Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dark Rivers of the Heart, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2009)

Издание:

Дийн Кунц. Тъмните реки на сърцето

ИК „Плеяда“, 2000

Дизайн на корицата: Димитър Стоянов — Димо, 2000

Редактор: Весела Прошкова

Коректор: Джени Тодорова

ISBN 954-409-195–5

История

  1. — Добавяне

2.

В девет часа, след провала в Санта Моника, докато караше на изток по магистралата, връщайки се в хотела в Уестуд, Рой Майро забеляза кадилак, спрял в аварийното платно. По мокрото от дъжда предно стъкло се отразяваха червените серпентини на аварийните светлини. Една от задните гуми беше спукана.

Зад волана седеше жена, която явно чакаше полицията. Тя, изглежда, беше единственият пътник в колата.

Мисълта за жена, сама в подобни обстоятелства, в която и да е част на Лос Анджелис, разтревожи Рой. Напоследък Лос Анджелис не беше спокоен както преди и надеждата да намериш човек, който живее като ангел, беше нищожна. Виж, дяволи имаше много.

Той спря пред кадилака.

Дъждът се бе усилил. От океана духаше вятър. В мрака се люшкаха сребристи завеси от капки, диплещи се на талази като прозрачни платна на призрачен кораб.

Рой взе широкополата си шапка и я сложи на главата си. Както винаги, когато времето беше лошо, той носеше дъждобран и галоши. Щеше да се намокри въпреки предпазното облекло, но съвестта не му позволяваше да продължи да кара, сякаш не бе видял шофьор, изпаднал в беда.

Рой тръгна към кадилака. Минаващите коли изпръскаха краката му с мръсна вода и панталонът залепна за кожата му. Е, и без това костюмът му се нуждаеше от химическо чистене.

Стигна до колата, но жената не отвори прозореца. Погледна го предпазливо през стъклото и инстинктивно провери дали вратите са заключени.

Рой не се обиди от подозрителността й. Тя знаеше какво става в града и беше естествено да е настроена скептично към намеренията му.

Той заговори силно, за да го чуе през прозореца.

— Нуждаете ли се от помощ?

Жената му показа клетъчен телефон.

— Обадих се на пътна помощ. Казаха, че ще изпратят някого.

Рой погледна насрещното движение в лентата, водеща на изток.

— Откога чакате?

Тя се поколеба, сетне отчаяно отговори:

— Цяла вечност.

— Ще сменя гумата. Не е необходимо да слизате или да ми давате ключовете. Карал съм коли като вашата. Само натиснете копчето за багажника, за да извадя крика и резервната гума.

— Може да пострадате.

Тясното аварийно платно не предлагаше голямо пространство на безопасност и бързо движещите се автомобили минаваха изнервящо близо.

— Имам сигнални светлини — отговори той.

Преди жената да успее да възрази, Рой се обърна, забърза към колата си, извади шестте сигнални светлини от багажника и ги нареди на платното на петдесет метра от кадилака.

Ако обаче от мрака изскочеше пиян шофьор, никакви предпазни мерки нямаше да са достатъчни. А напоследък, изглежда, трезвите шофьори бяха далеч по-малко от водачите, употребили алкохол или наркотици.

Епохата беше заразена от социална безотговорност и затова Рой се опитваше да бъде добрият самарянин, когато му се предоставеше възможност. Ако всеки запалеше макар и малка свещичка, светът щеше да бъде ослепително светъл. Той твърдо вярваше в това.

Жената бе отворила багажника. Капакът беше открехнат.

Рой Майро беше доволен. Брулен от вятъра и дъжда и заливан с вода от минаващите коли, той работеше усмихнат. Колкото повече усилия полагаше, толкова по-удовлетворяващо беше доброто дело. Докато Рой се бореше със затегнатите болтове, гаечният ключ се плъзна и одра кокалчето на единия му пръст. Но вместо да изругае, той започна да си подсвирква.

Смени гумата и жената смъкна стъклото четири-пет сантиметра, така че да не се налага Рой да вика.

— Готово — каза той.

Тя глуповато започна да му се извинява, че се е държала така подозрително с него, но Рой я прекъсна и я увери, че проявява разбиране.

Жената му напомни за майка му и това го накара да се почувства още по-добре, че й помага. Непознатата беше привлекателна. Имаше кестеняви коси и сини очи. Беше на петдесет и няколко, двайсет години по-възрастна от Рой. Майка му беше брюнетка с кафяви очи, но общото между тази жена и нея беше излъчването на доброта и изтънченост.

— Това е визитната картичка на съпруга ми — рече тя и му я подаде през пролуката. — Той е счетоводител. Ако ви е необходим съвет в тази област, той ще ви го даде безплатно.

— Е, не съм направил кой знае какво — каза Рой и взе визитната картичка.

— В днешно време е истинско чудо да срещнеш човек като вас. Щях да се обадя на Сам вместо на проклетата пътна помощ, но днес той ще работи до късно с един клиент. Имам чувството, че всички работим денонощно.

— Сигурно се дължи на рецесията — изрази съчувствието си Рой.

— Няма ли най-после да свърши? — зачуди се тя и продължи да рови в чантата си.

Той обви в шепа визитната картичка, за да я предпази от дъжда и я обърна към червената светлина на най-близкия стоп. Съпругът имаше кантора в Сенчъри Сити, където наемите бяха високи. Нищо чудно, че горкият работеше да късно.

— А ето и моята визитна картичка — добави жената и му я подаде.

Пенелопа Бетънфилд. Дизайнер. 213–555–6868.

— Работя вкъщи. По-рано имах офис, но тази ужасна рецесия… — Тя въздъхна, после му се усмихна през открехнатия прозорец. — Както и да е. Ако мога да ви помогна с нещо…

Рой извади от портфейла си визитна картичка и й я даде. Жената отново му благодари, вдигна прозореца и потегли.

Той тръгна по магистралата и прибра сигналните светлини, за да не пречат на движението.

Качи се в колата си и продължи да кара към хотела в Уестуд. Беше опиянен от възторг, че бе запалил малката си свещичка за деня. Понякога се питаше дали за съвременното общество има надежда, щом се е устремило надолу по спиралата на омразата, престъпността и алчността. Но Рой бе срещнал човек като Пенелопа Бетънфилд — с приятна усмивка и излъчване на доброта и изтънченост — и установи, че може да се надява. Тя беше състрадателна душа и щеше да се отплати за любезността му, проявявайки доброта към някой друг.

Въпреки запознанството с госпожа Бетънфилд, доброто настроение на Рой не продължи дълго. Когато излезе от магистралата и пое по Уилшър Булевард, към Уестуд, той изпита тъга.

Навсякъде виждаше следите на социалния упадък. Рисунки с боя загрозяваха стените на отклонението от магистралата и закриваха указанията на пътните знаци. По-рано този район на града бе пощаден от този ужасен вандализъм. В дъжда се влачеше бездомник, който буташе пазарска количка, пълна с жалките му вещи. Лицето му беше безизразно като на възкръснал мъртвец, бутащ количка в супермаркет в ада.

На светофара до Рой спря кола, пълна със заплашителни на вид младежи. Бяха с бръснати глави и носеха по една обеца. Гледаха го свирепо, вероятно опитвайки се да преценят дали е евреин и отваряха широко уста, докато произнасяха мръсни думи, за да са сигурни, че той ще ги разбере.

Рой мина покрай кино, където даваха само пошли филми. Изпълнени с насилие. С детайлни сцени на груб секс. Филми, произведени в големи киностудии и с участието на известни звезди, но въпреки това пошли.

Въздействието от срещата му с госпожа Бетънфилд постепенно се промени. Той си спомни думите й за рецесията, за денонощния труд на съпружеската двойка и за изпадналата в рецесия икономика, която я бе принудила да затвори офиса си и да упражнява западащия си бизнес от дома си. Тя беше толкова мила дама. Рой се натъжи, като се замисли, че госпожа Бетънфилд има финансови проблеми подобно на всички останали и е жертва на системата, затворник на общество, залято от наркотици и оръжия и лишено от състрадание и стремеж към възвишени цели. Госпожа Бетънфилд заслужаваше по-добра участ.

Когато стигна до хотела, Рой вече нямаше желание да се прибере в стаята си, да поръча вечеря и да легне да спи — онова, което възнамеряваше да направи. Той подмина Уестуд и продължи по Сънсет Булевард, после зави наляво и известно време безцелно обикаля по улиците.

Накрая спря на две преки от университета, но не угаси двигателя. Премести се на мястото до шофьора, където воланът нямаше да пречи на работата му.

Клетъчният му телефон беше зареден и той го изключи от запалката за цигари на таблото.

После взе дипломатическото куфарче от задната седалка. Сложи го на коленете си и го отвори. Вътре имаше малък компютър с вграден модем. Рой го включи в запалката на колата. Екранът светна. Появи се основното меню, от което Рой правеше своя избор.

Той свърза клетъчния телефон с модема и набра номера за пряк достъп с двата свръхмощни компютъра „Крей“ в домашния му кабинет. Връзката се осъществи за няколко секунди и познатата защитна тирада започна с три думи, които се появиха на екрана.

КОЙ Е ТАМ?

Той написа името си:

РОЙ МАЙРО

ИДЕНТИФИКАЦИОНЕН НОМЕР?

Рой го натрака на клавиатурата.

ЛИЧНА ПАРОЛА?

Той написа „ПУХ“. Беше избрал тази парола, защото това беше името на любимия му герой от приказките — търсещия мед, неизменно добродушен мечок.

ОТПЕЧАТЪКЪТ НА ДЕСНИЯ ПАЛЕЦ, МОЛЯ.

В горния десен ъгъл на синия екран се появи бял квадрат с размери пет на пет сантиметра. Рой допря палец до обозначеното място и зачака сензорите на монитора да обработят извивките в кожата му, като насочат към тях микролъчи от силна светлина и после да съпоставят тъмните бразди със светлите издатини. След минута тихо писукане компютърът извести, че сканирането е извършено. Рой отмести палеца си и средата на бялото квадратче се изпълни с детайлен образ на отпечатъка му. След още трийсет секунди отпечатъкът изчезна от екрана. Беше дигитализиран, предаден по телефона в домашния му компютър, електронно сравнен с отпечатъка във файла там и одобрен.

Рой имаше достъп до значително по-усъвършенствана техника, отколкото средностатистическия хакер, притежаващ няколко хиляди долара и адреса на най-близкия магазин за компютри. Нито електрониката в дипломатическото му куфарче, нито програмните продукти, инсталирани вътре, можеха да се купят от обикновен любител.

На екрана се появи съобщение:

ДОСТЪПЪТ ДО МАМА Е СВОБОДЕН.

„Мама“ беше името на компютъра в домашния му кабинет. Намираше се на пет хиляди километра, на Източното крайбрежие, и сега всичките й програми бяха на разположение на Рой. На екрана се появи дълго меню. Той намери програма, озаглавена „ТЪРСИ“ и я избра.

Рой написа телефонния номер и поиска адреса.

Докато чакаше „Мама“ да получи достъп до базата данни на телефонната компания и да проследи списъка, Рой се вторачи в опустошената от бурята улица. В момента не се виждаха минувачи, нито движещи се коли. Някои къщи бяха тъмни, а запалените лампи на други бяха замъглени от неспирните потоци дъжд. Сякаш се бе разразил странен, безшумен апокалипсис, който бе унищожил човешкия живот на земята, без да засяга творенията на цивилизацията.

Но Рой предполагаше, че истинският апокалипсис предстои. Рано или късно щеше да се състои всеобхватна война — нация срещу нация или раса срещу раса, религиозно стълкновение или идеологически конфликт. Човечеството беше тласкано към безредици и самоунищожение така неизбежно, както земята беше притегляна от слънцето, за да завърши годишната си обиколка около него.

Тъгата му се засили.

Под телефонния номер на екрана се появи името. Адресът обаче беше посочен като невписан във файловете по искане на потребителя.

Рой даде указания на домашния си компютър да получи достъп и да претърси електронно съхранената информация и сметките на абоната, за да намери адреса. Такова проникване в частния сектор на информацията, разбира се, беше непозволено, без да има заповед от съда, но „Мама“ беше изключително дискретна. Всички компютърни системи на националната телефонна мрежа вече бяха в директорията й, следствие на предишни незаконни влизания, и „Мама“ можеше мигновено да прониква във всяка една от тях, да ги изследва, да взима каквото й е заповядано и да излиза, без да оставя следа, че е била там. „Мама“ беше призрак в компютрите им.

След няколко секунди на екрана се появи адрес в Бевърли Хилс.

Рой изчисти екрана и поиска „Мама“ да му покаже карта на улиците в Бевърли Хилс. След кратко колебание компютърът му я предостави. Гледана в цялост, картата беше твърде сбита и неразгадаема.

Рой написа адреса. Екранът се изпълни с квадранта, който го интересуваше и после само с една четвърт от него. Къщата се намираше на две преки на юг от Уилшър Булевард, в не толкова престижната част на Бевърли Хилс и лесно можеше да бъде намерена.

Рой написа „ПУХ ИЗЛИЗА“ и прекъсна връзката между преносимия компютър и „Мама“, която се намираше в хладен, сух бункер във Вирджиния.

 

 

Голямата тухлена къща, която бе боядисана в бяло и имаше зелени капаци на прозорците, се намираше зад ограда от бели колчета. На моравата отпред растяха два огромни явора с голи клони.

Лампи светеха само в задната част на къщата и на първия етаж.

Рой стоеше пред външната врата, скрит от дъжда в голямата веранда с бели колони и слушаше музиката, разнасяща се от къщата. „Когато стана на шейсет и четири“ на Бийтълс. Рой беше на трийсет и три и не бе живял по времето на Бийтълс, но харесваше песните им, защото много от тях изразяваха съчувствие.

Тихо тананикайки заедно с момчетата от Ливърпул, той пъхна кредитна карта между вратата и касата. Придвижи я нагоре и отвори първата ключалка. После задържа картата, за да блокира резето.

Но за да отключи втората секретна брава, му трябваше по-сложен инструмент. Нуждаеше се от „Локейд“, специално устройство за отключване на всякакви ключалки, до което имаха достъп само силите на реда. Той пъхна тънкото острие на уреда в патронника на бравата и натисна пет-шест пъти спусъка, за да освободи напълно стоманената пружина.

Изщракванията не бяха силни, но Рой беше благодарен за заглушаването, осигурено от музиката. Песента свърши точно когато той отвори вратата. Преди кредитната карта да падне, Рой я хвана, застина на мястото си и зачака следващата песен. Щом чу встъпителните акорди на „Хубавата Рита“, той прекрачи прага.

Остави на пода, вдясно от входа, устройството за отключване и тихо затвори вратата.

Във фоайето цареше мрак. Рой застана с гръб към вратата, приспособявайки очите си с тъмата.

Когато се увери, че няма да събори някоя мебел, той тръгна към светлината в задната част на къщата.

Съжаляваше, че дрехите му са мокри, а галошите — кални. Вероятно щеше да изцапа килима.

Тя беше в кухнята и миеше маруля на мивката. Беше с гръб към люлеещите се врати, през които Рой мина. Съдейки по зеленчуците на дъската за рязане, той разбра, че жената прави салата.

Рой безшумно затвори вратите след себе си с надеждата, че няма да я стресне, и се поколеба дали да извести присъствието си. Искаше тя да знае, че това е посещение на загрижен приятел, който е дошъл да я утеши, а не на непознат с нездрави намерения.

Жената спря водата и сложи марулята в пластмасова цедилка. Избърса ръце в хавлията, обърна се и най-сетне го видя. „Хубавата Рита“ свършваше.

В първия момент госпожа Бетънфилд изглеждаше изненадана, но не и уплашена. Рой знаеше, че това се дължи на привлекателното му лице. Той беше пълничък и имаше трапчинки и гладка кожа като на момче. С искрящите си сини очи и сърдечна усмивка Рой още трийсет години можеше убедително да играе ролята на Дядо Коледа. Той вярваше, че добротата и искрената му обич към хората също са очевидни, защото непознатите обикновено бързо се сближаваха с него.

Докато още се надяваше, че изненада й ще се превърне в гостоприемна усмивка, а не в гримаса на страх, той вдигна беретата и я простреля два пъти в гърдите. На дулото беше монтиран заглушител и двата изстрела прозвучаха само като приглушен пукот.

Пенелопа Бетънфилд се свлече на пода и се отпусна неподвижно на една страна. Ръцете й още стискаха хавлията. Очите й бяха отворени и вторачени в мокрите му, кални галоши.

Бийтълс започнаха да пеят „Добро утро“. Албумът сигурно беше „Сержант Пепър“.

Рой прекоси кухнята, остави пистолета на плота и коленичи до госпожа Бетънфилд. Измъкна едната от еластичните си кожени ръкавици и докосна гърлото й, търсейки пулс в сънната артерия. Жената беше мъртва.

Единият от двата куршума бе толкова точно изстрелян, че сигурно бе пронизал сърцето. Кръвообращението бе спряло внезапно и кървенето не беше обилно.

Смъртта й беше елегантно бягство — бързо, идилично, безболезнено и без страх.

Рой отново надяна дясната ръкавица, сетне внимателно избърса мястото на шията й, където я бе докоснал. Щом носеше ръкавици, той не се притесняваше, че лазерната техника ще заснеме отпечатъците му.

Трябваше да вземе предпазни мерки, защото не всеки съдия и съдебни заседатели биха разбрали чистотата на мотивите му.

Рой затвори клепача на лявото й око и го задържа, за да бъде сигурен, че няма да се отвори.

— Спи, скъпа госпожо — каза той със смесица от обич и съжаление и затвори клепача и на другото й око. — Вече няма да се тревожиш за финансовото си положение и за работата до късно. Край на напрежението и борбата. Ти беше твърде добра за този свят.

Мигът беше тъжен и същевременно радостен. Тъжен, защото красотата и изтънчеността й вече нямаше да озаряват света, нито усмивката й щеше да радва някого. Добротата и отзивчивостта й вече нямаше да се противопоставят на вълните на варварщината, които бяха залели това объркано общество. Радостното беше, че тя вече никога нямаше да се страхува, да пролива сълзи, да изпитва скръб и да усеща болка.

„Добро утро“ свърши и започна чудесната, игрива, ритмична „Клубът на самотните сърца на сержант Пепър“, която беше по-хубава от първия вариант на песента в началото на албума и беше подходяща за тържественото преминаване на госпожа Бетънфилд в един по-добър свят.

Рой дръпна един от столовете около масата, седна и събу галошите си. Нави мокрите и кални крачоли на панталона си, твърдо решен да не цапа повече.

Стана и в същия миг Бийтълс подеха „Ден от живота“. Тази мелодия беше особено меланхолична и твърде мрачна, за да бъде в унисон с момента. Рой трябваше да я спре, преди да го е потиснала. Той беше чувствителен човек и по-уязвим от повечето хора към емоционалното въздействие на музиката, поезията, изобразителното изкуство и художествената литература.

Уредбата беше поставена между дълга редица от красиво изработени махагонови шкафове в кабинета. Той я изключи и прерови две чекмеджета, пълни с компактдискове. Рой още беше в настроение да слуша Бийтълс и избра „Нощ след тежък ден“.

Пеейки заедно с групата, той се върна в кухнята и вдигна госпожа Бетънфилд. Тя беше по-дребна, отколкото му се бе видяла, докато разговаряха през прозореца на колата й. Тежеше не повече от петдесет и два-три килограма и имаше тънки китки, лебедова шия и изящни черти. Рой беше дълбоко трогнат от крехкостта й и я понесе, изпитвайки нещо повече от внимание и уважение. Почти благоговение.

Той натисна с рамо електрическия ключ за осветлението и занесе Пенелопа Бетънфилд на горния етаж. Тръгна по коридора и погледна във всяка стая, докато намери спалнята. После внимателно сложи госпожа Бетънфилд на креслото.

Махна покривката от леглото, отметна завивките и нагласи възглавниците, които бяха украсени с красива бродерия, каквато не беше виждал.

Събу обувките на госпожа Бетънфилд и ги остави в гардероба. Краката й бяха малки като на момиченце.

Пренесе я на леглото и я сложи да легне по гръб, като подпря главата й на възглавниците. Сетне я покри с одеялото. Ръцете й останаха отвити.

Намери четка и приглади косите й. Бийтълс пееха „Ако падна“, когато Рой започна да сресва косите й и бяха преполовили „Щастлив съм само да танцувам с теб“, когато лъскавите й кестеняви къдрици бяха безупречно подредени около красивото лице.

Той угаси месинговата лампа, поставена на пода до креслото и силното осветление на тавана. Върху легналата жена паднаха леки сенки — досущ обгръщащите крила на ангели, дошли да я пренесат от тази долина на сълзите във владенията на вечния покой.

Рой се приближи до тоалетката в стил Луи XI и премести креслото в същия стил до леглото. Седна до госпожа Бетънфилд, махна ръкавиците си и хвана ръката й. Плътта й изстиваше, но още беше топла.

Той не можеше да се бави твърде дълго. Имаше още много работа. Но въпреки това искаше да прекара още няколко минути с добрата госпожа Бетънфилд.

Докато Бийтълс пееха „И аз я обичам“ и „Кажи ми защо“, Рой Майро държа ръката на покойната си приятелка. Намери минутка, за да се възхити на изящните мебели, на картините, на произведенията на изкуството, на съчетанието от топли, меки цветове и на добре подредените предмети с различни, но подхождащи си шарки и материали.

— Много е несправедливо, че се е наложило да затвориш офиса си — каза той на Пенелопа. — Била си превъзходен дизайнер. Наистина, скъпа госпожо.

Бийтълс продължаваха да пеят.

Дъждът тропаше по стъклата на прозорците.

Сърцето на Рой преливаше от чувства.