Джоан Роулинг
Хари Потър и Орденът на феникса (23)

Глава двайсет и трета
Коледа в затвореното отделение

Дали заради това Дъмбълдор вече не гледаше Хари в очите? Дали не очакваше да види как оттам го наблюдава Волдемор, дали не се страхуваше, че от яркозелени те внезапно могат да станат червени и вместо зеници да имат резки като на котка? Хари си спомни как веднъж от тила на професор Куиръл се е показало лицето на Волдемор — съвсем същото като на змия. Прокара длан отзад по главата си и се запита какво ли е да усети, че Волдемор изскача от черепа му.

Почувства се мръсен, осквернен, сякаш носи вътре в себе си смъртоносна зараза и на връщане от болницата не е достоен да седи във влака на метрото заедно с невинни чисти хора, чиито умове и тела не са поразени от покварата на Волдемор… Не само бе видял змията, той беше змията, вече го знаеше…

Изведнъж му хрумна наистина ужасна мисъл… спомен, избил на повърхността на съзнанието му, от който всичко у него се загърчи и заизвива като змия.

„Към какво друго може да се стреми?“

„… Да се сдобие с нещо, което може само да открадне… Нещо, подобно на оръжие… Нещо, с което предишния път не разполагаше.“

„Аз съм това оръжие — помисли Хари и в жилите му сякаш потече отрова, която го смрази и изби в студена пот, докато той се люшкаше заедно с влака през тъмния тунел. — Точно мен се опитва да използва Волдемор, точно заради това, където и да отида, ме ограждат с пазачи. Всъщност пазят не мен, а другите, само че не могат да ги опазят, невъзможно е през цялото време в «Хогуортс» с мен да има някой… Именно аз, аз нападнах нощес господин Уизли, аз бях, а Волдемор ме е накарал да го направя, може и сега да е вътре в мен и да слуша мислите ми…“

— Добре ли си, Хари, миличък? — прошепна госпожа Уизли, като се наведе през Джини, а влакът продължаваше да трополи в тъмния тунел. — Не ми изглеждаш добре. Да не ти е прилошало?

Всички бяха впили очи в него. Хари поклати яростно глава и се взря в една реклама за застраховка „Жилище“.

— Хари, миличък, сигурен ли си, че си добре? — попита пак разтревожена госпожа Уизли, докато прекосяваха неокосената трева, избуяла насред площад „Гримолд“. — Виждаш ми се много бледичък… Сигурен ли си, че сутринта си поспал? Веднага се качвай горе в стаята и подремни час-два преди вечеря, чу ли?

Хари кимна, тъкмо щеше да си има оправдание да не разговаря с никого, а той искаше точно това и когато госпожа Уизли отвори входната врата, забърза право покрай поставката за чадъри, наподобяваща крак на трол, и се качи в стаята, която деляха с Рон.

Там закрачи напред-назад покрай двете легла и празната рамка от портрета на Финиъс Нигелус, главата му гъмжеше от какви ли не въпроси и още по-страховити мисли.

Как се беше преобразил на змия? Дали не беше зоомаг… не, невъзможно, щеше да знае… може би Волдемор беше зоомаг… да, рече си Хари, това би обяснило всичко, той, разбира се, се превръща в змия… и когато се вселява в мен, вече и двамата се преобразяваме… но и това не обяснява как само за около пет минути съм отишъл до Лондон и съм се върнал в леглото си… но Волдемор вероятно е най-могъщият магьосник в света, ако се изключи Дъмбълдор, и сигурно му е лесно да пренесе някого.

После изневиделица го прониза ужасна паника и Хари си каза: „Какво безумие… ако Волдемор се е вселил в мен: та аз и сега му позволявам да види ясно щабквартирата на Ордена на феникса! Той може да разбере кой е в Ордена и къде е Сириус… освен това чух какво ли не, все неща, които не биваше да научавам, всичко, което Сириус ми каза първата вечер, когато пристигнах тук…“

Имаше само един изход: да напусне незабавно площад „Гримолд“. Щеше да прекара без другите Коледа в „Хогуортс“, така поне по празниците нямаше да ги застрашава… всъщност не, пак не ставаше, в „Хогуортс“ беше пълно с хора, които той можеше да осакати и нарани. Ами ако следващия път беше Шеймъс, Дийн или Невил? Престана да снове и се взря в празната рамка на Финиъс Нигелус. Усети в стомаха си оловна тежест. Нямаше избор, налагаше се да се върне на „Привит Драйв“, да напусне завинаги света на магьосниците.

Каза си, че щом трябва да го направи, по-добре да не протака. Хвърли всички усилия да не мисли как ще го посрещне семейство Дърсли, когато го види на прага половин година по-рано от очакваното, и отиде да затръшне и да заключи капака на куфара, после се огледа неволно за Хедуиг, но се сети, че тя е все още в „Хогуортс“ — тъкмо няма да носи и кафеза, — грабна куфара откъм единия край и го довлачи до средата на стаята, когато един подличък глас подметна:

— Бягаш, а?

Обърна се. Финиъс Нигелус бе изникнал върху платното на портрета и облегнат на рамката, наблюдаваше развеселен Хари.

— Не, не бягам — тросна се момчето и притегли още няколко крачки куфара през стаята.

— А аз си мислех, че всеки, разпределен в „Грифиндор“, е смел — каза Финиъс Нигелус и поглади заострената си брада. — Както гледам, си щял да се чувстваш по-добре в моя дом. Ние, слидеринци, сме смели, но не и глупави. Така например, ако имаме избор, винаги ще предпочетем да отървем кожата.

— Аз не спасявам своята кожа — отсече Хари и задърпа куфара по килима, точно през мястото при вратата, което беше особено грапаво и проядено от молците.

— А, така ли! — рече Финиъс Нигелус и пак приглади брада, — значи не бягаш, защото си се уплашил, а понеже си благороден!

Хари не му обърна внимание. Тъкмо да отвори вратата, когато Финиъс Нигелус пак провлече лениво:

— Трябва да ти предам нещо от Албус Дъмбълдор.

Момчето се обърна рязко.

— Какво?

— Стой, където си.

— Стоя! — отвърна Хари, без да сваля ръка от дръжката. — Какво ще ми предаваш?

— Току-що ти го предадох, глупчо — заяви спокойно Финиъс Нигелус. — Дъмбълдор каза: „Стой, където си“.

— Защо? — попита нетърпеливо Хари и пусна края на куфара. — Защо иска да стоя тук? Какво друго каза?

— Нищо — рече Финиъс Нигелус и вдигна тънка черна вежда, сякаш упрекваше момчето в нахалство.

Гневът на Хари пак изби на повърхността като змия, показала се над висока трева. Беше капнал от умора, бе неимоверно объркан, през последните дванайсет часа бе изживял ужас, облекчение и после отново ужас, а Дъмбълдор все така не искаше да говори с него!

— Само това, значи, е казал? — извика той. — Стой, където си! Само това ми казаха и след като ме нападнаха онези диментори! Стой и кротувай, Хари, докато възрастните разрешат проблема! Но ние няма да си правим труда да ти съобщаваме нищо, понеже малкото ти мозъче едва ли ще го смели!

— Знаеш ли — поде Финиъс Нигелус дори по-високо и от Хари, — точно заради това ми беше отвратително да съм учител! Младите са адски убедени, че са абсолютно прави за всичко. А не ти ли е хрумвало, надут глупав дърдорко, че директорът на „Хогуортс“ може би има съвсем основателна причина да не иска да те посвещава най-подробно в плановете си? Докато се чувстваш толкова онеправдан, не си ли поспирал да се замислиш, че досега, ако си спазвал заповедите на Дъмбълдор, никога не си изпадал в беда? Не. Не, като всички младежи си съвсем убеден, че само ти имаш чувства и мисли, само ти виждаш опасностите, само ти си толкова умен, че си се досетил какво точно крои Черния лорд…

— Значи крои нещо, свързано с мен? — побърза да попита Хари.

— Нищо подобно не съм споменавал — рече Финиъс Нигелус и взе да разглежда лениво копринените си ръкавици. — А сега, ще прощаваш, но имам да правя по-приятни неща от това да слушам терзанията на младата ти душа… Приятен ден!

Той тръгна към рамката и се скри от поглед.

— Добре, върви си! — ревна Хари към празната картина. — И предай на Дъмбълдор, че съм му много благодарен!

Празното платно продължи да мълчи. Разярен, Хари издърпа куфара обратно при долния край на леглото, после се метна по лице на проядените от молци завивки и затворил очи, усети, че тялото му е натежало и го боли.

Имаше чувството, че е вървял пеша километри и километри… струваше му се невъзможно, че преди по-малко от денонощие Чо Чан се е доближавала под имела към него… беше тъй уморен… страхуваше се да заспи… но не знаеше колко още ще устои… Дъмбълдор му беше заръчал да остане тук… това сигурно означаваше, че му е разрешено да спи… но го беше страх… ами ако се случеше отново?

Той хлътваше в мрака…

Някакъв филм вътре в главата му сякаш само беше чакал да се завърти. Хари вървеше по безлюден коридор към черна врата, минаваше покрай груби каменни стени, покрай факли и арка с каменно стълбище зад нея, водещо вляво и надолу…

Стигна при черната врата, ала не можа да я отвори… гледаше я вторачено, отчаяно му се искаше да влезе… зад нея имаше нещо, за което той бленуваше с цялото си сърце… награда, за каквато не беше и мечтал… само да не го пронизваше белегът… тогава той щеше да мисли по-трезво…

— Хари — екна отдалеч, от много далеч гласът на Рон. — Мама каза, че вечерята е готова, но ако не ти се става, ще ти я задели за после.

Хари отвори очи, ала приятелят му вече беше излязъл от стаята.

„Не иска да остава сам с мен — помисли си. — И как ще иска, след като чу казаното от Муди!“

Сега, откакто се беше разбрало какво има у него, сигурно никой нямаше да го иска тук.

Реши да не слиза на вечеря, за да не им се натрапва. Обърна се на другата страна и след малко пак заспа. Когато се събуди, измъчван от глад, много по-късно, призори на другия ден, Рон още похъркваше на съседното легло. Хари огледа с присвити очи стаята, видя отново в портрета тъмния силует на Финиъс Нигелус и му хрумна, че Дъмбълдор вероятно го е пратил да го наглежда, да не би той да нападне още някого.

Усещането, че е омърсен, се засили. Хари почти съжали, че се е подчинил на Дъмбълдор… ако и занапред животът му на площад „Гримолд“ щеше да бъде такъв, може би все пак щеше да се чувства по-добре на „Привит Драйв“.

 

 

На сутринта другите се заеха да слагат коледна украса. Хари не помнеше Сириус да е бил някога в такова добро настроение: пееше коледни песни, очевидно щастлив, че няма да прекара празниците в самота. Хари чуваше как гласът му кънти през пода чак до студената всекидневна, където той седеше сам-самичък, гледаше как небето навън все повече побелява и ги заплашва със сняг, и изпитваше мрачна радост, че е оставил другите да го одумват на воля, както те сигурно правеха. Някъде по обяд госпожа Уизли го повика тихо от долния край на стълбището, но той се престори, че не я чува, качи се още по-нагоре и се скри.

Към шест вечерта на входната врата се позвъни и госпожа Блек пак се разпищя. Хари реши, че се е отбил Мъндънгус или някой друг от Ордена, та само се намести по-удобно до стената в стаята на Бъкбийк, където се беше спотаил и се опитваше да не обръща внимание на глада, докато даваше на хипогрифа мъртви плъхове. Стресна се, когато няколко минути по-късно някой заблъска по вратата.

— Знам, че си вътре — прокънтя гласът на Хърмаяни. — Излез, ако обичаш. Искам да поговоря с теб.

— Ти пък какво правиш тук? — попита я Хари и отвори вратата, а Бъкбийк продължи да дращи из сламата по пода с надеждата да открие някое изпуснато парченце. — Мислех, че си на ски с вашите.

— Да ти призная, всъщност изобщо не си падам по ските — отвърна момичето. — Ето защо дойдох тук за Коледа. — В косата й имаше снежинки, от студа лицето й беше поруменяло. — Само не ме издавай пред Рон. Казах му, че е много приятно да караш ски, защото на него му беше смешно. Мама и татко бяха леко разочаровани, но им обясних, че който гледа сериозно на изпитите, ще остане в „Хогуортс“, за да учи. Те искат да се представя добре, ще ме разберат. Всъщност — добави тя бодро — хайде да отидем в твоята стая, майката на Рон е запалила огъня в камината и ни е приготвила сандвичи.

Хари се върна с нея на втория етаж. Когато влезе в стаята, се зачуди, че там го чака Джини, както и Рон, на чието легло се бяха разположили.

— Пристигнах с автобус „Среднощния рицар“ — обясни безгрижно Хърмаяни и още преди Хари да е успял да отвърне, си съблече якето. — Вчера сутринта Дъмбълдор ми каза какво се е случило, но трябваше да изчакам да обявят официално края на срока, за да тръгна. Ъмбридж вече беснее, задето сте й се изплъзнали под носа, макар Дъмбълдор да й обясни, че господин Уизли е в „Свети Мънго“ и той ви е разрешил да му отидете на свиждане. И така… — Тя се намести до Джини и тримата загледаха Хари. — Как се чувстваш? — попита го Хърмаяни.

— Добре — отвърна той сковано.

— О, не лъжи — рече тя припряно. — Рон и Джини ми казаха, че откакто сте се върнали от „Свети Мънго“, се криеш от всички.

— Виж ти! — възкликна Хари и изгледа свирепо Рон и Джини.

Рон се втренчи в краката си, Джини обаче не трепна.

— Наистина се криеш — потвърди тя. — И не искаш да ни погледнеш!

— Не аз, а вие не искате да ме погледнете — ядоса се Хари.

— Сигурно се гледате един друг по различно време и затова погледите ви не могат да се срещнат — предположи Хърмаяни и ъгълчетата на устата й трепнаха.

— Много смешно, няма що! — тросна се Хари и им обърна гръб.

— О, не се прави на неразбран — упрекна го Хърмаяни. — Виж какво, другите ми казаха какво сте подслушали снощи с разтегателните уши…

— Така ли! — изръмжа Хари с ръце в джобове и загледа как навън се сипе гъст сняг. — Всички говорите за мен, нали? Е, вече започвам да свиквам.

— Искахме да поговорим с теб, Хари — обади се Джини, — но откакто сме се върнали, ти все се криеш…

— Не ми се говореше с никого — рече Хари, още по-раздразнен.

— Държиш се доста глупаво — укори го ядно Джини, — все пак не познаваш друг освен мен, който да е бил обсебван от Ти-знаеш-кого, и аз бих могла да ти разкажа какво съм изпитала.

Стъписан от тези думи, Хари дълго не се помръдна. После обърна лице към Джини.

— Бях забравил — промълви той.

— Щастливец! — отвърна хладно момичето.

— Извинявай — рече Хари и беше искрен. — В такъв случай… как мислиш, дали и аз съм обсебен?

— Помниш ли всичко, каквото си правил? — попита Джини. — Имаш ли бели петна в паметта, когато не знаеш какво ти се е случвало?

Хари се помъчи да си спомни.

— Не — отвърна той.

— Тогава Ти-знаеш-кой изобщо не се е вселявал в теб — обясни простичко момичето. — Когато това стана с мен, ми се губеха цели часове. Озовавах се на някое място и после не помнех как съм попаднала там.

Хари не смееше да й повярва, въпреки това му поолекна едва ли не против волята му.

— Но онова, което сънувах за баща ти и за змията…

— И друг път си сънувал такива неща, Хари — напомни Хърмаяни. — И миналата година получаваше проблясъци какво е намислил Волдемор.

— Но сега беше различно — поклати глава той. — Бях вътре в змията. Все едно бях змията… ами ако Волдемор ме е пренесъл някак в Лондон?…

— Някой ден сигурно ще прочетеш „История на «Хогуортс»“ — каза почти отчаяна Хърмаяни — и тогава може би ще запомниш най-сетне, че в училището е невъзможно да се магипортираш. Дори Волдемор е безсилен да направи така, че просто да излетиш от спалното помещение, Хари.

— Не си мърдал от леглото, приятелю — включи се и Рон. — Близо минута те гледах как се мяташ насън, докато успяхме да те събудим.

Хари пак се замисли и заснова напред-назад из стаята. Онова, което му казваха, не само му вдъхваше утеха, но и звучеше логично… Без да се усети, той взе от чинията до леглото един сандвич и го лапна лакомо.

„Все пак не аз съм оръжието“, каза си. Сърцето му се преизпълни с щастие и облекчение и му се прииска да запее заедно със Сириус, който на път за стаята на Бъкбийк мина покрай вратата с гръмка песен на уста: „Бог покой да ви дава, весели хипогрифи!“

 

 

Как изобщо му беше хрумнало да отива за Коледа на „Привит Драйв“? Радостта на Сириус, че къщата му отново е пълна, и най-вече, че Хари се е върнал, беше заразителна. Той вече не беше намусеният домакин от лятото, сега сякаш бе решил всички да се забавляват колкото в „Хогуортс“, че дори и повече, и не жалеше сили в подготовката за празника, чистеше и украсяваше неуморно къщата, подпомаган от гостите си, и вечерта преди Коледа, когато всички си легнаха, тя бе направо неузнаваема. Потъмнелите полилеи вече бяха окичени не с паяжини, а с венци от зеленика и със сребърни и златни гирлянди, по протритите килими проблясваха преспи магически сняг, родословното дърво на Сириус бе закрито от висока коледна елха, доставена от Мъндънгус и украсена с живи феи, дори препарираните глави на домашни духчета по стената покрай стълбището бяха надянали червени шапки и бради като на Дядо Коледа.

На Коледа Хари се събуди и намери в долния край на леглото си цяла камара подаръци, а Рон вече разопаковаше своите, които бяха още повече.

— Добър улов тази година! — уведоми той Хари през облак хартия. — Благодаря ти за компаса за метли, страхотен е, подаръкът на Хърмаяни изобщо не може да се мери с него… подарила ми е календар за домашните, да не съм изоставал…

Хари прехвърли подаръците си и намери един, надписан с почерка на Хърмаяни. И на него беше подарила нещо като дневник, само че на която и страница да го разгърнеше, той изричаше неща от рода на: „Не оставяй днешната работа за утре!“

Сириус и Лупин му бяха подарили прекрасна поредица книги, наречена „Приложна отбранителна магия и как да я използваме срещу Черните изкуства“, с великолепни движещи се цветни илюстрации за всички противодействащи магии и заклинания, описани вътре. Хари разлисти нетърпеливо първия том и видя, че ще му бъде от огромна полза в подготовката на сбирките на ВОДА. Хагрид му беше пратил космат кафяв портфейл с остри зъби, които уж трябваше да предпазват Хари от кражби, но за беда го хапеха по пръстите всеки път, щом той понечеше да сложи вътре пари. Подаръкът на Тонкс представляваше умален движещ се модел на „Светкавицата“ и докато Хари го гледаше как хвърчи из стаята, му се прииска да си върне истинската метла, Рон пък му беше поднесъл огромна кутия всякаквовкусови бобчета, госпожа и господин Уизли — обичайния ръчноизплетен пуловер и няколко коледни сладкишчета, а Доби — наистина ужасна рисунка, за която Хари заподозря, че е творение на самото домашно духче. Тъкмо я бе обърнал наобратно, да провери дали така не изглежда по-добре, когато Фред и Джордж се магипортираха със звучно пук в долния край на леглото.

— Весела Коледа! — пожела Джордж. — Засега не слизайте долу.

— Защо? — учуди се Рон.

— Мама пак плаче — съобщи посърнал Фред. — Пърси й е върнал коледния пуловер.

— Без бележка дори — уточни Джордж. — Даже не е попитал как е татко, нито е отишъл да го види.

— Опитахме се да я успокоим — рече Фред и заобиколи леглото, за да разгледа рисунката. — Казахме й, че Пърси е купчина смрадлив миши тор.

— Не помогна — оплака се Джордж и се почерпи с шоколадова жаба. — Затова Лупин пое нещата в свои ръце. Нека първо я поободри и после ще слезем да закусим.

— Това всъщност какво е? — присви Фред очи срещу картината на Доби. — Прилича на гибон с две черни очи.

— Това е Хари! — викна Джордж и засочи опаката страна на рисунката. — Пише отзад.

— Много си прилича — ухили се Фред.

Хари го замери с новия си календар за домашните, той обаче се удари в отсрещната стена и падна на пода, откъдето оповести щастливо: „Който се учи, той ще сполучи!“

Станаха и се облякоха. Чуваха как различни обитатели на къщата си пожелават „Весела Коледа!“ един на друг. Докато слизаха долу, срещнаха Хърмаяни.

— Благодаря ти за книгата, Хари! — изчурулика тя весело. — От цяла вечност си мечтая да имам „Нова теория на нумерологията“! А парфюмът, Рон, наистина е необичаен.

— Чудесно — отвърна той. — А това за кого е? — добави и кимна към старателно опакования подарък, който Хърмаяни носеше.

— За Крийчър — съобщи тя бодро.

— Дано не са дрехи — предупреди я Рон. — Помниш какво каза Сириус: Крийчър знае прекалено много, не можем да го пуснем на свобода.

— Не са дрехи — успокои го момичето, — макар че ако зависеше от мен, със сигурност щях да му дам да облече нещо, за да махне тая мърлява дрипа. Не, ще му подаря пъстро юрганче, да му поосвежи спалнята.

— Каква спалня? — сниши глас Хари, защото минаваха покрай портрета на госпожа Блек.

— Е, както се изразява Сириус, не е спалня, а по-скоро бърлога — отговори Хърмаяни. — Крийчър изглежда нощува под парния котел, който се намира до кухнята.

Когато влязоха в подземието, там беше само госпожа Уизли. Стоеше при печката и докато им пожелаваше „Весела Коледа“, гласът й прозвуча така, сякаш има силна хрема. Те извърнаха очи.

— Това ли е спалнята на Крийчър? — попита Рон, след като стигна с ленива стъпка при опушената врата в ъгъла, точно срещу килера с провизиите.

Хари не я беше виждал отворена.

— Да — потвърди Хърмаяни вече леко притеснена. — Ъъъ… дали все пак да не почукаме?

Рон похлопа с кокалчетата на пръстите по вратата, ала не откликна никой.

— Сигурно се е промъкнал някъде горе — отсъди той и без да протака, дръпна вратата. — Пфу!

Хари надзърна вътре. Килерът бе почти запълнен от много голям допотопен парен котел, но в теснотията под тръбите Крийчър си беше направил нещо като гнездо. На пода имаше купчина какви ли не парцали и вмирисани стари одеяла, а по вдлъбнатинката в средата се виждаше къде Крийчър спи всяка нощ, свит на кълбо. Тук-там сред дрипите се мяркаха корички и парчета старо плесенясало сирене. В ъгъла в дъното проблясваха разни нещица и монети, които, както предположи Хари, Крийчър бе отмъкнал подобно на сврака, докато Сириус беше правил основно чистене на къщата. Домашното духче беше успяло да прибере даже и семейните снимки в сребърни рамки, които кръстникът на Хари бе изхвърлил през лятото. Дори и под напуканото стъкло дребните черно-бели човечета го гледаха надменно, включително — както той забеляза с леко пробождане в стомаха — и тъмнокосата жена с подпухнали клепачи, процеса срещу която Хари бе наблюдавал в мислоема на Дъмбълдор: Белатрикс Лестранж. Както личеше, това бе любимата снимка на Крийчър, той я беше сложил на най-видно място и бе слепил надве-натри стъклото с магипласт.

— Мисля просто да му оставя подаръка тук — сподели Хърмаяни, сложи внимателно пакета в падинката насред парцалите и одеялата и след като излязоха, затвори тихо вратата. — Той ще си го намери по-късно, така ще бъде по-добре.

— Току-що се сетих… — каза Сириус, който изнесе от килера с провизиите голяма пуйка, — някой да е виждал Крийчър напоследък?

— Не, не съм го чувал от нощта, когато се върнахме — отговори Хари. — Нали му заповяда да напусне кухнята.

— Да… — свъси се кръстникът му. — Знаете ли, май и аз не съм го виждал оттогава… сигурно се крие някъде горе.

— Не може да си е тръгнал, нали? — притесни се Хари. — Да не би, когато му кресна „вън“, да е решил, че му казваш да се маха от къщата?

— Не, не, домашните духове не могат да си тръгнат, освен ако не им дадеш дрехи. Длъжни са да стоят в семейния дом — обясни Сириус.

— Могат, ако наистина искат — възрази Хари. — Доби го направи, преди три години напусна дома на Малфой, за да ме предупреди. После трябваше да се самонаказва, но все пак го стори.

Сириус се поколеба за миг, сетне рече:

— По-късно ще го потърся, сигурно ще го намеря някъде горе да си изплаква очите за чифт стари кюлоти на майка ми. Възможно е, разбира се, да се е промъкнал в сушилнята и да е умрял… но по-добре да не храня напразни надежди.

Фред, Джордж и Рон се засмяха, Хърмаяни обаче го погледна с укор.

След коледния обяд всички от семейство Уизли, Хари и Хърмаяни се приготвиха отново да посетят господин Уизли, а Лудоокия и Лупин щяха да ги придружават. Мъндънгус се яви точно за пудинга и коледния сладкиш и бе успял за случая да вземе „на заем“ кола, тъй като на Коледа метрото не работи. Автомобилът, за който Хари силно се съмняваше, че е бил взет със съгласието на собственика, бе разширен с магия, точно както навремето старичкия „Форд Англия“ на семейство Уизли. Отвън си беше със съвсем нормални размери, вътре обаче успяха да се поберат цели десетима души плюс Мъндънгус зад волана. Преди да се качи, госпожа Уизли се подвоуми — Хари знаеше, че неодобрението й спрямо Мъндънгус е влязло в двубой с нейното нежелание да пътува без магия, — накрая все пак надделяха студът навън и молбите на децата и тя се смести някак на задната седалка, между Фред и Бил.

По пътищата почти нямаше движение и стигнаха доста бързо до „Свети Мънго“. По иначе безлюдната улица на рехава върволица се промъкваха магьосници и вещици, тръгнали към болницата. Хари и останалите слязоха от колата, а Мъндънгус подкара към ъгъла, за да ги изчака там. Тръгнаха нехайно към витрината, където още си стоеше манекенът със зелената найлонова престилка, и после минаха един по един през стъклото.

В регистратурата цареше празнично настроение: кристалните кълба, които осветяваха болницата, бяха оцветени в червено и златно и се бяха превърнали в грамадни сияйни коледни топки, над всяка врата бе окачена зеленика, по всички ъгли се извисяваха бели коледни елхи, поръсени с магически сняг и окичени с проблясващи висулки, а по върховете им лъщяха златни звезди. Не бе така оживено, както предишния път, макар че щом стигна до средата на помещението, Хари бе изтикан встрани от магьосница, от чиято лява ноздра стърчеше парче от японска порцеланова чинийка.

— Семейна разпра, а? — подсмихна се русата магьосница зад гишето. — Вие сте третата за днес… „Увреждания от магии“, на четвъртия етаж.

Завариха господин Уизли да седи в леглото с остатъци от коледната пуйка върху подноса на скута му и със стреснато изражение.

— Всичко наред ли е, Артър? — попита госпожа Уизли, след като го поздравиха и му връчиха подаръците си.

— Наред е, наред е — отвърна прекалено въодушевено той. — Ъъъ… Още не си говорила с лечителя Сметуик, нали?

— Не — отвърна някак подозрително жена му, — защо?

— А, просто питам — каза безгрижно господин Уизли и се зае да разопакова купчината подаръци. — Е, всички добре ли си прекарахте днес? Какво получихте за Коледа? О, Хари… страхотни са!

Тъкмо бе отворил подаръка му: кълбо жички за бушони и няколко отвертки.

Госпожа Уизли явно не бе съвсем удовлетворена от отговора на мъжа си. Когато господин Уизли се пресегна да стисне ръката на Хари, тя надзърна под нощницата му, за да види превръзката.

— Артър — извика така рязко, все едно е щракнал капан за мишки, — сменили са ти превръзката! Защо един ден по-рано, Артър? Казаха ми, че до утре не се налага.

— Какво? — възкликна доста уплашен господин Уизли и попридърпа нагоре завивките. — Не, не… няма нищо, аз… — Под пронизващия поглед на жена си се смали като спукан балон. — Само не се разстройвай, Моли, но на Августус Пай му хрумна… той е стажант тук, буден младеж, интересува се живо от… от нетрадиционна медицина… от някои от старите мъгълски лекове… викат им, Моли, шевове и помагат много… на мъгълски рани…

Госпожа Уизли нададе зловещ звук, нещо средно между писък и ръмжене. Лупин се отдалечи от леглото и отиде при върколака: никой не беше дошъл го посети и той наблюдаваше натъжен множеството, насъбрало се около господин Уизли… Бил пък смотолеви, че щял да си вземе чаша чай, а Фред и Джордж скочиха ухилени да го придружат.

— Нима искаш да ми кажеш — ревна с цяло гърло госпожа Уизли, която явно изобщо не забелязваше, че другите посетители са се разбягали на всички страни, — че си правиш експерименти с разни мъгълски лекове?

— Не си правя експерименти, миличка Моли — отвърна умолително господин Уизли, — просто… ние с Пай решихме да опитаме… лошото е, че при точно такъв вид рани те явно не помагат…

— В смисъл?

— Ами… ами… не знам имаш ли представа… какво… какво е това шевове?

— Както ми го описваш, излиза, че си се опитал да си зашиеш кожата — изсумтя безрадостно госпожа Уизли, — но дори ти, Артър, не можеш да си чак толкова глупав…

— И на мен ми се допи чай — оповести Хари и скочи на крака.

Хърмаяни, Рон и Джини почти изтичаха заедно с него до вратата. Докато я затваряха бързо след себе си, чуха как госпожа Уизли пищи:

— В КАКЪВ СМИСЪЛ ЦЕЛИТЕ ТОЧНО ТОВА?

— Съвсем в стила на татко — поклати глава Джини и всички тръгнаха по коридора. — Шевове… представяте ли си…

— Да ти кажа, наистина помагат при немагически рани — не премълча Хърмаяни. — Сигурно нещо в змийската отрова ги разтваря, не знам. Къде ли е кафенето?

— На петия етаж — рече Хари, спомнил си табелата при гишето на милосърдната магьосница.

В дъното на коридора минаха през двойна врата и излязоха пред паянтово стълбище, покрай което също бяха накачени портрети на зловещи на вид лечители. Докато се качваха, ту един, ту друг им подвикваше, поставяше диагнози на някакви странни заболявания и им предписваше ужасни лекове. Рон се обиди не на шега, когато един средновековен магьосник му съобщи, че със сигурност страда от тежка форма на шаренопръска.

— Това пък какво е? — попита той ядно, а лечителят се втурна подире му през още шест портрета, като изтика обитателите им.

— Изключително тежко кожно заболяване, млади момко, от което ще си останете сипаничав, още по-голяма грозотия и от сега…

— Я виж, кой ме нарича грозотия! — отвърна Рон и ушите му пламнаха.

— Единственият лек е да вземете дроб на крастава жаба, да си го вържете здраво на врата и по пълнолуние да застанете гол в бъчва с очи на змиорка…

— Нямам никаква шаренопръска!

— А тези уродливи петна по лика ви, млади момко…

— Това са лунички — разяри се Рон. — А сега се връщай в картината и ме остави на мира!

Обърна се към другите, които решително удържаха сериозните си физиономии.

— Това кой етаж е?

— Според мен петият — отговори Хърмаяни.

— Не, четвъртият — възрази Хари, — още един…

Но тъкмо излезе на площадката, когато спря като закован и се втренчи в прозорчето върху двойната врата, откъдето започваше коридорът с табела „Увреждания от магии“. Оттам ги гледаше мъж, долепил нос до стъклото. Беше с вълниста руса коса, небесносини очи и широка налудничава усмивка, изпод която се показваха ослепително белите му зъби.

— Лелеее! — възкликна Рон и също зяпна мъжа.

— Не може да бъде! — ахна позадъхана и Хърмаяни. — Професор Локхарт!

Бившият им учител по защита срещу Черните изкуства бутна вратата и тръгна към тях, облечен в дълъг лилав халат.

— О, здравейте! — рече той на всички. — Сигурно искате автографи, нали така?

— Не се е променил много, а? — смотолеви Хари на Джини, която се ухили.

— Ъъъ… как сте, господине? — попита някак гузно Рон.

Именно неговата повредена магическа пръчка бе поразила паметта на професор Локхарт дотолкова, че той се беше озовал в „Свети Мънго“, но понеже преподавателят се бе опитал да заличи трайно спомените на Хари и Рон, състраданието на Хари не беше безгранично.

— Наистина съм много добре, благодаря! — рече въодушевен Локхарт и извади от джоба си проскубано пауново перо. — И така, колко автографа искате? Сега вече мога да пиша на няколко места едновременно!

— Ъъъ… в момента не искаме николко, благодаря — отговори Рон и вдигнал вежди, погледна Хари, който попита:

— Разрешено ли ви е да се разхождате по коридорите, господине? Не трябва ли да си седите в стаята?

Малко по малко усмивката на Локхарт помръкна. За миг той се взря изпитателно в Хари, сетне каза:

— Познаваме ли се?

— Ами… да — потвърди момчето. — Навремето ни преподавахте в „Хогуортс“, не помните ли?

— Да съм ви преподавал? — повтори Локхарт леко смутен. — Аз? Нима?

После усмивката се появи отново върху лицето му толкова внезапно, че чак ги стресна.

— Вероятно съм ви научил на всичко, което знаете, нали? Е, какво ще кажете за автографите? Да ги закръглим на десет, за да има за всичките ви приятелчета и никой да не бъде ощетен!

Точно тогава обаче от вратата в края на коридора се показа глава и един глас се провикна:

— Гилдрой, ах, ти, немирник такъв, защо си отишъл чак там?

Към Хари и останалите по коридора се спусна лечителка с майчински вид и с венче от лъскава гирлянда в косата, която им се усмихна сърдечно.

— О, Гилдрой, имаш посетители! Колко мило, и то на Коледа! Знаете ли, никой не идва да го види клетото агънце, недоумявам защо, толкова е сладък!

— Раздавам автографи! — обясни с поредната ослепителна усмивка Гилдрой на лечителката. — Искат още и още, няма как да им откажа. Дано ни се намират достатъчно снимки!

— Чуйте го само! — възкликна лечителката, като хвана Локхарт за ръка и му се усмихна с много обич, сякаш е преждевременно развито двегодишно хлапе. — Допреди няколко години беше много известен, надявам се желанието му да раздава автографи да е добър знак и той да започне да си възвръща паметта. Защо не дойдете насам? Пациентите в отделението не могат да излизат, сигурно се е промъкнал навън, докато съм внасяла коледните подаръци, вратата обикновено е заключена… само да не си помислите, че е опасен! Но — сниши глас лечителката — е заплаха за самия себе си, да ни е жив и здрав… не знае кой е, тръгне нанякъде и не помни как да се върне… наистина много мило, че сте наминали да го видите.

— Ъъъ… — махна Рон без нужда към горния етаж. — Всъщност отивахме да… ъъъ…

Но лечителката им се усмихваше с очакване и изпелтеченото „да пийнем по един чай“ на Рон заглъхна като слабо ехо. Те се спогледаха безпомощно, сетне тръгнаха по коридора след Локхарт и неговата лечителка.

— Но няма да се заседаваме — рече тихо Рон.

Лечителката насочи магическата пръчка към вратата на отделение „Янус Тики“^[1] и прошепна:

— Алохомора!

Вратата се отвори и жената тръгна пред другите, като държеше здраво Гилдрой за ръка, докато не го сложи да седне на креслото до леглото.

— Това тук е отделението ни за хора, приети за продължително лечение — съобщи тихо жената на Хари, Рон, Хърмаяни и Джини. — За пациенти с трайни увреждания, причинени от магии. С лековити отвари и заклинания, а също с мъничко късмет постигаме, разбира се, известно подобрение. Гилдрой явно си възвръща отчасти душевното здраве, а при господин Боуд наблюдаваме голям напредък, той проговори отново, макар и засега на езици, каквито не знаем. Е, трябва да раздам и останалите коледни подаръци, ще ви оставя да си побъбрите.

Хари се огледа. Виждаха се сигурни знаци, че стаята се е превърнала в постоянен дом за настанените в нея. Тук край леглата имаше много повече лични вещи, отколкото в стаята на господин Уизли, стената около горната табла на леглото на Гилдрой например бе облепена с негови снимки, на всичките той се усмихваше с искрящи зъби и махаше на новопоявилите се. Върху доста от фотографиите бе написал с разкривен детински почерк автографи на самия себе си. Веднага щом бе сложен от лечителката на креслото, Гилдрой придърпа тесте снимки, грабна перото и се впусна да ги подписва трескаво.

— Можете да си ги сложите в пликове — обясни на Джини, като мяташе една по една подписаните снимки в скута й. — Аз не съм забравен, не, и досега получавам купища писма от поклонници… Гладис Гъджън ми пише всяка седмица… Чудя се защо ли… — Той млъкна донякъде озадачен, сетне пак се усмихна лъчезарно и продължи да подписва снимките още по-настървено. — Подозирам, че е заради красивата ми външност…

На леглото отсреща лежеше блед печален магьосник, който се беше втренчил в тавана, мърмореше си и явно не забелязваше нищо около себе си. През две легла пък имаше жена с глава, покрита цялата с козина, и Хари си спомни как във втори курс нещо подобно сполетя и Хърмаяни, но при нея за щастие увреждането не беше трайно. В дъното имаше две легла с дръпната пред тях завеса на цветя, та пациентите и посетителите им да се уединят.

— Заповядай, Агнес — рече бодро лечителката на жената с козинестото лице и й връчи няколко коледни подаръчета. — Виждаш ли, не са те забравили! А синът ти прати сова да съобщи, че довечера ще ти дойде на свиждане, колко мило, нали?

Агнес излая силно няколко пъти.

— Виж, Бродерик, на теб пък са пратили цвете в саксия и чуден календар с красиви хипогрифи, различни за всеки месец… ще поосвежат обстановката, нали? — каза лечителката и се понесе шеметно към мърморещия мъж, за да сложи на нощното шкафче грозновато растение с дълги, плъзнали във всички посоки ластари, и да закрепи с магическата пръчка календара върху стената. — И… о, госпожо Лонгботъм, тръгвате ли си вече?

Хари завъртя рязко глава. В дъното завесата около двете легла се дръпна и по пътеката между тях тръгнаха двама посетители: страховита на вид възрастна магьосница в дълга зелена рокля, проядена от молци лисича яка и островърха шапка, окичена с нещо, което безспорно бе препариран лешояд, а след нея креташе унил не друг, а Невил.

Внезапно прозрение осени Хари и той разбра кои са пациентите на леглата в дъното. Заозърта се трескаво, за да намери начин да отклони вниманието на другите и Невил да излезе от болничната стая незабелязано, без да го разпитват, но при името „Лонгботъм“ Рон също се беше обърнал и още преди Хари да го е спрял, се провикна:

— Невил!

Той подскочи и се сви, сякаш покрай него е просвистял куршум.

— Ние сме, Невил! — оповести бодро Рон и се изправи. — Видя ли…? Тук е Локхарт! Ти при кого си дошъл?

— Това твои приятелчета ли са, момчето ми? — попита важно бабата на Невил и ги изгледа отвисоко.

Невил явно предпочиташе да бъде навсякъде другаде, но не и тук. По кръглото му лице плъзна наситена руменина, той не поглеждаше никого в очите.

— А, да — рече баба му и като се вторачи в Хари, му протегна съсухрена ръка с нокти като на граблива птица. — Да, да, знам кои сте, разбира се. Невил се изказва твърде ласкаво за вас.

— Ъъъ… благодаря — смотолеви Хари и се ръкува с нея.

Невил не го и поглеждаше, беше се вторачил в краката си и се изчервяваше все повече.

— А вие двамата очевидно сте от семейство Уизли — продължи госпожа Лонгботъм и протегна царствено ръка първо на Рон, сетне и на Джини. — Да, познавам родителите ви… съвсем бегло, разбира се… свестни хора, много свестни… а ти сигурно си Хърмаяни Грейнджър?

Хърмаяни се постъписа, че госпожа Лонгботъм знае името й, но въпреки това й стисна ръката.

— Да, Невил ми е разказвал много за теб. Не един път си го спасявала от задънена улица. Добро момче е — заяви тя и погледна строго и критично над костеливия си нос своя внук, — но се опасявам, че не притежава дарбата на баща си — кимна старицата рязко по посока на двете легла в дъното на стаята, а препарираният лешояд върху шапката й се разтресе застрашително.

— Какво? — изуми се Рон. (На Хари му идеше да го настъпи по крака, но ако си по джинси, а не в мантия, е много по-трудно да го направиш незабелязано.) — Там, в дъното, баща ти ли е, Невил?

— Какво означава това? — изненада се госпожа Лонгботъм. — Не си ли казал на приятелчетата си за своите родители, Невил?

Момчето си пое дълбоко въздух, погледна към тавана и поклати глава. Хари не помнеше някога да му е домъчнявало повече за някого, но не се сещаше как да помогне на Невил да излезе от неловкото положение.

— Няма нищо срамно! — ядоса се баба му. — Би трябвало да се гордееш, Невил, да се гордееш! Хубава работа, жертвали са здравето си, душевно и физическо, а сега единственият им син се срамува от тях!

— Не се срамувам — промълви много тихо Невил, като продължи да гледа навсякъде другаде, но не и към Хари и останалите си съученици.

Рон пък беше застанал на пръсти, за да види обитателите на двете легла.

— Показваш го по странен начин! — сопна се госпожа Лонгботъм. — Поддръжниците на Вие-знаете-кого са изтезавали сина ми и жена му, докато те са изгубили разсъдъка си — допълни тя гордо, извърната към Хари, Рон, Хърмаяни и Джини.

Двете момичета захлупиха уста с длани. Рон, който изглеждаше покрусен, спря да извива врат в опит да зърне родителите на Невил.

— Бяха аврори, радваха се на голямо уважение в магьосническия свят — продължи госпожа Лонгботъм. — И двамата притежаваха изключителна дарба. Аз… да, Алис, какво има, миличка?

Майката на Невил запристъпя към тях по нощница. Вече не беше с кръгло щастливо лице, както Хари я помнеше от старата снимка на първия Орден на феникса, която му бе показал Муди. Сега то бе изпито и слабо, очите й изглеждаха прекалено големи, а косата, вече побеляла, беше рядка и безжизнена. Жената не пожела да говори — или може би не можеше, — само направи плахо движение към Невил и му подаде нещо.

— Пак ли? — попита малко уморено госпожа Лонгботъм. — Чудесно, Алис, чудесно, миличка… каквото и да е, вземи го, Невил.

Той обаче вече бе протегнал ръка, в която майка му пусна празна обвивка от най-добрата дъвка за балончета „Друбъл“.

— Чудесно, миличка — повтори с престорена радост бабата на Невил и потупа снаха си по рамото.

Невил обаче промълви тихо:

— Благодаря, мамо.

Тя закрета към другия край на помещението, като си тананикаше. Невил огледа предизвикателно останалите, сякаш ги приканваше да се засмеят, а Хари си помисли, че никога през живота си не е виждал по-несмешно нещо.

— Е, да се прибираме — въздъхна госпожа Лонгботъм и надяна дълги зелени ръкавици. — Много се радвам, че се запознахме. Невил, хвърли обвивката в кошчето, вече ти е дала толкова много, че можеш да си облепиш стаята.

Но Хари беше сигурен, че е забелязал как на тръгване приятелят му пъха хартийката от дъвка в джоба си.

Вратата се затвори след тях.

— Не знаех — каза Хърмаяни, която беше на път да се разплаче.

— И аз — рече някак дрезгаво Рон.

— Нито аз — пророни Джини.

Всички погледнаха Хари.

— Аз знаех — съобщи той свъсен. — Каза ми Дъмбълдор, но обещах да не споменавам пред никого… Точно заради това са пратили Белатрикс Лестранж в Азкабан — измъчвала е родителите на Невил с проклятието Круциатус, докато са изгубили разсъдък.

— Белатрикс Лестранж ли? — прошепна ужасена Хърмаяни. — Жената, чиято снимка Крийчър държи в бърлогата си?

Настъпи дълго мълчание, което беше нарушено от гневния глас на Локхарт.

— Вижте какво, аз не съм се научил да пиша на няколко места едновременно ей така, за нищо.