин обаче щеше да се оправи, а за Лиз единствено това имаше значение.

Малко след един часа след полунощ Лиз спря на алеята пред къщата си на улица Хоуп. С изключение на Питър, който току-що се бе върнал от срещата с приятелката си, всички си бяха легнали. Той с изненада погледна майка си. Тя вече не излизаше никъде — ходеше единствено в кантората и в съда. След разрива им с Бил Питър не я бе виждал да излиза от къщи.

— Къде беше, мамо?

— В болницата с една клиентка. Но това е дълга история…

Двамата побъбриха още минута, а след това Лиз се качи в спалнята си и си легна. Беше изтощена до смърт, но въпреки това бе доволна от решението, което бе взела предишната вечер. Вече изобщо не се съмняваше, че то е правилно.

Веднага щом влезе в кантората на следващата сутрин, Лиз се обади в съда и насрочи дата за съдебното изслушване. След това позвъни на Хелън в болницата, за да й я съобщи, Хелън я информира, че Джъстин е добре и че след няколко дни ще му позволят да се прибере у дома. Когато обаче Лиз й съобщи датата за съдебното изслушване, Хелън тихичко отговори, че такова вече не е необходимо.

— Нали не изпитваш чувство на вина заради решението си да се изправиш срещу него в съда, Хелън? Няма съдия в света, който да прояви милост към човек, извел шестгодишния си син на разходка с мотоциклет без каска. Сега шансът е на твоя страна и ти трябва да се възползваш от предоставената възможност.

— Не е нужно.

— И защо?

Лиз бе озадачена. Съзнанието й вече бе изцяло заета с доводите, които щеше да изтъкне пред съдията. Делото бе насрочено за седмицата между Коледа и Нова година.

— Скот почина от силен мозъчен кръвоизлив — тихо отвърна тя.

В гласа й се прокрадна печал. Жената очевидно скърбеше за погубения му живот и това й правеше чест. Защото този мъж беше не само неин съпруг, но и баща на сина й.

— О… — възкликна Лиз, загубила за момент дар слово. — Съжалявам.

— Аз също… Толкова силно го мразих през последните две години, но той си остава баща на Джъстин. Все още не съм казала на момчето.

Лиз стисна здраво очи при тези думи, припомнила си отново случилото се с тях само преди година.

— Наистина съжалявам. — Детето сигурно щеше да бъде съкрушено. — Обади ми се, ако мога да помогна с нещо.

— Предполагам, че ти най-добре от всички знаеш какво означава това… говоря за децата.

— Да, зная. Ще мине много време, преди да преодолее болката. Ние все още не можем да приемем смъртта на съпруга ми.

— Веднага щом Джъстин се възстанови достатъчно, за да може да пътува, ще замина за Ню Йорк при родителите ми.

— Идеята ми се струва добра.

След около минута приключиха разговора, а Лиз остана дълбоко замислена на мястото си.

— За какво беше всичко това? — попита я Джийн, когато влезе в кабинета й.

Беше чула Лиз да изказва съболезнования на Хелън.

Вече бе разбрала, че тя е прекарала почти цялата нощ с клиентката им в болницата. На лицето й се изписа неподправен шок, когато Лиз я информира за случилото се.

— Никога не съм можела да проумея как е възможно да има родители, които съзнателно причиняват такива страдания на децата си — неодобрително възкликна тя.

— Което ме подсеща, че трябва да ти съобщя още една лоша новина — обяви Лиз. Чувстваше се гузна, но трябваше да го направи. Макар и добро за нея самата, решението й не бе особено благоприятно за Джийн. А и Лиз вече съжаляваше, че ще се наложи да се раздели с нея. — Не зная как да ти го кажа, затова ще карам направо. — Всъщност Лиз винаги подхождаше директно към всеки въпрос и това бе едно от нещата, които Джийн особено харесваше у нея. — Затварям кантората.

— Ще се оттеглиш от адвокатска дейност?

Джийн изглеждаше изумена, макар да съзнаваше, че не би трябвало да е чак толкова изненадана. След смъртта на съпруга си Лиз бе продължила да работи под огромно напрежение, товарейки се със задължения, надвишаващи всяка разумна граница, и Джийн знаеше, че е само въпрос на време Лиз да реши, че не може повече да продължава по този начин. Истината бе, че Лиз бе в състояние да се справи с огромния товар, който носеше на раменете си, но просто не желаеше. Не и без Джак. А за друг партньор не искаше и да мисли.

— Ще започна практика като детски адвокат. На непълен работен ден. И ще работя у дома. Винаги съм харесвала тази част от работата ни. Никога не съм си падала по семейните разпри, съдебните еквилибристики и всички грозни сцени, свързани със семейното право. Тази част от правото винаги е привличала повече Джак, отколкото мен. Аз обичам децата и сега искам да започна да работя за тях.

Джийн се усмихна широко, заобиколи бюрото и я прегърна.

— Това е правилното решение, момиче. Ако останеш още малко тук, тази кантора ще те убие. А като детски адвокат ще бъдеш страхотна.

— Надявам се. — Лиз я погледна с тревога. — Но ти какво ще правиш? Цяла сутрин мисля за това.

— Струва ми се, че и на мен ми е време да порасна. Това изявление може и да ти изглежда налудничаво на моята възраст — Джийн беше на четиридесет и три години, — но имам желание да се запиша в юридическия факултет. — Лиз зяпна от изумление, а след това се разсмя. Това беше идеалното разрешение на проблема.

— Ами в такъв случай не се захващай със семейно право, защото ще го намразиш.

— Аз искам да практикувам криминално право. Ще ми се да започна работа като прокурор.

— Браво на теб!

Лиз изчисли, че ще са й необходими три месеца, за да приключи с всички случаи. След това възнамеряваше да си вземе няколко месеца почивка, през което време щеше да информира всички за плановете си. Беше си заслужила краткотраен отдих и смяташе да прекара това време с децата си. Те бяха проявили завидно търпение през годината, докато тя се бе опитвала да се справя с ангажиментите си подобно на жонгльор, подхвърлящ десетина топки във въздуха, и бе работила ден и нощ, за да успее. Сега Лиз чувстваше, че им дължи компенсация за пропуснатото време.

— Ако се запиша в юридическия факултет преди края на годината — с доволно изражение отбеляза Джийн, — ще мога да започна обучението си през юни, или най-късно през септември. Така и аз ще разполагам с няколко свободни месеца. Почивката ще се отрази добре и на двете.

И двете имаха чувството, че са остарели с цял век през изминалата година, макар че не изглеждаха и с един ден по-възрастни отпреди.

Лиз все още седеше зад бюрото си и си бъбреше с Джийн, когато позвъни Керъл. На Джийн й се стори, че в гласа й се прокрадва паническа нотка, но само предаде слушалката на Лиз, без да й каже нищо. Реши, че всичко е плод на въображението й. А и Керъл бе твърде заета с децата по Коледа и очевидно се чувстваше преуморена.

— Здрасти. — Сега, когато вече бе взела съдбоносното си решение, Лиз се чувстваше доволна и спокойна. — Какво има?

— Джейми.

Начинът, по който Керъл произнесе името на детето й, я накара да си спомни за изминалото лято. Икономката й не губеше време с излишни приказки.

— Какво стана?

Докато чакаше отговора на Керъл, Лиз бе залята от внезапен прилив на паника.

— Опитваше се да окачи на елхата един картонен ангел, който изработихме заедно. Извадил стълбата, докато аз правех нещо друго с Мег, и паднал. Струва ми се, че ръката му е счупена.

— По дяволите…

До Коледа оставаха пет дни. Докато слушаше внимателно обясненията на Керъл, Лиз долови плача на Джейми.

— Сериозно ли е?

— Счупена е под много лош ъгъл.

— Ще се срещнем в болницата веднага щом стигна там.

Този инцидент поне не беше толкова сериозен колкото случилото се с Питър през лятото, или пък с малкия Джъстин през изминалата нощ. Но това беше първото счупване на Джейми и Лиз знаеше, че детето сигурно е много изплашено. Тя грабна палтото и чантата си и хукна през вратата.

Джийн я попита в движение какво се е случило.

— Счупена ръка — извика през рамо Лиз и се затича надолу по стълбите.

Като че ли никога не й оставаше свободна минутка, за да поседи и да се порадва на живота. Пък и какво ли толкова радостно й готвеше животът? Коледните празници приближаваха неумолимо и заплашваха да ги смажат под товара от горчиви спомени — Джак ги бе напуснал завинаги, а сега и Бил ги бе изоставил. Весела Коледа!