Ейджи Йошикава
Мусаши (9)

Раждането на Мусаши

Такедзо чакаше в покрайнините на града под крепостта Химеджи, като понякога се скриваше под моста Ханада, но повечето време стоеше на него и незабелязано оглеждаше минаващите. Ако се отдалечеше от моста, правеше кратки обиколки около града, като внимаваше шапката му да е нахлупена ниско и лицето да не се вижда. Криеше го като просяк с парче сламена рогозка.

Изненада се, че Оцу още не е дошла; тя само преди седмица се зарече да го чака на това място — и то не сто, а хиляда дни. Веднъж обещал, на Такедзо не му се искаше да измени на думата си. С всеки изминал миг обаче все повече се изкушаваше да се махне, макар и обещанието пред Оцу да не бе единствената причина, заради която дойде в Химеджи. Трябваше също да открие къде са затворили Огин.

Докато минаваше един ден през центъра на града, чу някакъв глас да го вика по име. Вдигна рязко поглед и забеляза Такуан, който приближаваше:

— Такедзо! Почакай!

Такедзо се стъписа и както обикновено в присъствието на този монах, бе обзет от някакво смирение. Смяташе, че се е предрешил безупречно и беше сигурен, че никой, дори Такуан, няма да го разпознае.

Монахът го сграбчи за китката.

— Ела с мен — нареди той. Не можеше да не се подчини на настоятелността в гласа му. — И не се опъвай. Много време изгубих да те търся.

Такедзо кротко го последва. Нямаше представа къде отиват, но за пореден път откри, че точно срещу този човек е безсилен. Питаше се защо. Сега беше свободен, а съвсем възможно бе да вървят право назад към страховития кедър в Миямото. Или към тъмницата на крепостта. Подозираше, че са заключили сестра му някъде зад стените на тази крепост, но нямаше нищо, с което да потвърди подозрението си. Надяваше се да е прав — ако сега хвърлят и него там, поне двамата ще могат да умрат заедно. Ако трябва да умре, не можеше да си представи никой друг, когото достатъчно да обича, за да сподели с него последните минути от скъпоценното си съществуване.

Пред погледа му се извиси крепостта Химеджи. Сега разбра защо я наричат „Крепостта на белия жерав“ — внушителната постройка се издигаше върху огромни каменни стени, като голяма, горда, спуснала се от небето птица. Такуан тръгна пред него по широкия сводест мост над външния ров. Пред скрепената с нитове желязна порта стоеше мирно редица от стражи. Слънцето проблясваше по техните вдигнати копия и за част от секундата Такедзо се поколеба дали да влезе. Без дори да се обръща, Такуан усети това и с малко нетърпеливо движение го подкани да продължи напред. Минаха под кулата над входа и наближиха следващата порта, където войниците имаха дори още по-напрегнат и строг вид, готови всеки следващ миг да влязат в бой. Това бе крепостта на даймио. Беше нужно време, за да могат нейните обитатели да се успокоят и да свикнат с мисълта, че страната е успешно обединена. Като много други крепости по това време, тази далеч още не бе привикнала със спокойствието на мира.

Такуан повика началника на стражата.

— Доведох го — обяви той. Като предаде Такедзо, монахът заръча да се грижат добре за него, както им е заповядано от по-рано, но добави: — Внимавайте. Той е като лъвче с остри зъби. Ако го закачите, ще хапе.

Такуан мина през втората порта в главния двор, където бе разположено жилището на даймио. Явно добре познаваше пътя — нямаше нужда нито от водач, нито от указания. Почти не вдигаше глава, докато вървеше и никой не му попречи да влезе.

Началникът последва заръката на Такуан и дори с пръст не докосна своя пленник. Просто помоли Такедзо да го последва. Този мълчаливо се подчини. Скоро стигнаха в банята, където офицерът го накара да влезе и да се измие. В този миг гръбнакът на Такедзо се вцепени. Твърде добре си спомняше последния път, когато се къпа — в къщата на Осуги — и клопката, от която едва успя да избяга. Скръсти ръце и се опита да обмисли, да спечели време и да огледа околността. Всичко бе толкова мирно — остров на спокойствието, където, когато не обмисля военни планове, даймио можеше да се наслаждава на радостите на живота. Скоро пристигна един слуга, който носеше черно памучно кимоно и хакама. Той се поклони и учтиво каза:

— Ще оставя тези неща тук. Можете да ги облечете на излизане.

Такедзо едва не заплака. Заедно с дрехите имаше не само едно ветрило и малко хартия за нос, а и къса и дълга самурайска сабя. Всичко беше просто и не особено скъпо, но не липсваше нищо. Отново се отнасят с него като с човек. Искаше му се да вдигне чистия памучен плат към лицето си, да го отрие в бузата си и да вдиша от свежия му дъх. Обърна се и влезе в банята.

Икеда Терумаса, господар на крепостта, се облегна на една възглавница върху перилото и впери поглед към градината. Беше нисък мъж с гладко обръсната глава и лице, покрито с тъмни следи от сипаница. Макар да не бе облечен в официални дрехи, изражението му бе строго и пълно с достойнство.

— Това ли е той? — попита Терумаса, като посочи с ветрилото си.

— Да, това е — отвърна монахът и се поклони почтително.

— Има добро лице. Добре сте направил, че сте го спасил.

— Той дължи живота си на вас, ваше височество, не на мен.

— Не е така, Такуан и вие го знаете. Стига само да имах под свое разпореждане шепа хора като вас и без съмнение щяха да бъдат спасени много полезни мъже и от това светът щеше да стане по-добър. — Даймио въздъхна. — Моята беда е, че всичките ми хора смятат за свой дълг само да връзват и да обезглавяват.

Час по-късно Такедзо седеше в градината зад терасата с наведена глава и длани, опрени на коленете в израз на почтително внимание.

— Името ви е Шимен Такедзо, нали? — попита господарят Икеда.

Такедзо вдигна бързо поглед, за да види лицето на прочутия мъж и после отново почтително сведе очи надолу.

— Да, господине — отвърна той ясно.

— Домът Шимен е разклонение на семейство Акамацу, а както добре знаете, Акамацу Масанори е бил някога господар на тази крепост.

Гърлото на Такедзо пресъхна. Изведнъж не можа да намери какво да каже. Винаги се бе смятал за черната овца на семейство Шимен и не бе изпитвал особена почит или страхопочитание пред даймио. Въпреки това се засрами, задето е докарал на предците и на семейното си име такова безчестие. Лицето му пламна.

— Направил сте нещо непростимо — продължи с по-строг глас Терумаса.

— Така е, господине.

— И аз ще ви накажа за това. — Обърна се към Такуан и попита: — Истина ли е, че моят служител Аоки Тандзаемон без мое позволение ви е обещал, ако хванете този човек, вие да определите и изпълните наказанието му?

— Мисля, че най-добре може да разберете това, ако попитате направо Тандзаемон.

— Вече го разпитах.

— Тогава мислите ли, че щях да ви лъжа?

— Разбира се, не. Тандзаемон си призна, но аз исках потвърждение от вас. Тъй като той е мой пряк васал, клетва от него все едно е дадена от самия мен. Ето защо, при все че съм господар тук, съм загубил правото да накажа Такедзо по мое усмотрение. Естествено, няма да позволя той да остане ненаказан, но от вас зависи какво ще бъде естеството на наказанието.

— Добре. Точно това имах и аз предвид.

— Тогава предполагам, че сте помислил за това. Е, какво да правим с него?

— Смятам, най-добре ще е за известно време да поставим затворника при — как да кажем? — „усмирителни обстоятелства“.

— И как предлагате да направим това?

— Струва ми се, че някъде в тази крепост имате една заключена стая, за която отдавна се говори, че била обитавана от духове, нали?

— Да, така е. Прислугата отказваше да влиза в нея и моите служители настоятелно я избягваха, така че сега тя не се използва за нищо. Сега съм я оставил да стои така и не е имало повод да я отваряме отново.

— Но не смятате ли, че е под достойнството на един от най-силните воини във владенията на Токугава, какъвто сте вие, Икеда Терумаса, да има в крепостта си стая, която светлината никога не огрява?

— Никога не съм гледал на това така.

— Да, но хората така приемат тези неща. Това се отразява на името и влиянието ви. Предлагам да пуснем там малко светлина.

— Хм.

— Ако ми позволите да се възползвам от помещението, ще затворя Такедзо там, докато съм готов да му простя. Достатъчно е живял в пълна тъмнина. Нали чу това, Такедзо?

Младежът не издаде нито звук, но Терумаса започна да се смее и добави:

— Добре!

По взаимното отношение на двамата бе очевидно, че онази нощ в храма Такуан каза на Аоки Тандзаемон истината. Двамата с Терумаса, последователи на дзен, изглежда бяха в приятелски, почти братски отношения.

— След като го заведете в новото му жилище, защо не дойдете при мен в павилиона за чай? — попита Терумаса монаха, докато се изправяше да си тръгва.

— О, нима отново сте намислил да покажете колко сте несръчен в чайната церемония?

— Не е честно да говорите така, Такуан. Напоследък наистина започвам да разбирам тънкостите на това изкуство. Елате по-късно и ще ви докажа, че вече не съм само тромав воин. Ще ви чакам.

С тези думи Терумаса се оттегли във вътрешността на жилището си. Макар нисък — едва пет лакти — присъствието му сякаш изпълни цялата многоетажна крепост.

 

 

Високо в главната кула, където се намираше стаята с призраците, винаги цареше пълен мрак. Тук годишните времена не се сменяха — нямаше пролет, нямаше есен, не достигаше и звук от ежедневния живот. Имаше само една малка лампа, на която се виждаше бледият, с прежълтели страни Такедзо.

На ниската маса пред него лежеше отворен топографския дял от „Изкуството на войната“ на Сун Цзъ.

Сун Цзъ казва:

Между земните форми

някои са проходими,

някои ни забавят,

някои ни спират,

някои са стръмни,

някои са далечни.

Винаги щом стигнеше до място, което, като това, особено му се харесаше, Такедзо започваше да го препрочита на глас, подобно на молитвен напев.

Който познава изкуството на боеца, не е объркан в движенията си. Той действа и нищо не го сдържа.

Ето защо Сун Цзъ казва: „Който познава себе си и познава своя враг, без страх побеждава. Който познава небето и земята, побеждава всичко.“

Щом очите му се премрежеха от умора, той ги изплакваше с хладка вода от малкия съд, който държеше до себе си. Ако маслото свършеше и фитилът на лампата започнеше да пращи, просто го изгасваше. Около масата имаше планина от книги, някои на японски, други — на китайски. Книги по дзен, томове върху японската история. Такедзо направо се беше заринал в такива учени писания. Всички бяха заети от сбирката на господаря Икеда.

Когато го осъди да бъде затворен, Такуан каза:

— Можеш да четеш, колкото искаш. Един прочут духовник от старо време е казал: „Потапям се в светите писания и изчитам хиляди томове. Щом се отделя от тях, разбирам, че сърцето ми вижда повече, отколкото преди.“ Приеми тази стая като твоя майчина утроба и се приготви да се родиш наново. Ако я гледаш само с очите си, не ще видиш повече от една неосветена, затворена килия. Погледни я обаче пак, по-внимателно. Гледай с ума си и разсъждавай. Тази стая може да стане източник на просветление, също като извора на знание, който мъдреците от миналото са намирали и обогатявали. От теб зависи да решиш дали това ще бъде стая на мрака или на светлината.

Такедзо от дълго време бе спрял да брои дните. Ако беше студено, значи е зима; ако е горещо — лято. Не знаеше почти нищо, освен това. Въздухът оставаше все така тъмен и застоял; смяната на годишните времена не засягаше живота му. Почти сигурен беше, обаче, че следващия път, когато лястовиците дойдат да свият гнезда в закритите оръдейни прозорци на кулата, ще настъпи пролетта на неговата трета година в утробата.

— Ще стана на двайсет и една — каза си той. Обзе го жал и опечален простена: — И какво съм направил за тези двайсет и една години?

Понякога спомените от предишните години безжалостно го обсаждаха и го потапяха в тъга. Стенеше и ридаеше, блъскаше и риташе, понякога хлипаше като малко дете. Цели дни минаваха в терзание, което, веднъж утихнало, го оставяше изчерпан и безжизнен, с разрошена коса и разкъсано сърце.

Най-сетне чу един ден лястовиците, които се връщат под стряхата на кулата. За пореден път пролетта долиташе откъм морето.

Скоро след пристигането й един необичайно, почти болезнено звучащ глас попита:

— Такедзо, добре ли си?

Познатата глава на Такуан се появи на върха на стълбата. Стъписан и прекалено развълнуван, за да издаде звук, Такедзо сграбчи ръкава на кимоното на монаха и го издърпа вътре в стаята. Прислужникът, който му носеше храна, нито веднъж не бе промълвил и дума. Преливаше от радост, че чува гласа на друг, особено пък на този човек.

— Току-що се връщам от път — каза Такуан. — Сега караш тук трета година и реших, че след толкова дълго пребиваване в утробата трябва вече да си доста зрял.

— Благодарен съм ви за добрината, Такуан. Сега разбирам това, което направихте. Как въобще ще мога да ви се отблагодаря?

— Да се отблагодариш на мен ли? — рече недоверчиво монахът. После се засмя. — При все че си нямал с кого да разговаряш; освен със себе си, все пак си се научил да говориш като човек! Хубаво! Днес ще напуснеш това място. Отсега нататък пази спечеленото с труд просветление като най-скъпото, което имаш. То ще ти е нужно, когато излезеш в света при събратята си.

Такуан поведе Такедзо — в този вид, в който си беше — да се срещне с господаря Икеда. Макар при предишната среща да бе приет в градината, сега за него беше приготвено място на самата тераса. След поздравите и няколко общи въпроса на учтивост Терумаса побърза да помоли Такедзо да му служи като васал.

Той отказа. Обясни, че е много поласкан, но не смята, че още е дошло времето да постъпва на служба при някой даймио.

— А ако остана в тази крепост — продължи той, — в затворената стая навярно всяка нощ ще започнат да се появяват призраци, както всички говорят, че ставало.

— Защо казвате това? Да не са идвали да ви правят компания?

— Ако вземете една лампа и внимателно огледате стаята, по вратите и гредите ще видите черни петна. Приличат на лак, но не са. Това е човешка кръв, най-вероятно — пролятата кръв на моите предци Акамацу, които са били разгромени в тази крепост.

— Хм. Може да сте напълно прав.

— Видът на тези петна ме хвърляше в ярост. Кръвта ми кипваше при мисълта, че моите предци, които някога са владеели цялата околност, са били накрая изтребени и душите им просто били разнесени на посоки от есенните ветрове. Умрели са от неестествена смърт, но родът им е бил могъщ и може пак да се възроди.

— Същата кръв тече и в моите жили — продължи той и очите му заблестяха. — При все че съм тъй недостоен, аз съм издънка на същия род и ако остана в крепостта, призраците може да се събудят и да се опитат да ме достигнат. В известен смисъл това вече стана и те ми показаха в онази стая кой съм аз всъщност. Но тези призраци могат да причинят безпорядък, навярно дори и метеж, и даже да предизвикат нова кървава баня. Пред хората от цялата тази област съм задължен да не изкушавам моите предци да си отмъстят.

Терумаса кимна.

— Разбирам за какво говорите. По-добре е, ако напуснете крепостта. Но къде ще отидете? Възнамерявате да се върнете в Миямото ли? Да прекарате живота си там?

Такедзо мълчаливо се усмихна.

— Иска ми се малко да постранствам сам.

— Разбирам — отвърна господарят и се обърна към Такуан. — Погрижете се да получи пари и подходящо облекло — заръча му той.

Такуан се поклони.

— Позволете да ви благодаря за добрината към момчето.

— Такуан! — засмя се Икеда. — Досега не си ми благодарил за нещо два пъти!

— Май наистина е така — засмя се Такуан. — Няма да се повтори.

— Добре е за него да странства, докато е още млад — продължи Терумаса. — Но сега, когато потегля сам — прероден, както вие казахте — той трябва да получи ново име. Нека да е Миямото, за да не забрави никога родното си място. Отсега, Такедзо, наричайте себе си Миямото.

Ръцете на Такедзо веднага се прилепиха към пода. Той се поклони дълбоко и продължително.

— Да, господине, така ще бъде.

— Трябва да смениш и първото си име — намеси се Такуан. — Защо да не четеш китайските знаци на името си не като „Такедзо“, а като „Мусаши“. Може да продължиш да се подписваш като по-рано. Подобава обаче всичко в този ден на твоето прераждане да започне наново.

Терумаса, който вече бе изпаднал в много добро настроение, въодушевено кимна в знак на одобрение.

— Миямото Мусаши! Хубаво име, много хубаво. Да пием за него.

Преместиха се в друга стая, поднесоха им саке и Такедзо и Такуан останаха да разговарят с негово височество до късно през нощта. При тях дойдоха и няколко от служителите на Терумаса. Накрая Такуан стана на крака и изпълни един старинен танц. Беше опитен в това изкуство и изразителните му движения пресъздадоха цял въображаем свят на насладата. Такедзо, вече Мусаши, го гледаше с възхищение, уважение и радост, докато всички продължаваха да пият.

На следващия ден двамата напуснаха крепостта. Мусаши правеше първите си стъпки в един нов живот, живот на самообладание и обучение в бойните изкуства. През време на своето тригодишно затворничество той се изпълни с решимост да овладее Изкуството на войната.

Такуан имаше собствени планове. Решил беше да пообиколи селата и сега, както каза, бе дошло времето пак да се разделят.

Щом стигнаха в града вън от крепостните стени, Мусаши се накани да се сбогува, но монахът го хвана за ръкава и каза:

— Няма ли някой, когото да искаш да видиш?

— Кой?

— Огин?

— Тя още жива ли е? — попита той изумен.

Дори по време на сън не забравяше за милата си сестра, която толкова дълго му беше като майка.

Такуан му разказа, че когато преди три години той нападна укреплението в Хинагура, Огин наистина била вече изведена оттам. Макар да не била обвинена в нищо, не й се искало да се върне у дома и вместо това останала да живее при някакъв роднина в едно село на околията Сайо. Сега била там и се чувствала добре.

— Не искаш ли да я видиш? — попита Такуан. — Тя с голямо нетърпение очаква да се срещне с теб. Преди три години й казах, че може да те смята за мъртъв, тъй като в известен смисъл наистина си. Но й казах също, че след три години ще й доведа нов брат, различен от стария Такедзо.

Мусаши долепи длани и ги вдигна пред главата си, както ако се молеше пред някоя статуя на Буда.

— Вие се грижихте не само за мен — каза той с дълбоко вълнение, — но и за благополучието на Огин. Вие сте наистина състрадателен мъж, Такуан. Не мисля, че някога ще мога да ви благодаря за всичко сторено.

— Един начин да ми благодариш ще е да ме оставиш да те отведа при сестра ти.

— Не… Не, не мисля, че трябва да отивам. Това, че чух от вас как е тя, е все едно, че съм я видял.

— Със сигурност искаш да я видиш с очите си, макар и за няколко минути.

— Не, не мисля. Аз наистина умрях, Такуан и се чувствам като прероден. Не смятам, че сега е време да се връщам към миналото. Това, което трябва да направя, е да прекрача решително в бъдещето. Едва съм намерил пътя, по който трябва да тръгна. Когато съм напреднал малко към знанието и съвършенството, които диря, навярно ще си оставя време да отдъхна и да се обърна назад. Сега обаче не.

— Разбирам.

— Трудно ми е да намеря думи да го кажа, но се надявам бездруго да ме разберете.

— Ясно ми е. Радвам се да те видя така твърдо устремен към целта. Продължавай да следваш пътя си.

— Сега ви казвам „довиждане“, но някой ден, ако по пътя не намеря смъртта си, ще се срещнем отново.

— Да, да. Ако ни се удаде да се видим, нека обезателно да се възползваме. — Такуан се извърна, направи една крачка и се спря. — О, да. Допускам, трябва да те предупредя, че преди три години Осуги и чичо Гон тръгнаха от Миямото да търсят теб и Оцу. Решени бяха да не се върнат, преди да са си отмъстили и макар сега да са още по-стари, все така се опитват да влязат в следите ти. Може да ти създадат някои неудобства, но не смятам, че могат да причинят големи неприятности. Не им обръщай много внимание.

— И — продължи той, — остава Аоки Тандзаемон. Не вярвам някога да си чувал името му, но той беше натоварен да те издири. Може това да няма нищо общо с каквото ти и аз сме говорили или правили, но този славен самурай успя да се посрами, като следствие на което завинаги бе освободен от служба при господаря Икеда. И той без съмнение се скита някъде наоколо. — Такуан стана сериозен. — Пътят ти няма да бъде лесен, Мусаши. Внимавай, докато се движиш по него.

— Ще се постарая — усмихна се младежът.

— Е, това, струва ми се, е всичко. Аз ще тръгвам.

Такуан се извърна и закрачи на запад. Не погледна повече назад.

— Всичко добро — извика подире му Мусаши.

Остана прав на кръстопътя да гледа как сянката на монаха се отдалечава, докато се загуби от погледа. После, повторно останал сам, се упъти на изток.

„Сега ми остава само тази сабя, помисли си. Това е единственото на света, на което ще трябва да се уповавам.“ Сложи ръка на дръжката на оръжието и се закле пред себе си: „Ще живея, както тя повелява. Ще я смятам за моя душа и като се уча да я овладявам, ще се стремя да направя себе си по-добър, да стана по-благороден и по-мъдър човек. Такуан следва Пътя на дзен, аз ще следвам Пътя на меча. Трябва да направя от себе си човек, по-добър дори от него.“

В крайна сметка, разсъди Мусаши, той е все още млад. Не е прекалено късно.

Крачките му бяха отмерени и силни, погледът — пълен с младост и надежда. От време на време повдигаше ръба на широката си сламена шапка и вперваше очи надолу по дългия път, в бъдещето — неизвестната пътека, по която всички хора са длъжни да минат.

Не беше стигнал далеч — всъщност, беше точно в покрайнините на Химеджи — когато от другата страна на моста Ханада някаква жена се затича към него. Той присви очи срещу слънцето.

— Това си ти! — извика Оцу и се вкопчи в ръкава му.

От изненада Мусаши си пое шумно дъх.

Гласът на момичето беше пълен с укор.

— Нали не си забравил, Такедзо? Не си ли спомняш името на този мост? Да не ти е избягало от ума, че обещах да те чакам тук, колкото и дълго да трае това?

— Ти си чакала тук през последните три години ли?

Беше изумен.

— Да. Осуги и чичо Гон ме настигнаха, веднага след като се разделихме. Бях болна и трябваше да си почина. Почти се убих, но се измъкнах. Чакам тук от около двайсет дни, след като се сбогувахме в прохода Накаяма.

Посочи към една работилница за кошници в края на моста, съвсем обикновено крайпътно магазинче, което продава на пътниците вещи за спомен, и продължи:

— Разказах на хората там историята си и те имаха добрината да ме вземат като един вид помощничка. Така можах да остана и да те чакам. Днес е деветстотин и седмия ден и аз удържах обещанието си. — Впери поглед в лицето му в опит да отгатне какво мисли. — Нали ще ме вземеш със себе си?

Истината, разбира се, беше, че Мусаши нямаше намерение да взема със себе си нито нея, нито който и да било другиго. Тъкмо сега той бързаше да се отдалечи, за да избяга от мисълта за своята сестра, която така му се искаше да види и към която така го теглеше.

През възбудения му ум се понесоха въпроси: „Какво мога да направя? Как мога да се впусна в моето търсене на истина и знание заедно с една жена — всъщност с когото и да било, — която през цялото време ще ме отвлича? А точно това момиче в крайна сметка все още е сгодено за Матахачи.“ Не можа да попречи на мислите да се изпишат върху лицето му.

— Да те взема с мен ли? Къде да те взема? — попита я направо той.

— Където и да отиваш.

— Аз тръгвам на дълго, трудно пътешествие, не на разходка!

— Няма да ти преча с нищо. И съм готова да понасям трудности.

— Трудности ли? Колко?

— Толкова, колкото трябва.

— Не в това е работата. Как мога да овладея Пътя на самураите, ако с мен се влачи някоя жена, Оцу? Няма ли да е смешно. Хората ще говорят: „Вижте Мусаши, трябва му кърмачка да се грижи за него“.

Тя го дръпна по-силно за кимоното и като дете увисна на него.

— Пусни ми ръкава — нареди той.

— Не, няма! Ти ме излъга, така ли?

— Кога съм те излъгал?

— В прохода. Обеща да ме вземеш със себе си.

— Това беше преди векове. Тогава не мислех като говоря и нямах време да ти обяснявам. Освен това хрумването не беше мое, твое беше. Бързах да вървя, а ти нямаше да ме пуснеш, докато не обещая. Примирих се с каквото каза, понеже нямах избор.

— Не, не, не! Не може да мислиш това, което говориш, не може — извика тя и го притисна към перилото на моста.

— Пусни ме! Хората гледат.

— Нека! Когато беше вързан на кедъра, те попитах дали искаш да ти помогна. Беше толкова щастлив, че на два пъти ми каза да прережа въжето. Не отричаш, нали?

Опитваше се да бъде последователна в доводите си, но сълзите й измениха. Първо изоставена като пеленаче, после захвърлена от годеника си, а сега това. Мусаши, който знаеше колко сама е тя на този свят и дълбоко й съчувстваше, макар и външно по-сдържан, остана с вързан език.

— Пусни ме! — каза той, за да приключи всичко. — Посред бял ден е и хората ни гледат. Да не искаш да правим зрелище на тези безделници?

Тя пусна ръкава му и ридаеща се опря на перилата. Лъскавата коса падаше върху лицето й.

— Прощавай — прошепна. — Не биваше да казвам всичко това. Моля те, забрави го. Не си ми длъжен за нищо.

Мусаши се наведе над нея, дръпна с двете си ръце косата от лицето й и я погледна в очите.

— Оцу — каза той нежно. — През цялото време, докато си чакала, чак до днес, аз бях затворен в кулата на крепостта. За три години дори не видях слънцето.

— Да, чух за това.

— Ти си знаела?

— Такуан ми каза.

— Такуан? Казал ти е всичко?

— Така смятам. Припаднах на дъното на една урва близо до чайната „Микадзуки“. Бягах от Осуги и чичо Гон. Такуан ме спаси. Той ми помогна също да се уговоря за работата тук, в магазинчето. Това беше преди три години. И се отби няколко пъти. Тъкмо вчера дойде и пи чай. Не бях сигурна какво имаше предвид, но каза: „В тази работа има мъж и жена, значи кой може да каже как ще свърши всичко?“

Мусаши отпусна ръце и се вгледа в пътя, който водеше на запад. Запита се дали ще види пак човека, който спаси живота му. И отново остана поразен от загрижеността на Такуан за ближните, която му се стори всеобхватна и съвсем свободна от себичност. Мусаши разбра колко тесногръд е бил самият той, колко дребнаво е било да смята, че монахът изпитва особено съчувствие само към него; та неговата щедрост засягаше и Огин, Оцу, всеки, който е в нужда и на когото той смята, че може да помогне.

„В тази работа има мъж и жена…“ Думите на монаха към Оцу се загнездиха в ума на Мусаши. Беше зле подготвен за такова бреме, тъй като в купищата книги, в които се бе вдълбочавал през тези три години, нямаше и дума за положение като това, в което сега се оказа. Дори Такуан е избегнал да се меси в отношенията между него и Оцу. Да не би той да е искал да каже, че връзките между мъже и жени трябва да се определят само от двамата, които сами са засегнати? Да не би да е имал предвид, че тук не важат правила, както в Изкуството на войната? Че няма безотказен начин да се победи? Или това е било замислено като изпитание за Мусаши, задача, която той сам ще бъде в състояние да реши?

Потънал в мисли, той впери очи във водата, която течеше под моста.

Оцу се загледа в лицето му, сега сдържано и спокойно.

— Кошничарят обеща да ми позволи да си тръгна, когато пожелая. Просто ще ида да му обясня всичко и после ще си събера нещата. Връщам се след минута.

Мусаши постави ръката си върху нейната, малка и бяла, опряна сега на перилото.

— Чуй — рече той тъжно. — Умолявам те, само спри и размисли.

— За какво има да мисля?

— Казах ти. Просто сега съм станал нов човек. Стоях в онази задушна килия три години. Четох книги. Мислих. Крещях и виках. После светлината изведнъж ме озари. Разбрах какво значи да си човек. Сега имам ново име, Миямото Мусаши. Искам да се посветя на учение и да овладея себе си. Искам всеки миг и час да работя, за да направя себе си по-добър. Сега знам колко далеч ще трябва да отида. Ако избереш да свържеш живота си с моя, никога няма да си щастлива. Няма да има нищо освен трудности и с течение на времето няма да става по-лесно. Ще бъде все по-трудно и по-трудно.

— Когато говориш така, чувствам те по-близък от всякога. Сега съм убедена, че съм права. Намерила съм по-добър мъж, отколкото бих могла, дори да бях търсила през целия си останал живот.

Мусаши видя, че само прави нещата по-лоши.

— Съжалявам, не мога да те взема със себе си.

— Е, тогава аз просто ще те следвам. Стига да не ти преча при обучението, с какво мога да те обременя? Дори няма да разбереш, че съм наблизо.

Той не можа да намери какво да отговори.

— Няма да те тревожа. Обещавам.

Мусаши продължи да мълчи.

— Значи може, нали? Само почакай, след миг се връщам. И много ще се ядосам, ако се опиташ да се измъкнеш.

Оцу се затича към кошничарницата.

Мусаши си помисли да пренебрегне всичко и също да побегне, но в обратна посока. Макар да бе решен да го направи, краката му не пожелаха да се помръднат.

— И запомни, да не се опиташ да се измъкнеш! — извика Оцу, като се обърна назад.

Тя се усмихна, на бузите й се появиха трапчинки и Мусаши, без сам да иска, кимна. Останала доволна от това, тя се изгуби в работилницата.

Ако се канеше да избяга, сега бе времето за това. Сърцето му казваше да го направи, но тялото му още се сковаваше от спомена за хубавите трапчинки и умолителния поглед на Оцу. Колко трогателна е тя! Със сигурност никой на този свят, освен сестра му, не го обича толкова. А и за него самия не можеше да се каже, че не я харесва.

Погледна към небето, погледна към водата и смутен и объркан, отчаяно стисна перилото. Скоро от моста в течението изпопадаха малки късчета дърво.

Оцу се появи повторно в нови сламени сандали, светложълти гети и голяма пътна шапка, вързана под брадичката с алена панделка. Никога не бе изглеждала по-красива.

Мусаши обаче никъде не се виждаше.

Извика стъписана и избухна в сълзи. След това погледът й падна на тази част от перилото, от която бяха попадали късчетата дърво. Там, изрязан с върха на кинжал, ясно се четеше надпис: „Прости ми. Прости ми.“