Карл Май
Блудния син (12)

Глава 12
Фалшификатори на пари

Малко по-късно вехтошарят отново имаше посещение. Беше гравьорът Вернер Херолд. В късния предобед беше навестил заявителя на поръчката Золбриг с току-що изработената задна плоча за планираното фалшифициране на банкноти. Клетият Херолд не се чувстваше добре. Отново не бе получил пари от Золбриг, а сега още и посещението на неумолимия хазяин, на когото дължеше наем за половин година. С тупкащо сърце влезе в стаята на Дорн.

Старият направи мрачна физиономия, като съгледа Херолд, и запита с недоволен тон:

— Защо толкоз късно? Не знаехте, че ви очаквал много по-рано?

— Не бях готов — оправда се Херолд тихо. — Работех ден и нощ, ала очите ми са слаби и нещата не стават така бързо.

— Тъй ли? Мен това не интересува — каза Дорн безчувствено. — А как стоят сега неща с наем?

— Дължа ви за половин година — вметна бързо Херолд. — Сто и двайсет гулдена. Утре ще получа пари за една моя работа и тогава ще ви платя.

Вехтошарят даде вид, сякаш е направо възмутен от тези думи.

— Утре? — попита удивено. — Дяволска кръв! Не мога чакам толкоз дълго време. Аз нуждая спешно от мои пари.

Гравьорът заби поглед в земята и каза:

— Помислих, че ще проявите снизхождение. Тази нощ почина моята тъща.

— Тъща? Тогаз трябва сте много радостен! Ама заслужават ли снизхождение хора, кои не плащат дългове, пък играят лотария?

— Аз, лотария? — попита Херолд изплашено. — Кой е казал това?

— Подочул нещо — загатна хитрият старик. — Да не би не вярно?

— Ех, да — призна Херолд. — Жена ми е виновна. Та нали можеше да ни се усмихне щастието.

Зигмунд Дорн поклати неодобрително глава.

— Точно на вас, от толкоз много празни билети? Това смешно. Аз нивга не играе! Ама чакайте! Аврора, моя жена, също искаше си купи билет от последна лотария, само че не намерила вече. Ако ми продавате билет, ще ви давам в моя голяма щедрост пет гулдена.

Гравьорът вдигна поглед. Тази мисъл още не му беше минавала през ума. Билетът представляваше всичко, от което можеше да се лиши. И той веднага реши да го продаде, но не без печалба. Погребението на неговата тъща в крайна сметка трябваше да бъде платено.

— Пет гулдена си е обичайната цена за един билет — каза той полека. — А днес и утре са последните дни на тегленето на лотарията, в които се изтеглят най-големите печалби. Колко лесно би могло точно на този номер да се падне някоя значителна печалба.

Старият свъси вежди.

— Значи искате вие повече от пет гулдена? — запита той. — Станал сте вие лихвар? Добре, можете тогава задържите билет на цяла вечност. На мен не е чак толкоз тупнал — прибави гешефтарят, привидно равнодушен.

Херолд се замисли. От едната страна — възможността за една много несигурна лотарийна печалба, от другата — мисълта за покойната тъща. Нямаше и един кройцер да я погребе, да не говорим пък за гладните гърла вкъщи.

— Е, добре — заговори колебливо. — Но с всеки ден стойността на билета расте, тъй като расте и вероятността да спечели.

— Тогаз ще бъда много ларж — рече Дорн след дълги размишления — и ще ви давам двойното — десет гулдена!

Херолд поклати глава.

— И за толкова не го давам. Ако го продам, трябва да получа достатъчно, за да мога да погреба тъщата. Ще ви го отстъпя за трийсет гулдена в брой.

— Страшно голяма сума! — проплака Дорн. — Ама Аврора, моя жена, иска има и тя билет, пък вече свършили. Затова ще давам ви с оглед ваше затруднено положение трийсет гулдена. И тъй уредено?

Подаде ръка на гравьора, ала този се позабави да я стисне.

— Не толкова бързо, хер Дорн — отклони Херолд предпазливо. — Трябва първо да питам дали жена ми е съгласна. Всъщност по нейна инициатива взехме билета, но въпреки това сигурно ще съумея да я уговоря да продадем билета.

— Сторете го — посъветва Дорн. — Ама казвам, че до четвърт час само поддържам мое предложение, защо съм точно сега в добро настроение. В търговски работи аз не прави изключение нито даже с Аврора, моя жена! Вървете сега и до четвърт час плащам ви многото пари, по-късно — не.

Херолд се подчини и тръгна. Другият зачака с голямо напрежение завръщането му. Определеният четвърт час още не беше минал, когато гравьорът се върна.

— Е? — попита Дорн нетърпеливо.

— Първо не искаше — каза Херолд, — но аз й обясних, че трябва да имаме парите, и накрая даде билета. Ето го!

Подаде го и Дорн го разгледа на спокойствие. Наистина беше с номер 45332, на който се бе паднала главната печалба, както бе казал билетопродавачът. Вехтошарят не показа радостта си. Плати на Херолд трийсет гулдена и гравьорът си тръгна след кратко сбогуване. Старият изчака, додето си замине, после разпери ликуващо ръце и извика:

— Всички дяволи! Какъв само гешефт! Каква печалба! Пет хиляди гулдена за толкоз кратко време. Нивга в мой живот не правил такваз брилянтна далавера!

В този момент влезе жена му Аврора и попита:

— Получил билет, Зигмунд?

— Да — триумфираше той, — да, това 45332, на кой се паднала голяма печалба. От ней половина идва при нас.

— Не можеше ли имаш повече от половина? — попита Аврора неодобрително.

— Ох, как искал цялата, ама продавач много изкъсо държал неща и аз получил голям страх, че може отиде при друг. Затуй пък дал само трийсет гулдена на таз’ лапнимуха Херолд!

Старата Аврора застина с широко отворена уста.

— Цели трийсет, красиви сребърни гулдена? — изстена тя. — Ох, Зигмунд, ти платил твърде много за малка хартийка, на коя само един номер стои.

— Да, твърде много, ама ако откажел даде трийсет гулдена, хич нямало получа тоз’ номер. На гравьор умряла тъщата, той нуждае точно трийсет гулдена я погребе, затуй не отстъпил билет по-евтино.

— Е, хубаво! Я дай билет!

Старият й стори услугата. Аврора кажи-речи поглъщаше билета с алчните си очи. Притисна го между ръцете си и въодушевено и объркано си замърмори:

— Ох, толкоз бедни били! Имали глад и жажда, ама не яли и пили, да можем състояние съберем, с кое да можем се числи към най-богати люде. И скоро ние сме при целта!

* * *

„Търговецът на платове“ Вилхелм Золбриг беше същият мъж, който беше навестил стария Дорн заради изготвяните от гравьора Херолд плочи. Той обитаваше едно приятно жилище в центъра на столицата и минаваше за тих, незабележим гражданин.

Бруно фон Шарфенберг съобщи името си и беше веднага пропуснат да влезе. Золбриг посрещна лейтенанта със зле прикрито удивление. Не можеше да си представи какво ще търси един офицер при него. Но когато прочете редовете на Дорн, веднага му станаха ясни намеренията на стария вехтошар.

— Настанете се, хер лейтенант — каза той. — Хер Дорн ми пише тук, че ще дойдете по някаква работа, която да взема присърце. Но това е много общо казано. Мога ли да ви помоля да ме запознаете по-близо с тази работа?

Шарфенберг събра всичкия си кураж и каза:

— Касае се за кредит.

— Тъй! Това е ясно. В какъв размер да бъде?

Шарфенберг се улови за сърцето и произнесе:

— Десет-дванайсет хиляди гулдена.

— Мътните го взели! Много е! — реагира Золбриг. — Кога се нуждаете от парите и за колко време?

— Веднага. За мен е най-добре да ги получа за една година и дори по-дълго.

Золбриг замълча. После попита:

— Една година? И каква лихва давате?

— По споразумение.

Золбриг го фиксира с дълъг остър поглед. Кимна на себе си и каза:

— Ще ви помоля да бъдете откровен с мен, хер лейтенант. Имате ли богати роднини?

— Да, аз съм единственият наследник на моя баща.

— Но той сега не пуска нищо?

— За съжаление, не.

— Следователно вие се намирате в затруднение, може би имате дългове на честна дума?

— Така е. Мога да се нарека богат, но сега не притежавам и един гулден. Ако не ми помогнете, вероятно ще трябва да посегна към пистолета. Така, това достатъчно откровено ли е?

— Да, благодаря. Аз мога да ви помогна, само че не по начина, по който си го представяте. Ще ми дадете ли честната си дума, че никой няма да узнае за настоящия ни разговор?

— Давам я.

Подадоха си ръце, след което Золбриг изтърси:

— Не мога да ви заема тази сума.

— Гръм и мълния!

— Не унивайте, моля! Не мога да ви заема нищо, но ви предлагам възможност да спечелите толкова и още далеч повече. Искате ли да се сдобиете с дванайсет хиляди гулдена веднага?

Шарфенберг подскочи от стола.

— Днес? — попита удивено. — Възможно ли е?

— Много лесно дори. Необходимо е само да похарчите парите, които ще получите от мен.

Като забеляза, че Шарфенберг го погледна неразбиращо, продължи:

— Ще се изясня. Извинете ме за няколко мига!

Напусна стаята, но скоро се върна и седна до лейтенанта.

— Позволете да ви представя тези две петдесетгулденови банкноти. Огледайте ги, моля!

Лейтенантът поклати глава.

— С каква цел?

— Нищо фрапиращо ли не намирате по тях?

— Не — отговори младият офицер, след като бе разгледал внимателно банкнотите.

— Я сравнете сега номерата?

Шарфенберг погледна пак парите. Внезапна светкавица на разбиране озари чертите му.

— Двете носят един и същи номер! От една и съща серия са. Аха! Едната от тях следователно е фалшива.

— Това изплаши ли ви? — ухили се Золбриг.

— Да ме е изплашило? Всички дяволи, хер Золбриг, да допусна ли, че вие… вие…

— Моля, продължете спокойно!

— Че сте фалшификатор на пари?

Золбриг тихо се разсмя.

— Каква неприятна дума: „фалшификатор на пари“! Всъщност работата не е толкова лоша, както може да ви се стори на пръв поглед. Държавата ни дава къс хартия, която ние трябва да приемем за петдесет гулдена, макар в действителност да няма стойност и един кройцер. Това си е чиста измама. Ето защо аз също й давам къс хартия, която тя от своя страна трябва да приеме. Аз следователно заставам на същата позиция като нея.

— Разликата само е, че държавата обезпечава своите банкноти, а вие вашите — не.

— Бих се пазил! — призна фалшификаторът бодро.

— А как стана, че ми показахте тези фалшификати, хер Золбриг?

— Няма човек, който не може да отличи тази банкнота от нейната двойница. Впрочем аз имам още хиляди такива банкноти.

Шарфенберг скочи.

— Човече! Трябва да направя донесение за вас!

— Ами! Аз имам честната ви дума! — каза Золбриг с пренебрежително движение на ръката.

— Чумата да го отнесе! Каква непредпазливост, че я дадох. Хер Золбриг, ние естествено свършихме! Адио?

Шарфенберг поиска да си тръгне. Золбриг не се опита да го спре.

— Тръгвате ли си? — попита безгрижно. — Хмм! Не мога да ви попреча, макар че много ми се искаше да ви помогна. Останете със здраве, хер лейтенант!

Шарфенберг се насочи към вратата. Когато стигна до нея, имаше чувството, сякаш някаква сила отгоре го улови и задържа. Спря, обърна се бавно и попита:

— Да ми помогнете? И как си я представяте всъщност тази помощ?

— Продавам ви дванайсет хиляди гулдена в такива банкноти срещу шест хиляди в истински пари.

Пред очите на лейтенанта започна да се мержелее. Посегна с ръка към челото. Приближи отново с бавни крачки.

— Пояснете ми го!

— С най-голямо удоволствие! Трябва да изходим от факта, че фалшификатът — нека го наричаме така — дотолкова прилича на оригинала, че дори с лупа не е възможно да се открие и най-малката разлика.

— А какво ще стане, ако някой обърне внимание на номерата? — попита внимателно слушащият Шарфенберг.

— Тогава ще бъде невъзможно да се открие коя банкнота е фалшива. Онзи, който ги харчи, никога не може да изпадне в опасност. Фактът, че художникът, който изготви тези банкноти, не желае сам да ги харчи, е знак за голяма предпазливост. Такива случаи не бива да бъдат давани в ръката на човек, за когото всеки знае, че не са му по възможностите. Ето защо ние забавихме емисията, докато намерим човек, чието обществено положение му позволява да плаща с петдесетгулденови банкноти.

Фалшивите пари лежаха от известно време в зимника на Золбриг, което Шарфенберг естествено не можеше да знае. Матриците не водеха произхода си от Вернер Херолд, а бяха изработени от друг гравьор. Бяха стигнали до Золбриг чрез посредничеството на един негов приятел — акробата Борвалд. По тъмни канали последният беше набавил дори оригинална хартия за банкноти. После на Борвалд внезапно се наложи да се „потопи“. Което означава, че беше задигнал на своя цирков директор ценни вещи. По тази причина беше издирван от полицията. Ето как Золбриг бе принуден да се огледа за други източници. Въз основа на сполучливата фалшификация той беше решил сега да произведе в стогулденови банкноти и изпадналият в нужда гравьор Херолд, върху когото му бе обърнато внимание от Зигмунд Дорн, трябваше да му послужи като послушно оръдие.

Шарфенберг веднага разбра какво иска от него фалшификаторът. Очите му запламтяха гневно.

— И вие си мислите, че сте намерили този човек в мое лице, хер Золбриг?

„Търговецът на платове“ обаче никак не се стресна от този зъл поглед. Той по-скоро отвърна с изключително любезен тон:

— Да, това е моето мнение.

Шарфенберг тропна с крак.

— Хер! Аз съм офицер!

— С непогасена декларация на дадена сума! — ухили се фалшификаторът.

Шарфенберг сведе глава. Не отговори. Золбриг го тупна по рамото и каза:

— Хер лейтенант, животът е еквилибристика. Задържа се само най-опитният въжеиграч, другите рано или късно всички падат от въжето. Глупак ли искате да бъдете?

— Не, но не и престъпник!

— Я стига! Кой е престъпник? Но да не изпадаме в словесен двубой! Вие нямате пари. Нуждаете се от значителна сума. Ножът е опрял в гърлото ви. Напълнете си джобовете с петдесетгулденови банкноти. Така ще си помогнете, понеже ще имате един постоянен източник на пари.

— Който ще ме отведе до кафеза! — отбеляза Шарфенберг.

— Я не виждайте таласъми посред бял ден! Никой не е в състояние да разпознае фалшификата. Кой ще докаже, че вие разпространявате банкнотите? Ще ги пуснете възможно най-бързо в обръщение. Всеки ще плаща с тях. Може ли след това да направи впечатление, че и вие притежавате няколко от тези банкноти?

Шарфенберг не отговори. Беше ясно. Водата бе стигнала до шията му, а предложението на Золбриг беше примамливо. Пристъпи до прозореца и се загледа навън, но без да вижда какво става там. Отзад Золбриг настойчиво го убеждаваше. Представяше му всичко изключително лесно, отстраняваше всичките му съмнения. Когато нямаше какво повече да каже, замълча, за да предостави лейтенанта на самия себе си.

Ловкият изкусител не беше се заблудил. Шарфенберг се обърна, приближи бавно, седна до масата и попита:

— Имате ли лупа?

— Да, естествено. Моля, обслужете се!

Извади от джоба си увеличително стъкло и го подаде на офицера. Онзи го взе и започна грижливо да сравнява двете банкноти. Не беше разменена и дума. Мина повече от четвърт час, може би половин. Най-сетне Шарфенберг сложи лупата настрана. Разтърка си очите, които го бяха заболели от взирането, и каза:

— Фалшификаторът притежава направо зловещо умение! Кой е типът?

— Оставете това! Да не говорим по този въпрос. Когато единият не знае другия, нещата са по-сигурни.

Шарфенберг кимна.

— Това правило е достойно за похвала. Значи и мен няма да ме знаят?

— Да. Само аз ще знам за вас.

— И какви са условията ви?

— Петдесет процента за вас. Виждате, че не се скъпя.

— Кога трябва да плащам? Предварително? — попита в отговор лейтенантът.

— Не. Та нали нямате пари. Ще плащате, когато идвате за нов запас. Аз ще ви давам първите дванайсет хиляди гулдена в „новички“ банкноти. В замяна вие ще ми донесете шест хиляди в истински пари.

Шарфенберг остана със съмнение.

— А каква гаранция искате? Нали бих могъл да ви издам.

Золбриг му хвърли съжалителен поглед.

— Мен да издадете? Ба! Няма да го направите!

— Бих могъл примерно да занеса директно на прокурора банкнотите, които се каните да ми дадете! — продължи Шарфенберг.

— И утре вече няма да сте жив. Моето основно правило е: „Към приятеля — внимателно, но към врага — неумолимо!“

И колебаещият се лейтенант отстъпи.

— Така да бъде! Ще пробвате ли с мен?

Золбриг кимна в знак на съгласие и му протегна десница.

— Ето ръката ми!

— Ето и моята!

Стиснаха ги, после Шарфенберг добави:

— Освен това ние никога не сме се виждали!

— Това се подразбира изцяло от само себе си. Идвайте при мен винаги в цивилно облекло и възможно по-незабелязано. И не пропускайте да се посъветвате с мен, когато не знаете как да постъпите. Например сега на кого ще пробутате банкнотите?

— На някой банкер. Ще кажа, че се нуждая от злато вместо хартия.

— Това би било непредпазливо, би обърнало внимание. По-добре купете от някоя брокерска къща ценни книжа, които ще можете да продадете при друга — посъветва Золбриг. — Така ще имате загуба, наистина, но тя ще бъде сравнително малка. Ала най-сигурният начин за пласиране на нашите пари си остава пътуването.

Шарфенберг го погледна учудено.

— Как така?

— Пътуваш си, никой не те познава, похарчваш тук стотина гулдена, там стотина. Така човек може за един ден да обмени значителна сума, без да изпадне в някаква опасност.

— Ще си го отбележа. И така, моля! — Лейтенантът протегна ръка. — Веднага!

Золбриг му наброи с видимо доволство двеста и четирийсет фалшиви банкноти.

— Така имате обещаната сума. Кога мога да приема, че ще ме посетите?

— Много скоро. Аз се нуждая от пари, така че бързо ще разкарам банкнотите. Золбриг се ухили.

— Толкова по-добре. Пожелавам ви късмет!

Лейтенантът прибра парите, но предварително отброи толкова, колкото дължеше на Дорн. Сбогува се, а когато стъпи на улицата, не се чувстваше угнетен, че е станал помощник на фалшификаторска банда. Мислеше си само, че сега вече би трябвало да съумее да сложи край на своите грижи и неволи. Не видя подигравателно ухилената физиономия на Золбриг, който гледаше след него.

* * *

Шарфенберг се отправи директно към вехтошаря Дорн. Когато чу от жена си, че лейтенант Фон Шарфенберг отново е дошъл и желае да разговаря с него, Зигмунд кимна и каза:

— Аврора, ние извоювали една голяма победа!

— Каква победа?

— Това сега не мога ти кажа. Прати ми вътре тоз’ лейтенант Фон Шарфенберг.

Когато младият офицер влезе, от поведението му лъхаше самоувереност. Той поздрави и каза троснато:

— Ето ме отново. Дайте декларацията!

Старият отговори спокойно:

— Ще давам декларация само кога платите.

— И така става. Ето!

Шарфенберг му наброи сумата на масата и каза:

— Заповядайте! Само че тези не вървят по курс петнайсет!

Вехтошарят взе една от банкнотите, отиде до прозореца, разгледа я и отбеляза:

— Не, не вървят петнайсет, а вървят те още по-ниско.

— Какво искате да кажете с това? — попита Шарфенберг възбудено.

— Че не мога вземам тез’ банкноти! Не ми притрябвали петдесетгулденови банкноти.

— В такъв случай ще ви принудя съдебно да ми върнете декларацията! — извика Шарфенберг.

— Тогаз трябва депонирате също съдебно сума, коя ми дължите! Ама вие не глупав човек. Няма направите достояние в съд, че имам в ръце декларация от вас! — ухили се старият. — Тогаз ще трябва именно кажа в съд, защо не искал от вас таквиз петдесетгулденови банкноти! Приберете си пари. Донасяте ми нещо солидно.

Старият вехтошар не се остави да бъде уговорен, така че Шарфенберг трябваше да си тръгне с неуредена работа. Той не можеше да си обясни другояче поведението на лихваря, освен че му е известна фалшификацията.

— Проклет тип! — изръмжа. — Тоя Дорн да не би да участва в далаверата? Но назад вече не мога да се върна, значи само напред! Сега бързо при брокера!

Но все пак му стана зловещо, когато влезе по-късно в една брокерска къща и попита за руски държавни облигации. Даде вид, че е натоварен с тази сделка, и получи руски ценни книжа за дванайсет хиляди гулдена. После побърза към друга брокерска къща, където ги продаде. При това реализира малка загуба.

На следващия ден се отправи към Золбриг. Разплати се с шест хиляди гулдена и поиска да му даде банкноти за двайсет хиляди. После се качи на железницата и замина за немного отдалечения съседен град, където закупи с фалшификатите различни ценни книжа и ги обърна след това пак в налични пари. Когато се върна вечерта, занесе на Золбриг десет хиляди гулдена и отново взе фалшиви банкноти за двайсет хиляди.

— Вижте какъв гешефт правите! — рече Золбриг. — За късо време спечелихте кажи-речи шестнайсет хиляди гулдена. Заминавайте!

Шарфенберг се запъти към игралното казино, където неговата поява предизвика немалка сензация. Усамоти се в един ъгъл с надменно поведение и зачака, докато народът се премести в игралния салон. Когато пристъпи към масата да се включи, Хагенау, който също беше дошъл, отбеляза:

— Надявам се, че хер фон Шарфенберг не мисли да участва в нашата игра, преди да е уредил задълженията си!

Шарфенберг измъкна портфейла, извади съответния брой банкноти и ги подхвърли.

— Ето! — каза презрително. — Противно ми е впрочем да подлагам на критика едно такова поведение!

— Ба! — ухили се Хагенау. — Още далеч не сме свършили. Как стоят нещата с писмено удостоверената честна дума при стария Дорн?

Шарфенберг направи високомерен жест.

— Това какво ви засяга?

Хагенау сви рамене.

— Добре, очевидно тази работа е наред. Да започваме, майне херен!

Шарфенберг искаше да си отмъсти за изпитаното заради Хагенау унижение, но играеше прекалено рисковано и не след дълго беше изгубил толкова, че останалите обявиха край за тази вечер. Ето как играта бе преждевременно преустановена.

* * *

След драматичните събития в къщата на Мелита Вилхелм Хайлман беше отпътувал с Магда Вебер най-напред за столицата. Оттам я беше снабдил с най-необходимото и я бе придружил до нейния баща и сестрите й в Лангенщат, за да може да се възстанови у дома от преживените вълнения.

Това пътуване с железницата щеше да остане незабравимо за двамата млади хора. Бяха прекарали трудни моментни. Познаваха се от детинство. Сега съдбата отново ги бе събрала. Чувство на дълбока симпатия даде кураж на Вилхелм да изрече въпроса:

— Магда, наближаваме родния край, където сме се виждали като деца. Няма ли да си заговорим и с родното „ти“?

Когато тя кимна мълком, той прибави по-храбро:

— И ме наричай, моля те, с малкото име. Утре аз вече трябва да се върна при моя майстор. Но ако искаш, скоро можем пак да се видим.

Двамата чувстваха, че ги свързва нещо повече от симпатия и общите спомени от детството.

Оттогава бяха минали няколко седмици. Вилхелм Хайлман бързо бе навлязъл в работата при новия майстор и бе спечелил доверието му. От чирашкото време в столицата той познаваше много клиенти и се стараеше да ги привлича с поръчки в Роленбург. Стана така, че често се налагаше да пътува до столичния град по поръчение на майстора. В зависимост от случая той използваше тази възможност да посещава своите нови приятели. Четейки вестник един ден на гарата, се натъкна на публикувания списък на печалбите от държавната лотария и това го навя на мисълта, ей тъй, от любопитство, и той да си купи билет. Речено-сторено! Когато след седмица дойде отново в столицата и прегледа напрегнато списъка от последното теглене на лотарията, направи радостното откритие, че на билета му се е паднала печалба.

„Веднага при билетопродавача!“ — каза си той и изпълни намерението си.

Когато отиде в жилището на разпространителя на лотарийни билети Майбаум, научи от жена му, че е излязъл, но скоро ще се върне. Тя го помоли да почака в съседната стая, където мъжът й обикновено вършеше писмената си работа. За да убие времето, Хайлман посегна към една книга, лежаща на масата.

Жената си имаше работа в кухнята. Нейният свекър бе слязъл за няколко минути в двора и сега се върна в салона, без да подозира, че в съседното помещение има някой. Настани се до прозореца и се загледа с трескаво очакване към улицата, докато най-сетне видя да се задава синът му. Тъкмо беше ходил при стария Дорн. Когато Майбаум младши влезе в салона, Хайлман стана неволен слушател през тънката врата на техния разговор.

— Най-после, най-после! Чакам те повече от един час! — извика бащата.

— Не стана толкова бързо — защити се синът. — Но имах успех. Оня тип естествено веднага се включи в играта. Вярно, костваше ми известни усилия да го уговоря за петте хиляди гулдена. Опитваше да изклинчи. Но накрая се договорихме, разбира се, със съответните предпазни мерки. На тоя скъперник именно не може да се вярва. Пипне ли веднъж билета, ще иска да му се изплати печалбата, без да ми даде и кройцер. Така че трябваше да ми оформи един вексел за пет хиляди гулдена, а аз му попълних една разписка.

— Но ще успее ли да купи билета? — запита бащата угрижено.

Физиономията на сина му изрази увереност.

— Той не се съмнява. Ако се наложело, щял дори да принуди гравьора да му го продаде. Тоя негодяй е истински сатана. Не един и двама души държи здраво в ръцете.

Бащата закрачи възбудено из помещението и отбеляза:

— Какъв късмет, дето дойде тая депеша. Голямата печалба! Ама дали телеграфистът е предал вярно номера?

— Разбира се! — увери неговият син. — При такива неща тези хора трябва двойно да внимават. Номер 45332! Всъщност ми е жал за тоя Херолд! Сигурно е гладувал, за да събере парите за билета. Но това не е моя работа! Само не споменавай, за Бога, нищо пред моята жена. Ако научи, че искаме да измамим гравьора с десет хиляди гулдена, никога няма да го позволи.

— Какво ти скимна! Как ще се раздрънкам за такова нещо? — отвърна бащата. — Но я ми покажи вексела!

— Ето го!

След минута-две Хайлман чу бащата да пита:

— О, при предявление?

— Естествено, това е най-сигурният. Когато изплащам печалбата, старият Зигмунд Дорн получава половината и вексела й обратно. Тогава сме на чисто. Но къде да скрия вексела? В моята стая не мога да го оставя, защото жена ми тършува навсякъде. Ако го намери, всичко ще излезе наяве. Стой, хрумна ми нещо! Ще го приберем в чекмеджето на нощното ти шкафче. Жена ми не може да го отвори, тъй като само ти имаш ключ. В такива неща човек никога не може да бъде достатъчно предпазлив. Ела, татко!

Излязоха.

Вилхелм беше разбрал всяка дума. Изцяло от само себе се разбираше, че не биваше да позволи да се забележи, че е подслушал разговора. Ето защо се върна бързо в салона и застана толкова близо до вратата, че когато двамата се върнеха, трябваше да предположат, че току-що е дошъл. А ако жената дойдеше от кухнята, щеше да й каже, че времето му е напреднало.

Много скоро чу стъпки. Билетопродавачът и баща му се върнаха. Присъствието на един непознат не събуди у тях подозрение. Поздравиха и Майбаум младши попита Хайлман какво желае.

— Не ме ли помните? — попита Вилхелм. — Наскоро си купих билет от вас.

— Какъв номер? — осведоми се продавачът.

— Ето този — отвърна Хайлман и показа билета.

— Хм! — изхъмка разпространителят, като прелисти списъка си с номерата на печалбите. — Веднага ще го проверя. А, ето! Действително имате късмет. На вашия билет са се паднали петдесет гулдена. Вярно, печалбите се изплащат едва след определения срок, но…

Направи многозначителна пауза и погледна косо Хайлман. Последният веднага разбра какво очакваше от него хитрецът и попита:

— Какъв процент желаете?

— Десет, значи пет гулдена — отговори билето продавачът изненадан, че толкова бързо бе разбран. Хайлман продължи несмутимо:

— И освен това ще приспаднете обичайния административен процент?

— Разбира се — кимна продавачът усмихнато.

— Благодаря много! — отвърна Вилхелм. — Предпочитам да изчакам.

С тези думи напусна стаята. Знаеше много добре за какъв да смята разпространителя на лотарийни билети. Човекът беше измамник! Но как да сложи край на злоупотребите му?

Най-напред трябваше, разбира се, да изпълни поръчението на своя майстор и ето как до късна вечер беше на крак. Но странната история с гравьора не му излизаше от главата и той реши на другото утро да посети измамения Херолд.

Хайлман влезе в една гостилница, поръча си бира и поиска да му дадат адресната книга. Прелисти я и откри, че споменатите в разговора лица — гравьорът Херолд и старият Зигмунд Дорн — живеят почти един до друг. Пътят до високото мансардно жилище на гравьора беше труден и стръмен, ала за младия, здрав мъж не представляваше нищо. Когато почука на вратата, стори му се, че чува приглушен плач, но той бързо замлъкна. Влезе и видя, че се намира при опечалено семейство. Край масата седяха мъж и жена. Няколко деца се бяха сгушили, плачейки, в ъгъла.

— Прощавайте! — заговори той. — Името ми е Вилхелм Хайлман. Вие сте гравьорът Херолд?

— Да — отвърна мъжът слисано.

— Познавате ли някой си Дорн? — продължи да пита Вилхелм.

Удивлението на запитания видимо нарасна.

— Да. Той е нашият хазяин.

— Така, така! — додаде Хайлман предпазливо. — Да е откупил нещо от вас?

— Действително — отговори Херолд и погледна Вилхелм сега напълно объркано.

— В такъв случай май идвам твърде късно. Но да се надяваме, че нещата ще могат да се оправят. Всички присъстващи членове на семейството ли са?

— Да. Тъща ми снощи се спомина и преди няколко часа бе погребана. Сега сме се събрали и умуваме какво да правим по-нататък.

— На мен ми изглежда, че водите мизерен начин на живот?

— Много мизерен, хер Хайлман — отговори Херолд неловко.

— Е, добрият Бог се грижи за всички, той ще си спомни и за вас. Искам да си поговорим открито. Какво купи от вас Дорн?

— Един лотариен билет — призна Херолд колебливо. — Майка почина, а нямахме пари да я погребем. Ето защо продадохме билета.

— Сам ли стигнахте до тази мисъл? — рязко вметна Хайлман. — Спомнете си, това е от много голяма важност.

— Не, не стигнах сам до нея. Отидох при стария, за да го помоля за отсрочване плащането на наема. Той не се съгласи, но предложи да купи билета. Трийсет гулдена получих за него.

— Трийсет гулдена? — възкликна Хайлман. — За толкова сте продали билета?

— Аз не бях съгласна — намеси се жената на Херолд. — Малко преди смъртта си майка каза, че веднага щом отидела при добрия Господ, щяла да го помоли да ни позволи да спечелим нещичко, за да не стане неволята ни още по-голяма и моят мъж да може да се щади, понеже очите му са много болни.

Хайлман поклати глава.

— Болни очи имате? — каза съчувствено. — А при вашата бедност определено не можете да си позволите компетентно лекарско лечение. Хмм! Но не се тревожете повече. Думите на вашата тъща са се изпълнили.

Добрите хорица го погледнаха удивено.

— Как така? Откъде може да го знаете? — извикаха като от една уста.

— Кой номер имахте? — попита Хайлман.

— Четирийсет и пет хиляди триста трийсет и две — изговори бързо Херолд, който отдавна знаеше числото наизуст.

— Съвпада. Този номер е спечелил, и то десет хиляди гулдена.

— О, Спасителю мой! — изплака жената и се свлече на един стол, а мъжът й се облегна пребледнял на стената.

— Не се плашете — утеши ги Вилхелм. — Все още има надежда да бъде спасена печалбата. Беше ми позволено да попадна на дирите на една много мерзка измама. Билетопродавачът е получил депеша, че на вашия номер се е паднала основната печалба. Той е отишъл при хер Дорн и го е накарал час по-скоро да откупи билета от вас. Двамата се канят да си поделят печалбата — всеки по пет хиляди гулдена.

Обикновено толкова спокойната и разсъдлива жена изкрещя високо и се хвана за косите. Хайлман я успокои:

— Не губете кураж. Още нищо не е изгубено. Аз станах случаен свидетел на мошеническия разговор и дойдох да ви предложа услугите си. Вашият мъж ще ме придружи още сега до прокурора. Ще направим донесение!

— Да, да, това трябва да бъде направено. Вернер, Вернер, бързо! Облечи си сакото и тръгвайте!

Жената дръпна гравьора, който все още се облягаше на стената — блед като смъртта. Той сложи приличното сако и тръгна с Вилхелм. Когато напускаха къщата, чуха как жената на Херолд започна да разправя на децата за неочакваната печалба, но можеха да доловят само отделни думи.

— Голяма печалба!… Нашият билет!… Десет хиляди гулдена!… Край на мизерията!

* * *

Двамата мъже едва бяха оставили „Мюленгасе“ зад себе си и Херолд спря.

— Хер Хайлман, не мога да продължа — каза той. — Нещо много ми тежи на душата!

— Имате някаква тайна? — попита Хайлман изненадано.

— Да — отвърна Херолд омърлушено. — Но каква, не мога да ви кажа тук на откритата улица. Ей там има една малка гостилничка. Да се отбием за няколко минути.

Хайлман се съгласи и те влязоха в гостилницата. Поръчаха си бира и седнаха на една маса, където можеха да говорят, без някой да ги подслушва и наблюдава.

И сега Херолд започна своята изповед. Разказа за бедността си, за страха от ослепяването, за ужаса от бъдещето и как някакъв си търговец на платове го посетил един ден и му предложил да изработи матрици за фалшиви пари срещу голяма сума. Голямата неволя в крайна сметка го принудила да се съгласи. В края на разказа си гравьорът увери:

— Тъй, сега знаете всичко. Аз съм изгубен, нали? Сега трябва да доложите за мен?

— Не — отговори Хайлман, който беше следил със съчувствие неговите излияния. — Ако полицията влезе по дирите на Золбриг, той ще се пази да спомене вашето име. Експлоатацията на един беден и страдащ занаятчия не е особено славна страница. А никой не е длъжен да прави донесение против самия себе си. Достатъчно е, че се разкайвате за своето провинение и че ще направите всичко възможно да не бъде осъществено. Поискайте си обратно плочите от Золбриг. Колко сте изработили!

— Предната получи още преди няколко дни, задната му предадох вчера.

— Значи може би все още не е късно! Идете веднага при тоя Золбриг! — посъветва Холбриг. — Аз ще ви чакам тук. Кажете просто, че сте допуснали някакво недоглеждане, разменили сте шарките по орнаментировката на средната и задната страна и искате да коригирате тази дреболия. Поискайте да ви върне плочите!

Гравьорът се отдалечи и само след кратко време се върна с израз на облекчение на лицето и двете матрици под мишница. Беше му се удало да надхитри „търговеца на платове“. С един твърд стоманен шрифт двамата мъже направиха плочите негодни. Херолд дълбоко си отдъхна. Беше снел тежък товар от душата си.

Хайлман и Херолд отидоха до Съдебната палата, където помолиха да бъдат съобщени имената им на прокурора Унтерберг. Бяха веднага приети, тъй като прокурорът вече познаваше Вилхелм като свидетел от аферата по търговията с момичета в „къщата на Мелита“. Хайлман разказа сега с помощта на Херолд историята на „голямата печалба“.

Чиновникът слушаше спокойно и си водеше бележки. После попита:

— Значи бащата на билетопродавача — хер Майбаум старши, също знае за тая измама?

— Така е — отвърна Хайлман.

— Старият Дорн има ли иначе някакъв недоносител, хер Херолд? Жена му или някой друг да е присъствал, когато е купил билета от вас?

— Не.

— Добре! Аз лично ще поема нещата в ръце — каза прокурорът и се надигна от креслото. — Хер Херолд, вие можете да си отидете вкъщи, а вие, хер Хайлман, ще ме придружите. Моля, изчакайте ме в чакалнята, докато си направя приготовленията!

Може би половин час по-късно прокурорът се отправи с Хайлман към билетопродавача. Вилхелм скоро забеляза, че двама полицаи в цивилно облекло ги следват на известно разстояние.

Когато влязоха при разпространителя на лотарийни билети, той веднага позна младия мъж.

— Какво желаете? — попита угрижено.

— Да поговорим за вашия провизион — каза Хайлман непринудено.

Продавачът изигра удивление.

— Какъв провизион? Бълнувате ли?

— По никакъв начин — отговори вместо младия мъж служителят и пристъпи напред. — Аз съм прокурор Унтерберг и във функцията си на такъв имам да ви задам няколко въпроса, на които ще трябва да ми отговорите.

— Прокурор? — попита изплашеният билетопродавач. — Този хер е доложил за мен? За някакъв билет, за печалба? Сигурно е надрънкал някакви приказки за проценти, които искам да му приспадна?

— Не. Не се касае за проценти, а за голямата печалба — каза спокойно прокурорът — Получавате ли от време на време депеши?

Продавачът на лотарийни билети се стъписа. Какво целеше този въпрос? Реши да блъфира и отговори доста бързо:

— Последната дойде преди няколко седмици.

— Тъй ли? — рече прокурорът и повдигна вежди. — А какво ще стане, ако отида до телеграфната служба и се осведомя?

Майбаум младши съзна, че не може да отрича. Ето защо се престори, сякаш се замисля, и отговори:

— А, да, сетих се, вчера получих една от лотарийните дирекции — едно служебно известие, което не представлява интерес за вас, хер прокурор.

— О, всеизвестно е, че аз съм любопитен човек — усмихна се служителят. — Професията ми го изисква. Та какво ви беше съобщено?

— Това е професионална тайна, хер прокурор! — заяви притиснатият в ъгъла билетопродавач.

— Пред прокурора професионални тайни няма — остана непоколебим Карл Унтерберг. — Длъжен сте да ми отговорите! И така?

— Телеграфираха ми, че току-що е била изтеглена голямата печалба и се е паднала в моята партида.

Прокурорът кимна.

— Това действително е едно радостно събитие за вас. И много ме удивлява, че точно за тази депеша се сетихте толкова късно. Кой притежава билета?

— Хер Дорн от „Мюленгасе“ — знаеше какво да отговори билетопродавачът.

Прокурорът изрази учудване:

— А, онзи? Той минава за изпечен гешефтар. Странно, че големите печалби толкова рядко се падат на хора, които имат неотложна нужда от пари. Покажете ми, моля, депешата!

Разпространителят на лотарийни билети отвори колебливо едно сандъче.

— Ето я!

По тона на гласа му се долавяше, че се чувства донякъде притеснен. Прокурорът разгледа телеграмата, смръщи чело и каза:

— Съвпада. Подадена е в осем и петдесет. Вие трябва да водите списък на клиентите си, нали? Я ми го покажете!

Ръката на билетопродавача видимо трепереше, когато показа тетрадката.

— Много добре оформено — похвали чиновникът. — Всички номера хубавичко по ред. Ето въпросният билет 45332. Я да погледнем! А, тук не е записан Дорн, а някакъв друг!

— Как така? — симулира изненада Майбаум младши и пристъпи по-близо да надзърне в тетрадката.

— Тук е писано: Вернер Херолд, гравьор, „Мюленгасе“.

— Я гледай, не съм ли изтрил името? Херолд именно продаде билета на Дорн.

— Тъй ли? — попита прокурорът проточено. — Как научихте за продажбата?

— Купувачът ме уведоми.

— Вие поддържате връзки с него? Делови или частни?

— Нито едното, нито другото — заяви мъжът, който ставаше все по-възбуден.

Тогава чиновникът го заплаши иронично с пръст:

— Така ли? Хората си шушукат за някои малки далаверки, които завъртате от време на време с Дорн! Съвсем наскоро той ви бил издал вексел за пет хиляди гулдена.

Билетопродавачът се олюля. Виждаше се, че страхът направо го удари в краката. Трябваше да призове всичките си сили, за да може да отговори.

— Това определено е лъжа.

Прокурорът поклати глава.

— Хм, хм! Баща ви нали живее в тази къща? Може би той ще е по в течение на гешефтите ви. Къде е сега?

— В неговата стаичка — прошушна Майбаум. — Ама аз не разбирам…

— Няма значение — сряза го сурово на думата прокурорът. — Вървете напред!

Ще не ще, Майбаум трябваше да изпълни заповедта. Когато влязоха в стаичката, баща му се ровеше в куп старо бельо.

— Кои са тези хора? Какво искат? — попита учудено.

— Аз съм прокурор Унтерберг — гласеше отговорът. — Идвам да поогледам стаята ви.

Бащата зяпна от удивление.

— Моята стая? Защо?

Прокурорът не обърна никакво внимание на въпросите му, а продължи да пита:

— Кой държи ключа за това тук?

Посочи нощното шкафче.

— Аз, естествено — прошепна Майбаум старши, пребледнял от страх.

— Я го отворете! Много бих желал да разбера дали не го е нападнал дървоядът.

Беше произнесено толкова повелително, че човекът се подчини.

— А, носни кърпи — констатира служителят. — А това малко чекмедже? Какво държите в него?

Бащата имаше усещането, сякаш от небето се е стоварил гръм и го е поразил. Запелтечи:

— Разни стари писаници, кръщелни свидетелства, удостоверения и други подобни неща.

— Отворете го все пак, моля! — нареди прокурорът.

Майбаум-баща се подчини. Синът му се видя принуден да се опре на ръба на кревата, толкова му беше прималяло. Прокурорът заизважда листовете. Най-отдолу лежеше векселът. Той го разгърна, прочете го, хвърли удивен поглед на билетопродавача и каза:

— Вие навярно нищо не знаете за този вексел?

— Не — прогъгна запитаният.

— И вие също? — обърна се после чиновникът към бащата. — Вексел за пет хиляди гулдена, кацептиран от Зигмунд Дорн. Никога не сте го виждали? Не? Чиста случайност?

Билетопродавачът и баща му мълчаха.

— Я не ставайте смешни! — извика служителят истински ядосан. — Не съм дете, на което могат да представят невероятното за вероятно. Признавайте!

— Аз нямам какво да призная, не знам нищо — отрони едва-едва разпространителят на лотарийни билети. Баща му също отрече.

— Е, така само си влошавате положението — отбеляза прокурорът, свивайки рамене. — Към самопризналия си престъпник обикновено се проявява снизхождение, упоритите лъжци обаче не могат да претендират към подобно внимание. Вие сте възнамерявали да измамите един клет човек, лишавайки го от лотарийната печалба, и вашият баща ви е съучастник също както Зигмунд Дорн. Обявявам ви за арестуване. Сега ще ме последвате!

Майбаум-син се ядоса.

— Не, аз оставам! Освен това не ви познавам. Не знам с какво право започвате тук разпит и се ровите из мебелите ни.

Прокурорът извади от джоба легитимационната си карта и я тикна под носа на лотарийния продавач.

— Това достатъчно ли е? — попита иронично.

Онзи обаче направи отхвърлящо движение с ръка и каза:

— Това не важи. Имало е случаи, когато най-големи мошеници са притежавали такива легитимации.

Тук чиновникът окончателно загуби търпение.

— Дали важи, или не, това решавам аз, не вие! Бях решил да процедирам с възможно по-голяма умереност, но при това ваше поведение се отказвам. И така, ще ви закарам в затвора открито и под полицейски конвой.

Отвори вратата, извади една малка свирка и даде сигнал. Двамата цивилни полицаи веднага се качиха и прокурорът им даде разпорежданията си:

— Тези двама мъже отказват да ви последват, защото не сте униформени. Моля един от вас да отиде и доведе униформени жандарми. Не позволявайте на Майбаум да разговарят помежду си и ги отведете веднага щом пристигнат жандармите.

После се върна в салона да вземе списъка на притежателите на лотарийни билети. Жената на билетопродавача нямаше и представа какво е извършил нейният мъж. Като чу, че той и свекърът й са арестувани, избухна във високи вопли. Служителят не можеше да се съобразява с нея. Той се отдалечи с Вилхелм Хайлман, отправяйки се сега към Зигмунд Дорн.