Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Breathless, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 104 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Стела Камерън. Ангелът и грехът

ИК „Ирис“, 2000

История

  1. — Добавяне

23

— Погледни онзи буреносен облак — проговори мрачно Чък, наведе се напред и посочи през рамото на Синжун. — Майчице!

Синжун погледна на юг и видя как огромна бяла гъба се издигна над дебелата облачна покривка.

— Голям е, признавам.

— Никога не съм помисляла, че над тези острови бушуват бури — обади се Анджелика и най-после прекъсна дългото мълчание, започнало още щом Синжун й каза, че ще се върнат на Хел.

— Случва се понякога — отговори с усмивка той. — Но не много често.

Беше решил сам да пилотира еврокоптера от Хонолулу. Чък възрази, но когато Синжун му заяви, че има нужда от малко вълнение, се съгласи. Всъщност Синжун се нуждаеше от чувството, че контролира събитията, даже то да беше илюзия.

— При лошо време хеликоптерите не се справят много добре, нали? — попита Анджелика. — Мисля, че чух някъде подобно нещо.

Той я погледна, и отново се усмихна.

— Не се бой, ще се справим с бурята.

— Мисля, че когато стигнем до острова, ще се наложи да затворим клапите — отбеляза Чък. — Този облак е само началото.

— Фронтът, за който говориха по радиото, върви зад този облак. Седемдесет и пет мили, така казаха. Не им вярвам. Мисля, че вече виждам края.

Синжун огледа изпитателно южното небе.

— Може би си прав — съгласи се той, защото не искаше да тревожи Анджелика. Пресегна се и помилва ръката й, стисната в юмрук на коляното. — Лично аз много обичам истинските бури над островите. Почакай, докато видиш как изглежда светът, след като дъждът го измие.

— Ето го и островът — обяви Чък, когато на хоризонта се появи Хел. — Най-красивата гледка на света, нали, Син?

— Мисля, че да. — Синжун втренчи поглед в Анджелика и не се отказа, докато тя не му отговори. — Познавам само една гледка, която е още по-красива.

Както беше предвидил, бузите й се зачервиха и тя бързо извърна глава настрана.

Той искаше отново да бъде сам с нея и не можеше да чака. Тя носеше широка памучна риза с навити ръкави и кафяв ленен панталон. Копринена кърпа с тигрови глави придържаше косата й на тила. Изглеждаше нежна, чиста и хладна… и той беше твърдо решен още днес да махне от нея всичкия памук, лен и коприна, да посвети цялото си внимание на красивото й тяло и да приложи всички възможни средства, за да прогони хладината й. И двамата трябваше да забравят значението на тази дума.

— Искаш ли да кацнеш на Хел, Син? — попита Чък. — Или ти се дощя да се поразходиш до Токио?

Синжун забеляза, че беше на път да пропусне площадката за кацане. Направи елегантен завой и обясни:

— Исках само да огледам от всички страни това мило местенце.

Чък се изсмя кратко и посочи към земята.

— Я, виж, долу се е събрала цяла делегация посрещачи.

Три лица, едното от тях с яркочервена коса, чакаха в края на площадката.

— Ето ни и нас — заключи доволно Синжун и се засмя, когато Анджелика нададе кратък вик. — Страх ли те е?

— Замаяна съм — обясни тихо тя. — Искам вече да сме кацнали.

И той искаше, макар че никак не му се занимаваше с Лорейн. Не й вярваше, че е открила нещо важно, което ще го насочи по следите на евентуалния убиец.

Лорейн не се беше отказала от идеята си да му стане любовница и поредните й машинации пак преследваха целта да я доведат в леглото му… Тя просто не можеше да разбере, че той не я искаше. Вероятно беше измислила тази история, за да го върне на острова. Синжун разпита Чък, но той му заяви, че няма представа какво може да е открила Лорейн и също като него чака с нетърпение да чуе фактите. Какво трябваше да направи, за да убеди Чък, че Лорейн само го използваше? Как да накара онази проклетница да изчезне завинаги от живота на приятеля му? Хеликоптерът кацна на площадката.

— Не беше лошо — изкрещя Чък, за да надвика двигателите. — Като се има предвид, че си аматьор.

Синжун се ухили и усмивката му стана още по-широка, когато Анджелика откопча предпазния колан и се наведе да го целуне по бузата.

— Макар и аматьор, ти си страхотен — извика тя и се засмя, когато той възмутено я ощипа по бузата.

Чък отвори вратичката, приведе се и скочи на земята.

— Значи изпитваш облекчение, че ви приземих благополучно — промърмори Синжун и побърза да се възползва от минутата усамотение. Мушна ръка под дебелата опашка на тила й и впи устни в нейните. После я отстрани от себе си, за да може да я погледне в лицето. Анджелика беше свела поглед. — Трябва да поговорим, Ейнджъл — заяви спокойно той. Тя кимна мълчаливо.

Миналата вечер, в къщата му в Куин Ан, той усети, че тя желаеше да бъде сама. Да лежи буден и да знае, че тя е само на няколко метра от него, беше най-страшният тест за силна воля, на който се беше подлагал досега. Ала предостави решението на нея. Тя не дойде при него.

— Искам тази нощ да си при мен, Ейнджъл — помоли той. Тя прехапа долната си устна.

— Ще дойдеш ли?

— Да изчакаме какво ще се случи — отвърна тихо тя и го погледна открито с огромните си кафяви очи. — Страх ме е, Синжун.

— Няма да допусна някой да ти стори зло.

Той желаеше с цялото си сърце да може да сдържи това обещание.

— Ти винаги си мислиш, че се страхувам за себе си. — Той отвори уста да каже нещо, но тя сложи пръст на устните му. — Не си прав. Има много неща, за които трябва да си поговорим. Много повече, отколкото предполагаш. Скоро ще го направя.

— Ще имаме много случаи да говорим. Няма да допусна да…

— Тихо сега! Моля те, Синжун, не казвай нищо повече. — Тя се изправи, погледна през рамото му и продължи: — Посрещачите вече се питат защо не слизаме. Да вървим.

— Добре, любов моя. Колкото по-скоро уредя този въпрос с Лорейн, толкова по-добре. Ние с теб си имаме друга работа.

Анджелика скочи от хеликоптера, и отново се обърна към него.

— С теб не може да се случи нищо лошо, Синжун. Разбра ли ме?

Той понечи да отговори, но Бренда се втурна към приятелката си и завладя цялото й внимание.

„С теб не може да се случи нищо лошо.“ По дяволите, заради нея той беше готов да се изправи срещу целия свят и да разкъса във въздуха всеки глупак, който би се опитал да му се изпречи на пътя.

Той пое дълбоко въздух и скочи на земята. Островът беше обгърнат в пареща горещина, която предвещаваше силна буря. Естествено той вече не вярваше в тези неща, но въпреки това: май наистина се беше влюбил, тотално и безнадеждно. Синжун Брейкър, влюбен до уши.

Първите думи, които чу, когато наближи малката група в края на площадката, бяха на Чък:

— Какво значи това, че не знаете?

— Отговорих ви съвсем точно — каза Ендерс и Синжун установи зарадвано, че личният му слуга беше възвърнал част от самочувствието си.

— Здравейте всички — проговори весело той, засмя се и прие с радост въодушевения поздрав на Суифти. — Много мило, от ваша страна, че сте разгънали червения килим за посрещането ни. Радвам се да ви видя, Ендерс. О, а вие, мисис М., обикновено не сте член на почетната гвардия.

Загриженото лице на мисис Миджли не допринасяше с нищо за общото настроение.

— Бяхме много разтревожени, мистър Брейкър — обясни тя.

— Не е нужно. — Той погледна в ясните очи на Бренда Батърс и установи, че тя беше не по-малко сериозна от другите. — Хайде, успокойте се. Каквото и да става, сигурен съм, че ще се справим. Аз ще се справя — разбира се, с ваша помощ.

Той видя Уилис да идва към тях от къщата. Ендерс се покашля.

— Имаме проблем, мистър Брейкър. — От устата на Ендерс тези думи звучаха наистина обезпокояващо.

— Е, добре — промърмори Синжун. — Какво се е случило?

— Нищо — отговори веднага Ендерс.

Чък хвърли на земята чантата, с която беше слязъл от хеликоптера.

— По дяволите, Син, нищо ли не забелязваш?

— Да. Завръщането ни не носи радост никому.

— Мистър Брейкър… — започна Ендерс.

— Става дума за Лорейн — прекъсна го рязко Чък, — Не дойде да ни посрещне. Това не ти ли се струва странно?

— Мисля, че…

— Тя е изчезнала, Син — процеди през здраво стиснати зъби Чък. — От сутринта никой не я е виждал.

 

 

Нещо се беше объркало. Лорейн стоеше притисната до стената и от време на време поглеждаше през жалузите на прозореца. Намираше се в стаята на Кембъл. Небето потъмня, вятърът носеше дъжда на талази и люлееше застрашително дърветата и храстите.

Кембъл беше излязъл преди повече от час. Когато чуха, че хеликоптерът се приземи, тя се скри бързо в гардероба. Беше й ясно, че Чък и Синжун няма да претърсят бунгалото Пуа-Кали, защото не предполагаха, че тя може да бъде там. Разбира се, те разпитаха Кембъл, но той само им каза, че не я е виждал.

След като двамата мъже излязоха от бунгалото, Кембъл й обеща да намери Чък и да го доведе. Ако момчето изпаднеше в паника и заговореше с Чък пред Син, тя щеше да загуби всичко.

Чу се затваряне на врата.

Лорейн се обърна рязко към входа. Не беше чула стъпки. Промъкна се на пръсти към вратата.

Сърцето й биеше като безумно, гърлото й пареше. Стъпки.

Ако беше Чък, сигурно щеше да извика името й. Тя се огледа и видя отворения гардероб. Не можа да стигне дотам. Вратата на спалнята се отвори с такава сила, че се удари в стената. Чък нахлу вътре като бесен.

— Какви игри играеш, по дяволите? — изръмжа ядно той. Ризата и панталоните в защитен цвят бяха залепнали за тялото му. От мократа коса се стичаха вадички вода.

Лорейн направи крачка към него и спря.

— Слава Богу че си тук! — извика тя и протегна ръце към него. — О, Чък, тук беше същински ад! Толкова дълго те чаках!

— Пази си въздуха, Лорейн. Знаеш, че не обичам театрални представления. Този път отиде твърде далеч, миличка. Син е побеснял. Ще те изхвърли с такава сила от острова, че ще полетиш…

— О, Чък, почакай! Изслушай ме. Знам кой се опитва да убие Син. През цялото това време…

— Така ли? И как го откри? С кристално кълбо? Или злодеецът се е обадил доброволно? Защо го направи? Само за да дойде отново при теб, нали? Защото не издържаш и ден, без да те чукат?

— Забрави — проговори ледено тя и се запъти към вратата.

Чък я сграбчи така бързо, че едва не я преобърна.

— Е, добре — проговори той. Очите му святкаха злобно. — Ще те изслушам. Бъди кратка и говори просто и ясно. Имаш точно две минути, след което ще ти помогна да си събереш багажа.

Боже, с какво удоволствие щеше да наблюдава как Чък, а не тя, си събира багажа след изричната заповед на Синжун!

— Ако не й попречим, Анджелика Дийн ще убие Синжун.

Лицето на Чък се вкамени, в очите му светна учудване.

— Ти наистина не си с всичкия си — промърмори той. — Този път отиде твърде далеч, Лорейн.

— Искаш ли да ти обясня или да те оставя да си отидеш, за да помогнеш на онази жена да си свърши работата?

Чък я пусна и изтри водата от лицето си.

— Говори.

— Веднага разбрах, че с нея нещо не е наред. Не повярвах в глупавите й обяснения за биографията и се оказах права. Тя е решила да го премахне. Не ме прекъсвай, Чък. Намерих писмо, което дамичката беше скрила от вътрешната страна на едно от чекмеджетата на скрина в бунгалото. Почти съм убедена, че в момента тя се е прибрала в спалнята си и го търси.

Най-после Чък я слушаше внимателно.

— Не искам да покажа писмото пред всички, защото се боя, че Анджелика ще извърши някоя лудост.

— И какво според теб ще направи?

— Нямам представа. Може просто да извади пистолет и да застреля някого. — Лорейн разпери ръце и изписа на лицето си дълбоко безпокойство и страх. — Чък, не знаех как да постъпя. Онази жена е луда. Изслушай ме много внимателно, моля те. Анджелика Дийн работи за Гарт Лейбър.

Учудването му се превърна в неверие.

— Пълна глупост.

— Не е глупост. Писмото е от Гарт и в него се казва, че Анджелика вече няма право на пропуски и грешки.

— Да не искаш да кажеш, че си намерила това писмо, докато Анджелика още е била на острова? Измисли нещо по-добро. Ако хеликоптерът е бил взривен нарочно и ако някой се е опитал да хвърли Синжун в шахтата на асансьора, докато бяхме в Сиатъл, писмото вече не е актуално, не разбираш ли?

— Каква шахта? Какъв асансьор? — Трябваше да бъде много, много предпазлива. — Наистина ли са се опитали да хвърлят Синжун в шахтата на асансьора?

— Точно така. Както виждаш, в историята ти няма нищо вярно.

Лорейн изохка театрално.

— Какво да направя, та да ми повярваш?

— Покажи ми писмото. Това би било добре като начало.

— Знаех, че ще кажеш това, Чък, но не посмях да го взема. Не бях сигурна дали ще успея да говоря с теб и да предупредя Син, преди Анджелика да се върне в бунгалото. Ако открие, че писмото е изчезнало… — Тя не довърши.

Чък скръсти ръце.

— Наистина ли твърдиш, че Анджелика Дийн е убийца? Че е наета от Гарт Лейбър, за да довърши Син?

— Сигурна съм в това. — Трябваше да направи историята си още по-достоверна. — Той й поръчва да се разправи окончателно с Брейкър. Ендерс каза, че е имало няколко покушения срещу Син, преди да дойде на Хел. Вярно ли е?

— Да.

— О, моля те, иди при Син и му кажи да се отърве от тази жена. Помоли го да бъде много предпазлив.

— Ако е вярно, Анджелика явно не е майстор на убийствата. Три, четири, пет безуспешни опита!

— Необходим е само един успешен опит, Чък! Ти не си чел писмото, но аз го прочетох. Сигурно я е страх, че няма да задоволи Гарт, затова е готова на всичко. Знаеш ли, никога не съм помисляла, че Гарт е способен на такова нещо. — Дали беше разиграла добре картите си?

Чък потърка замислено брадичка.

— Май съм пропуснал нещо? Какво според теб очаква Гарт, след като премахне Синжун?

Лорейн не бе помислила за това. Ако кажеше, че е заради някакви сделки, Чък щеше да направи проверка и да открие лъжата й.

— Гарт иска да ме накаже — отвърна с трагичен тон тя. — Бесен е, че ме е загубил, и иска да бъде сигурен, че ще страдам, както страда той.

— Разбирам. — Чък отпусна ръце. Боже, май беше направила грешка!

— Искам да кажа, че Гарт се опитва да си отмъсти на теб заради мен. Защото сега съм с теб. Той знае колко е важен за теб Синжун, затова е наредил да го убият. Иска да ти причини болка, Чък. — Тя се обърка, но вече не можеше да спре. — Гарт знае… ами, той знае…

— Разбрахме се — заключи спокойно Чък. — Мисля, че е най-добре да се върна в къщата и да обясня на Син, че сме намерили атентатора.

— Прав си — съгласи се зарадвано Лорейн. Слава Богу, че Чък не беше забелязал подхлъзването й. — Кажи му всичко. Кажи му също, че Анджелика е много опасна. Обясни му как съм намерила писмото и се опитай да му внушиш, че не бива да й казва нищо, преди да я изгони от острова.

Чък кимна.

— Искаш да кажеш, че Син трябва да остави нещата, както са? Да измисли някакъв претекст, да я качи на хеликоптера и да я махне оттук?

— Точно така. — Вълнението я правеше нервна. — Щом бурята отмине, ще я качиш на хеликоптера и ще я отведеш далече. Да не забравиш и Бренда Батърс. Сигурна съм, че и тя участва в заговора. Вероятно като заместничка, ако Анджелика срещне някакви трудности.

— Добре си го измислила.

— О, да. Син сигурно ще бъде адски благодарен, когато му стане ясно, че съм решила проблема.

— Хм. Ти ще се радваш на благодарността му, вярно ли е?

— Да… — Тя се поколеба. — Ще се погрижиш всичко да се свърши бързо, нали?

— Абсолютно. Ела тук, Лорейн.

Тя отметна косата си назад и се усмихна прелъстително.

— Не можем да направим това, Чък, не и тук. Първо трябва да предупредиш Син.

— Ела тук — повтори тихо той.

Лорейн не хареса звука на гласа му, но пристъпи към него и дори протегна ръце да го прегърне.

— Сигурно ти липсвах? — попита той.

— Да. — Защо говореше така? Защо беше различен от друг път?

— И ти ще ми липсваш.

— Това е много мило от твоя страна… Но какво имаш предвид?

— Не е нужно да го обсъждаме. И без това няма никакво значение.

Лорейн направи крачка назад, но Чък я сграбчи за рамото и й попречи да избяга.

— Какво има? — попита стреснато тя. — Плашиш ме, Чък.

— Няма нищо. — Той посегна към косата, която падаше по гърба й, и я уви на ръката си. — Аз ще се погрижа Анджелика да не стори нищо на Син.

— Причиняваш ми болка. — Очите й се напълниха със сълзи.

— Кажи ми, че си спала със Син, и ще престана да ти причинявам болка.

Тя коленичи, но той я дръпна да стане.

— Кажи.

— Не!

— Кажи — изсъска той. — Ти си решила да се отървеш от Анджелика само защото ревнуваш. Вещица такава!

— Не, Чък, не е така.

— Напротив. Искаш тя да се махне оттук, защото знаеш, че сега той иска нея, а не теб. Признай си.

Лорейн загуби контрол над себе си.

— Не е вярно! — Чък беше опасен. Това личеше по очите му и стиснатите устни. — Искам само теб.

Той я блъсна към вратата. Двамата минаха през къщата и се насочиха към кухнята.

— Хайде, ще идем и ще попитаме Син.

— Не! Не бива да ходим при Син.

— Защо? Защото знаеш, че той ще каже истината и ще те изобличи в лъжа?

В момента, когато я блъсна навън, в непрогледния мрак, дъждът заваля с нова сила и в кожата й сякаш се забиха хиляди ледени иглички.

— Моля те, Чък. — Той дърпаше безмилостно косата й и болката беше непоносима. Без да обръща внимание на молбите й, Чък продължи напред, като я влачеше след себе си. Двамата вървяха право към горичката, която заобикаляше голямата къща.

Лорейн започна да го удря, да го дращи, засипа го с порой от обидни думи. Той изви ръцете й назад като две досадни клончета и ги стисна здраво в желязната си длан.

— Добре ли е така? — попита той и вдигна ръцете й нагоре. Беше му по-удобно да държи с една ръка и косата, и китките й.

Лорейн изпищя.

Чък заби юмрука си в корема й и когато тя се сви на кълбо и започна да повръща, запуши носа и устата й със свободната си ръка.

Лорейн загуби съзнание.

Чък тичаше към бунгалото край лагуната, спъваше се и се хлъзгаше в мокрите растения и ругаеше полугласно. Анджелика със сигурност беше при Син. Той вярваше на Лорейн, макар и само отчасти. Тя не беше надарена с достатъчно въображение, за да измисли цялата история. Писмото наистина съществуваше и в него имаше нещо, което говореше против Анджелика. Дали в писмото не ставаше дума и за самата Лорейн — това беше другият въпрос, който го занимаваше. Тя беше забравила една важна подробност, която направи историята й подозрителна още от самото начало: Гарт Лейбър нямаше представа къде е изчезнала, камо ли пък, че е отишла при Син или Чък.

Ако знаеше истинската причина, поради която Гарт Лейбър би могъл да насъска Анджелика срещу Син, Лорейн щеше да му я каже. Ако писмото не съществуваше, тя нямаше да издържи и щеше да си признае. Накрая той щеше да узнае цялата истина…

Не. Сега трябваше да забрави Лорейн и да вземе писмото, преди Анджелика да е успяла да се отърве от него.

Мракът беше негов враг. От листата капеше вода и влизаше в шията му. Чък напредваше бавно. Нов пристъп на вятъра го принуди да спре за малко и той се хвана здраво за едно дебело стъбло. Ако реагираше прибързано, можеше да провали всичко. Трябваше да спре и да помисли. Първо, трябваше да раздели Анджелика и Син. После можеше да каже на Син за писмото, като изложи версията на Лорейн, за да прогони Анджелика.

Като творение на луд магьосник по небето се стрелна светкавица и го разцепи чак до короните на шибаните от вятъра палми. Минаха секунди, преди да дойде гръмотевицата. Чък се отдели от стъблото и се запрепъва към къщата. Идваше от юг, по края на гъстите храсталаци, които растяха от горната страна на бунгалото.

— Чък? — Тих мъжки глас прозвуча някъде съвсем наблизо, тласкан от бурята. — Чък, аз съм, Кембъл. Погледни насам.

Момчето се беше сетило да вземе джобно фенерче и сега насочи лъча светлина към Чък. Кембъл стоеше само на няколко метра под гъсто преплетените увивни растения.

— Какво, по дяволите, правиш тук, Кембъл? Да не искаш да се удавиш?

— Не знаех какво да правя и къде да ида. Реших, че след разговора с Лорейн ще дойдеш тук, затова те чакам.

— Прибери се вкъщи — отряза мрачно Чък. Следващата светкавица проряза небето. — Аз ще се махна оттук и те съветвам и ти да направиш същото.

Кембъл изскочи от безполезното си скривалище и посегна към ръката му.

— Добре ли е Лорейн? Тя каза ли ти… Ти разбра ли какво искаше да ти каже?

Чък запази спокойствие, макар че мислите се надпреварваха в главата му.

— Разбрах напълно.

— Добре. Много добре. Ще направиш ли онова, което иска тя?

— Да.

— Много й е трудно, знаеш ли — обясни бързо Кембъл. — Синжун не я харесва и се отнася много зле с нея.

Кембъл не за първи път намекваше нещо в тази посока.

— Синжун не е зле настроен към Лорейн, той просто не й обръща внимание — отговори Чък. Това не беше вярно, но той нямаше намерение да обсъжда темата с това хлапе.

— Лорейн ми каза, че не й вярваш. — Позата на Кембъл се промени. — Аз ще се погрижа да промениш мнението си. Лорейн разказа ли ти какво прави Бренда Батърс с нея и с Анджелика?

Чък изтри мокрото си лице, макар че това беше напълно безполезно.

— Какво общо има Бренда Батърс?

— О, ние мислим, че тя е частен детектив. Ние с Лорейн сме на мнение, че Син я е наел, за да открие кой се опитва да го убие. Лошото е там, че Бренда е решена да убие Синжун. Според нас именно тя е автор на всичките покушения срещу него.

— Моля те, бъди така добър и ми разкажи какво прави Бренда. — Чък пристъпи по-близо до Кембъл. — Обясни ми.

— Ами… Работата е там, че Бренда застрашава сигурността на Лорейн и Анджелика. Лорейн ми обясни всичко и съм сигурен, че е права. Бренда трябва веднага да се махне от острова.

— Бренда ли трябва да се махне?

— Да.

— Какво правеше Бренда, докато ние отсъствахме? Стори ли зло на Лорейн?

— Аз… Не. Още не. През цялото време се мотаеше с Уилис.

Чък започна да разбира.

— Лорейн ли ти разказа всичко това?

— Да… Лорейн каза… Някой трябваше да се погрижи за нея, докато теб те нямаше.

Чък му взе фенерчето и момчето не се възпротиви.

— Значи Лорейн те е помолила да се грижиш за нея? — Чък изпрати лъча светлина право в лицето му.

Кембъл вдигна ръка, за да предпази очите си.

— Не беше нужно. Аз и без това щяха да се погрижа за нея. Тя е мила и добра.

— И секси — допълни небрежно Чък.

— Аз… искам само да помогна на Лорейн и Анджелика. И на теб.

— И с теб ли го направи?

Кембъл примигна и извърна глава.

— Попитах те нещо. — Чък протегна ръка, сграбчи момчето за края на тениската и го дръпна към себе си. — Хайде, отговаряй, разгонен хлапако. И с теб ли го направи?

— Не знам… какво искаш да кажеш?

Чък го дръпна още по-силно.

— Питам дали сте се чукали — обясни провлечено той. — Тя ли те чукаше, или ти нея? Колко пъти? Как? Откри ли как ти харесва най-много? Лорейн е много умела.

— Недей! Не говори така за нея.

— Значи не те е чукала? Помисли още малко, Кембъл. Прощавам някои неща, но мразя да ме лъжат. Сториш ли го, ще побеснея от гняв.

Момчето се опита да се освободи от яката му хватка.

— Лорейн знае много добре как се прави онази работа, нали? — продължи безмилостно Чък. — Харесва ли ти да те смуче? О, никой не умее това като Лорейн. Обзалагам се, че само при мисълта за нея се втвърдяваш. — Той посегна към члена на Кембъл и намери потвърждение на думите си. — Видя ли!

Кембъл размаха ръце и извика:

— Пусни ме!

Чък го разтърси здравата и го пусна.

— Признай, и ще забравим този глупав разговор. — Когато не получи отговор, той изкрещя: — Кажи си! Хайде, веднага!

— Е, добре. Направихме го, но не беше така…

— Не беше обичайното, нали? Това ли искаше да кажеш? Разбира се, че не. Лорейн е единствена по рода си. Никога не се чука по един и същ начин.

— Ние се утешавахме взаимно — обясни бързо Кембъл. — Тук всеки е в опасност от злото. Всеки…

— Махай се от пътя ми. — Момчето беше лудо, но безобидно.

— Значи не ми се сърдиш?

— Няма да говорим повече за това.

— О, благодаря. Лорейн е добре, нали?

— Сега нямаше време да се разправя с него.

Отлично.

— Благодаря.

— Върви си вкъщи. — Чък му връчи фенерчето и му обърна гръб.

— Ще го направя, Чък. О, Чък, сетих се нещо, за което исках да те попитам.

— Какво има? — попита през рамо Чък и Кембъл се втурна да го настигне.

— Намери ли си чантата за документи?

Чък спря.

— Какво?

— Чантата ти с документите. Дали си я… Забрави. Няма никакво значение, нали?

— Разбира се, че има значение — отговори Чък и се обърна. — За какво говориш? — Ръката му се стрелна към китката на момчето и Кембъл се намръщи.

— Говоря за чантата с документи, която трябваше да бъде в Принсвил. За която каза, че е в заключеното чекмедже.

Чък поклати глава.

— Не помниш — отбеляза Кембъл. — Когато ми позволи да отлетя с теб и Фран за Кауай. Даде й ключа от касата и й каза да вземе чантата с документите и да я донесе в хеликоптера. Каза й още да не съобщава на Син, защото в чантата има изненада за него. Каза й… О, небеса!

— Имаш страхотна памет — похвали го Чък. — Казал ли си някому за чантата?

— Не, разбира се. — Кембъл заклати усърдно глава. — Наистина не съм. Просто ми хрумна и реших да те попитам.

— Радвам се да го чуя — промърмори Чък и бръкна в джоба си. Не можеше да поеме този риск. — Колко жалко, че се примоли да летиш с нас до Кауай. Бедната ти майка ще бъде много опечалена.

 

 

Анджелика се отказа от опитите си да не наблюдава Синжун. Вече почти три часа той се разхождаше нервно напред-назад в работната си стая. Преди три часа Чък бе настоял с мрачно изражение на лицето да потърси Лорейн сам.

Уилис изчака Чък да излезе, след което кратко обяви, че ще обиколи брега, и изчезна. Бренда веднага реши да се прибере в апартамента си в къщата над басейна, а Ендерс се оттегли с извинението, че ще потърси мисис Миджли в кухнята, за да поработят над сметките.

Синжун беше бос и без риза. Анджелика гледаше широките рамене, подплатени с яки мускули, и горещо желаеше да помилва къдравите косъмчета на шията му. Тя се опитваше да обмисли какво трябваше да предприеме, но само при мисълта, че двамата нямаха общо бъдеще, гърлото й се свиваше болезнено. В момента тя не беше в състояние да се опълчи срещу огромните трудности, които като нищо можеха да ги разделят.

Рано или късно трябваше да зададе въпроса, който я мъчеше.

— Как мислиш, Синжун, какво е станало с Лорейн?

Той погледна часовника си.

— Давам на Чък не повече от десет минути. След това ще се обърна към спасителната служба и към полицията в Хавай.

— Нима мислиш… — Разбира се, че го мислеше. Ако тя кажеше на глас онова, което и двамата мислеха, от това нямаше да има никаква полза.

Все още в джинсите, с които беше дошъл, Синжун застана пред креслото й.

— Лорейн не е много умна — заговори замислено той. — Ако наистина е открила човека, който иска смъртта ми, ако е решила да застане открито срещу него и да му каже мнението си, има голяма вероятност да е мъртва. — Той клекна и се хвана за облегалката на креслото. — Защо да се преструваме, че няма такава опасност? И двамата сме почти убедени, че Лорейн лежи някъде мъртва. Най-вероятно в Кауай или Оаху, в зависимост от това, къде е била срещата.

— Никой не я е видял да заминава — възрази Анджелика.

— Може да са я взели с лодка.

Анджелика въздъхна.

— Тя не е много дипломатична. — Това беше съвсем меко казано. — Искам да кажа, тя е нагла и може да бъде много натрапчива.

— Не я харесвам — промърмори Синжун. — Никога не съм я харесвал.

— Анджелика зарови пръсти в гъстата си коса.

— И аз не я харесвам. — Сега не беше моментът да заговори за намеците, които Лорейн беше направила за връзката си със Синжун.

— Това обаче не означава, че искам да я видя мъртва.

Анджелика поклати глава.

— Разбира се, че не.

— Надявам се, че е още тук, по дяволите! Много ми се иска да вярвам, че се е скрила някъде и чака момента за голямото си излизане на сцената. Това е точно в стила й.

Анджелика промърмори нещо неразбрано.

— Ще изляза да огледам — каза Синжун. Когато понечи да стане, Анджелика сложи ръце на раменете му.

— Моля те, остани си на мястото. Ако Чък не може да я намери, значи и ти не можеш. Той искаше да останеш тук, ако се наложи да бъде взето някакво спешно решение. Не забравяй, че Уилис също излезе. Той познава острова по-добре от всеки друг. Ти сам го каза.

— Не съм особено добър в чакането и безделието.

— Знам. — Тя знаеше също, че двамата имаха да обсъдят твърде много неща, повече, отколкото Синжун подозираше. С всяка секунда мисълта за предстоящия разговор ставаше по-ужасна. Да му разкрие истината, да му каже защо беше дошла на острова. Това разкритие можеше да има само две последствия: той щеше да приеме истината и да й прости — или щеше да й каже да изчезне завинаги от живота му.

Синжун положи брадичка на рамото й и я погледна.

— Кажи, че тази нощ няма да ме оставиш сам.

Тя приглади косата му назад и помилва с палец една от красиво извитите му вежди. Когато го докосваше, изпитваше непознати досега чувства — и постоянната потребност да го докосва навсякъде и да бъде докосвана от него.

— Ще останеш ли, Ейнджъл?

Ако всички решения, които й предстояха, бяха лесни като това…

— С удоволствие ще остана.

Смехът му отекна в стаята. Колко разнообразни чувства имаше в този смях.

— Ние с теб наистина си подхождаме — заяви той. — Ти искаш онова, което искам и аз. Харесваш онова, което харесвам и аз.

През няколкото часа, които бяха прекарали насаме в кабинета му в Сиатъл, той я бе научил да харесва цяла редица неща, за чието съществуване изобщо не беше подозирала.

— Добре е да се върна за малко в бунгалото си. Там са всичките ми дрехи.

— Ще помоля мисис Миджли да изпрати Кембъл да ти ги донесе. Той умее да събира багаж и ще…

— Не — прекъсна го решително тя. — Не, благодаря.

— Да не би да имаш проблеми с Кембъл? Мога да изпратя и Уилис, когато се върне, но се съмнявам, че ще съумее да се справи с такова поръчение. — Той се засмя. — А какво ще кажеш за Ендерс?

— Не мога ли сама да си събера багажа? — попита развеселено тя. Освен това трябваше да вземе от бунгалото нещо, за което знаеше единствено тя.

Синжун я погледна замислено.

— Ще отидеш само ако мога да дойда и аз.

Анджелика изщрака с пръсти и Суифти стана колебливо от любимото си място под бюрото на Синжун.

— Ела тук — примами го тя. — Ти ще ме придружиш, нали, стари момко? Мисля, че ти непременно трябва да останеш тук, Синжун.

— Засега няма да предприемаме нищо — отклони той. — Ще почакаме, докато мине бурята.

— Син! — извика отвън Чък и влезе в стаята, без да чука. — По дяволите, каква нощ!

Синжун свали ръцете си от раменете на Анджелика и стана.

— Какво е станало с теб?

Чък попила една от драскотините, с които беше осеяно лицето му, и направи гримаса.

— Заврях се в един бодлив храст. Нали знаеш, че някои имат тръни като ножове.

— Да, много са подли — съгласи се сериозно Синжун.

Анджелика се надигна от креслото си.

— Не намери ли Лорейн? — попита Синжун.

Чък отвори жълтия дъждобран, който беше нахлузил над тъмната риза, и потропа с гумените ботуши, в които беше прибрал джинсите.

— Намерих я — отговори мрачно той.

— Слава Богу. — Синжун отпусна ръце. — Добре ли е? Ще дойде ли?

— Не може да дойде. Лошо й е, защото е препила. Изпълнена със срам за другата жена — и за Чък, — Анджелика извърна глава.

— Аха — промърмори намръщено Синжун. — Къде е сега? В леглото ли?

— Да.

— През цялото време ли е била там?

Последвалото мълчание беше толкова дълго, че Анджелика не можа да издържи, и отново се обърна към Чък. Той стоеше насред стаята, заровил ръце дълбоко в джобовете на джинсите.

— Чък? — попита настойчиво Синжун.

— Претърсих целия проклет остров — отговори нервно Чък. — А Уилис претърси брега. Сега е в кухнята с Ендерс и мисис М.

— Може би Лорейн има нужда от лекарска помощ — каза Синжун. — Тя има сериозни проблеми с алкохола. Прав ли съм в предположението си, че не беше в настроение да ти каже какво е открила?

— Моля те, Син — отговори Чък и се размърда неловко. — Не можем ли да обсъдим това на четири очи?

Анджелика стана веднага.

— Ако имаш да ми кажеш нещо, можеш спокойно да го направиш пред Анджелика — възрази Синжун и според нея в гласа му имаше повече гордост на притежател, отколкото желание за спор.

— Не мога — промърмори Чък, и отново потропа с ботушите си.

— И без това трябва да отида до бунгалото си — намеси се бързо Анджелика. — Още ли вали силно, Чък?

— Не. Бурята продължава, но дъждът престана.

— Моля те, почакай ме — обърна се към нея Синжун.

— Добре, ще говоря. — Чък свали якето си и го смачка в ръката си. — Трябва да се отърва от това, преди да се пръсна. Когато се приземихме, Лорейн вероятно е била в леглото. Във всеки случай беше там, когато най-после я намерих. За нещастие не беше в моето легло.

Анджелика се намръщи и видя как Синжун направи същото.

— Не мога да следя мислите ти — каза тихо той.

Чък прекоси стаята и си наля пълна чаша уиски. Хвърли вътре кубче лед, течността преля и той изруга ядосано.

— Винаги наливаш по много — напомни му Синжун и укорно поклати глава.

Чък размаха мократа си ръка.

— А ти постоянно се държиш като проклетия ми баща. — Той посочи Анджелика. — Ще й кажеш ли да излезе?

— Не.

— Проклет да си, Синжун! Е, добре, така да бъде. Сигурно помниш, че претърсихме Пуа-Кали. Лорейн не беше там. После отидохме в бунгалото на мисис М.

— Да — кимна Синжун. — И Кембъл ни каза, че не я е виждал.

— Грешка — изръмжа Чък и сръбна голяма глътка уиски. — Той каза, че не я е виждал, но тя беше там. В неговото легло.

— О, небеса — промърмори Синжун.

Чък изкриви лице и отговори философски:

— Какво да се прави, такъв е животът. Само че историята продължава, Син, и мога да ти я разкажа само насаме. — Той хвърли зъл поглед към Анджелика и отново отпи от чашата си.

— Е, добре — въздъхна Синжун. — Ейнджъл, нали нямаш нищо против, ако ние с Чък…

— Не, разбира се — прекъсна го бързо тя. — Ще сляза в бунгалото си… и ще направя онова, което възнамерявах. По-късно можеш да ми се обадиш по телефона. Но не е абсолютно необходимо.

Сиуфти стана и тръгна след Анджелика. Тя го помилва по муцуната и го бутна обратно към господаря му.

— Ще ти се обадя, разбира се — обеща Синжун. — Бъди внимателна. Сигурно е много хлъзгаво.

 

 

Анджелика беше чакала повече от час позвъняването, когато телефонът най-сетне иззвъня. Тя грабна слушалката.

— Ало? — Гласът й прозвуча задъхано. — Как мина с бедния Чък?

— Слушайте внимателно — проговори раздразнен женски глас. — И не ме прекъсвайте.

Кой се обажда?

По жицата се понесе изнервена въздишка.

— Мери Барет от Сиатъл. Извинете, веднага трябваше да се представя. А сега чуйте какво имам да ви кажа. Синжун ме помоли да ви се обадя.

Мери Барет. Анджелика напразно се бе опитала да забрави името и лицето на тази жена — и онова, което тя беше за Синжун.

— Слушате ли ме? — попита сърдито Мери.

Не й беше възможно да забрави как тази жена бе наранила бедната й майка.

— Слушам ви. — Не, в момента тя наистина не можеше да говори с Мери, макар че вече не обвиняваше Синжун за нещата, които Гарт беше започнал години преди Марлен да посегне на живота си.

— Синжун се страхува за вас.

Анджелика погледна смаяно слушалката.

— Какво? — попита като на себе си тя.

Мери промърмори нещо неразбрано и Анджелика отново притисна слушалката до ухото си.

— За какво говорите, Мери?

— Ще ви обясня всичко. Трябва само да ме изслушате. Знаем, че онзи, който се опитва да убие Синжун, е на Хел. Син се страхува за вас и иска да се махнете оттук.

— Ще отида при него и…

— Няма да отидете при него. Няма и да се обаждате в къщата. Ако го направите, рискувате не само собствения си живот, но и неговия. Забравихте ли това?

— Разбирам — отговори бавно Анджелика.

— Добре. Идете веднага при лодката на Синжун и се скрийте в задната кабина.

Лодката? Та тя дори не я беше виждала.

— Не знам дали…

— Не е нужно да знаете. Направете, каквото трябва. Идете на лодката и се скрийте в задната кабина. Не излизайте, докато не чуете шума на мотора. Така ще разберете, че всичко е наред, защото Син ще управлява лодката. Той ще ви отведе на сигурно място.

— Но, Мери, аз…

— Молете се по-скоро да чуете шума на мотора — прекъсна я рязко Мери и окачи слушалката.

 

 

Синжун опря лакти на бюрото и скри лице в ръцете си.

— Не мога да разбера — прошепна той. — Не вярвам, просто не вярвам.

— Можеш спокойно да ми повярваш — отговори мрачно Чък. Остави една чаша пред Синжун и я бутна по-близо. — Хайде, изпий това и ще се почувстваш по-добре.

Но Синжун не взе чашата, а факса, който Мери Барет беше изпратила преди няколко минути.

— Как е могла да направи такава драматична грешка?

— Всички правим грешки. Хората, които се занимават с дреболии, правят дребни грешки. Онези, които се заемат с големи неща, рискуват да направят големи грешки. А Мери се занимава с цял куп големи неща.

Синжун погледна мрачно приятеля си.

— Много благодаря за поучението. — Той удари по факса. — От това известие разбирам, че Гарт от самото начало е искал да ме измами. Когато подписах споразумението, той е знаел, че то почива на нереални цифри.

— Ами… да. Мисля, че си прав.

— Това е началото — промърмори Синжун. — Той още тогава е знаел, че ще има непредвидимо дълго забавяне, докато продуктът излезе на пазара. Знаел е, защото е имал доказателства, че проклетият продукт не върши почти нищо от онова, което обещава рекламата му.

— Мери каза, че не са съвсем сигурни…

— Това са само думи — прекъсна го Синжун. — Гарт е извъртял страхотен номер, като е успял да ме накара да напиша името си под договора. За нещастие той още от самото начало е възнамерявал да ме премахне.

— Прав си — отговори нещастно Чък. — Точно така.

— Какво щастие, че си бил достатъчно умен да информираш Мери. Онзи кучи син е скрил данните на химиците. По дяволите, дързостта му е повече от учудваща. Ако Мери не беше направила основна проверка на всички данни, и досега щяхме да си водим преговорите и…

— Исках да събера всички доказателства, докато Анджелика беше с теб в къщата. Знаех, че докато е тук, тя не представлява опасност. В къщата има много хора. Но мога да се обзаложа, че малката вече се е заела да организира големия финал. Тя няма да направи още една грешка, Син. Не може да го допусне, нали разбираш.

— Не мога да повярвам, че се хванах на въдицата й. — Синжун не се срамуваше чак толкова от факта, че беше повярвал в историята и. Другото беше по-страшно. — Аз… реших, че тя е нещо съвсем особено.

— Съжалявам — промърмори Чък.

Само че той не съжаляваше и наполовина колкото Синжун.

— И всичко това е било написано в писмото на Гарт до Ейнджъл? — Думите засядаха в гърлото му. — Истина ли е това, Чък?

— Не всяка подробност — отговори Чък. — Пийни си уиски.

— Мразя уиски. Искам писмото.

— Не вярвам, че ще го получим. Лорейн е постъпила правилно, като го е оставила в бунгалото. Докато Анджелика не знае, че сме осведомени за намеренията й, предимството е на наша страна.

— Предимство? — Синжун се изсмя дрезгаво. — Да, мисля, че си прав. — Току-що беше загубил нещо, за което бе повярвал, че е най-доброто в живота му досега. И това съвсем не беше предимство.

Чък облече отново измачканото си яке.

— Не можем да седим така и да чакаме.

— Какво предлагаш, да направим? — Спомени изплуваха в паметта му, неясни образи, лицето на Анджелика, но той се постара да ги прогони.

— Ще се погрижа да изчезнеш от острова, а аз ще се оправя с нея.

Меки кафяви очи, които не скриваха нито едно душевно вълнение. Усмивка. „С теб нищо не може да се случи, Синжун. Разбра ли ме?“ Сърцето и душата бяха събрани в очите й, когато каза това — или поне така изглеждаше.

— Върви на лодката — повтори настойчиво Чък.

— Ти да не мислиш, че ще избягам? — Синжун стана и заобиколи бюрото си. — В никакъв случай. Аз сам ще се оправя с Анджелика Дийн.

— Не, няма. — Синжун никога не беше чувал Чък да говори с този тон и сега спря на мястото си. — Единственият труп, който има значение за тази жена, е твоят. Толкова ли не разбираш?

— Ако й поискаш сметка и тя разбере, че и другите знаят за нея, ще застрашим много невинни хора.

Синжун не искаше да слуша тези разумни аргументи, но не можеше и напълно да ги отхвърли.

— Трябва да заведем всички останали на сигурно място.

— Ще се оправим — увери го Чък. — Най-добре е да не даваме излишни обяснения. Така всички ще се държат нормално и няма да срещнем пречки. Искам да отидеш на лодката. Пусни мотора и се постарай колкото се може по-бързо да стигнеш до рифа. Върви. Ако тя се обади, ще я залъжа с нещо. По-късно ще бия тревога и ще кажа, че си изчезнал. Така ще имаме достатъчно време да повикаме полицията. Вече имаме натрупани доказателства и ченгетата ще започнат разследване. Ако сме достатъчно сръчни, ще направим така, че да я махнем от острова и да я арестуват при пристигането й в Хонолулу.

Синжун не изпитваше задоволство, че ще спечели срещу Анджелика. Каквото и да станеше, за него това означаваше загуба.

— Защо Хонолулу?

— Защото смятам да я примамя в капан. Не си губи времето да ме разпитваш за подробностите. За Бога, Синжун, тръгвай!

— Защо да не взема еврокоптера?

— Защото тя ще чуе шума на моторите. Може би няма да ми потрябва, но предпочитам ефекта от изненада да е на моя страна.

Синжун посегна към ризата си.

— Мразя цялата тази история.

— Понякога се налага да предадеш контрола другиму — отсече Чък. — Нямаш много опит в това, но тази нощ ще научиш нови неща. Лодката е най-доброто решение. Върви.

Анджелика угаси светлината в спалнята и отиде до прозореца, за да погледне навън.

Вече беше минало полунощ. Трябваше отдавна да е отишла при лодката… само че тя не знаеше къде е проклетата лодка, а и не помнеше да е преживявала друга толкова тъмна нощ.

Трябваше й Синжун. Трябваше поне да чуе гласа му. Трябваше да разбере дали е на сигурно място.

Силен порив на вятъра блъсна френските прозорци. Огромни дъждовни капки заудряха по стъклата. Бурята отново се усилваше. В такова време тя не можеше да намери лодката. Даже ако случайно я откриеше и Синжун беше на борда, той не можеше да маневрира към рифа, без да изложи на риск живота си.

Тя бе събрала багажа си и бе зашила писмото на майка си в подплатата на якето, което носеше.

Заради Синжун трябваше да преодолее страха си и да намери лодката. Но първо да се обади по телефона.

Тя мина през бунгалото и вдигна слушалката на телефона в кухнята. Звънът в другия край се чу още преди да е набрала номера докрай.

Чакането й се стори безкрайно.

Анджелика затвори очи и се помоли някой да вдигне.

Най-после се чу щракане и прозвуча гласът, който се беше надявала да чуе:

— Да?

— Бренда — зашепна настойчиво Анджелика, — тук става нещо страшно. Ти вече знаеш, че някой се опитва да убие Синжун, нали?

— Така ни казаха.

— Вярно е, но аз не знам какво да правя. — Тя й разказа набързо историята с асансьора, спомена и обаждането на Мери Барет от Сиатъл.

— По дяволите — изръмжа Бренда, когато Анджелика свърши. — Звучи като на филм.

— Иска ми се да беше филм.

— Слушай, според мен има само едно решение. Колкото и да ми е неприятно да бъда зависима от така наречения силен пол, ще предадем работата в ръцете на Уилис.

— Имаш ли му доверие?

— Абсолютно. Честно, Ейнджъл, той е страхотен. Най-доброто, което ми се е случвало някога. Той е истински, а за Синжун е готов да умре. Това е буквално, той наистина би умрял за него.

— Къде е сега Уилис? Какво чакаме още?

— Отиде в жилището си, за да види дали всичко е в ред и дали бурята не е отнесла нещо. Каза ми, че трябва да очакваме още един фронт. И че той може да бъде по-лош от онзи, който току-що преживяхме. Слушай, искам да си стоиш в бунгалото. Иска ми се да бях при теб, но сега ще се наложи да чакам Уилис. Когато се върне, веднага ще дойдем при теб. О кей?

— О кей. — Анджелика остави слушалката. О кей? Нищо не беше о кей.

Светлината в кухнята угасна. Сърцето й се качи в гърлото и тя се обърна бързо. Всички светлини бяха угаснали.

Тя се придвижи пипнешком до най-близкия шалтер и го включи и изключи няколко пъти.

Нищо.

Трябваше да остане спокойна. Вероятно токът беше спрял заради бурята. Трябваше бързо да се обади отново на Бренда, за да е сигурна, че и тя няма ток.

В момента, когато вдигна слушалката и чу мъртвешката тишина по линията, Анджелика разбра, че постъпките й бяха нелогични. От нейните прозорци не се виждаше нито голямата къща, нито някое от другите бунгала.

Може би в останалата част на острова имаше ток. Може би някой беше прекъснал кабелите само на няколко метра от нея. Може би навън имаше човек, който само чакаше тя да действа прибързано.

Бурята отново разклати бунгалото. Дъждът тропаше оглушително по стъклата, шишарките на близките дървета казуарина падаха по покрива.

Колко време трябваше на Уилис и Бренда, за да стигнат дотук?

Въпросът беше също толкова излишен, колкото и възможният отговор. Единственото, което имаше значение сега, беше въпросът, дали щяха да я нападнат, или не.

Навън цареше пълен мрак.

Между воя на бурята потискащата тишина се прекъсваше само от далечното скимтене на непознати същества.

Анджелика се опря в стената и се придвижи опипом към спалнята. Малкият пистолет беше скрит в страничния джоб па чантата й. Тя намери оръжието и го стисна в треперещите си ръце.

Пистолетчето й беше заредено и готово за стрелба. Единственото съмнително нещо беше дали тя ще посмее да стреля.

Анджелика вдигна пистолета пред очите си, както беше гледала по филмите, и тръгна към коридора. Там имаше поне малък шанс да избяга от човека, който… Все едно кой беше нападателят, тя имаше шанс да му се изплъзне.

Изведнъж откъм спалнята нахлу силно студено течение. Анджелика потрепери и се обърна в посока на вятъра.

Внезапно, както беше започнало, течението спря.

Някой беше отворил и затворил френския прозорец в спалнята.

Анджелика затаи дъх и се вслуша. Вятърът тласкаше дъжда към прозорците, почиваше си малко, събираше сили, и отново започваше.

Тя чу слабо скърцане. Старите къщи скърцаха, но този шум беше различен.

Тя притисна свободната си ръка към гърдите с желанието да заглуши лудото биене на сърцето си, защото имаше чувството, че ударите отекват в тишината. После внимателно направи няколко крачки назад.

Анджелика замръзна на мястото си.

Вече не беше сама. Някой беше влязъл в къщата и вървеше към нея, докато тя се промъкваше назад.

Много скоро щеше да се удари в някоя стена, която да й пререже пътя за отстъпление. Онзи, който я преследваше в тишината, щеше да я настигне.

 

 

Можеше ли да стреля по него?

Рамото й се хлъзна от стената към празно помещение — намираше се в дневната. Точно до вратата стоеше ратаново кресло с високи облегалки. Анджелика опипа за грапавия материал, намери го и се сгуши зад креслото, което веднага я успокои. Най-после беше попаднала в скрит ъгъл.

Тя усети как въздухът се раздвижи едва забележимо и се промени, и то така близо, че можеше просто да протегне ръка и да го докосне. Между сивите и черни тонове, които изпълваха помещението, се плъзна съвсем тъмна сянка.

Натисни спусъка!

Как да го направи? Как да стреля, без да знае кой е човекът, дошъл да я нападне и защо.

Форми и въздушни движения се объркаха. Тишината свърши, без наистина да е била нарушена. Анджелика напрегна цялото си тяло и зачака мига, когато можеше да се хвърли към входната врата — или обратно към кухнята, за да се измъкне през задния вход.

Нещо се движеше около нея, но тя не можеше да определи къде. То докосна лицето й. Анджелика стисна зъби, затвори очи и вдигна ръце. Замахна с оръжието към нападателя си и улучи корави мускули.

Глух мъжки глас произнесе: „Проклятие!“ и Анджелика имаше чувството, че е изръмжало диво животно.

Мъжът посегна към оръжието й, но тя нямаше намерение да го изпусне. Даже когато той протегна и двете си грамадни ръце, за да обхване китката й и да я измъкне иззад креслото, тя продължи да стиска пистолета с всичка сила.

Анджелика се отбраняваше мълчаливо, като през цялото време си повтаряше, че не бива да пада. Мъжът я сграбчи през кръста и я вдигна високо във въздуха, притисна я към тялото си, което според нея беше огромно като стаята, достатъчно голямо, за да препречи всички изходи.

Тя го ритна с все сила, но в отговор чу само едно слабо „Уф!“

Преди следващия ритник мъжът я обърна и ръката му се сключи около шията й. Анджелика се отбраняваше отчаяно и мъчително си поемаше въздух. Пред очите и танцуваха червени облаци.

Той щеше да я удуши. Боже, той искаше да я убие!

Тя чуваше съскащото си дишане, усещаше как между гърдите й се стичаха студени вадички пот.

Не, тя нямаше да умре, без да му е дала да разбере.

— Мръсник! — изхрачи тя и го изрита в глезена.

Мъжът изохка от болка и за частица от секундата разхлаби хватката си.

— Веднага ме пусни! — Тя се обърна, изви се в ръцете му, нанесе няколко боксови удара, изпищя с парещо гърло. Най-добрата защита беше нападението. — Ще те убия — изкрещя тя и се опита да опре дулото на пистолета в рамото му. — Ще те убия, казвам ти!

Юмрукът му я улучи в корема и я хвърли на пода. Анджелика усети как мъжът полетя след нея. Тя се задави, покри главата си с ръце, сви се на кълбо и се прицели към мястото, където според нея бяха краката му.

Мъжът изруга грубо, спъна се в гърба й, загуби равновесие и се строполи на пода, като увлече със себе си куп предмети от стаята. Чу се шум от счупено стъкло.

— Стига толкова — изръмжа той. Беше твърде бърз за нея. Тялото му падна върху нейното и я погреба под тежестта си. — Стига вече.

Толкова. Всичко свърши. Анджелика дишаше с тежки, хълцащи шумове, които гърмяха в ушите й. Нападателят издърпа ръцете й и ги вдигна над главата. Притисна краката й с коляно, за да не й позволи да се раздвижи.

— Защо трябваше да играеш тази мръсна игра, Анджелика? — попита горчиво той. — Защо събуди в мен чувства, които не биваше да изпитам?

Синжун.

— Синжун, о, Синжун! — Тя се закашля мъчително. Той едва не я удуши. — Аз съм, аз… — Той знаеше, че е тя. Беше казал името й.

Анджелика отпусна оръжието и не стана нужда той да й го отнеме със сила. Синжун се отмести настрана, но продължи да държи ръцете й над главата и коляното си върху краката й.

— Но това съм аз — прошепна с болка тя. — Помислих, че си чужд човек.

— Всъщност трябваше да се махна оттук — обясни той. — Но не можах. Трябваше да бъда сигурен, че няма да причиниш зло на някой от хората ми. Ако те задържа, тук ще настъпи спокойствие… поне временно.

Анджелика едва дишаше.

— Но аз не съм сторила зло никому. Смехът му беше ужасяващ.

— Искаш да кажеш, че за теб аз съм никой? Благодарение на Чък узнах истината.

— Не те разбирам.

— Разбира се, че не разбираш. Ти си само една журналистка, която иска да напише биографията ми.

Анджелика пое дълбоко въздух, за да прочисти дробовете си.

— Аз съм само една журналистка, която се влюби в теб.

Ръката му притисна устата й. Тя усети дъха му до шията си като голяма тежест.

Анджелика се опита да помисли. Страхът, който изпитваше, вече нямаше нищо общо със смъртта. Това беше кошмар, макар че тя беше напълно будна.

— Проклета да си — изръмжа до ухото й той. — Защо трябваше да събудиш в мен такива силни чувства? — Тя се опита да говори, но ръката му й попречи. — Колко ти плати Гарт Лейбър, за да ме убиеш?

Анджелика издаде задавен шум и примигна в мрака.

— Сега ще си махна ръката, но ти няма да пищиш, нито ще ме лъжеш. Само ще ми кажеш каква беше цената, която Лейбър даде за главата ми. А после ще ми разкажеш коя си в действителност и защо не ме улучи още първия път от колата: това беше в Сиатъл, помниш ли, и защо не ме уби. Другите покушения също не се увенчаха с успех, нали? Не знам защо реши да ме убиеш на Хел. Искам да ми кажеш всичко. — Той свали ръката си от устата й. — Изплюй камъчето.

— Не съм направила нищо подобно.

— Говори!

— Как можа да си помислиш, че аз… съм способна да ти сторя зло. Аз те обичам, Синжун.

— Престани. За Бога, само да си посмяла да кажеш тези думи още веднъж! Не съм сигурен, че мога да се контролирам. Затова не го прави.

Сълзите закапаха от парещите й очи, спуснаха се по слепоочията и потънаха в косите.

— Не знам за какво говориш. Не си ли казал на Мери Барет да ми се обади и да ми каже да отида в лодката? Не си ли й казал в никакъв случай да не ти се обаждам в къщата? А после угасна токът. Сигурно ти си го прекъснал. Какво правите с мен всички вие? Какво се опитвате да ми сторите?

Тя усети как Синжун спря да диша.

— Бренда и Уилис ще дойдат само след минути. Успях да се обадя на Бренда, преди да угасне токът. Не можех да се махна оттук, без да я предупредя. Ще дойдат всеки момент.

Синжун се раздвижи.

— Мери ли ти се обади?

— Да. Каза ми…

— Това вече го чух. — Той се отдръпна бавно от нея и я вдигна да седне. — Не си измислила това, нали?

— Не. — Тя простена и се опита да освободи китките си от железните му ръце.

Без да съзнава какво прави, Синжун започна да масажира натъртената й кожа.

— Значи Мери ти каза да отидеш в лодката?

— И да се скрия в задната кабина — допълни тя. — Да чакам там, докато чуя шума на мотора. Каза, че това ще означава, че ти си на борда и двамата сме на път към сигурно убежище. Само че аз не знаех къде е лодката.

— О, Господи! — Той я грабна в обятията си и я притисна толкова силно, че я заболя. — Велики Боже! Аз не съм прекъснал тока, мила. Покушението е планирано от друг. Атаките идват от различни посоки. Няма писмо, нали?

Анджелика разбра, че трябва да му разкрие всичко.

— Писмо ли?

— Което си скрила под едно от чекмеджетата на скрина. От Гарт Лейбър, който ти пише, че следващия път трябва да ме улучиш по-добре, за да ме премахнеш окончателно, иначе ще те постигне същата съдба.

Тя се опита да подреди мислите си.

— Кой ти каза за писмото?

— Лорейн го казала на Чък. — Той я притисна още по-силно. — Няма такова писмо, нали?

— Напротив — прошепна тя. — Има писмо. Но то не е от Гарт и в него няма нищо от онова, което ми каза току-що. Писмото е от майка ми. Тя е писала за Мери. За теб и Мери.

— За Мери и мен? Защо майка ти пише нещо за мен и Мери? Аз не я познавам, нали?

— Не — отговори тя. — Но Мери е била при нея. Искаш ли да видиш писмото? — Беше неизбежно Синжун да прочете писмото на майка й. Цялото. — В кухнята има свещи.

Синжун реагира едва след известно време. Стана и й помогна да се изправи. Тя се облегна тежко на гърдите му. Цялото тяло я болеше.

Докато вървяха към кухнята, Синжун я подкрепяше и последва указанията й, за да намери свещите. Заедно с кибрита те бяха на рафта под умивалника. Той запали една свещ и трепкащата светлина огря лицето му.

Анджелика го погледна и изчака, докато той се обърна към нея.

— Оставих ти още една драскотина — промълви тя. — За пореден път…

Усмивката му беше безрадостна.

— А аз за пореден път те смачках под тежестта си. Добре ли си?

— Добре съм — излъга тя. — Няколко пъти вече те уверих, че съм издръжлива.

Този път Синжун не се засмя.

Ръцете не й се подчиняваха, но тя все пак успя да измъкне смачканото писмо от подплатата на якето си. Извади от плика розовите листове, като запази само последните два, и ги подаде на Синжун. Той очевидно не беше забелязал, че тя е оставила част от писмото в плика.

Синжун разгъна листа на масичката за сервиране и започна да чете с присвити очи.

Анджелика взе втора свещ и я запали от първата. След това накапа малко горещ восък върху една чинийка и залепи свещта.

Когато най-после вдигна очи и я погледна, сякаш беше минала цяла вечност.

— Значи майка ти се е самоубила.

— Да.

— Тя ли беше жената, за която ми разказа, докато бяхме в кабинета ми?

— Да.

— И този неин приятел я е излъгал? Казал е, че не е свободен и не може да се ожени за майка ти, макар че е бил ерген?

— Да.

— Разбирам. — Той потърка тила си. — Съжалявам, Ейнджъл, това сигурно е бил голям шок за теб. Но наистина не мога да си представя коя е жената, която уж й е разказала за мен.

— Нали ти обясних.

Той застина насред движението.

— Мери?

— Това е очевидното заключение от писмото на майка ми.

— Не, не е. Кой е… приятелят на майка ти?

Тя преглътна мъчително.

— Гарт Лейбър.

— Ти май се шегуваш. — Ръката му я стисна болезнено за рамото. — Не е вярно, нали? — Той размаха хартията. — Този тук е Гарт Лейбър, така ли?

— Да, както вече ти казах.

— Но когато се срещнахте в кабинета ми, ти се направи, че не го познаваш. Той също се държа с теб като с непозната.

— Точно затова изглеждам виновна. Но нямам никаква друга вина освен тази, че те прецених неправилно. Дойдох тук, за да намеря начин да те изоблича като безскрупулен негодник. Бях убедена, че си такъв. Нямах намерение да напиша биографията ти, исках кръв… метафорично казано. Имах намерение да напиша статия, която да бъде публикувана на първите страници на цялата жълта преса в страната… и дори в света. Аз те бях осъдила, Синжун, бях те обявила за виновен. — Тя пое дълбоко дъх и заключи: — Оказа се, че съм направила огромна грешка.

— Да, сгрешила си — потвърди мрачно той. — Много повече, отколкото знаеш.

Това означаваше край. Той искаше да й каже, че няма да й прости — никога.

— Нищо чудно, че Лорейн е скрила писмото — проговори той, повече на себе си, отколкото на нея.

— Защо го е направила?

— Къде е остатъкът?

Тя се поколеба само секунди, преди да му подаде плика.

— Защо не? Имаш право да узнаеш всичко.

Синжун измъкна последните две страници от писмото на мама и стомахът й се сви на топка.

Синжун зачете внимателно и тя видя как чертите на лицето му се втвърдиха. Когато свърши, той сгъна цялото писмо и го прибра в плика. После мълчаливо й го подаде.

Коленете й омекнаха.

— Мери е отишла при мама и й е заявила, че Гарт вече не я иска, защото е много стара за него. Мама е преживяла това много тежко, нали разбираш? Не е могла да понесе повече и се е самоубила.

— Разбирам — отговори спокойно той. — И безкрайно много съжалявам, Анджелика.

Той я прегърна и тя не се възпротиви.

— Наистина ли узна тази мръсна история едва след смъртта на майка си? Преди това не си подозирала нищо, нали?

Тя се отпусна бавно и тялото й затрепери. Вече не можеше да стои изправена.

— Сигурно си представяш какво ми е било. — Тя обгърна с две ръце кръста му и заплака тихичко. — Помислих, че трябва да направя опит да помогна на Гарт заради мама. Той ми е баща. Но аз го мразя. Когато мама му казала, че е бременна, той уредил брака й с Лари Голдън. Човекът, когото наричах свой баща, ме е приел само защото е работил за истинския ми баща, за Гарт Лейбър. Гарт е купил заместник баща и съпруг, защото не е искал да се обвързва.

— Тихо, не плачи — прошепна до ухото й Синжун и я залюля нежно като бебе. — Не бива да рухваш, любов моя. Аз се нуждая от теб, от издръжливостта ти, за да излезем живи от тази история.

— Каква история? — попита тя и усети, че е близо до истерията.

— Как ти дойде на ума, че Мери би могла да има нещо общо с Гарт?

— Тя… заради нещата, които каза. И заради нещата, които Гарт й каза онзи ден в коридора пред кабинета ти. Начинът, по който общуваха. И писмото.

— Майка ти не е имала предвид Мери — обясни мрачно Синжун. — Лорейн имаше афера с Гарт Лейбър. Лорейн е надрънкала всички тези лъжи на майка ти и това е типично за нея. Опитай се да разбереш. Тя е казала на майка ти онова, което много би искала да се случи в действителност.

Това беше твърде неочаквано, за да го проумее веднага.

— Лорейн твърдеше, че не само Чък, а и ти си неин любовник.

— Защото така иска. Лорейн не е в състояние да приеме действителността. Това обяснява защо е намерила за нужно да промени историята на майка ти и да прикрие писмото. Не е можела да рискува това писмо да попадне в ръцете на Чък или в моите.

Тя искаше да го целуне, искаше и той да я целуне, но страхът я спираше.

— Защо Мери ми се обади и ми нареди да ида в лодката?

— По същата причина, поради която е убедила Чък да ми внуши, че трябва да избягам с лодка.

Анджелика смръщи чело.

— Много съжалявам, но пак не разбрах.

— Как би могла да разбереш? Мери е тази, която работи съвместно с Гарт срещу мен. Сега всичко ми е ясно. Тя е фалшифицирала данните, накарала ме е да подпиша документи, които в противен случай никога не бих подписал… По-късно, Ейнджъл. По-късно ще ти обясня всичко. Сега първата ни грижа е да оцелеем. Ела с мен.

Анджелика не беше в състояние да се помръдне.

— Какво ще правим? Мери е в Сиатъл. Не може да ми стори нищо.

— Тя не. Но някой друг. В това съм абсолютно сигурен. Също както съм сигурен, че ако бяхме отишли на лодката, сега щяхме да сме мъртви. Някой има интерес да се промъкнем през рифа в тази буря. Сигурен е, че няма да стигнем далеч.

Анджелика потрепери от внезапен студ.

— Мислиш ли, че са намерили начин да ни убият там?

— Обзалагам се, че е точно така. И ако не побързаме, ще забележат, че сме излезли от играта, и ще се опитат да ни обкръжат. Ела с мен. Ще се върнем в къщата. Искам да събера всички свои хора, за да се убедя, че не ги заплашва опасност.

Анджелика сложи ръката си в неговата и двамата излязоха в бурната нощ.

— Да се надяваме, че по пътя ще срещнем Бренда и Уилис — заключи с надежда Синжун. — Бедният Чък. Като открие, че Лорейн и Мери са го измамили така жестоко, направо ще полудее. Познавам го, в такива настроения той е в състояние да убие някого.

 

 

Къщата тънеше в мрак.

Вятърът беше отслабнал, но дъждът продължаваше да се лее.

Когато Синжун тръгна, Чък го посъветва да не взема със себе си фенерче. Тогава той не си помисли нищо лошо, защото не искаше да привлича внимание върху себе си. Но сега си пожела все пак да беше взел със себе си фенерче.

Без да разбира защо, той привлече Анджелика към себе си и пошепна:

— Трябва да вървим съвсем тихо. За всеки случай.

— За всеки случай? — отзова се едва чуто тя. — Какво имаш предвид?

— Не знам точно. Но не можем да бъдем сигурни, че някой не ни дебне. Много ми се иска да знам къде са останалите.

— Не вярвах, че страхът може да се увеличава безкрайно, но се оказа истина, — Анджелика стисна едната си ръка в юмрук и я притисна към гърдите си. — Трябваше да си взема пистолета.

— Как се сети? — ухили се Синжун. — Аз го взех, моят също е в джоба ми. Впрочем напомни ми да ти покажа как се освобождава спусъкът.

След известно време Анджелика се изкиска задавено. Синжун взе ръката й и заобиколи къщата. Като повървяха малко, тя го подръпна и пошепна в ухото му:

— Не се чува абсолютно нищо. Къде ли са останалите? Много се тревожа, Синжун.

Той също се тревожеше, не само за тях, но и за нея, и за себе си, ала не можеше да й го каже.

— Генераторът се намира в близост до пречиствателната инсталация за морска вода. Там складираме и горивото. Предполагам, че Уилис е отишъл право там, за да поправи генератора. Предполагам, че затова не сме го срещнали. Бренда сигурно е с него, но за другите не знам.

— Мислиш ли, че и те са отишли с него? — попита тихо Анджелика и с това изказа на глас собствените му мисли.

— Възможно е — отговори той. — Дръж се здраво и не вдигай шум, докато не се уверим, че в къщата не ни очакват неприятни изненади.

Двамата влязоха в къщата през вратата на зимната градина. Нависналите листа се удряха в лицето му и той ги отстраняваше безшумно. Трябваше да намери стъпалата към кухнята.

Късите нокти на Анджелика се впиха дълбоко в дланта му. Силата на порива му да я закриля го изумяваше. През кратките седмици след първата им среща бяха станали толкова много неща. Още не беше осъзнал на какво се надяваше. Но не можеше да си представи бъдещето без нея.

Тя докосна ръката му и той я помилва.

Най-после видяха излъсканите до блясък тенджери на мисис Миджли.

Чувство за недействителност обзе Анджелика. Изведнъж кухнята се превърна в страшно място, напуснато от обитателите си.

— О, Син! — Анджелика се препъна, дръпна ръката му и той я подкрепи да не падне. Като забеляза какво я беше препънало, тя едва потисна ужасения си вик.

— Суифти — прошепна Синжун и се отпусна на колене до безжизненото тяло. Треперещ от ужас пред онова, което можеше да открие, той започна да опипва животното с очакването да намери рана. Анджелика коленичи до него и той чу как заговори на кучето съвсем тихо и без да осъзнава какво казва.

След минута тя сграбчи Синжун за ръкава и пошепна зарадвано:

— Той диша. Жив е. Пипни тук.

— Би трябвало да се събуди.

— Не и ако някой го е упоил.

Тъй като засега не можеха да сторят нищо за Суифти, двамата продължиха пътя си през кухнята и излязоха през въртящата се врата в коридора, който минаваше през цялата задна част на къщата.

От всички страни ги обгръщаше пълна тишина и Синжун започна да опипва пода с пръсти, преди да направи следващата крачка. Може би Суифти беше само един от многото. Следващото безжизнено тяло, с което щяха да се сблъскат, нямаше да бъде на куче.

Синжун стигна до мястото, където коридорът се отклоняваше към стаите му. Анджелика вървеше плътно зад него, и отново го подръпна за ръкава. Той сведе ухо към главата й и тя прошепна:

— Под вратата на работната ти стая се вижда светлина.

Синжун беше готов да отговори, че е луната, но в последния миг се сети, че в тази забулена с облаци нощ не можеше да има луна.

— Остани тук — прошепна той, но тя се вкопчи с две ръце в лакътя му и двамата се промъкнаха заедно към вратата.

Под вратата наистина проникваше светлина, която очевидно беше грижливо затъмнена. Когато жалузите и завесите бяха спуснати, отвън кабинетът изглеждаше съвсем тъмен.

Синжун затвори за миг очи и се вслуша. Усети как Анджелика до него направи същото и неволно се усмихна. Откъм стаята долиташе приглушено шумолене на хартия.

Някой претърсваше документите му.

Синжун бутна Анджелика до стената и застана пред нея. Помилва лицето й, притисна устни към челото й и тя разбра: той трябваше да продължи сам.

Ако не бяха достатъчно предпазливи, това щеше да струва живота и на двамата.

Синжун освободи спусъка на пистолета си, отвори вратата с ритник и извика:

— Не мърдай!

Дулото на пистолета сочеше към бюрото — но зад нето нямаше никой. Синжун се обърна и насочи оръжието към стенния шкаф.

На пода, в краката на един мъж, беше оставено джобно фенерче, затъмнено с кърпа. Погледът на Синжун се премести от краката към лицето на мъжа и към отворения сейф в стената.

— За Бога! — изхъхри Чък и тялото му се отпусна. — Как ме уплаши. Махни това оръжие.

Синжун сведе дулото към пода и пристъпи по-близо.

— Какво правиш тук?

Чък бавно поклати глава.

— Боже, ти не си забравил какво значи да си бодигард, Син. Но това време отдавна свърши. Никога вече не бива да ме плашиш така.

— Попитах те какво търсиш в сейфа.

— А ти какво си мислиш? — изфуча сърдито Чък. — Че съм дошъл да те ограбя? Да открадна проклетия коз в ръкава, който ти завеща Бруно?

— Искам само да отговориш на въпроса ми — настоя Синжун.

— Ти сам ми даде комбинацията. Да не си забравил?

Стомахът на Синжун се сви на топка.

— Не съм забравил. Но ти не ми отговори. — Сега му хрумна, че Чък може би се бе обадил на Мери, преди да му разкаже историята, която Лорейн бе съчинила за Анджелика… Нали именно Чък му препоръча да отиде в лодката, без да привлича внимание…

— Това е безумие — оплака се Чък. — Ние с теб се познаваме през целия си живот, а ти не ми вярваш.

Единственият човек, който беше постоянно до него, откак бе започнал целият този ужас, беше Чък. Той замина за Кауай и организира изпитателния полет на взривения хеликоптер. Той подтикна Синжун да направи сам изпитателния полет, защото знаеше, че това е неповторим шанс, който не трябва да се изпуска.

Чък понечи да затвори сейфа.

— Не пипай — спря го спокойно Синжун.

В деня на експлозията двамата закъсняха за полета и колкото повече напредваше времето, толкова по-неспокоен ставаше Чък.

— Е, добре! — Чък отвори широко вратата на сейфа. — Надявам се, един ден да повярвам, че това е само свръхчувствителна реакция, от твоя страна, дължаща се на преживения стрес. Иначе ти току-що загуби най-стария си приятел, Синжун. Дойдох да прибера факса, който ти изпрати Мери. Имах чувството, че е полезно да скрия всички документи, които биха накарали убиеца да заподозре, че сме по следата на Лейбър и хората му. Нали разбираш, някой от тях може случайно да се появи тук и да се огледа.

Синжун издиша всичкия въздух от дробовете си.

— Велики Боже! — Той разтърси глава. — Май наистина ще се побъркам. — После прибра пистолета в джоба си. — В последно време треперя от нерви. Само ако знаеш как изглеждаше, Чък. Слушай, трябва да се опитаме да открием истината. Лорейн е излъгала за писмото. Анджелика няма нищо общо с покушенията срещу мен, затова пък Мери има.

При тези думи в стаята влезе Анджелика. Чък я погледна втренчено и затвори вратичката на сейфа.

— Мери? — попита бавно той. — Аз говорих с нея, но тя не знае нищо.

Торбичката с рубинената пеония на Бруно падна от сейфа и Синжун си припомни, че я беше сложил там само преди няколко часа. Блещукащото рубинено цвете с фантастично изплетени и обсипани с диаманти златни листенца се подаде навън. Зад торбичката се хлъзна голям плик и падна на пода.

Чък не се разтревожи за пеонията, а се наведе да вземе плика. Синжун го изпревари. Грабна плика и го огледа невярващо. В горния ляв ъгъл бяха написани и подчертани думите: Синжун Брейкър, последна воля и завещание. Но той никога не беше виждал този документ.

— Не й вярвай, Син — прошепна Чък и в гласа му имаше страх. — Лорейн беше права. Тази жена е опасна.

Синжун си припомни упоеното куче на кухненския под и в гърдите му пламна гняв.

— Какво е станало със Суифти?

Погледът на Чък зашари несигурно по стаята.

— Не й позволявай да се намесва между нас — продължи настойчиво той. — Тя лъже убедително, защото е професионалистка. Тя те е примамила в капана си, приятелю.

Без да му обръща повече внимание, Синжун отвори плика и измъкна купчина документи.

— Останете там, където можем да ви виждаме — излая Чък, който следеше с поглед Анджелика. — Седнете в онова кресло.

Синжун зачете страниците.

— Все още можеш да изчезнеш — каза му Чък. — Аз ще я задържа тук. Върви, Син.

Синжун вдигна очи. Блещукащият в средата на пеонията огромен рубин привлече вниманието му и той погледна празната торбичка. Някой беше развързал шнура, иначе торбичката нямаше да се отвори толкова бързо.

Той продължи да прелиства документите, които равнодушно събираха сумата на финансовите успехи, които беше постигнал в живота си.

— Интересно — промърмори той и се вгледа в последната страница. — Май трябва да поработя над подписа си.

— Син…

— Странно, защо непрекъснато забравям, че Мери е адвокат. Тя знае най-добре как се изготвя завещание.

— Какво искаш да кажеш? — попита Чък.

— Искам да кажа, че всичко свърши, приятелю. Нима си повярвал, че това фалшиво завещание ще мине?

Чък стисна ръце в юмруци.

— Ти ми дължиш много, Син.

— Наистина ли? — Синжун никога не се беше чувствал толкова зле. — Защо? Защото те приех при себе си, когато разпиля всичко, оставено от Лен? Защото останах до теб, когато всички останали ти обърнаха гръб? Нима ти дължа всичко, за което съм работил само защото не си успял да постигнеш нищо в живота си?

— Дължиш ми го, защото ме използваше. — Чък изтри уста с треперещите си пръсти. — Ти се възползва от приятелството ни, за да се докопаш до парите на баща ми. Той се отнасяше с теб като със свой истински син. Намираше, че струваш много повече от мен. Той те научи да летиш. Ако не беше направил това, ти нямаше да срещнеш Бруно Керц и нямаше да станеш това, което си днес.

— Прав си — отговори спокойно Синжун. — С изключение на едно. Лен никога не е смятал, че съм по-добър от теб.

— Така ли? Благодарение на онова, което получи от баща ми, ти стана богат и известен мъж, на когото всички се стараят да утолят. Ти се запозна с хора, които можеха да ти предложат повече от нас, и изчезна. Ако беше останал, щяхме да запазим ранчото. Ти и аз заедно. Ти имаш ум в главата си, затова си ми длъжник.

Синжун вдигна завещанието.

— Значи само защото не исках да остана в ранчото, ти си влязъл в заговор с главната ми финансова консултантка и си фалшифицирал завещанието? Завещанието и подписа ми!

— Не съм.

— О, не, разбира се. — Синжун направи крачка напред. — Всъщност прав си. Разбира се, че не си ти. Не ти си фалшифицирал подписа, а Мери.

— Не съм казал това.

— Двамата сте го направили, не отричай. Предполагам, че завещанието, което направих преди време, трябваше да изчезне безследно.

— Мери каза… — Чък се огледа с безумен поглед и посочи Анджелика. — Тази проклета жена е виновна за всичко. Тя непрекъснато се пречкаше на пътя ми.

— Така ли? Да не искаш да кажеш, че по нейна вина ти и Мери Барет сте унищожили валидното завещание и сте съставили ново, в което оставям цялото си имущество на теб?

— То е мое! — извика дрезгаво Чък. — Ти се отнасяше с мен като с лакей. Ти получи всичко, което по право принадлежеше на мен. Винаги е било така. Ти ми открадна всичко, което имаше значение за мен.

— Затова реши да ме убиеш и да си го върнеш.

— Да — изрева Чък. — Да, да, да!

— Къде са другите? — попита Синжун, обзет от сковаващ страх. — Къде са Ендерс и мисис М.? Къде са останалите?

— На място, където не могат да ти помогнат.

— Внимавай! — извика внезапно Анджелика. — На бюрото! Твърде късно. Преди Синжун да успее да измъкне пистолета си, Чък грабна оставеното на бюрото оръжие, но не го насочи към Синжун, а към Анджелика.

— Жалка глупачка! — изсъска той и разкриви уста в дяволска усмивка. — Проклета мръсница! Ако не беше дошла, всичко щеше да е свършило!

Синжун направи крачка към Анджелика.

— Още едно движение, и ще я застрелям — заплаши го Чък.

— Излез оттук, Синжун — прошепна умолително Анджелика.

Чък избухна в смях.

— Виж ти, каква геройска постъпка. Как го правиш, Син? Всички искат да умрат за теб.

— Слушай, Чък — заговори спокойно Синжун, — спри, преди да е станало твърде късно. Откажи се от тази работа, преди някой да е загинал и докато съществува известна надежда да уредим нещата.

— Вече е късно — възрази Чък, примигна и мускулите на бузата му затрепериха. — Толкова добре бяхме планирали всичко. Мери е побесняла от гняв срещу теб, защото си я отблъснал. На жената малко й трябва, само един точен удар в проклетата й сексуална гордост. С теб и мен нещата са по-сложни.

— По-сложни са, защото имаме дълго общо минало — обясни тихо Синжун. — Ние с теб отраснахме заедно. Ти ме спаси. Ти и Лен.

— А ти плю отгоре ни.

— Не е вярно!

— Напротив. — Чък се облегна на бюрото и с пистолета очерта тялото на Анджелика във въздуха. — Лорейн напусна Гарт, защото искаше теб, не мен. Решила да ме използва, че да се добере до теб. Не ми възразявай, защото ти го знаеше, а аз знаех, че ти го знаеш. Сигурно си умирал от смях, защото за теб Лорейн е само купчина боклук, макар и красив.

— Никога не съм се смял. Защо не дойде при мен да си поговорим за Лорейн? Можехме да я отпратим, и готово.

Дулото на пистолета го посочи обвинително, после отново се върна към гърдите на Анджелика.

— Не исках това. Исках да играя собствената си игра и щях да я спечеля, ако не се беше появила тази изнервяща журналистка. Бяхме разработили плана до последната подробност. Инсценирахме цяла поредица от така наречени опити за убийство. Това те накара да се барикадираш на острова, за да примамиш в капан въображаемия атентатор. Първоначалното ни намерение беше да те намерят мъртъв редом с Лорейн, чисто и безопасно убийство плюс самоубийство. Край.

Синжун преглътна тежко и се постара да разсъждава разумно.

— Ако убиеш Анджелика и мен, правосъдието ще те преследва до края на света. Сам опропасти шанса си да получиш наследството.

— Мери ще се задоволи с паричките, които й е обещал Гарт за фалшифицирането на химическите данни. — Чък говореше монотонно. — Това е още една причина да те премахнем.

В сърцето на Синжун пламна надежда. Чък явно не беше на себе си.

— Никога не бих могъл да измисля толкова умен план — похвали го той, като полагаше огромни усилия гласът му да звучи напълно спокойно.

— Лорейн ме избра като заместител и живя в къщата ми, докато имаше нужда от мен — продължи унесено Чък. — Така беше и с Ди-Ди.

Синжун едва не се задави. В последния миг пое дълбоко въздух и не реагира.

— Бебето, което тя абортира, беше мое — обясни с отсъстващ вид Чък.

Анджелика издиша шумно. Сърцето на Синжун се разкъсваше от божа.

— Аз я обичах, но тя предпочиташе златното момче. Идваше при мен, когато теб те нямаше, а когато забременя, те накара да спиш с нея, за се ожените.

— Млъкни! — изсъска Синжун. — Не искам да чуя нищо повече.

— Защо не? Аз живях с това толкова дълго. Тя ти заяви, че бебето е твое, и те убеди да я направиш своя жена.

Синжун затвори очи и лицето му посивя.

— Тя не ме е принудила. Аз я исках. Исках и бебето.

— Моето дете? Този път животът ти се отплати, както заслужаваше, мръснико. Ди-Ди използва моето бебе, за да те заведе пред олтара. А после махна бебето, защото всъщност искаше само теб. — Той описа голям кръг във въздуха със свободната си ръка. — За съжаление тогава трябваше да изчезна. Ако знаеше, че ще умре, Ди-Ди със сигурност щеше да ме издаде на ченгетата, след като я пребих от бой.

Синжун не искаше да слуша повече подробности. Чък току-що беше признал, че е бил Ди-Ди. Тя беше направила аборт, но освен това е била пребита и това е довело до смъртоносен кръвоизлив.

— Веднага хвърли оръжието. — Чък насочи пистолета към лицето на приятеля си. — Веднага го хвърли и застани до новата си любовница.

Анджелика се изправи и се обърна към него.

— Недей, Синжун.

— Седни и мълчи — заповяда нервно Чък — Иначе ще разкрася лицето ти така, че няма да го познаеш.

Тя се отпусна тежко в голямото кресло.

— Искам да видя оръжието, Син — настоя Чък и щракна с пръстите на свободната си ръка.

В следващия миг Анджелика направи огромен скок, вкопчи се в него и първият изстрел одраска лявото рамо на Синжун.

— Остани долу — изкрещя Синжун на Анджелика. В стаята настана хаос.

Синжун освободи спусъка на пистолета си и се прицели в Чък. Но се поколеба и проследи как пистолетът на стария му приятел описа кръг във вдигнатата му ръка. Анджелика се вкопчи в краката му и го раздруса с все сила.

Чък я изрита, даде изстрел, улучи една картина и по пода се посипаха счупени стъкла. Вторият куршум потъна в тапицерията на креслото, в което беше седяла Анджелика.

— Синжун! — Анджелика изкрещя името му, свлече се на колене, без нито за миг да изпуска краката на Чък.

Грамадният мъж погледна Син с тържествуваща усмивка и се прицели внимателно в главата на Анджелика.

— Ела и ме спри. — Спусъкът щракна. — Хайде, ела, златно момче. Ти винаги печелиш, нали?

В последвалата тишина Синжун чу тракането на часовника си. Чу биенето на сърцето си… и помириса страха си.

Отвън се чу тихо скимтене, което бързо се издигна в обвинителен рев. Ревът се изроди в нечовешки крясък.

Чък дръпна Анджелика за косата и объркано погледна през рамо.

Тялото, което превърна прозорците в дъжд от счупени стъкла, а жалузите в ситно нацепени дъсчици и изтръгна завесите от корниза, полетя към Чък със силата на точно прицелено гюлле.

Чък успя да стреля още веднъж, но това му беше за последно.

Синжун едва успя да издърпа Анджелика, преди Уилис да просне жертвата си на коравия дървен под и да започне да я обработва с юмруци.

Чък изкрещя от болка. Изрева от гняв, когато Уилис му изтръгна пистолета и го захвърли настрана като непотребна играчка. Изохка, когато Уилис го заудря по главата, сякаш беше стара боксова круша. Изпищя задавено, когато кръвта на ранения в шията Уилис потече по лицето му — по лицето на човека, когото искаше да убие.

— Кажи му да спре — помоли, хълцайки, Анджелика.

— Ей сега — отговори Синжун, когато реши, че Уилис е свършил достатъчно, за да задоволи гнева си, но все пак не толкова, че да убие жертвата си. — Стига толкова. — Той потупа Уилис по рамото и грамадният самоанец незабавно се оттегли.

Чък беше загубил съзнание.

— Пропан — обясни кратко Уилис, без да напуска мястото си до Чък. — Бренда ми разказа, че Анджелика трябвало да се качи на лодката и да ви чака там. След това токът угасна, Ендерс дойде с мисис М. и каза, че ги изпратил Чък. Мисис М. трябвало да остане при Бренда, а ние с Ендерс да отидем да оправим генератора, за да ви помогнем. С Ендерс си помислихме едно и също: някой иска да ни отдалечи от къщата. Ендерс отиде да види какво е станало с генератора и дали сте там, а аз отидох да видя лодката. — Уилис направи пауза, после спокойно продължи най-дългата реч в живота си. Синжун не можа да удържи усмивката си. — В машинното имаше пропан. Люковете бяха блокирани, а вентилите отворени. Вие щяхте да се качите на борда и да включите мотора. — Той сви рамене и притисна ръка към драскотината на шията си.

— И двамата с Анджелика щяхме да се разлетим на късчета във въздуха. Водата щеше да ни погълне без остатък — довърши Синжун.

Уилис кимна и се изправи.

— Заедно с Кембъл и Лорейн. Те бяха в предната кабина. Овързани, с парцали в устата. Чък съблякъл Лорейн, набил я и я вързал. Когато ги освободих, бяха живи, но в окаяно състояние.

— Защо го е направил? — попита с болка Анджелика.

— Не вярвам, че искаш да узнаеш всички подробности — отговори Синжун и усети как от рамото му се стича кръв. Болката непрекъснато се усилваше. — Да оставим на полицията да зададе останалите въпроси.

Всичко свърши.