Кристина Дод
Гняв (3)

Втора глава

— Здравата те е цапардосала — Арт притисна студен мокър парцал върху носа на Грифит. — Бих искал да се запозная с тази дама.

— Сигурен съм, че ще искаш — Грифит отблъсна ръката на Арт и след това внимателно опипа с пръсти мястото, където костта и хрущялът се срещаха. — Отново е счупен. Мили Боже, закриляй ме, отново е счупен.

Арт кимна в съгласие.

— Да. Счупила го е. Ако си пазеше носа, щеше да имаш хубаво лице като моето.

Отокът се беше увеличил чак до очите му, но Грифит наблюдаваше своя едноок слуга, чиято кожа беше обсипана с червено-кафяви петна и от устата му стърчаха изпочупени зъби. Той изохка, докато наместваше парцала на лицето си. Направо му идеше да извие врата на Мериън, но в същото време се ядосваше на себе си, че си позволи да злослови по адрес на нейната господарка.

Мериън беше доказала своята вярност към Елизабет. Само че, ако Грифит не умееше толкова добре да владее емоциите си и се беше поддал на импулса да отвърне на физическото й предизвикателство, тя можеше сериозно да си изпати. Но тя беше предана. Дори не помисли за опасността, която би могла да навлече на себе си, и Грифит, колкото и да не му се искаше, не можеше да не се отнесе с уважение към постъпката й.

— Не че лицето ти е такова, че види ли го някоя жена, няма да припадне. Поне не от радост — Арт започна да се смее и не спря, докато не прималя. — Носът ти си беше въздълъг и преди да го счупят първия път. Брадичката ти е типична за Пауъловия род — повече от квадратна, а очите ти са като на благословената ти майка — жълти. Разбира се така и не успях да разбера защо жените навсякъде се редят на опашка да те зърнат. Не си ми казал какво стана с лейди… как й беше името?

— Лейди Мериън Уентхейвън — Грифит разтри челото си, опитвайки се да намали главоболието. — Някаква роднина на графа е.

— Не си ми казал какво се случи с лейди Мериън, но аз се обзалагам, че знам. Обзалагам се, че знам.

Грифит беше готов да преглътне обидата, но някакво лошо предчувствие го накара да попита.

— Какво знаеш?

— Дъртата дебелана, лейди Мериън те е награбила — Арт сграбчи с ръка въздуха. — Ти си успял да се отскубнеш от старата вещица — той започна да се боричка с въображаем противник, разигравайки сцената. — И грозната мръсница е забила тлъстия си юмрук в лицето ти.

Грифит прекъсната Арт в момента, когато се беше вживял в ролята на Мериън, нанасяща удара, и каза:

— Тя не е дебела, нито е стара и грозна.

Арт замръзна на място и погледът му се изостри.

— О? Нима?

Грифит се строполи върху пухения дюшек и намести в движение възглавничките зад гърба си. Използва същото време, за да намести и мислите в главата си.

Той знаеше накъде бие Арт. Верният му прислужник, поради някаква негова си причина, беше решил, че Грифит трябва отново да се ожени и проучваше най-внимателно всяка новопоявила се жена. Сега той се беше заел с Мериън. И ако Грифит му я опишеше като привлекателна, Арт щеше да се лепне за тази възможност като кал върху селско прасе. Още по-лошо щеше да стане, ако Грифит направеше обратното, и Арт случайно я види някъде, и разбере, че е бил излъган. Тогава щеше да направи подробен разбор на тема извъртането на Грифит. Така че той не смееше да изрази възхищението си от Мериън.

Не че харесваше енергични жени, които се усмихват прекалено често. Някак си прекалено изразително. Той каза на Арт.

— Тя е млада.

Арт налапа стръвта.

— Колко млада?

Обикновените хора най-често си служеха с куп думи, за да изразят някакво настроение, което тя предаваше само с една своя усмивка. Грифит не беше забравил надменната й усмивка, леко наклонената към него глава, живите очи, плътните устни с едва повдигнати ъгълчета и двете чаровни трапчинки на бузите й.

— Двадесет. Може би двадесет и една.

— Точно за теб! — ентусиазира се Арт. — След като ти си на двадесет и осем. Какъв цвят е косата й?

Не, Грифит много добре помнеше предизвикателната й усмивка, застанала срещу него с изправени рамене и изпънати гърди. Зъбите й блестяха, а тези чаровни трапчинки на двете бузи.

— Червена.

— Червена коса ли? — Арт свъси вежди. — Англичанките нямат червени коси. Сигурно я боядисва, с онази ярка, противна червена боя, която жените използват.

Грифит присви очи и се престори, че се опитва да си спомни, въпреки че нищо не беше забравил. Помнеше всичко много добре.

— Не я боядисва.

— Тогава е с цвят на мед?

— Червена! — отсече Грифит. — Но някои мъже могат да я намерят красива.

— Тогава е като пламък — със задоволство обяви Арт.

— М-м — Грифит не намираше сили в себе си да забрави самодоволната й усмивка, широко отворените й живи очи, високите поруменели скули, пълните устни, белите зъби… чаровните трапчинки на бузите… Тя се забавляваше с него. Как ли щеше да изглежда, ако се смееха заедно?

— Горещ пламък — промълви Грифит.

Арт вдигна оръжието на Мериън — тежката кесия, от пода.

— Какъв цвят са очите й?

— Зелени.

— Това е то — изграчи Арт, подскачайки във въздуха като жаба по нагорещена скала. — Когато един момък знае какъв цвят са очите на една мома, значи е влюбен.

— Какво? — изрева Грифит и захвърли мокрия парцал.

— Когато един момък…

Грифит се претърколи върху леглото и пристъпи към Арт.

— Чух те! Глупак такъв, аз дори не харесвам тази жена. Тя е безсрамна, груба, необуздана, неуравновесена…

— Описана така, точно ти приляга — изпя Арт и предпазливо отстъпи крачка назад.

— Не е мой тип — Грифит си пое дълбоко въздух, за да потисне гнева си. Без да изпуска от очи прислужника си, който доволно се кискаше, той обясни. — Знаеш, че мой тип са привързаните към семейното огнище жени, които са изкусни в бродерията и са щастливи да чакат завръщането на съпруга си у дома. Не харесвам жени, които свободно се заглеждат, които се бият като мъже и чиито червени коси доказват капризната им природа. Не харесвам жени, които са толкова красиви, че мъжете се бият за тях и с тях, за да получат привилегията да легнат в леглото им.

Арт приседна на една малка масичка и изпусна кесията. Тя тупна на пода и звучно издрънча.

— Току-що ми каза, че не е стара, дебела и грозна.

— Е, и?

— Не си ми казал, че е красива.

— Е, и?

Арт започна да тананика някаква песничка и попита уж между другото.

— В такъв случай ще останем ли тук?

— Слънцето вече залезе, стари глупако — отвърна Грифит. — Разбира се, че ще останем — тази вечер. И докато предам тази проклета кесия. Но само докато предам кесията. Има ли още нещо?

— Няма. Ти си млад и здрав. Съответно ти най-добре знаеш какво да правиш.

— И ти няма да се месиш?

— Не, господарю.

— Ха! Ще повярвам, когато видя котка да си ближе ухото.

Арт се отпусна доволен назад върху купчината дисаги и кожени торби, които бяха донесли от Лондон.

— Не съм виждал такъв замък в Уелс. Защо не си полегнеш малко. Виждаш ми се изнервен.

Грифит полегна и изсумтя.

— Ще изляза ли някога на глава с теб?

Арт пропусна въпроса му покрай ушите си и отдели нужното внимание на уелското презрение към англичаните и бойните им умения.

— Вместо с катапулти^[1] и оръжия замъкът зад защитните стени е пълен с цветя. В Уелс такъв замък се превзема за не повече от две седмици.

Неубеден в твърдението, Грифит подхвърли.

— Може би Уентхейвън се чувства някак защитен, след като е построил замъка си на остров сред езеро.

— Ба! Държат пилците затворени и воините скрити в казармите.

— Те не са воини — поправи го Грифит. — Те са наемници.

— А-а — веднага схвана Арт. — Нищо чудно тогава, че графът ги държи настрана, за да не го превземат отвътре. Особено след като е наел толкова много. Не знае ли, че е най-добре да си сред свои хора?

Грифит му отвърна с въпрос, почесвайки се по бузата.

— Той е наел цяла армия, нали?

— Изглежда се е наслушал на приказки за уелсците.

— Безспорен факт е, че те са най-добрите бойци на островите.

— Така де, защо пък нашите момци да не се бият за английски пари и английска плячка? Искаш ли да отида да си побъбря с тях и да разбера какво са си наумили?

Докато Грифит се колебаеше с отговора, Арт отвори чантите и ги стовари на пода.

— Какво искаш да ти приготвя?

— Дрехи за път. Утре потегляме към дома.

— Направо ще е срамота да не останем и да не се опознаем с лейди Мериън.

— Дрехи за път — натърти Грифит. Не желаеше да обсъжда повече Мериън с Арт. Дори не искаше да мисли за Мериън.

Англичанка, помисли с презрение той. Беше опознал дълбините на любовта с англичанка, когато отиде в Лондон след победата на Босуърд Фийлд и чу какво се говори за Елизабет Йоркска. Беше казал истината на Мериън. Безсърдечното равнодушие на Елизабет към съдбата на собствените й братя и слуховете за доброволната й връзка с Ричард го бяха отвратили. Те бяха отвратили и Хенри и затова той протакаше брака с тази… проститутка. След като парламентът обяви своето мнение, че Хенри не трябва да се отмята от публичното си обещание да сключи брак с Елизабет, той склони, заставен от необходимостта да изпълни обещанието си, но повтори също така и тържествената клетва от бойното поле — нищо и никой да не отнеме трона от него.

Щеше да се пребори със себе си, щеше да се срещне с Елизабет и да се помъчи да промени отношението си към нея.

Нито удар по главата, нито ласка по слабините можеха да повлияят на Хенри, но той се ожени за нея, без да каже дума повече, и се държа така, както се очакваше от един крал.

В лице и фигура Елизабет беше очарователна, съгласи се Грифит, но той не можеше да прогони от ума си предателството й с Ричард и не можеше да разбере как е успял Хенри да потисне своето отвращение. Може би тя го е прелъстила с младостта и красотата си, може би… Грифит си спомни гъвкавата талия на Мериън и гърдите, които беше мярнал в прореза на обшитото й с пух деколте.

Може би, помисли Грифит, сърцето на Хенри е паднало в изкусната клопка на една англичанка. Но самият Грифит беше кален във война, мъки и страдания и той никога не се бе отдавал на една жена с повече любов от тази, която даваше на своите соколи.

И никога нямаше да го направи. Никога.

— Казах — Арт потърка очи, преувеличавайки болката, която изпитваше, — казах, че тази стара рана ме боли.

— Чух те — отвърна раздразнен Грифит. — Не е необходимо да крещиш.

Арт кръстоса ръце пред гърдите си и повтори.

— Тази стара рана ме боли, а ти сънуваш розови сънища посред бял ден.

— Никакви сънища не сънувам и очите не те болят. Знаеш това. Винаги го казваш, когато искаш да ти вървя по гайдата.

— Срамота е да не поразучим какви са плановете на Уентхейвън — заяви Арт, включвайки вече и тежката артилерия, за да накара господаря си да останат.

Грифит се замисли. Като пратеник на краля той трябваше да изясни какво възнамерява Уентхейвън, ако въобще имаше някакви намерения. Но Уентхейвън беше наясно с тайните на кралския двор и сигурно знаеше, че ще има бъдеще, само ако е верен на Хенри.

— Ще изпратя съобщение — каза Грифит. — Ако Хенри иска да се върна, ще ми заповяда.

Изведнъж оздравял и с бодро настроение, Арт разтвори широко вратите на дървения шкаф.

— Представяш ли си да сложа нашите дисаги в този фантастичен шкаф.

— Уентхейвън може да си позволи и такъв фантастичен шкаф, и замък по свой вкус. Надут паралия — от новобогаташите, роднини на вдовицата на краля — Грифит се изтегна в леглото и въздъхна. — Ожени се изгодно и имаше ключови позиции по време на управлението на Едуард.

Арт кимна.

— Едва ли е натрупал лесно парите си, бая планове ще е трябвало да крои — той взе една от ризите на Грифит и я опъна за ръкавите. — Погледни, това доказва моите думи. Ръцете ти са толкова дълги, че можеш да почешеш коленете си, без да се навеждаш. Не че това ти пречи да се прицелваш отдалеч с острието на сабята и не че аз не съм ти благодарен за това. Огромните ти стари гърди те издуват като буре, а краката ти са толкова дълги, че не се побират в панталоните.

— Ама ти май се опитваш да ми оправиш настроението? — попита Грифит, прикривайки раздразнението си.

— Ами да. Как иначе мога да ти докажа, че тази мома не ти е опропастила външността? Казвам ти, искаш ли я, вземай я бързо, докато някой друг не ти я е измъкнал изпод… — Арт бързо смени вече стоплилия се парцал върху носа на Грифит със студен и продължи — носа.

— Не я искам.

— Тогава защо кокалът в гащите ти стърчи като кокала на лицето ти?

Грифит извика и скочи.

— По дяволите, Арт. Затвори си зурлата, преди да съм натикал малкото ти останали зъби в гърлото.

— Олеле! Ще пукна от страх.

Грифит отново запрати студения парцал на пода и изрече, като натъртваше на думите.

— Не ме интересува една жена, която не може да контролира увлеченията си.

Малко стреснат от строгия тон и заплахите на Грифит, Арт изви глава към него и очите му изведнъж станаха проницателни като на сова.

— И защо не може да се контролира?

— Тя е била любимата придворна на Елизабет. Имала е всички шансове да намери най-добрата партия за брак. Имала е голямо влияние. Вместо това за един миг тя е унищожила всичко, лягайки в леглото на някакъв високопоставен лорд.

— Това не е необикновен грях.

— Родила е копеле — Грифит чу порицанието, прозвучало в гласа му и вече знаеше, че Арт ще го накара да съжалява за това.

— А! — Арт заклати глава и започна весело да подскача около леглото. — Значи нейният грях не е, че е развратничела, а че е забременяла. Не че е съгрешила, а че е прихванала.

Проблемът със старите и доверени слуги, тъжно си помисли Грифит, не е в тяхната проницателност, а в това, че се чувстват задължени да я споделят. С намерение да забрани на Арт да продължава с кълченето и перченето и да го разкритикува точка по точка, Грифит каза.

— Никой, който не може да се владее, не заслужава да има власт и да господства над другите.

— Това е народна мъдрост и е добра — Арт спря да танцува и се вгледа в мрачното лице на Грифит. — Лошо! Но невинаги се придържаш към тази мъдрост.

По този въпрос Грифит не можеше да спори, поне не и с Арт, който беше загубил окото си по повод на едно младежко безразсъдство на Грифит.

— Рано научих този урок.

— Сигурно и Мериън е научила същия урок, но доказателството за нейната грешка не може да се скрие.

Ножът на спомените се завъртя дълбоко в сърцето на Грифит и отново го разкървави. Острието беше като къс стъкло, като отчупена ледена висулка или по-скоро като ръждясал железен шиш, защото той беше разбрал, че спомените не губят силата си да раняват, а напротив — запазват тази сила завинаги.

— Хайде, момко — Арт го блъсна обратно в леглото и отново смени компреса. — Беше удар под кръста и съжалявам за това. Исках само да подчертая, че всички грешим и че ти съдиш несправедливо сурово това момиче — той се извърна настрани и промърмори достатъчно високо, за да го чуе Грифит. — И всичко само защото тя те е изоставила и сега трябва да свириш соло с флейтата си!

Грифит отговори все едно беше натикал в някой ъгъл чувството си за лично достойнство.

— Тук съм изпратен по работа от Хенри и нищо повече.

Арт отвори единия от джобовете на своите дисаги, извади свитък хартия и му го подаде.

Ален восъчен печат придържаше края и Грифит го разпозна. В този миг предчувствието не му подсказа нищо хубаво и той погледна въпросително Арт.

— Нашият господар изпраща това писмо. Донесе го на ръка онзи мъничък негов секретар, с инструкция да го отвориш, след като се срещнеш с лейди Мериън — въпреки че не можеше да чете, Арт се надвеси над леглото, докато Грифит разчупи печата и зачете писмото, като заразглежда почерка с окото на познавач. — Нещо интересно?

След като нави отново свитъка, Грифит му го подаде и каза.

— Изгори го, след това разопаковай багажа. Оставаме в замъка Уентхейвън, по дяволите!

Арт се почеса зад ухото, където бяха останали няколкото последни кичура коса и попита.

— Кралят не казва ли защо?

— Писмото е в стила на Хенри. Заповед без обяснение. Затова е изпратил писмото до теб по Оливър Кинг, а не по някой друг. Ако Хенри лично ми беше заповядал, щях да изискам да ми каже истината.

— Хитро, нали? — попита Арт възхитен. — Какви са заповедите?

— Трябва да останем тук. Не пише колко време. Да наглеждаме лейди Мериън и сина й.

Арт напъха с дилафа^[2] посланието навътре в огнището и отново попита.

— Защо кралят се безпокои за лейди Мериън и сина й?

Грифит отговори пестеливо.

— Не знам. Хенри не е споделял никакви тревоги по въпроса с мен.

— Но този интерес на краля си е направо загадъчен, а?

Арт се върна при разхвърляната купчина дрехи и я разрови с големия пръст на крака си.

— Можеше да го направи и малко по-късно. Добре поне, че се приготви да си ходиш у дома в Уелс, та взе всичките си дрехи, за да ги постегне майка ти, иначе щеше да си доста затруднен какво да обличаш сред тази наконтена компания.

— Чудех се защо Хенри настоява да посетя родителите си. Без съмнение още тогава е бил разтревожен от нещо — Грифит се надигна и стъпи на пода. — Чух да се говори за влошаване на положението в Ирландия.

— Какво му е на положението?

— Според слуховете граф Уоруик все още е на свобода в Ирландия.

Арт въздъхна с подчертаното раздразнение на един уелсец, който се гордее, че не познава английските благородници.

— Трябва ли да съм чувал това име?

— Граф Уоруик — обясни Грифит внимателно, — е син на покойния дук Клеърънс.

Арт отново въздъхна.

— Слушай внимателно! — Грифит взе три ябълки от купата и ги постави върху масичката. Вдигна в ръката си най-голямата и най-червената и каза. — Това е крал Едуард, баща на Елизабет Йоркска.

— Бая е дебел — отбеляза Арт.

— Такъв беше — Грифит взе в ръка другата ябълка, по-малка от първата. — Това е крал Ричард, узурпаторът, победен и убит при Босуърд — Грифит взе последната ябълка, която беше най-малка от трите. — А това е дук Клеърънс. Тези трима мъже са братя, синове на Йоркската династия.

— Аха, налице е и семейната прилика — подхвърли Арт.

— Двамата от тях бяха крале и въпреки че Клеърънс не е бил, той има син.

— А-а! — върху съсухреното лице на Арт просветна разбиране. — Граф Уоруик.

— Точно така, племенник на двама крале от йоркската династия и според някои наследник на английския престол.

— И сега той е в Ирландия?

— Не, граф Уоруик се намира в безопасност под закрилата на Хенри в Кулата^[3] в Лондон.

Арт закри очите си с ръце и промълви.

— Никога няма да се оправя с всичките тези крале, кралски дъщери и кралски племенници.

— Ами размисли — настоя Грифит. — Наследниците на Едуард изчезнаха в Кулата и никой повече нито ги видя, нито чу за тях. Бяха убити от собствения им чичо — той вдигна средната по големина, малко сбръчкана ябълка. — Ричард. Сега Хенри е взел под своя опека друг престолонаследник. Ако ти беше някой лорд, който не е подкрепил Хенри в битката за трона, какво щеше да си помислиш?

— Че Хенри е убил този граф Уоруик.

— Правилно. А ако беше лорд, неподкрепил Хенри в борбата му за трона, кой според теб е най-лесният начин да го свалиш от там?

Арт отпусна ръце и едновременно с тях смъкна маската на объркано дете от лицето си.

— Ще обявя, че Уоруик е при мен, ще събера войска и ще се опитам да завзема Англия откъм Ирландия, където йоркската династия има силно влияние.

Грифит подхвърли ябълките обратно в купата и каза.

— Ей, Артър, винаги си бил много мъдър.

Почукване на вратата прекъсна разговора им и двамата се спогледаха. Арт отвори и пред тях застана една закръглена прислужничка със застаряло лице. Тя се усмихна и комично се заклати, имитирайки нещо като поклон.

— Казвам се Джейн. Изпратиха ме да ви помогна да се настаните — тя изкудкудяка, като видя бъркотията на пода и веднага коленичи. Започна да прехвърля ризи, панталони и пелерини, да ги реди в отделни купчини и занарежда. — Вие също ще имате нужда от помощ. Никога не разбирам защо вие, мъжете, се опитвате да се перете сами. Ужасно е, нали — тя бръсна полепналата прах по една богато гарнирана пелерина и се намуси, за да изрази неодобрението си. — Вижте това. Направо не й личи цветът тя погледна отново камарата дрехи. — Както и повечето останали дрехи плаче за грижи, а не само да я натъпче някой в някаква чанта, с която да обикаля страната. Ще се погрижа веднага за всичко й още утре ще са готови за обличане, господарю.

Тя сметна, че от само себе си се разбира, че господарят не може да има нещо против и когато Грифит понечи да каже нещо, Арт протегна ръка към рамото му да го възпре. Нека аз да се оправя с това, каза той с поглед на Грифит. Грифит замълча. Арт си имаше свой начин да се справя с жени. Той пристъпи напред и галантно се поклони.

— Аз съм Арт, човекът, който е благодарен до гроб за вашите услуги.

Явно с добри познания в областта на флирта, Джейн се усмихна срамежливо и на бузите й се появиха две трапчинки.

— Драго ми е да се запознаем, Арт.

— Ще вземеш ли и останалите дрехи? — попита той.

— Ще прегледам и оправя всички, така че господарят да има по една за всеки ден, докато сте тук. Тъй като зимата става все по-люта, може да се наложи да ви заемем по някоя и друга топла пелерина. Но не се тревожете, тук непрекъснато идват гости, които трябва да обличаме, и…

Това вече разби въздържанието на Грифит и той попита.

— Защо мислиш, че ще останем и през зимата. Казах на Уентхейвън, че утре заминавам.

Арт сръга Грифит в гърба да мълчи и каза.

— Той е невъзпитан и неблагодарен, след като отказва вашето гостоприемство. Сега аз… — Арт се приближи и взе ръката на Джейн в своята, — аз ценя високо вашата издръжливост, която ви позволява да работите до толкова късно. Мъжът ви трябва да е голям късметлия.

Джейн се приведе, за да сподави смеха си, при което опря устни в кокалчетата на пръстите си.

— Аз съм вдовица.

— Вдовица? Колко тъжно — Арт почти изгука последната дума, така че никой не би могъл да постави под съмнение най-искрените му чувства. Джейн се усмихна в отговор, а Грифит се покашля, за да прочисти гърлото си и да предупреди Арт, че започва да става направо отблъскващ.

Припомнила си за преките си задължения, Джейн се стегна.

— Всичко, което знам, е, че заповедта дойде, когато ние изпразвахме кошовете и ни казаха, че оставате за дълго и че трябва да се грижим за вас като за наши най-скъпи гости. Всъщност трябваше да изчакаме до утре следобед, за да направим това, но аз казах на господарката Фей, казах й: „По този начин ли се отнасяте с уважаваните гости? Карате ги да чакат, за да изперат и изгладят дрехите им? Е, аз съм насреща и при това се справям добре с работата си“, казах аз.

Двамата гледаха смаяни жената застанала пред тях, чиято фигура бе почти скрита от провесените през раменете и ръцете й дрехи. След като те не отговориха нищо, тя повдигна рамене.

— Ще ги донеса веднага щом са готови — погледна Грифит и цъкна с език. — О, лейди Мериън наистина ви е забила един. Винаги си е била избухлива. Ще затвориш ли вратата след мен, Арт?

Арт побърза да изпълни молбата й, след това се обърна към господаря си и протегна двете си ръце — израз на абсолютната му невинност.

— На никого не съм казвал за лейди Мериън и твоя нос. Сигурно някой ви е видял, докато сте се карали.

— Не ме интересува нито лейди Мериън, нито избухливия й нрав — отсече Грифит. — Интересува ме само по какъв начин Уентхейвън е разбрал, че ще остана, преди аз самият да знам за това.

— Може би кралят е във връзка с Уентхейвън — предположи Арт. — Може би в това се крие причината, че знае, че ще останем.

— Или стените в този замък имат уши? — Грифит посочи дърворезбите, които украсяваха в сложни фигури стените. Арт също се огледа и за миг в очите му блесна просветлението. Преди да успее да изрази гласно гнева си, Грифит тихо каза.

— Бъди нащрек, Артър! Нали ще го направиш? С този удар по главата навярно ще сия дълбоко тази нощ, а явно има още неща, които трябва да си изясним.

* * *

Спаниелът, излегнал се върху гърдите на граф Уентхейвън, изскимтя протяжно и го събуди. Нещо прошумоля в храстите под прозореца на спалнята му. Нещо… не, някой! Той погали кучето по главата и му прошепна някаква команда, при която то утихна. След като прекрачи перваза тромаво като вол, неканеният посетител се вмъкна през отворения прозорец. Той запълзя към леглото. Спаниелът потръпна в очакване. Уентхейвън позволи неканеният посетител да се надвеси над леглото и чак тогава извика.

— Дръж!

Спаниелът се надигна и злокобно изръмжа, жената до Уентхейвън изпищя, а неканеният гост изруга. Псувнята си беше направо улична, но съдържаше и няколко по-изискани израза. Уентхейвън разпозна плътния глас, но остави кучето да захапе пришълеца няколко пъти, докато той си вземе шпагата. След това извика на спаниела да спре, като го награди с потупвания и похвали, и застана лице в лице със сър Ейдриън Харботъл.

— Какво търсиш в моята спалня?

— Проклето, гадно псе — извика злобно Харботъл. — Заби си зъбите в китката и глезена ми. Ето, шурна кръв и ме боли!

— Добре де, но гледай да не капе върху килима ми. Нов е, освен това е скъп — отвърна рязко Уентхейвън.

— Така да е — Харботъл обви китката си с носна кърпичка и отстъпи извън килима върху каменните плочи на пода.

— Отново те питам — какво търсиш в спалнята ми?

Харботъл каза.

— Дойдох да си изясним нещата. Дойдох да си отмъстя.

— Да отмъстиш? За какво? — Уентхейвън беше застанал с шпага в ръце, готов да нанесе първия удар, но засега все още нападаше Харботъл само с думи. — Затова, че ти предложих гостоприемството си? Затова, че те храня повече, отколкото човек може да погълне? Затова, че търпя дебелашкото ти поведение?

— Кроял си планове срещу мен — обвини го Харботъл.

— Аз съм кроял планове срещу теб? Аз?… — Уентхейвън се обърна шепнешком към жената. — Скъпа, би ли запалила свещите? Луната току-що се скри и се налага да хвърлим малко светлина върху тази нещастна издънка на човешкия род.

С разтреперени пръсти жената приближи пламъка на единствената запалена свещ към останалите и те оживяха.

Харботъл изсумтя.

— Ти вече си направил големия си удар, нали? Хубава жена в спалнята ти, хубави хора в хубавия ти замък насред езерото, но те всички са при теб, защото имаш пари…

— Включваш ли и себе си? — прекъсна го Уентхейвън.

— Дойдох тук с добри намерения. Доволен от храната и покрива над главата си. Не знаех, че ще трябва да заплащам за всичко това с честта си.

Уентхейвън избухна в неудържим смях.

— Чест. За каква чест може да става дума, след като не си първороден син. Брат ти е барон, ти нямаш никакво бъдеще, освен това, което сам си осигуриш с външността си… Чест? Хайде де!

— Искаш от мен да правя неща, които никой почтен човек не би вършил — разгорещеното лице на Харботъл блестеше от пот. — Искаш от мен да се свирам по ъглите и да подслушвам, да си пъхам носа в чужди тайни, да надничам под камъните, където се крият зли сили.

— Толкова талантливо го правиш.

— Не го правя! — извика Харботъл.

Уентхейвън разбра, че се налага да бъде малко по-деликатен, ако иска да се справи с този младеж. Природата беше надарила Харботъл с такава мъжествена красота, че го беше разглезила. Да побеждава в битка за него се бе превърнало във втора природа. Освен това беше силен и проявяваше усет към боя.

А, да, Мериън бе нанесла удар и на самоувереността, и на достойнството на Харботъл, и един толкова объркан мъж като него винаги е в състояние да тръгне да търси реабилитация. Невъздържан, с гореща кръв и пълен с илюзии относно собствените си добродетели, Харботъл напомняше на Уентхейвън дете, оставено да расте на воля, без никаква чужда опека. Той беше жизнен и стихиен, но ако попаднеше в ръцете на добър учител, би могъл да бъде обучен добре.

Разбира се Уентхейвън обучаваше расови мъже, но принципът за всички беше един и същ. Разсичайки въздуха със сабята си по посока на Харботъл, той каза.

— Налей си вино. Това е най-доброто от моите изби.

— Не можеш да ме подкупваш като дете — възпротиви се Харботъл, но си наля вино и отпи. Лицето му светна. — Добро е.

— Естествено. Сега седни!

Харботъл отново се намръщи и отсече.

— Не!

Сабята на Уентхейвън изсвистя във въздуха и той опря върха й в гърдите на Харботъл.

— Седни, ако обичаш.

Подчинявайки се като добро куче, Харботъл проследи с печалните си сини очи Уентхейвън, докато той си наливаше вино в един бокал, и седна на стола срещу него.

— Аз виждам нещата по този начин — каза Уентхейвън. — Не съм използвал съвсем удачно твоите дарби. Веднага трябваше да забележа, че си прекалено изтънчен за нещо толкова недостойно, като слухтенето и събирането на сведения.

— Така е — Хартботъл отпи.

Уентхейвън махна с ръка на жената, която се спотайваше до леглото да напълни отново чашата на госта и тя донесе кана с вино.

— Да, наистина — Уентхейвън надигна чашата, но само потопи устни във виното. — Днес ти доказа, че силата ти е в твоята сабя.

Харботъл се надигна и когато извика, гласът му преливаше от негодувание.

— Няма да позволя да ми се подиграваш.

Уентхейвън вдигна вежди.

— Кой се подиграва? Вложих в думите си значението само на най-искрен комплимент — той усети колебанието в младия мъж и отново му посочи стола със сабята си. — Седни!

Този път Харботъл седна почти без съпротива. Вече влязъл в ролята на доволен от слугата си господар, Уентхейвън каза.

— Когато те насърчих да се дуелираш с лейди Мериън, трябваше да те предупредя за нейната лукавост. За всички беше ясно, че отстъпваш, защото е жена, а когато и тя разбра това, веднага се възползва от положението.

Харботъл отпусна стиснатите си пълни устни.

— Наистина ли?

— У никого не остана и следа от съмнение по този въпрос. Навсякъде се говори за майсторската ти сабя.

— Добър съм. Страшно съм добър. Със сабята си изкарвам прехраната и се обзалагам, че ти си знаел това.

— Как бих могъл да го знам?

— По същия начин, по който научаваш за всичко останало. Обзалагам се, че всеки един от всичките тези благородници, които сядат на масата ти, си плащат за това с тайни. Хващам се на бас, че си най-осведоменият мъж в цялото кралство.

— Ласкаеш ме — Уентхейвън зачовърка зъбите си с дългия нокът на малкия си пръст и реши, че е настъпил моментът да подхване истинския въпрос. — Нали не сме седнали тук, за да си говорим за мен. Тук сме, за да говорим за теб. За теб и лейди Мериън, на която й е време да се омъжи. Прав ли съм?

При споменаването на името на Мериън ръката на Харботъл се разтрепери, а гласът му прозвуча с една октава по-висок.

— Какво за мен и лейди Мериън?

— Искаше да се сближиш с нея. Нали така? Тя не те забелязваше и аз ти предложих да я предизвикаш. Помислих, че след като я победиш, тя ще изпита някакво уважение към теб — Уентхейвън тъжно въздъхна. — Не успях да предвидя, че някои неща могат да станат нейни преимущества. Може би отличната й фигура те е разсеяла? Хм? — той се вгледа във влажните очи на Харботъл, младежът не издържа на погледа му и отмести своя. — Няма нищо срамно в това. И аз самият мога да кажа, че лейди Мериън има най-хубавите гърди в цялото кралство. Разбира се не може да се мери по красота с теб, но почти не се намират мъже в кралството, които да подхождат на високия й ръст, както ти например. Представям си как тя се сгъва почти на две, докато прегръща мъжете, които имат достатъчно късмет да се озоват в леглото й.

Въздухът около Харботъл така се нажежи, че чак затрептя.

Уентхейвън се наведе да отвори вратата на кучешката къщурка и използва възможността свободно да се усмихне.

— Аз съм научил лейди Мериън да се дуелира, но не съм толкова глупав, че да я науча на всичко.

Харботъл въздъхна. Като се стремеше гласът му да прозвучи максимално искрено, Уентхейвън попита.

— Какво ще кажеш за няколко частни урока? Ще се радвам да ти покажа хватки, които тя не знае.

Харботъл влезе в капана.

— Иска ми се да имам още един шанс да се дуелирам с нея. Да, още един шанс за дуел с Високата и Властна господарка. Когато я победя, тя ще бъде в ръцете ми. Разбира се — той се усмихна накриво и погледна надолу към фините си ръце, — тя задължително ще се съпротивлява, но никоя жена не ми е отказвала още.

Самодоволството му смая Уентхейвън и той се запита колко ли жени най-искрено са отказвали на Харботъл, а в крайна сметка са се озовавали по гръб, борейки се с това самодоволно хилещо се магаре.

Не тази участ подготвяше той за Мериън. Въпреки миналото тя щеше да защити цената си.

Уентхейвън предупреди.

— Няма да е лесно да я подмамиш за още един двубой. Това, което наприказва за сина й, беше необмислено и прибързано.

Харботъл провеси нос.

— Но това хлапе си е точно копеле.

Вълна от гняв заля Уентхейвън, но той потисна чувствата си. Макар и не най-доброто, Харботъл все пак беше оръжие. А Уентхейвън се нуждаеше от всяко оръжие, до което можеше да се докопа, защото Хенри Тюдор беше изпратил вече онзи висок уелсец да бди над Мериън, което означаваше, че у краля са се породили подозрения. Уентхейвън каза.

— Хлапето е нейно копеле и тя го обича.

С нарастващо вълнение Харботъл започна да откровеничи.

— Тя винаги се занимава с него, когато аз й говоря и искам да ме чуе. Идва ми да го размажа.

— Да не си посмял да нараниш Лайънъл — в гласа на Уентхейвън прозвуча тревога. — Момчето е скъпо и за мен. Недей! Чуй моя план. Не предприемай нищо, докато не ти покажа няколко трика при фехтовка, които тя не знае. След това можеш да обидиш сина й и тя ще те предизвика на дуел.

— И какво ще получа като награда.

— Много повече от това, което можеш да си представиш — обеща Уентхейвън. — Сега си върви. И пак през прозореца. Има един добър момък…

— Не — прекъсна го Харботъл и се приведе напред, стиснал страничните облегалки на стола с ръце. — Нямам намерение да приемам повече подобни неуточнени обещания. Ако направя това, което искаш, и победя лейди Мериън…

— Същото, което и ти искаш — вметна Уентхейвън.

— Да, аз също го искам. Но искам и да чуя какво ще получа в награда. Искам да ми кажеш точно каква ще е наградата ми.

Уентхейвън се замисли. Да разкрива, пред когото и да е и по което и да е време своите планове, беше противно на предпазливата му природа. Но сега подобно нещо не можеше да му навреди. Винаги можеше да жертва този силен, вонящ пес без потекло и да го поднесе на тепсия на Хенри. Какво по-мъдро от това.

— Ако предизвикаш и победиш лейди Мериън, тя ще трябва да те приеме в леглото си. И когато здравата изпомачкаш чаршафите, тя няма да има друг избор, освен да се омъжи за теб. Ще се погрижа за това.

— Може и да се запъне.

С леден като острието на сабята си тон Уентхейвън каза.

— Тя е жена. Живее благодарение на моята щедрост. Ще направи това, което й се нареди.

— Когато говориш по този начин, направо я съжалявам — в глада на Харботъл прозвучаха нотки, които съвсем не бяха за Уентхейвън доказателство, че той има предвид точно това, което казва.

— Не разкривай пред никого какво сме обсъждали. Всичко трябва да стане сякаш съвсем случайно и да изненада лейди Мериън.

Ентусиазиран, Харботъл се плъзна по храстите под прозореца. Уентхейвън загаси свещите. Изпитваше усещането за добре свършена работа.

Последната му любовница подпъхна глава под ръката му и се сгуши на гърдите му.

— Не съм при теб, защото си богат — промълви тя с глас, в който преливаше престорена невинност и разиграно сладострастие. — Този ужасен мъж не знаеше какво говори.

— Вярно, че не знаеше — Уентхейвън погали русата й коса и се присъедини със същата неискреност. — Нашата любов е вечна. Когато му дойде времето, ще се оженим и ти ще бъдеш моята графиня. Не бих си и помислил, че мога да използвам користно една жена, която толкова сладко предлага любовта си.

И той се усмихна в мрака.